Животът, любовта и смъртта на Иванка, дъщерята на Ботев

Жените в живота на Ботев не са много. Според Захари Стоянов първото му сърдечно увлечение е по Параскева Шушулова. С нея той се запознава през есента на 1866 г., когато тя, след като завършва образованието си в Киев, на път за България, минава през Одеса. Богатият ѝ сродник Николай Тошков моли Ботев да помогне на младата българка при уреждането на документите и пътуването ѝ до Цариград. Тази версия не се приема от редица биографи на поета. Когато Ботев пристига през пролетта на 1867 г. в Калофер, заварва Параскева като главна учителка в местното девическо училище. Между двамата припламва любов. „Пеша“ – както галено я нарича Ботев, е „първа по ум, първа и по хубост в Алтън Калофер“. Колкото до отношенията им те са „много мили, но дотолкова интимни, доколкото това допущаше времето и сферата, в която се живееше“. Когато вече е във Влашко през 1872 г., Ботев научава, че Параскева вече е омъжена за Лазар хаджи Тюлев. Обхванат от чувство на ревност, той разправя из кръчмите на Галац, че щял да събере чета и да нападне Калофер, за да отнеме от похитителя своята любима.

Кратки увлечения Ботев има и по Евелина Хенрицовска от полски произход, която живее в Одеса и по Елена Колева – едно от най-хубавите момичета в бесарабското село Задунаевка, заради която има неприятности с годеника ѝ Сава Терзи.

Значително по-сериозна и задълбочена е връзката на Ботев с Мина Горанова – негова далечна сродница. Баща ѝ – Иван Пулиев Горанов, е вуйчо на Евлоги и Христо Георгиеви и търгува с Румъния. Мина е „хубава като богиня“. Има сестра – Елисавета и брат – Богдан. Именно той запознава Ботев със своята сестра.

Приема се, че Мина е първото либе на Ботев, но тъй като връзката им не среща одобрение, красивото девойче набързо е изпратено от Калофер към златна Прага да учи пеене. По-късно тя живее при баща си в Меджидие (Румъния) и през 1874 г. се омъжва за родения в Котел Петър Сава Чакмаков (променил след време името си на Огнянов), богат търговец от Кюстенджа. Техни деца са Сава (големият артист), д-р Иван Огнянов, Богдан и Александър Огнянови. Мина умира към 1884 г., едва 32-годишна.

Бурният революционен живот налага Ботев да се установи за по-трайно в Румъния. През септември 1874 г. става учител в българското училище в Букурещ, което се помещава в долния етаж на къщата на митрополит Панарет Рашев. В дома на владиката живее и неговата сестриница Венета Стоянова Минчева, родена в Търново през 1847 г. Тя се грижи за домакинството и на един празник, когато Панарет по обичай след църковната служба приема гости, идва и Ботев. Венета поднася сладко и кафе. Двамата се привличат от пръв поглед и така започва сърдечната им връзка.

Венета вече е опитала горчивината на несполучливия брак. Още 17-годишна, под давление на родителите си (баща ѝ Стоян Минчев Везирев е заможен човек) е оженена за богатия търговец Дончо Стефанов, който за разлика от другите момци, е „прибран човек, не се губел по механите“. Като сарафин той печели много, но сърцето му е студено и свидливо. Затворен в себе си, мълчалив и вечно недоволен, той се отнася към Венета като с безлика ханъма. На 16 февруари 1865 г. се ражда синът им Димитър, но детето не донася радост и щастие в семейството.

Противно на всички приети тогава обществени норми, въпреки увещания и заплахи, Венета напуска съпруга си и заедно с тригодишния Димитър заминава в края на 1868 г. при вуйчо си в Букурещ. Най-вероятно анулирането на брака ѝ става през 1870 година. Дончо се жени повторно – за търновката Мариола, която му ражда три деца. След Освобождението сарафството запада и той става пътуващ книжар. Към края на живота си обеднява и продава хубавата си голяма къща и се настанява в по-малка. Умира в Търново през 1907 година.

Панарет Рашев е изключително интересна личност, за която твърде малко се знае. Консервативен по дух и природа, той непрекъснато ядливо е осмиван в революционната ни преса. Роден е в Търново през 1808 г. Светското му име е Панайот Йоаниди. Баща му е заможен кожухар. След завършване на търновското гръцко училище получава препоръка до принц Александър Гика, управител на Влахия, който го изпраща да учи в църковния институт „Св. Сава“. Пак с неговото съдействие продължава образованието си – в Атина и Париж. От 1838 г. Панарет е в Букурещ и изпълнява длъжността придворен учител. През 1840 г. търновци изпращат делегация до Гика с молба Панарет да бъде учител в родния си град.

