Житейската драма на Алеко Константинов

На 1 януари 1863 г. в Свищов се ражда един от исполините на българското перо – Алеко Константинов. Баща му Иваница Хаджиконстантинов е потомък на знатен род. Самият той е тежък търговец. Заедно с брат си Алеко изнасят кожи за Виена, а внасят от Европа промишлени стоки. Алеко e високо уважаван от турци и българи. Има четирима синове – Константин, Георги, Прокопи и Апостол. Георги е истински патриот и през 1867 г., когато Филип Тотю минава през Свищов, се присъединява към четата му. Убит е в неравна битка край чешмата на с. Каран Върбовка. Тялото му е насечено на части и закачено по клонове на дърветата за храна на хищни птици. Главата му занасят в Свищов и я показват за разпознаване на баща му, но коравият българин отвръща: „Не, този не е моят син“. Алеко и Иваница имат по-голям брат, който става монах под името Пахомий в Света гора. Достигнал до 100-годишна възраст.

Иваница Хаджиконстантинов е изключително културен и начетен. Владее италиански, гръцки, румънски и турски. Пътува често из света. Разказва увлекателно преживяванията си, понякога – с чувство за хумор. Иначе е човек с голямо самочувствие, мълчалив, необщителен, властен, деспотичен и аристократично високомерен. Кореспондира си с Раковски и сътрудничи на „Дунавски лебед“. 42-годишният Иваница се жени за 16-годишната (според Пенчо Славейков – 14-годишна) Тинка Хаджииванова – потомка на прочутия видински Шишманов род. Сватбата се извършва през януари. Времето е страшно студено. Според обичая младата булка е изкъпана в присъствието на всички роднини, след което облича силно деколтирана венчална рокля, букурещка направа, в стил Людовик XIV. Уникалното модно произведение от тежка коприна е допълнено с изключително скъпа наметка – цялата покрита с бели, релефни, везани, големи рози, а по краищата – с разкошни ресни. През цялото време Тинка (при целуването на ръка на пристигащите сватбари, в църквата, на обеда и на вечерния бал) е само с тази рокля. Не пожелава дори да се наметне с връхна дреха и това кокетство ѝ струва много. Силно се простудява и веднага след сватбата заболява и не успява да се пребори с болестта.

Алеко прекарва детските и юношеските си години в бащината къща, разположена в средната част на града в квартал „Гръцката махала“ върху площ от 260 кв. м. Издигната на два ката върху високия и стръмен дунавски бряг, обърната на север към реката, тя има величествен изглед от всички страни, но особено към Калето. Домът прилича на малък дворец, а според Пенчо Славейков бил „неприветен и влажен“. От просторния балкон се открива великолепна гледка към Дунав и равния румънски бряг. Пак според Славейков младата невяста живее като в затвор.

Невесело е детството на Алеко. Детето се люшка между горделиво-студения поглед на бащата и тихата и блага усмивка на майката. Баща му проявява постоянно капризи, съпътствани от люти арнаутски избухвания. Алеко расте слаб, хилав и бледен, но вместо да играе на воля и въздух със своите връстници, родителите му го държат самотен в големия дом. Първи учители на Алеко са Емануил Васкидович и Янко Мустаков, които го обучават вкъщи. Две години учи в Свищовското класно училище, след което баща му, за да „не другарува и се върдаля с разни гуреливи свищовличийчета от Долня Махала“, го изпраща да учи в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). Руско-турската война прекъсва учението му и Алеко се прибира в Свищов.

На 22 юни 1877 г. руският император Александър ІІ отсяда за кратка почивка в къщата на баща му, която за случая е обкичена цялата с цветя и скъпи килими. Майката на Иваница сама готви и поднася гозбите на царствения гост, който видимо остава впечатлен от посрещането. В родния дом на Алеко се намира и губернаторството на Найден Геров и той е назначен за писар. Заплатата си от рубла на ден оползотворява да купува тетрадки, които изпълва със стихове и за тютюн. От ранна възраст Алеко е страстен пушач.

