Журналистката Таня Иванова изработва накити от мъниста, които напомнят тези на нашите баби

Корените на Таня Иванова са от Северна България. Живяла е на много места в България. Половината ѝ живот преминава в София. Преди 20 години се установява в Стара Загора, където живее и сега. Завършила е Турска филология. Работила е като преводач и журналист. И до днес се занимава с това, макар и не така активно като преди. Изработва великолепни бижута от мъниста, които напомнят тези на нашите баби. Това е повод и за нашата среща. Женските си слабости свързва с детайлите към аксесоарите – чанта, шал, малко бижу. Признава, че вече все по-рядко ги слага. „В професията си също обичам да изпипвам всичко“, споделя моята събеседничка в началото на нашия разговор.

Изработвате красиви бижута от мъниста? От къде започна всичко?

Предпочитам да ги наричам накити. С тях се занимавам малко повече от 20 години. Преди това, докато живеех в София, съм правила изложби на ръчно плетиво. Плета от малка, бабите ми ме научиха, занимавам се и с мартеници. А за накитите историята е романтична и малко невероятна. Моя приятелка ми показа един гердан от мъниста, който си купила от антикварен магазин в Пловдив. Казали ѝ, че бил от Смолянско. Малкото чудо ме грабна – усетих, че е нещо мое. Поразгледах, досетих се за някои неща, а в детството ми баба имаше една пунгийка с тази техника. Нанизах едни мъниста и опитах с проба – грешка. Но все нещо не уцелвах. И реших да отида до Смолян. А в автобуса от Пловдив за Смолян до мен седеше една жена с мънистен гердан! Заприказвахме се, казах и за какво съм тръгнала. Тя каза, че чак майстор не е, за приятелки плетяла, но ще ми покаже. Показа ми на една пейка. Останах в Смолян няколко дни, ходих няколко пъти в музея да си понапълня очите. С леля Мария се виждахме няколко пъти, обясни ми и ми показа някои тънкости и ме окуражи, че успея, но трябва много инат. Е, имам го. С нея се чувахме после за съвети, за съжаление тя почина преди няколко години. И започнах здраво да се занимавам. Работех във вестник, свършвахме късно вечер, после хващаш мънистата и куката и осъмвах – от мерак и инат. Беше късна есен, за Коледа подарявах на приятелките си гривни и им обещавах за рождените дни гердани. Получиха си ги. Тогава нямаше клипове в Интернет, нямаше схеми, нямаше pinterest, сега човек може и сам да се научи. Има и програми за създаване на схеми. Но е съвсем различно да висиш на живо как точно става. И още нещо – заразно е и води до пристрастяване. Много хора съм научила, дори и такива, които преди това не са хващали кука в ръка.

В какво се крие магията на тази работа?

За мен магията е в удоволствието да видиш как ситните мъниста постепенно образуват фигурки, как може с еднакви по цвят, но различни по размер мъниста да се постигне интересна текстура, как може да се редуват различни шарки, като пачуърк. Забавно е. Удоволствието е да си измислиш сам орнамент. Или да използваш готова схема, а да смениш някои детайли и да се получи нещо различно.

Какви материали са Ви е необходими, за да захванете едно бижу?

Мъниста, много тънка игла, памучен конец и една кука за плетене. Когато се учех, нямаше такива игли и втвърдявах края на конеца с лак за нокти. В процеса на работа той омеква, повтаряш операцията и така докато си нанижеш необходимите мъниста. След това се плете.

От къде си набавяте необходимото за работа?

О, сега има много материали. Има специализирани магазини, има сайтове, от които може да се поръчат, има по-евтини и по-скъпи. Събрала съм килограми, все се заричам да направя една ревизия и да не купувам докато не ги изработя, но е небъдна работа. Много ми е интересно как някога са си набавяли материали майсторките.

Вероятно трябват много търпение и труд?

Това, което наричате търпение, за мен си е чист инат. Един колега ме пита какво е това, като видя за пръв път десетина изплетени гривни. Казах му, че това ми е лекарството против нерви и той се смя – вземала съм го в големи дози. Но като започна и се зарея, наистина ми действа успокоително. Да, трудът не е малко, но приятно и зареждащо.

Казват, че жена не бива да излиза от дома си без гердани и гривни, защото те я пазят от зли сили. Вярвате ли в това?

В това са вярвали предците ни, но и аз мисля, че има нещо такова. Специално герданите пазят пазвата на момите.

Вие самата какви бижута обичате да носите?

В последните години малко нося накити, но имаше време, в което си бях направила доста, в различни гами, с различна дължина. По принцип обичам по-семпли допълнения.