В Търново Панарет влиза в кръга на влиятелния Теохар Пикула – секретар на великия везир Рашид паша. По неизвестна причина възниква скандал и Панарет „за да не бъде опозорен“, заминава за Цариград, където става учител по френски и гръцки език в патриаршеското училище във Фенер. През август 1845 г. е ръкоположен за дякон и следващите десет години заема различни църковни постове, но в отделни периоди е и светски учител. От 1853 г. е назначен за митрополит на Погонянската епархия в Букурещ. До тогава тя се управлява от гръцкия епископ Никандрос, който, използвайки навлизането на руските войски в Румъния, ограбва епархията и бяга в Русия, „като на наследниците си оставил няколко вехти магазини и чифлика „Патрос“.

Панарет с енергична ръка управлява поверените му имоти. Продава част от чифлика за 18 000 австрийски жълтици и построява здание с 15 магазини, които носят годишен доход от 5-6 жълтици. За да избегне изпращането на пари на Патриаршията в Цариград, Панарет, с помощта на прочутия Христо Георгиев, извършва хитроумна финансова операция. Между Панарет и Георгиев се сключва договор, според който магазините се дават за десет години под наем, като договорената сума е получена предварително и изразходвана за строежа на сградата. В Цариград прозират измамата, но са безсилни да се противопоставят – документите са изрядни в правно отношение.

Материалният възход на Погонянската епархия не се харесва нито на гърците, нито на румънците. През 1863 г. румънското правителство на принц Куза, заместник на Гика, отнема църковните имоти в своя полза. За закупуването на нова митрополия Панарет дава 1200 жълтици, а 800 жълтици са събрани от българите в Букурещ. В замяна на това част от къщата му се приспособява за параклис. Връзките на Панарет с българите не се одобряват от висшите гръцки духовници в Цариград, но разривът между него и Патриаршията настъпва през 1866 г., по друг повод: при гостуването на Наполеон ІІІ в Букурещ, българската колония му връчва писмена молба за съдействие пред турското правителство, за да се разреши благополучно българският черковен въпрос. На първо място в молбата е подписът на Панарет Рашев. С остра нота от Цариград гръцките патриарси изискват от румънското правителство Панарет да бъде изпратен под стража в Цариград. От страх за сурови репресивни мерки кабинетът решава да изпълни молбата, но отново се намесва Христо Георгиев, който заявява, че Панарет като управител на Погонянската епархия, му дължи 30 000 жълтици. Гениален ход, защото по румънските закони, за да се екстрадира от Букурещ владиката, първо следва Патриашията (т. е. самият той) да изплати дължимата сума. Нито Панарет мисли да плаща, нито Христо Георгиев мисли да взема парите, всичко е въпрос на умела игра със законите. След този случай Панарет игнорира Патриаршията в Цариград и продължава до самата си смърт да служи на българската колония.

Митрополит Рашев почива на 21 март 1887 г. в Букурещ. Тялото му е балсамирано и пренесено в Търново, където е погребано в църквата „Св. Константин и Елена“.

Панарет Рашев се грижил добре за сестриницата си. Облича я в „кадифе и коприна“. Приема малкия Димитър като свое дете. Но срещата на Венета с Ботев променя нещата. Като виден представител на Добродетелната дружина, Рашев непрекъснато е злъчно нападан от „Тъпан“, „Будилник“, „Независимост“, т. е. от Ботев и Каравелов.

„Колко е той видял и патил от бъдещия свой зет – пише за него Захари Стоянов. – Какви скандални истории е дигал той отгоре му. Един път без време го накарал да избяга от Букурещ във Виена. Племенницата му Венета разказва, че когато дядо Панарет получавал вестниците на Каравелова, а по-после на Ботйова, три пъти хвърлял вестника и пак го земал. Вечерта, каквито добри ястия и да имало, той не харесвал нищо“.

Когато през ноември 1874 г. Ботев напуска училището, Венета не прекъсва връзката си с него. Тайно от вуйчо си го подпомага с дрехи, храна и пари. Отношенията между Венета и Ботев са предмет на силни нападки от страна на заможните българи в Букурещ.

Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета използва всеки удобен момент да го види. Един ден, използвайки заминаването на Панарет на бани в Карлови Вари, тя си събира багажа в един сандък, повежда Димитър и напуска охолния владишки дом. Заживявайки под един покрив с Ботев, Венета иска да се спази обичайния обред и да се венчаят в църква, но Ботев отказва. Младото семейство се настанява на ул. „Щербан вода“ №17, където е печатницата на вестник „Знаме“. Иван Андонов пише: „Грубата сиромашия беше ударила своя отпечатък в жилището на поета…; всичко беше потънало в най-голяма мизерия“.