В края на 1878 година Алеко е изпратен да продължи образованието си в гр. Николаев, в Южнославянския пансион на русенеца Тодор Минков. Изявява се като деен член на литературното дружество „Братски труд“, което издава ръкописно месечно списание, урежда литературни утра и вечеринки. Тук той превежда „Отело“ от Шекспир и написва стихотворението „Огледало“, отпечатано в „Целукопна България“ (1880 г.). Бъдещият сатирик завършва Николаевската гимназия за три години, вместо за четири, като взема наведнъж изпитите за два класа. През 1881 г. се записва студент в Юридическия факултет на Одеския новорусийски университет. В черноморския град учат и сестрите му – по-голямата Елена и по-малката Веселина. Елена заляга над уроците, докато Веселина нехае за образованието си. Елена е изключително красива и в последния клас е ухажвана от известен руски лекар, но отхвърля предложението му за брак.

Началото на студентството на Алеко съвпада с важни политически събития в България. Княз Батенберг, подкрепян от консерваторите, свиква през 1881 г. Великото народно събрание в Свищов, отменя конституцията и си осигурява пълномощия в следващите седем години еднолично да управлява страната. Противниците му – либералите, са преследвани. Влиятелният Драган Цанков е заточен във Враца. Ехото от гюрултията в България трещи и в Русия. Одеските кръчми се изпълват с разгорещени българи. Алеко стои настрани, „свит в някое кюше и само с пръст кима да му долеят празната чаша“, и мълчаливо слуша ожесточената полемика за и против Батенберг. Докато другите пишат прочувствени адреси до Драган Цанков, той съчинява в негова защита поема във фолклорен стил – „Песен за Пламен-Теня и Слобод-Маджара“. Игривата политическа сатира се появява в десетки ръкописни копия сред българите в Одеса и предизвиква (по думите на Алеко) „грамаден успех“. Екземпляр от поемата той изпраща на своя приятел и съученик от Южнославянския пансион Лазар Ю. Райчев, родом от Свищов, който я издава през 1883 г. в Русе в печатницата на Дробняк. Това е първото издадено произведение на Алеко Константинов. По това време в Одеса пристига майка му Тинка, която престоява там близо година – докато сестра му Елена завършва със сребърен медал учението си. Алеко продължава да е бохем, „държи яко чашата в ръка“, но усилено и чете – Некрасов и Тургениев. Става страстен почитател на операта. Вечер чака с часове, „затиснат в тълпата“, докато се сдобие с билет, но не пропуска представление.

През лятото на историческата 1885 г. Алеко се завръща в България с диплом за завършено юридическо образование. Установява се в София. Ситото на бюрокрацията и паяжината на партизанските връзки още не са настъпили и образованият Алеко веднага е назначен на отговорен държавен пост. От 5 юли 1885 г. е член на Софийския окръжен съд. Шест месеца по-късно е прокурор при същия съд, а след девет месеца – помощник-прокурор при Апелативния съд. В столицата той намира много от своите бивши съученици и състуденти, настанени на разни служби и влели се вече във водовъртежа на столичния град, предлагащ им „широк мегдан за техните инстинкти и навици за лек и лекомислен живот“. Махмурлукът от Освобождението още не е преминал. Алеко бързо намира своето място сред тях. По време на Сръбско-българската война, по негови думи, служи в опълчението (охранителна служба), а после е помощник-аптекар и с „фармакопея в ръка“ приготвя лекарства за военните болници.

