Иван Тодоров е роден на 19.09.1953 г. във Велико Търново. Завършва Английската гимназия в София и специалността „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като репортер и редактор в седмичника „Поглед“, в сп. „Вик“, в сайта на Съюза на българските журналисти (СБЖ). Публикувал е стотици журналистически материали от всички жанрове (сред тях – и разкази, и фейлетони) в т.нар. „централен печат“, в издания и от страната, сътрудничил е на Българската национална телевизия и на Българското национално радио. Превежда от руски и английски. Негови текстове са превеждани на руски. Автор е на изданията „София преди сто години” (1989), „София в началото на века” (1990), „Спомен за снимка“ (2008), „Старо Търново – духът и ликът на времето“ (2009), „Павловски истории“ (2010), „Шарки от вестник“ (2012), „Памет за Търново“ (2018); съавтор е на няколко мемоарни сборника, сред които „Нестинарска съдба“, посветен на Елисавета Багряна, „Поглед завинаги“ и др. Многократно е отличаван в различни вестникарски конкурси. Три пъти е лауреат на най-голямата награда на СБЖ „Златното перо“, притежава и Големия златен плакет на същия съюз. Кавалер е на наградата за журналистика „София“, присъждана от столичната община.
„Журналистиката ме е научила, че никога любопитството не трябва да секва, рецептата е една – четене, търсене на хора, разговаряне с тях. Има една тъжна, продиктувана от биологическите закони, истина. Най-напред се търсят най-старите, защото, колкото и да е печално, днес ни има, утре ни няма.“, казва в едно свое интервю авторът.
Последната му книга „Търновски истории“ (2021) е доказателство на гореказанато и продължение на родолюбивите му търсения за родния му град – един от най-благодатните за изследователите на българщината и българския дух и история градове. Тя се вписва успешно и в съвременния контекст на появили се в последните години многобройни изследвания за Историческата и духовна столица на България от различни гледни точки. Книгата бе номинирана от видни общественици за наградата „Велико Търново“ за 2022 г., но не я получи. Литературата през 2022 г. не присъстваше сред търновските награди, но както е писано: „Истина ви казвам, че нито един пророк не е приет в родното си място“ (Лука 4:24).
Все пак в излезлият през 2020 г. бр. 16 („П“) на алманах „Света гора“ бе публикувана статията на Иван Тодоров „Преди 90 години. Двоицата Савова и Василев разгаря живеца в будните умове на Търново“ (наред с качествени текстове за В. Търново от Олга Цанкова за т.нар. Народен съд и на Иван Митев за свалени премиери в търновсия театър). Текстът намираме включен в „Търновски истории“ наред с още 15 истории от различни исторически периоди, с различни герои и сюжети, в различни жанрове, но обединени от любовта на Иван Тодоров към града, в който всяко кътче е красота и история. Книгата е посветена на бащата на автора („… И един ден седни и напиши една хубава книга за Търново. Ти можеш!“) и „На рода ми – преди и след мен“. Тя е богато илюстрирана – и това е едно от големите й предимства и качества (цитирани са авторите/притежателите на снимки – Иван Тодоров, Павел Енчев, Иван Иванов, Грета Костова-Бабулкова, Меглена Ралевска, Светла Петкова, Петя Големанова), наред с топлия и темпериран, (само)ироничен журналистически език, този на големите български журналисти и писатели отпреди половин век, а в края й е положена и една „Шепа думи – за точка“ – тълкование на остарели и непознати за съвременния читател думи и изрази, мисля абсолютно необходимо и полезно. Иван Тодоров ни представя близката и по-далечна история на града през старите снимки и пощенски картички, през старите вестници и списания, разказите и спомените на хората, защото „благодарение на тях виждаме очи в очи един отишъл си свят“. Книгата е калейдоскоп, в който „смесите ли чудо, магия, благодат и любословие – отварата е омайна“.
Тази не толкова обемна книга (175 с.) наистина се чете на един дъх, защото езикът на авторът е този, който овеществява Паметта чрез текст. И въпреки че няма гаранции тази записана памет да остане завинаги запомнена и даденост във времето и пространството, Иван Тодоров го прави с ясното съзнание на архивист на миналото и настоящето и като изследовател, който държи на истината като обща нормативна цел на художествената и нехудожествената литература. И все пак цитира в едно мото думите на Петър Увалиев: „Паметта ражда почитта“ – нещо абсолютно необходимо в нашата съвременност, лишена от памет и почит към авторитетите. Невъзможно е в този кратък текст да представим обектите на тази Памет, но все пак да споменем: тук са личности като Райна Савова (учителката и поетеса, редактирала ученическия в. „Лъчеструй“, дарила Асен Коларов в псевдонима Разцветников) и Стоян Василев (учител-художник); Теодосий Анастасов (писател, един „почтен хронист на времето“, чиито „преживелици Теодосиеви“ авторът публикува), Ганчо Пеев (21-ят по ред кмет на старата столица) и др.; знакови топоси като Девическата гимназия, Търновските лозя и колиби (познати ни и от „Търновската царица“ на Ем. Станев), небеизвестният сладкарски магазин „Малина“ на главната улица „Макензен“ (дн. „Независимост“) по спомените на Грета Костова-Бабулкова и книжката на д-р Сава Русев, кантарът на спирката до някогашното кино „Девети септември“ (бившо кино „Модерен театър“ – една от трите най-красиви сгради в града), покрай което научаваме и за други прелюбитни търновски артефакти; гробищните паркове на Търново (много важно място на Памет, „когато ни понесат „с краката напред“); вестникът (някогашният Общински вестник „Велико Търново“) като огледало на града; рекламите и „дузина бабини рецепти за туршии, сладка, плетива и здраве“, как да се ориентираме в града с неговия пътеводител „Търново“ от 1961 г. (гл. „Тук-там за едно други и кое колко струвало“). Но за „мързеливия“ днешен читател авторът е приготвил незабравим коктейл от снимков материал в „Глава (почти) без думи“ – наистина визуален коктей, почти без коментар и без строга хронологизация и систематизация, „като при гмурване с отворени очи във весели вир на Янтра“.
Разгръщайки за пореден път книгата, попадам на с. 118 на факсимиле от реклами от търновски вестник от 1938 г. На най-долната пише: „Никола Д. Шумелов. Винаги скара, натурални на лед напитки“. Спомних си някакъв първи президент на Ротари клуба в Плевен от 1938/1939 г. г., но той беше доктор. Бре, викам си, не познавам този човек, но какво ли е да си реститут?
© Владимир Шумелов
Иван Тодоров. Търновски истории. „Симолини 94“, С., 2021