Животът на Вената е неспокоен и изключително труден. Ботев е изцяло отдаден на хъшовските си дела. Парите не достигат дори за храна. Всичките си спестявания Венета дава на Ботев, за да си купи печатница. На 12 април 1876 г. се ражда дъщеря им Иванка. Два дни преди да поведе четата си към България (11 май) Ботев отива в съдилището на ул. „Илфов“ и записва детето на свое име. На другия ден д-р Георги Странски от Калофер кръщава момиченцето му на името на майка му. Членовете на комитета в Букурещ обещават на Ботев, че в негово отсъствие ще плащат на жена му по 100 франка месечно, а в случай, че загине, ще ѝ отпуснат пенсия. На 13 май Ботев напуска дома си без да каже на Венета накъде тръгва. Прощалното му писмо тя получава от д-р Георги Странски, след като той вече е загинал.

Комитетът отпуска няколко пъти парична помощ на вдовицата, но средствата са крайно оскъдни. За да издържа тричленното си семейство, Венета е принудена да моли за пари Панарет. Известно облекчение получава, когато Димитър с комитетски пари е изпратен да учи в Русия. Венета дочаква края на войната в Букурещ. Завръща се в Търново около средата на 1878 г. Живее за кратко време при сестра си Мариола, след което се настанява в бащината къща на ул. „Пролет“, под бившата Търновска гимназия. За да се изхранва с дъщеря си, Венета работи по чужди къщи. Никакво внимание от страна на властниците. Вдовицата е обект на клюки, одумки и подмятания. Името на Ботев е потънало в забрава и Захари Стоянов е онзи, който се провиква „…нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни“. Но отпусната през 1880 г. пенсия на Венета е само 30 лева. „За какво по-напред“ – горчиво ще промълви тя.

Венета няколко пъти изпраща молби до Народното събрание, но зовът за увеличение на мизерната ѝ пенсия не е чут. Стига се дотам, че Стамболов, когото тя е хранила и перяла в Букурещ, когато веднъж го среща из търновските улици, „той – вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, обърнал си главата и файтонът му отминал“.

От налегналата я мизерия Венета се отърсва след 1885 г., когато Панарет Рашев, който не можал да ѝ прости, че „не е минала под венчило“, я извиква в Румъния, за да облекчи старините му и да се грижи за владишкия дом.

В Букурещ Венета и Иванка, която настаняват в пансиона на мадам Брок, престояват до 1887 г., когато Панарет Рашев почива. Венета получава значителна сума от богатството на вуйчо си и с парите купува в центъра на Търново прочутата къща на Велчо Джамджията. Надгражда два етажа, открива и два магазина, които дава под наем.

Иванка продължава образованието си в Търновската държавна девическа гимназия. На 27 май 1890 г. във Враца е открит паметник на Ботев. На тържеството присъстват жената и дъщерята на поета. На него 14-годишната Иванка произнася прочувствено слово, като в уводната му част се обръща към министрите и гражданите, без да спомене най-напред името на Фердинанд, както е по протокола. Тази постъпка на Иванка поражда много спорове, като всяка политическа сила я тълкува така, както ѝ е угодно. А причината за грешката е, че лицата в Търново, които помагат за стъкмяването на словото, не познават правилата при писане на официална реч. Парадира се, че между семейството на Ботев и Фердинанд съществува взаимна неприязън. Бъдещите събития говорят точно обратното.

Князът гради големи планове за Иванка. Иска тя да има високо образование, да владее тънкостите на светския живот и да стане част от висшето дворцово общество. Наивно е да вярваме, че той не търси и лични дивиденти от тази постъпка, която несъмнено ще има широк обществен отзвук у нас и в чужбина. Със стипендия от Фердинанд Иванка заминава за Виена и е настанена в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“, където младите дами учат чужди езици и добри обноски. Но дисциплината е толкова строга, че Иванка след шест месеца напуска. Отново със съдействието на княза е изпратена в Женева – в пансион за благородни девици. За нея се грижи швейцарска графиня, позната на Фердинанд. Строгите правила на западното обучение не допадат на балканския нрав и дух на Иванка и след два месеца тя се връща. Фердинанд намалява почти наполовина стипендията ѝ (120 франка месечно) и повече не се опитва да я превърне в дворцова дама. Иванка отново заминава за Женева и две години учи в Ecole secondaire et superieure des jeunnes filles. През април 1892 г. ѝ гостуват майка ѝ и брат ѝ Димитър.

След като завършва гимназиалното си образование в Женева, Иванка се завръща през 1895 г. в Търново. През учебната 1895/96 г. е учителка по френски език в Девическата гимназия. Веднага след завършване на занятията, заминава отново в Женева и записва социални науки. Иванка завършва университетското си образование през 1900 г., а в 1901 г. вече е при майка си в Търново.

