Христо Добротинов (псевд. на Христо Георгиев Георгиев) е български писател, дипломат. Роден е на 8.05.1952 г. в Търново в семейство на юристи (майка му е първата жена адвокат в Търново и неслучайно по-късно той се насочва към тази професия). Завършва Първа гимназия (дн. Хуманитарна) „Св. св. Кирил и Методий“ в родния си град със Златен медал, а след това Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. След конкурс постъпва в Московския институт за международни отношения. Работи в Министерството на външните работи. Дипломат, посланик на Р България в Белгия и Кипър. Негови разкази са превеждани на руски, полски, немски, турски език. Член на Съюза на българските писатели (от 1988 г.) и на българския ПЕН-център (от 2017 г.).
Издава белетристичните книги: „Погребението на капитанската шапка“ (изд. „Народна младеж“, библ. „Смяна“, С., 1976; награда „Южна пролет“, Хасково, тогава авторът е 24-годишен, а краткият предговор е от Серафим Северняк); „Отвъд снега“ (изд. „Български писател“, С., 1981); „Спомен за курорта“ (изд. „Български писател“, С., 1985); „Бракове в София“ (изд. „Български писател“, С., 1988); „Игра на конспиратори“ (изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989); „В търсене на холивудския прислужник“ (изд. „Хермес“, Пловдив, 2019, награда за проза на СБП през 2020 г.), „Светулките ще ти покажат пътя“ (изд. „Хермес“, Пловдив, 2020) и настоящата – романът „Стряха. Приказката като живот“ (изд. „Хермес“, Пловдив, 2023). Междувременно през 2022 г. излезе от печат и „Скритото очарование на Кипър. Островът, хората, историята“ (УИ „Климент Охридски“, С., 2022 г.) Книгата разказва за красотата на този древен остров, но и е опит за вникване в неговата историческа съдба. Тази книга излиза под истинското име на автора Георгиев и е резултат от неговото четиригодишно пребиване в Кипър като дипломат – посланик на България на острова.
Новият му роман „Стряха“ се появи в края на 2023 г. отново под знака на пловдивското издателство „Хермес“. Основно мястото на действието отново е Търново, а темите за паметта и Родината този път са фокусирани около фигурата на паметника „Майка България“ в сърцето на града. Нека още в началото да започна с това, с което завърших отзива си за предната книга на Добротинов – това не е само археология на паметта, авторът реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и индиректно на писателя Ангел Каралийчев (на мястото на Емилиян Станев). Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на автора.
Романът „Стряха“ е изграден от 25 глави, маркиращи времето (годините), плюс една последна, наречена „Сега“ в ролята на Епилог. Както и предишния роман, и този можем донякъде да определим като исторически, доколкото в него са вплетени реални събития от близкото минало до наши дни (в случая от 1933 г. до днес). И в този наратив, както в предишния, ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И тук любопитна е леката мистификация с вграждането на класически за българската литература фигури и творби – в случая Ангел Каралийчев и неговият „Приказен свят“. Неслучайно подзаглавието на романа е „Приказката като живот“. И книгата (приказките) на Каралийчев е един от важните ключове към основната тема на романа – търсенето на пътя от всеки един от нас, а този маркер, който фиксира пътя в романа е книгата с приказки на писателя Каралийчев, защото „такива книги не се губят: те са като въглените – пазят паметта, и като светулките – показват пътя“ (с. 169).
Малко сюжетен ход. Действието е нелинейно. Започва с главата „1970 [година]“, когато главният герой Х. е ученик в последния курс на емблематичната Първа гимназия във В. Търново. Разказът в нея се води от неговата съученичка Грета. Кръговата структура на книгата ще се затвори отново с през 2013 година с Грета, която е вече собственичка на къща за гости, а там е и дядото (вече) Х. със своя внук. Междувременно следват ретроспекциите от 1952-ра – раждането на героя Х., 1956-а – бабата чете приказките на Каралийчев на Х., 1957-а – бабата преминава от приказки на истински истории (за дядото на Х.), 1933-а – дядото на Х. отлива короната за Паметника „Майка България“ в Търново, 1934-а – комисията приема короната и тя е поставена върху главата на „Майка България“ от дядото, 1944-а – десет години след това комунистите нареждат на дядото да махне короната ог паметника, 1958-а – между бабата и снахата нещата не вървят, бабата се мести в лятната кухня да живее и продължава да чете на внучето приказки, 1972-а – внучето Х. е вече студент и на бригада за домати се запознава с Лучия (родена в Рим българка), а след бригадата в София разбира, че Ангел Каралийчев е починал, 1973-а – опитват се да вербуват Х. за доносник на ДС, а Х. отказва с репликата „Не злоупотребявайте с родината“, 1977-а – „отмъщението“ на ДС не закъснява и Х. е разпределен на работа в провинцията (Търговище), 1966-а – родната къща на Х. на ул. „Гурко“ във В. Търново, поетът Гранитски разговаря с Х. (вж. и гл. 1952-а – раждането на Х., където поетът се появява с група писатели