Българките оценяват ли тази красота, която правите или предпочитат да си купят китайско украшение?

Това е странното – много ги харесват, а току видиш, че си купуват китайски, че и по-скъпи. Не продавам много, то и не правя в големи количества. Понякога ходя на разни базари и гледам как масовата бижутерия и изобщо ширпотребата се радва на по-голямо внимание. Но пък аз обичам да подарявам, винаги можеш да зарадваш ценител. Обичам и да уча как се правят, особено деца.

Навярно Вие никога не можете да получите обективната стойност на труда си, защото в България ръчната работа е обезценена? Съгласна ли сте с това?

Не само аз, почти всички занаятчии не могат да получат истинската цена за труда си. И причината не е само в инвазията на китайски стоки, както казах, те не са и по-евтини. На много от съборите виждам майсторско свидетелство за керамика, а стоката – китайска. Или произведения от дърво. Мисля, че Законът за занаятите се нуждае от голям ремонт, да не кажа, че е добре да се помисли за нов. Трябва да се отделят художествените занаяти. Да се опрости процедурата на полагане за придобиване на майсторски свидетелства. Но това е дълга тема.

Знам, че гостувате със своите творения в музея „Етъра“. Какви са впечатленията Ви от там?

И без да гостувам в „Етъра“ за мен той е едно изключително зареждащо място, много красиво и много истинско. Много се радвам, когато видя оживление, пък то винаги се случва като дойда. И най-много се радвам на децата, които гледат какво и как се прави и задават въпроси. А накрая се струпват пред шекерджийската работилница, за да си купят захарни петлета. Толкова е мило да видиш как им се радват. Възхитена съм от начина, по който е организирано всичко в този музей. Много добра организация на всичко, което се прави -– изложения, срещи, работилници. Следя страницата и се радвам на международното признание. И много харесвам младите, нахъсени и амбициозни хора, които работят, за да останат традициите живи. В началото на април правих в „Етъра“ работилница в рамките ва Европейските дни на художествените занаяти. И се включиха не само работещи в музея, много посетители, имаше и две момиченца от Варна, много приятно преживяване беше.

Как изглеждат габровци през Вашия поглед?

Габровци са организирани и точни хора. Мисля, че не са толкова стиснати, по-скоро е мит. Харесва ми чувството им за хумор.

Научихте ли поне един габровски анекдот? Кой е той?

Не един, повече. И винаги има нещо, което да ме развесели. Ако започна да цитирам – ще стане сложно. Но ето един:

„Подиграли се на един габровец, че за тях се разказват много вицове.

— Вярно е — отговорил той. — Анекдоти се разказват само за известни хора.

Имате осем изложби с мартеници? Какво ще ни споделите за тях?

Мартениците са моята голяма любов и страст. Никога не съм купувала. Всъщност мартеничните изложби са седем, осмата беше с мънистени накити. Пандемията малко обърка плановете, но има време за още. Преди години бях казала, че мартеницата е част от ДНК-то на българина, нещото, което ни прави единствени и различни. Тя е не само символ и традиция, тя е родова памет и отговорност. И много се ядосвам, че и мартениците ни са китайски. Ами те са заредени с чужда енергия! Да не говорим за принцеси, анимационни герои, кръстчета и икони, защото клиентът искал. Защо не му обясним този клиент какво е мартеницата. Човек не бива самоцелно да се захваща с нещо, бива и знания да понатрупа. То и за накитите важи това и за всичко.

Как гледате на българските традиции и обичаи? Кои са любимите Ви празници?

Прекрасни традиции и обичаи имаме, красива обредност, разкошни костюми. Много се радвам, че все повече хора се интересуват от тях, че на много места се възраждат стари традиции. Казвам го с уговорката, че не трябва да се минава границата и да отиваме в друга крайност. Защото парадното обличане на носии по определени поводи не е патриотизъм. Има и много колекционери, които чули-недочули, разбрали-недоразбрали, събират колекции от нещо, няма значение какво. И тук мястото на музеите е важно.

Какви чувства Ви връхлитат, когато видите стара забрадка с плетена дантела, нашита с мъниста и карамфил?

Спомени за детството. Чаршафите на бабите ми бях с наплетени дантели, още пазя няколко, възглавниците имаха апликирани дантели, кърпите също бяха с дантели. А като видя нещо такова в музей, все се заглеждам да си взема идея.

Кога да Ви очакваме с творчеството Ви отново в музея „Етър“?

Може би през есента. А може и без творчество, винаги и с радост.

© Мирела Костадинова