Иванка е на 25 години. Висока, стройна и доста пълничка, „което не е било в дисхармония с тогавашните вкусове“. Има буйни коси, а челото и очертанията на носа ѝ напомнят бащиния ѝ. С много нежна кожа е и с хубав тен на лицето, чиято руменина ѝ предава особен чар. Облича се красиво, без да търси външни ефекти. Пее добре, членува в туристическото дружество, касиер е на Македоно-одринското дружество. Дейно участва в културния и обществен живот на Търново.

Младата учителка е привлекателна партия за женитба. Дали привличала мъжките погледи само с природната си красота и високото си образование или мъжете се ласкаят от мисълта, че това е дъщерята на Ботев, е трудно да се каже, но Иванка има доста обожатели. Димитър Ризов – публицист, общественик и дипломат, води оживена кореспонденция с Иванка и дори идва в Търново да ѝ предложи ръката си, но е отклонен. Съгражданинът на Гоце Делчев – Гьорче Петров, също питае чувства към нея, но без резултат. Много интересна е връзката на Иванка с блестящия артист Сава Огнянов. За съжаление не е известно при какви обстоятелства двамата се запознават, но най-вероятно това става в чужбина. Да припомним, че той е един от синовете на Мина Тодорова – считана за „първото либе на Ботев“. Огнянов, като студент в Германия, си разменя писма с Иванка. По-късно тя се среща с него в София, където го гледала на сцената. Вече утвърден артист, той прекарва известно време в Търново и официално иска от Венета ръката на дъщеря ѝ, но получава нейния категоричен отказ. Венета няма вяра на артистите и съветва Огнянов да напусне сцената и да завърши изоставеното си следване по архитектура. Иванка, в израз на своите чувства, му подарява луксозно томче с Ботеви стихотворения с надпис на френски – „На моя любим приятел, вдъхновен изпълнител на стихотворенията на незабравимия ми баща“. Големият поет Пенчо Славейков, белязан от съдбата с тежкия си физически недъг, също ухажва Иванка. Поднася ѝ свои съчинения с възторжено посвещение, но му е подсказано, че за брак не може и дума да става.

Тъй като годините на Иванка напредват, с нейната женитба се заема брат ѝ Димитър – гимназиален учител във Видин. Сред тамошните му приятели е и д-р Христо Аджаров, управител на Видинската болница. Д-р Аджаров е роден през 1871 г. в Калофер. Завършва медицина във Виена. След двегодишна практика в Пловдивската болница специализира хирургия в австрийската столица. След това е началник на отделение в Плевен, а после е преместен във Видин.

Димитър одобрява красивия и културен лекар и спешно вика във Видин майка си и Иванка. Венета, която се страхува от хорските приказки и не знае какво ще излезе от тая работа, обявява, че отиват на гости на Наталия Каравелова (съпругата на Любен Каравелов) в Белград. На 22 май 1901 г. Венета и Иванка пристигат във Видин. По това време те са знаменитости и цял Видин се струпва да ги зърне. Оркестърът свири „Тих бял Дунав“. След няколко дни взаимно опознаване Иванка и д-р Аджаров си допадат. Венета също харесва доктора (най-вече стабилната му професия) и дава благословията си. Иванка и Аджаров се сгодяват. За да отпразнуват събитието, компанията на Димитър прави излет до Белоградчик. Основен организатор на празненството е Стоян Христов – контрольор във Видинската земеделска банка. Стоян Христов е близък приятел на Димитър, който му преподава безплатни уроци по френски език. Двамата са и ръководители на местното дружество „Юнак“.

С файтон Венета, Иванка, Димитър и Аджаров, а Стоян Христов със служебната си кола, пристигат в Белоградчик. Тук става и официалното обявяване на годежа. Цялото население на малкото градче приветства важните гости. Иванка е с бяла блуза, черна дълга пола и виенска шапка с кордела. Семейството се настанява в частна къща, а Аджаров и Христов – в хотел. Последва богата гощавка в „Кукльов хан“ на Димитър Мишов, който през хъшовските времена държи кръчма във Влашко и познава Ботев. В разгара на веселбата, под ехото на гърмежа на сватбарските пищови, Димитър Мишов излиза с предложение д-р Аджаров да бъде издигнат за депутат.