Докато Алеко е в София, в Свищов се разиграва любовна драма. Сестра му, хубавата Елена, бързо става обект на настойчиво ухажване и е „заставена“ да избере за годеник младия си съгражданин д-р В. Красивата девойка е „предмет на възхитени погледи, а може би и на скрита завист“. През войната д-р В. е мобилизиран в една от софийските болници, където е заобиколен от много милосърдни сестри. Една от тях, заможна чужденка „с лека съвест и романтично минало“, хваща в примките на „изхабеното си сърце“ новопоявилия се доктор. Войната свършва, но годеникът не бърза да се връща в Свищов – черните огнени очи на болничната сестра го държат здраво и все повече го отдалечават от сините очи на скромната и тиха Елена. Писмата му стават все по-редки и все по-кратки. В последното от тях годеникът обяснява, че се отказва от предстоящата женитба, понеже здравето му е разклатено – страдал от неизличима болест. За момичето Елена това е позор, а за честолюбивата аристократка Елена е равносилно на смърт. Тя потъва в сълзи и мъка. Завинаги е поругана светлата ѝ вяра в бъдещето и света. Появяват се нови кандидати за ръката ѝ, но Елена отхвърля с тъжна гордост всички предложения за женитба.

Над богатата Алекова къща се сгъстяват черни облаци, които носят само нещастия. Неочаквано умира най-малката му сестра Люба. Не след дълго я последва и майка му… След нещастния годеж и двете тежки загуби Иваница Хаджиконстантинов, отчаян и немощен, напуска доходната си работа в свищовската митница и с двете си дъщери се преселва в София. В столицата купува голяма къща на един от ъглите на булевард „Дондуков“. Някои скъпи килими и луксозни предмети, поизвехтели свидетели на минало величие, са пренесени от Свищов в София. Хубавата просторна софийска къща става гробница на знатната фамилия. Иваница угасва бързо и тихо, а с него – и охолните средства. Елена отчаяно търси смъртта – в най-мразовитите дни излиза леко облечена, за да се простуди. И заболява най-сетне! Силната ѝ пневмония бързо се превръща в скоротечна туберкулоза. Момичето се превръща в жив труп. Последната ѝ воля е да се отреже дългата ѝ руса коса, за да не бъде хубава като умре. Бог се смилява и прибира при себе си нещастното момиче. Елена е погребана цялата в бяло.

Веселина, по-малката сестра, остава на грижите на брат си. Тя също е слаба и болнава. Алеко я изпраща във френски пансион. Продава голямата къща и се настанява в малка тристайна пристройка в същия двор. След едногодишен престой в пансиона Веселина се завръща в Свищов и отсяда в дома на най-голямата си леля – интелигентна и заможна жена. Разхубавялото момиче се харесва на един свищовски адвокат. Вдигат богата сватба. Алеко подарява на щастливата си сестра всичко по-ценно, в това число и бащината си къща. Но скоро Алеко получава малка бележка, на която с молив е написано: „Аз съм болна. Нашето бебенце живя само 1 час. Закопахме го в градината“. Дребната и добра Веселина не се вдига повече от леглото. На третия ден след смъртта ѝ, Алеко, посещавайки свои роднини, машинално си повтаря: „Щастливец, щастливец, щастливец…“.

След толкова тежки удари, съдбата би трябвало да бъде поне по-благосклонна към неговата професионална кариера, но уви и тук – нерви и кахъри. Всичко започва с това, че Захари Стоянов – председател на Народното събрание и близък приятел на Стамболов, му изпраща визитната си картичка, на която е надраскал нареждането си: „Умолявате се, г. прокуроре, да се постараете за строгото осъждание редактора на вестник „Народни права“. Става дума за отговорния редактор на току-що основания вестник „Народни права“ Георги Риболовски, подведен под отговорност „за оклеветяване“ на министър-председателя Ст. Стамболов по повод на уводната статия в бр. 1 от 6 февруари 1888 г. и осъден на един месец затвор. Но при обжалването в Апелативния съд делото попада на Алеко, който на заседанието на 24 март 1888 г. се явява едва ли не в ролята на защитник, вместо обвинител. Реакцията на правителствения орган „Свобода“ е незабавна: „…държавата не трябва да храни хора, които я подкопават“. Честният Алеко е потресен. Негов близък твърди, че „никога не е виждал човека с бохемски нрави да дава воля на своята сиромашка гордост с такива енергични и безцеремонни думи, по адрес на политическия мазник“. Само след няколко дена – на 30 март 1888 г. с княжески указ той е освободен от заеманата служба. Атаките не спират и в. „Свобода“ публикува статия, с която се опитва да подрони нравствения облик на Алеко, обвинявайки го, че като прокурор имал „твърде чести свиждания“ със съпругата на някой си Божидаров, осъден за насилствено обезчестяване на дъщеря си.