пред Военния клуб), 1985-а – Х. е в Търговище и гледа дело, на което среща Лучия от судентската бригада (вж. глава 1972-а) като адвокат на ответната страна, 1986-а – Х. печели делото и в театъра на Търговище се запознава с актрисата Валилена – бъдещата му жена, 1987-а – Василена използва Х., за да се измъкне от провинцията, 1988-а – Х. става адвокат в София с благоволението на Велински, разпределител на делата, 1989-а – Василена е вече звезда на театъра, 1990-а – превратът, митингите, политическото обвързване, 1991-а – новите „демократи“ с героичен ореол, пренаписването на биографиите, нагаждачество, компромиси, 1992-а – авантюрата между Х. и гардеробиерката на театъра, където играе жена му, 1993-а – Х. изневерява случайно с гардеробиерката, след като вижда жена си с режисьора да флиртува, 1994-а – всъщност целта на гардеробиерката е и користна – баща й Иван-Асен Петров, „предател на родината“ по времето на предишния режим и ликвидиран, трябва да бъде реабилитиран, но Х. отказва да поеме защитата му (тук ясно и отново е формулиран проблемът за Родината, на който ще обърнем внимание по-натам), 1998-а – в кантората на адвоката Х. идва млада жена (дъщеря на учителката по литература на Х. от гимназията), която му донася папка с неговата тетрадка, сп. „Ученическа мисъл“ с първото публикувано стихотворение „Орелът“ на Каралийчев, както и записки на майка си – учителката), 2005-а – уплътняваща глава за това как се прекрачва пътя към демокрация, 2012-а – връщат короната на паметника „Майка България“, но позлатен, 2013-а – затваря се кръгово структурата на книгата.
В центъра на този разказ е животът на Х. – образ донякъде алтер его на автора, но всъщност обобщаващ образ на неговото поколение, чийто живот преминава през горнилото на два исторически разлома. И както и „Светулките…“, и това е роман за паметта или както казва в свое интервю авторът: „паметта – като философия за значението на миналото и като преобразяваща сила за бъдещето“. Но къде е Родината в тази памет? Има ли Малка и Голяма Родина? Тези и подобни въпроси ще намерим не на едно и две места в текста. И категорични отговори няма. В обширните записки на учителката на Х., които достигат до него много късно, през 1998 г., и предадени дословно в курсив, ще намерим някои от тези отговори. Защо Ангел Каралийчев и неговият „Приказен свят“ се оказва ключът към тези отговори? Учителката излага факти, аргументи, но сънува пророчески сън откровение, в който на шарена селска черга е положен целият Каралийчев свят, сън, който се повтаря, и тя споделя: „Паднаха сенки. […] Сенките винаги пазят тайни и са готови да ги споделят. Но това, което ми нашепваха, не беше тайна. Беше видимо. Само че не с очите и не за разума, а за сърцето. Това е Родината, казаха ми сенките. Каралийчев цял живот е писал само за нея. Той няма друга идея – тази е единствената, няма друг образ – всички негови герои са цветни стъкълца в общата картина на Отечеството. Това ни внушава с приказките си писателят. За него Родината е най-добрият възможен свят. Той иска да го опази и съхрани“. (с. 153-154). И още: „Тя [Родината] е стряхата, която ще те подслони в тъжни и щастливи времена, тя е пространството, където бди паметта. И накрая, Родината – това си ти, такъв, какъвто си я приел в ръцето си. “ (с. 154). А в началото на книгата ученикът Х. в своето есе пише нещо подобно: „Споменът за приказките, които са ни чели, е сам по себе си вълшебна приказка.“ И също: „Приказките са нашата Родина и те могат да променят света“. (с. 13).
На всички ни е ясно, а още повече на писателите, че приказките, както и изкуството, не могат да променят/спасят света (да отбележим, че подзаглавието на „Стряха“ „Приказката като живот“ може да звучи като добле дичо, според Хемингуей: „Животът като приказка“, но това щеше да е друга книга). Достатъчно обаче е това, че подхранени от детството си с тях, ще можем по-нататък в живота си правим правилните избори, че вече знаем, кои са „светулките“, които ще ни покажат пътя и ценностите, които трябва да следваме.
Йото Пацов споменава в статия за прегледа на книжната продукция на СБП от 2019 г. следното за книгата на Добротинов „В търсене на холивудския прислужник“: „Изкушавам се да цитирам поантата на разказа „Илия и Юлия“: „Около мен шарките шумоляха като живи цветя и ми нашепваха стари приказки. Вслушвах се в тях, нови нямаше, никой не искаше да измисля нови приказки, защото приказките имат щастлив край, а времето стана лошо и щастливият край щеше да звучи като лъжа“.
Нещо подобно звучи и във финалната глава „Сега“, която нарекох Епилог. Дядото Х. стои на брега на Янтра и чака да дойде шарената черга. Но за него, както и за внука му, който учи в странство, това няма значение – те носят в сърцето си приказките на Каралийчев, а това значи цял един свят под родната стряха, това е Родината. Едно прозрение на писателя, което достига до нас и звучи все по-актуално за българина през последните десетилетия.
Христо Добротинов. Стряха. Приказката като живот. „Хермес“, Пловдив, 2023 г.
Владимир Шумелов