Скоро за събитието научава цяла България. Още на 26 май 1901 г. новината за годежа на Ботевата щерка е публикувана в „Български търговски вестник“, а на следващия ден е тиражирана и от останалите газети. От Видин Венета и Иванка заминават за Букурещ, за да изберат сватбена рокля – дар от годеника. След като се прибират в Търново тук пристига и д-р Аджаров, който пътува за Пловдив, където си издейства ново назначение, а също така и за да уточни с родителите си подробностите за предстоящата сватба. Прави намек да го придружи и Иванка, но Венета промърморва: „Прекалено рано е!“. Аджаров предлага Иванка да се премести в Пловдив, като изтъква, че там живеят родителите му и че градът се развива и дава добра перспектива за професионалната му кариера. Думите му са посрещнати изключително студено. Майката и дъщерята казват, че най-добре е да се откаже от Пловдив и да поиска назначение в Търново.

Аджаров отива в София и споделя проблема си с началника на Дирекцията на народното здраве д-р Ораховец, който отсича: „Ние по-добре знаем кой за къде е, а Вие не се водете по женски ум“. Аджаров заема службата си в Пловдив. Между годениците започва кореспонденция. В едно от писмата си Аджаров приканва Иванка да избяга и тайно да се венчаят. Тя отказва. След няколко безплодни месеца Аджаров връща на Иванка годежния пръстен и всичките ѝ писма до него. Съществува версия, че към тази постъпка го подтиква любовната му връзка с красивата пловдивчанка Йова – съученичка на Иванка. Дори двете момичета имат обща снимка – „за спомен“. Аджаров се оженва за Йова и живее щастливо с нея. Доживява дълбока старост. Почива в Пловдив през 1960 година.

Така нелепо угасва голямата любов на Иванка. Тя се затваря в себе си и се отдава само на учителската си професия. След пет дълги, мъчителни години от летаргията я изважда брат ѝ Димитър, който продължава усърдно да ѝ търси съпруг. Този път изборът му пада върху Стоян Христов Милчов. Той е роден на 1 февруари 1883 г. в с. Клисура, Благоевградско, в махала Гяурска. През 1888 г. семейството му се преселва в с. Осоица, близо до гара Саранци, Софийско. Завършва гимназия в София и започва работа в Българската земеделска банка. По-късно е назначен за бирник в Берковица. Като чиновник във Видин води мизерен живот и пести всеки лев, защото мечтае да се изучи.

Със спестените пари заминава за Брюксел, Белгия. Завършва икономика със звание „лисансие“, а по-късно защитава докторат на тема „Кредитите в България“. В България получава назначение в Българската земеделска банка – София. Проучва банковото дело в Румъния, Франция, Унгария и Италия. Публикува статии с псевдонима „Малашевец“.

Среща се с Димитър Рашев, който вече е оженен и установил се в София. Двамата стават близки другари и Христо, който знае всичко за нещастните години на Иванка, споделя, че би бил щастлив да свърже живота си с нея. Димитър поема посредническата роля и уговаря подробностите с майка си и сестра си. На 30 октомври 1905 г. Христов пристига в Търново и се сгодява с Иванка. Решават до сватбата да пазят в тайна събитието. Венчавката е определена за 8 януари 1906 г.

От Търново Христов заминава в Русе и гостува на известния стопански и обществен деятел Георги Михайлов, който с радост приема приятното задължение на стане кум на младоженците.

По волята на съдбата той ръководи на два пъти града – от 4 февруари 1896 г. до 14 април 1899 г., когато Георги Губиделников се отказва от поста си, и втори път – от 9 декември 1916 г. до 19 септември 1918 г., когато заема овакантеното място на д-р Иларион Буров, който е мобилизиран в армията. Михайлов е един от пионерите на застрахователното дело у нас. Участва активно в работата на Търговско-индустриалната камара. В спомените на русенци остава като ръководител, положил много усилия за водоснабдяването, електрофицирането и благоустройството на града.

Още в средата на декември Христов отсяда при Иванка. Сватбата се състоява в уречения ден в дома на Венета. Кирил, братът на Христо Ботев, ангажира полковата музика, която свири през целия ден.

Вечерта младоженците заминават през Русе за Букурещ, където обхождат всички места, свързани с живота на Ботев. Поради замръзването на Дунав се налага да престоят в Гюргево. В Русе гостуват два дни на кума си Георги Михайлов, след което се прибрали в Търново.

Банката в София проявява внимание към Христов като го натоварва да ревизира клоновете ѝ в околните градове. Решила най-важния си житейски проблем, Иванка се залавя да събере и издаде всичките съчинения на баща си. Тази идея блазни много издатели, но освен финансовия проблем възниква и деликатният въпрос как да се уредят авторските права с Венета, като наследница на Ботев.