Сякаш всичко това не е достатъчно за прочутия историограф на Априлското въстание Захари Стоянов, който грабва перото и написва настървена статия срещу Алеко: „Де бе, Алечко, де бе чоджум, ха да те видим и тебе! Морал смешен се видяло за негова дребна милост, че сме казали: „Който иска да служи, трябва да служи честно.“ А бе, чоджум, ами ти как мислиш, зер ще те оставят хората и тебе да злоупотребяваш с положението си? Може ли ти се обърна на припека? Знаеш, от тебе ще се уплаши правителството. Колко атове са го ритали, та нищо, че от дългоухите ли ще се уплаши? Ще те видим и тебе утре с Временните съдебни правила под мишка да ходиш и да се свиваш. Беки и от тебе ще се уплаши правителството? Плюй си в пазвата ти, чоджум. Утре ще видиш, че ти се размахали краката към Свищов“.

Останал без служба, Алеко решава да се залови с частна адвокатска практика, но високопоставените му врагове използват лостовете на чиновническата бюрокрация и той е принуден, въпреки университетската си диплома, да доказва, че знае да чете и да пише по български и че е пълнолетен. На 19 април 1888 г. злополучният служител на Темида отправя следното „прошение“ до министъра на правосъдието в София: „Като получих отказ от Софийското общинско управление на просбата ми да ме снабди със свидетелство за правоспособност, и то по причина, която не е била ръководящо правило при издаването на подобни свидетелства за много други лица – аз се обърнах към Свищовското общинско управление, но и там ми оказаха препятствия, които, ако не са непреодолими, то поне изискват дълго време и труд за отстранението им: независимо от други документи, искат ми още свидетелство от българско училище за удостоверяване на моята грамотност по български и метрическо свидетелство за доказателство на моето пълнолетие. Моля ви покорно, господин министре, да направите разпореждане, за да ми се издаде едно удостоверение от Министерството на правосъдието, че зная да чета и да пиша по български и че службите, които съм заимал, не могат, по закона за съдоустройството, да се поверяват на лица непълнолетни“.

В отговор на своята молба Алеко Константинов получил следния документ:

Министерство на правосъдието

– 3045

20 април 1888 г.

София

Удостоверение

Чрез настоящето Министерството на правосъдието, по просбата на подателя Алеко Константинов, бивший помощник на прокурора при Софийския апелативен съд, удостоверява, че той, Константинов, знае да чете и да пише по български и че службите, които е занимавал по съдебното ведомство, не могат по закона за съдоустройството да се поверяват на лица непълнолетни.

и.д. Главен секретар: (п) Абаджиев.

Началник отделение: (п) д-р А. Петров.

В крайна сметка писателят успява да се сдобие с необходимите документи и да докаже своята правоспособност. На 12 май 1888 г. той помества във в. „Търновска конституция“ (т. IV, бр. 23) следното обявление:

Алеко Константинов

юрист, бивший п.[помощник на] прокурора

при Соф.[ийския] апелативен съд

адвокат

известява интерсующите се, че приема да защищава углавни дела и да води граждански процеси във всичките съдебни инстанции. Предлага услугите си на г.г. адвокатите.

Писалището му се намира в София,

Дондуковский булевар, в собствения му дом.

След това Алеко слага на портата си малка кръгла табела и започва да адвокатства. Събитието е обилно полято с доста чаши бира в „Дълбок зимник“. И потръгва на Круглый Сирота, както потръгва на всички сироти. Печели дела, но клиентите му все забравят да си платят. Често пъти доплаща от джоба си необходимите такси и гербови налози. За да оцелее, залага срещу кредит скъпоценните накити на майка си в Българска народна банка. От тях вуйчо му, служител в банката, успява да спаси само една гривна. Всичко друго е разпродадено на търг.