* * *

В началото на септември 1906 г. бременната Иванка и Христов пристигат в София и се настаняват в хотел „Континентал“. С издаването на Ботевите творби се ангажира Иван Клинчаров. В продължение на три месеца Иванка, Христов и Клинчаров работят всеки ден, до късно през нощта. В процеса на подбора и редакцията на творбите възникват сериозни противоречия между Клинчаров и Иванка. В крайна сметка, след взаимни компромиси, отпечатването започва.

На 25 октомври 1906 г. Иванка неочаквано заболява от гърло. Тя и преди това има болки в гърлото, но този път заболяването е тежко. Първи преглежда болната д-р Христо Татарчев, който не намира нищо сериозно. След това идва д-р Досев. Той препоръчва лечението да продължи в болнично заведение. Предлага болната да бъде настанена в клиниката на д-р Сарафов. По онова време д-р Стефан Сарафов е смятан за светило в бранша. В неделя, 29 октомври, д-р Сарафов посещава известната си пациентка в хотела и я преглежда. Температурата на Иванка е 38,5 градуса, пулс 110, има остри болки в гърлото, което е зачервено, а дясната сливица е издута. Преглъща мъчно и говори през носа. Сарафов казва на съпруга ѝ, че се касае за ангина, вероятно гнойна. Към обед Иванка е настанена в клиниката на д-р Сарафов. След консулт с д-р Михайловски и проф. В. Моллов е поставена диагноза „синя пъпка“ (антракс). В понеделник вечерта състоянието ѝ силно се влошава. Отокът на гърлото се увеличава, температурата се качва на 39,5 градуса, а пулсът става 120. Прилага се следното лечение: „Промивки на гърлото с 3-4 литра разтвор от лизол или слаба кислородна вода, общи вани на 36-37 градуса Целзий, пиявици зад ушите, лед на главата, компреси около врата, всекидневно впръскване 1-1,5 литра изкуствен серум, впръскване с кофеин, камфор и коларгол“.

Тъй като Иванка почти се задушавала, във вторник лекарите решават като последно средство да извършат операция на гърлото. Според внучката на Венета – Венета Рашева Божинова, лекарите искат съгласието на майката и на съпруга на болната, но тъй като Венета е в Търново, братът Димитър Рашев се съгласява от нейно име. На 1 ноември, в присъствието на Стоян Христов, д-р Михайловски изследва със сонда раната – оказва се, че няма задържане на гной, но както по-късно д-р Сарафов ще признае – по този начин се разширява и „отвърстието на раната“. Това в общи линии е операцията, която е извършена на Иванка, но тя ще стане повод за много спорове, дискусии и некоректни обвинения. Вместо подобрение състоянието на Иванка става по-зле и по думите на съпруга ѝ „започнали да я трупат с ледове по главата и стомаха и да ѝ турят игли със серум“. На 5 ноември в София пристига и Венета. Печалният изход настъпва на 7 ноември през нощта, когато Иванка затваря очи завинаги. Общото становище е, че почива от отравяне на кръвта. В акта на смъртта причината е посочена като „гнойно възпаление на сливиците“.

На 8 ноември 1906 г., дъждовен и мрачен ден, тленните останки на покойницата, съпроводени от траурно шествие, пристигат на софийската гара. Оказва се, че договореният и заплатен отделен вагон за превоз на ковчега липсва. Чиновниците посъветват опечалените да потърсят вагона в депото. Заради дъжда и обилната кал колата не може да се движи и ковчегът е пренесен на ръце от железничари. Но въпросният вагон не е в депото. Избухва скандал. Железничарите набързо намират един товарен вагон, превозващ гюбре (тор) и ковчегът е натоварен в него. Пресата реагира веднага като пише гневно: „Ние отбелязваме това скотско престъпление с най-голямо възмущение. Толкоз повече, че то се извършва към дъщерята на оногова, който създаде нова България!“. Цяла нощ група работници дежурят край ковчега. На сутринта тялото на покойницата е изпратено в Търново. На погребението се стича целият град. По волята на Венета дъщеря ѝ е погребана в южния гроб, в иззиданата обща гробница с два гроба, като северният тя запазва за себе си.

Смъртта на Иванка поражда мълвата, че ѝ е направена несполучлива операция. Венета също смята, че лекарите са причина за трагичната кончина. В отговор на подмятанията в-к „Ден“ публикува „опровержение“ от клиниката на д-р Сарафов, в което се твърди, че на Иванка не е извършена операция и че лекарите от клиниката не носят отговорност за нейната смърт и че всички слухове, които се разнасят, са тенденциозни и злонамерени. Венета изпраща писмо със своята версия за случая до почти всички централни вестници, но то е публикувано само в „Българска трибуна“.

На 7 февруари 1907 г. Венета издава в Търново брошурата „Отворено писмо до санаториума на д-р Сарафов“, в което продължава да поддържа версията за несполучлива операция. Допълнително налива масло в огъня като твърди, че условията в клиниката били лоши, че в стаята на Иванка било студено, че стаите са тесни и не се проветряват, че прислугата била недостатъчна, че лекарите се държали надуто… Освен, че сочи д-р Сарафов за пряк виновник за смъртта на Иванка, тя го упреква още: „…ако бяхте казали, че положението ѝ е тъй опасно, щяхме да заведем болната във Виена или да повикаме някой лекар от странство“.

Междувременно случаят е поставен за разглеждане в Софийското медицинско дружество от д-р Белокопитов и д‑р Кермекчиев, които също твърдят, че на Иванка е направена операция в гърлото. Спорът се върти около въпроса дали интервенцията със сондата, извършена от д-р Михайлов, е хирургична операция или рутинна манипулация. Двете страни твърдо отстояват своите позиции и не се стига до конкретно становище.

В отговор на „Отвореното писмо“ д-р Сарафов публикува в януарския брой (1907 г.) на сп. „Български лекар“ статия, в която подробно и честно описва цялата история около лечението на Иванка. На нападките на Венета, че за дъщеря ѝ не са полагани грижи, той пише, че след постъпването на Иванка в санаториума целият медицински персонал (лекари и медицински сестри) „не знаеха ни сън, ни почивка поради тази болна“. Лично той и д-р Михайловски четири нощи неотлъчно са бдели над леглото ѝ.

На поканата на Венета да бъде съдена за клевета, д-р Сарафов отвръща: „…никой няма да се забрави до там, щото да води по съдилищата вдовицата на Христа Ботева“.

В крайна сметка Димитър Рашев и Стоян Христов съумяват да убедят Ботевата вдовица да се прекратят взаимните обиди.

* * *

Венета Ботева остава до края на живота си с убеждението, че лекарска грешка е отнесла дъщеря ѝ в гроба. Това тя дебело подчертава и на надписа на паметника на Иванка, изработен от розов мрамор в Букурещ. Венета умира през 1919 г. в Търново.

Приживе през 1907 г. подарява 6000 лв. на търновското училище „Св. Константин“ за издръжка на бедни ученици.

* * *

През 1909 г. Стоян Христов се жени за Теодора Ковачева от Свищов. Пенсионира се като висш банков чиновник в Българската земеделска банка. После е директор на Софийската и Подуянската банка. През 1944 г. се преселва със семейството си в с. Осоица. След 9 септември 1944 г. е съден и интерниран в Плевен. Излежава присъдата и се заселва в с. Студена, Пернишко, където умира през 1961 г. – на 78-годишна възраст.

Синът му Тодор завършва военно училище като офицер-кавалерист. След 9 септември 1944 г. е уволнен от армията. За участие в подривна група е съден и разстрелян.

Кой е д-р Сарафов?

Д-р Стефан Сарафов е роден в Търново на 28 октомври 1864 г. Произлиза от известния род Сарафови. Баща му се казвал Константин, а майка му Мариола.

Първоначалното си образование Стефан получава в родния си град, а после учи в Габрово и София. През 1884 г. заминава за Париж, където следва медицина. След провъзгласяване на Съединението през 1885 г. се завръща в България и се записва доброволец в армията, но се разболява и продължава учението си. Завършва блестящо. Изключителната му способност и трудолюбие са причина знаменитият сърдечен специалист проф. Пиер Потен (1825-1901) да го привлече в екипа си. Д-р Сарафов работи при него в продължение на 13 години. Близко сътрудничество установява и с друга знаменитост – проф. Шаркот. Бележитите лекари отварят на даровития българин не само широко вратите на своите клиники, но и на своите къщи. В тясно съприкосновение с тези прочути лекари, както и с обществото, в което го въвеждат те, той черпи не само своята солидна лекарска подготовка, но възприема и най-доброто от европейската култура, добива един изключително широк и проницателен поглед върху развитието на обществените процеси.

Д-р Сарафов се завръща в България през 1900 г. Установява се в София и през 1903 г. заедно с д-р Михайлов и д-р Славчев откриват първия в страната частен санаториум – в центъра на София, в сграда, взета под наем от милионера Тодор Балабанов. Лечебното заведение бързо се прочува. Авторитетът на д-р Сарафов пораства с необикновена бързина. За кратко време става известен и като общественик, и като лекар – не само в България, но и в чужбина. Поради големия наплив от болни, пациентите често пъти чакат по няколко седмици да бъдат прегледани от него.