Адвокатската кариера на Алеко е белязана с участието му в няколко знаменити процеси. Един от тях е прочутото дело №308 от 1888 г. В него той защитава софийската куртизанка Ани Петрова, обвинена в убийството на един от любовниците си – д-р Симеон Дацов. Докторът е женен и идва от провинцията в столицата с надежда да просперира. Длъжността му в София е да осъществява хигиенен надзор в хотелите, които главно предоставят стаите си за платена любов. В хотел „Конкорд“ той се запознава с красивата Ани и веднага ѝ става любовник. Ани обитава таванския етаж на кооперация на ул. „Солун“ №23. Под нея живее със съпругата си проф. Атанас Пулиев, който също се радва на прелестите на младата дама, но и страшно я ревнува. Професорът няма деца, но има расов сиамски котарак Анибал. След едно посещение при Ани, регистрирано от свидетели, д-р Дацов изчезва безследно. Ани е заподозряна и обвинена в убийство. На процеса Алеко пледира, че няма достатъчно улики срещу нея и най-важното – липсва трупът на доктора. Друг съществен факт е, че докато трае любовната среща, Ани чува необикновен шум около вратата си. Всичко това кара честния адвокат да изтъкне, че във фаталната нощ на местопрестъплението има и трето лице.

Провежда се нов оглед на ул. „Солун“. В мазето полицаите виждат, че в единия ъгъл някаква сиамска котка постоянно дращи почвата. Разкопават и откриват трупа на доктора със счупен череп. До него е лекарската му чанта, от която се разнася натрапчивата миризма на валериан, дразнещ котката. В пръстта е намерен и сребърен ръкавел (копче за риза) с инициали А. П. Правят обиск в дома на професора и там откриват втория ръкавел. Професорът е обвинен в убийство и осъден.

По-късно Алеко защитава Петко Каравелов и Трайко Китанчев, срещу които има обвинение в „организиране на съзаклятие, целящо промяна на съществуващия държавен строй“. Доста кураж се изисква тогава да си адвокат на обвиняемите, за които всемогъщият Стамболов предварително определя присъдата. Екатерина, съпругата на Каравелов, тропа по вратите на много адвокатски кантори (все близки и познати), но навсякъде срещна отказ. Само Алеко протяга ръка. В случая, при атентата, е извършено покушение срещу Стамболов и е убит министър Белчев. Алеко отхвърля твърденията като „несъстоятелни“, но въпреки усилията му, знаменитият му довереник е осъден на пет години затвор. Йоахим фон Кьонигсльов в книгата си „Фердинанд Български“ твърди, че Каравелов наистина организира пуч срещу Стамболов.

Наред с адвокатството Алеко се опитва да свърже двата края с литературни преводи и написва няколко критически бележки, печатани в „Периодическо списание“. По това време той става душа и сърце на кръга „Весела България“. Това са шестнайсетина млади интелигентни мъже, които на чаша вино и хубаво мезе – на „Пиротска“ или в „Беседата“, дискутират за литература, музика и философия. Членовете на „Весела България“ живеят много задружно – често си устройват близки и далечни пътувания извън столицата, съчетани със сладко хапване и пийване на зелена морава.

Във „Весела България“ Алеко се запознава с Филарет Голованов – малорусин – късичък, дебеличък и плешив четирийсетгодишен ерген, с „блага ироническа усмивка на дебели устни“. Голованов е родом от Тулча. Когато през юни 1877 г. руските войски завземат града, той като добре образован, е поканен да постъпи на служба в гражданското управление. До 1882 г. работи в Плевен, а след това, до смъртта си, в Министерството на вътрешните работи – подначалник на отделение, счетоводител и началник на пенсионния отдел. Дружбата между Голованов и Алеко е толкова тясна, че „един без други не можеха да минат нито ден“. Но тъй като Константинов не е гледан с добро око от властта, Голованов изпитва страх да не би тяхното приятелство да се изтълкува зле и често при служебните си доклади пред министъра казва по два, че и по три пъти, че дружбата им е съвсем невинна, че с политика не се занимават, че даже и за партии не говорят, Голованов е верен Алеков събутилник, и другар в скитанията му. Всички пътувания на Алеко по света (до Париж – 1889 г., до Чикаго – 1893 г.) са финансирани от щедрия Голованов. Почувствал дружеското рамо, Алеко заменя подписа си в писмата от Круглый Сирота на Щастливец.

През 1891 година почти цялата дружина на „Весела България“ взема участие в пътуването до изложението в Прага. Екскурзиантите в специалния влак стават като едно семейство. Сред тях е фамилията на забогатял търговец, без образование, но с природен ум. Като личност той е „тип от старата генерация еснаф, но днес вече е човек с голям стремеж да се държи на нивото на новия интелигент“. Това го поставя в комични положения. Алеко постоянно се върти в неговото отделение на вагона и натрупва впечатления, които след време ще изкристализират в образа на Бай Ганю.

Две години Алеко кърши ръце и се чуди как да намери пари за любимия си борш и халбата бира. Разгеле, Министерството на правосъдието е поверено на одеския му приятел Димитър Тончев и на 22 февруари 1890 г. Алеко е назначен за член на Софийския апелативен съд, но на 12 март 1892 г. отново остава без работа. Причината за уволнението е, че оправдава редактора на един вестник, който главният секретар на Министерството на правосъдието А. Петров иска на всяка цена да бъде осъден. Славейков пише: „И този път той се залавя пак с адвокатство, ту сам, ту съдружно с някой от познатите софийски адвокати…“. Със завидна самоирония Алеко споделя за тия си комерчески начинания: „Стоене, мама, птичка певчая адвокат става ли?“. Читателите знаят вече какво беше първото му начинание в професията. Сегашното външно не се отличава твърде от предишното. Но все пак му доставя средства за живеене – „толкова, на каквото прежнята му неволя и сиромъшлък го бяха принудили да свикне“.

През 1893 г. се сбъдва голямата мечта на Алеко – да види Америка. Както винаги, разноските поема Голованов, който е редом до Щастливеца в пътуването до всемирното изложение в Чикаго. Придружава ги д-р Стоян Радославов – главен лекар на русенската болница. Алеко се запознава и става близък приятел с доктора по време на пътуването до Прага. Той е роден на 18 февруари 1838 г. в Котел. Баща му е свещеник Радослав Добрев. Отначало Стоян учи в родния си град, а после продължава в Шумен при Сава Доброплодни. В Шумен е от 1856 до 1859 г. Активно участва в читалищния и театралния живот на града. Средното си образование получава в Прага. Завършва медицина във Виена (1872 г.). Две години работи като лекар във Виенската обща болница. През 1874 г. е назначен за градски лекар на Велес, където бързо спечелва симпатиите на будното българско население, борещо се за своята духовна независимост. Младият доктор се включва в борбата „с всичкия жар на своята душа“. За да избегне преследванията на турските власти, приема австрийско поданство и още по-смело защитава правата на българите. Със заплахи турците го принуждават да напусне Велес. Заминава за Австрия и специализира хирургия във Виенския университет. По време на Руско-турската война д-р Радославов като истински патриот се завръща в България и се поставя в услуга на руското командване. Със заповед от 5 юли 1877 г. е назначен за първи губернски лекар в Свищов. На 18 май 1879 г. приема длъжността старши лекар на русенската „първоразрядна държавна болница“.

По това време болницата има 60 легла, разделени в три отделения: вътрешно, хирургическо и сифилистично (сифилисът и туберкулозата са широко разпространени и това налага създаването на специално отделение). През първите седем години след Освобождението болницата оказва само стационарна помощ, а от 1886 г. и амбулаторна. Русенските лекари съумяват да издигнат авторитета на болницата сред населението, което трудно свиква с новото здравно заведение. От 1893 до 1898 г. за управител на болницата е назначен д-р Стоян Радославов. Особено висока е заслугата на д-р Радославов за развитието на русенската болница през тези години. През май 1895 г. е положен основният камък на днешната болница.