Д-р Сарафов притежава високохуманна, отзивчива и благородна душа. Той поставя интересите на болните над всички други съображения, ценейки високо призванието на лекаря. За него хонорарът е една печална подробност, към която се отнася с крайно пренебрежение. Голяма част от своите бедни пациенти лекува безплатно, а мнозина подпомага и с пари. Той живее в една от болничните стаи, пригодена за почивка, работа и приемане на гости. Работният му ден започва призори с четене на най-новите медицински книги и списания и завършва към полунощ. За да откроя още по-пълно личността на д-р Сарафов ще цитирам две от бележките на негови колеги:

• „Неговата отзивчивост към страдащите беше безгранична, неговата доброта недостижима. Той свещенодействаше в професията си, умееше да вдъхва на болните и техните близки непоколебимо доверие. Мнозина намираха при него извлечение на недъзите си и болките си, други облекчение на страданията си, а неизличимите изгубваха живота си, но никога надеждата си“.
• „Неговият подробен разпит на болния, неговото изследване и неговите подробни и писмени наставления бяха нещо особено и нещо ново в българската лекарска практика. Това особено и ново в неговата практика, не само привличаше болните, но им вдъхваше дълбока вяра в науката, в медицината…“.

В исторически план д-р Сарафов е признат за реформатор в българската лекарска практика, а д-р Петър Ораховец като реформатор в санитарното дело.

През 1901 г. д-р Сарафов и д-р Ораховец излекуват княз Борис от пневмония в много тежка форма.

Малко известен факт е, че същият д-р Сарафов е последният лекар, който на 14 декември 1911 г. в софийския дом на Кирил Ботев констатирал остра сърдечна недостатъчност на Ботевата майка – Иванка, която издъхнала същия ден в 14 часа.

Д-р Сарафов е и всеотдаен общественик – един от основоположниците на Българския лекарски съюз (1901), Председател на Дружеството за приятелство с Франция, член на настоятелството на Славянското дружество. През 1911 г. организира санитарна мисия от лекари-интернисти и хирурзи, осигуряване на превързочни материали, медикаменти и храни за пострадалите след кланетата над българското население в Щип. През Балканската война 1912-13 г. е началник на военнополева болница в Чорлу и Родосто.

На 26 август 1915 г. публикува в списание „Свободно мнение“ апел до цар Фердинанд, с който се противопоставя на въвличането на България в Първата световна война срещу Русия. Статията „Где са нашите водачи“ предизвиква огромен, „потресаващ“ обществен отзвук. Според една оценка тя е написана „със сока на нервите и кръвта на сърцето на най-благородния от родолюбците“.

По време на войната е началник на Х местна военна болница. Организирана и ръководена отлично, тя често пъти е посещавана от короновани глави, висши военни, дипломати, лекари и гости от чужбина. Пристига и царица Елеонора, придружена от немски и унгарски лекари. За височайшата визита е съобщено веднага на д-р Сарафов, но той, верен на своите принципи, продължава да преглежда един тежко болен войник. Едва след половин час се среща с гостите. На другия ден получава заповед да предаде управлението на болницата на друг лекар. Преглъща обидата и написва историята на Десета болница, за която специалистите се произнасят, като за уникален научен труд.

Д-р Сарафов колкото повече е прецизен към страданията на болните, толкова много е нехаен към своите болести. В края на 1922 г. се заразява от малтийска треска от един руски бежанец, който оздравява. На 12 декември 1922 г. болестта нанася поредната си жестока атака. Д-р Сарафов приключва прегледите по-рано от обикновено и с помощта на една сестра се запътва към стаята си. Високата температура вече разяжда изтощения му организъм. В този момент пристига мъж, който отчаяно го моли да прегледа болната му жена.

– Но аз сам имам нужда от лекарска помощ – казва д-р Сарафов.

– За Бога, докторе, моля ви се, избавете жена ми, тя само на вас има вяра.

Без никакво колебание, с голямо усилие, той се приготвя и на тръгване казва:

– Това е моята Голгота.

Прибира се в санаториума късно след полунощ. Това е последната му визита. На 12 март 1923 г. д-р Сарафов като попипал пулса си, казва на брат си – генерал Иван Сарафов:

– Краят ми е близък!

Волята му е да бъде погребан съвсем скромно – обикновен ковчег, обикновена катафалка, никакви цветя и речи, никакъв паметник и да бъде опят само от един свещеник. Почти всичките си пари д-р Сарафов завещава за благотворителни цели. Преди това унищожава десетки разписки на длъжници, които му дължат пари.

На 27 март 1923 г., след близо тримесечно тежко боледуване, д-р Сарафов умира.

Съгласно желанието му погребението му е скромно, без парадност и официалност. Но на церемонията присъстват хиляди хора, почти всички лекари, които са в София, представители на двореца, правителството, дипломати – това е най-яркият израз за огромната човешка любов към този забележителен човек.

Боян Драганов