През 1898 г. д-р Радославов се пенсионира и преминава на частна практика. От завещанието му, депозирано през 1915 г. в русенската митрополия, се разбира, че д-р Радославов е живял самотно и няма преки наследници. Остава внушително богатство, което разпределя между Котленското главно училище, Министерството на народното просвещение, Българската академия на науките, Женското благотворително дружество в Русе и др. Недвижимият си имот дарява на двете русенски гимназии. Д-р Радославов е носител на руски и български отличия – „Св. Станислав“ IIІ степен, „Св. Александър“ V степен с мечове, „За гражданска заслуга“ IV и III степен. Умира през 1916 г. от сърдечен удар. В Русе д-р Радославов е в приятелски отношения със семействата на търговеца Васил Радев и на адвоката Янко Попов. От запазените няколко писма – разменени между Алеко и него разбираме, че той е чел Алековия пътепис след отпечатването му в „Български преглед“ и останал недоволен от това, че (както смятал сам) е изобразен комично. Не е ясно дали Алеко се съобразява с критичните бележки на другаря си. Въпреки това д-р Радославов активно му помага за набирането в Русе на абонати за книгата „До Чикаго и назад“.

Богатите си впечатления от САЩ – Алеко излага в пътеписа „До Чикаго и назад“, отпечатан в края на 1893 г. в списание „Български преглед“ и излязъл в отделна книга през 1894 г. И ето ти изненада – на изложението в Чикаго още един русенец! С тънка ирония Алеко пише, че това е „едно еврейче от Русе, което бе донесло за продан пощенски марки, но като видя как отива търговията, продаде марките и си замина за България“. Но „еврейчето от Русе“ прочита името си в списанието и веднага пише писмо до Алеко, което той с висока гражданска честност публикува под линия в първото самостоятелно издание на пътеписа. С това Алеко вероятно се извинява на „еврейчето“ и на читателите за изразената от него насмешливост. От писмото става ясно, че Самуел Блаущайн – „еврейчето“, е пристигнал в Чикаго на собствени разноски, че правителството му отпуска даром място в Българския павилион, че е облечено в хубав народен костюм, че предлага повече от 100 000 пощенски марки и че стои повече от един месец в Чикаго.

За Самуел Блаущайн се знае малко, но е безспорно, че играе значителна роля в първоначалната история на българската филателия. Вероятно започва своята филателна търговска дейност около 1885 г. Продължава я много активно до началото на Първата световна война. Издирва всички българи, които притежават марки, и им предлага да ги купи в брой или размяна срещу всякакви вещи. През 1896 г. построява в Русе на ул. „Пиротска“ внушителна сграда, наречена „Чикаго“. На първия етаж е разположено увеселително заведение, на втория – реномираната шапкарска работилница на съпругата му Розалия Блаущайн. Съществува версията, че в сградата е монтиран първият асансьор в България, задвижван от човешка сила.

Редица филателисти притежават пощенски картички, адресирани до Блаущайн. Те са от всички краища на страната, което показва, че е много популярна личност. Проф. Димитър Козаров анализира съдържанието на 15 картички. Изводът, до който стига, е, че Блаущайн не е особено коректен към хората, които му изпращат марки в очакване да получат „албоми, сребърни часовници, добри цигулки, други музикални инструменти и жици за тях“. Проличава, че мнозина с изчерпано търпение за пореден път му напомнят да си изпълни обещанието, дори се срещат такива гневни изблици като „…ази не можим да търпъ вечи“. Иначе в спомените на русенци Блаущайн остава като човек, който се облича ексцентрично – винаги с брич панталон и гамаши. Всеки ден се разхожда из града, неизменно придружаван от малко кученце. Русенският филателист Яко Яков споделя, че от по-възрастни хора е чувал, че Блаущайн пренася марките в Америка в добре затворени бурета.

„До Чикаго и назад“ предизвиква оправдан читателски интерес. Алеко получава много писма с въпроси за Америка. Едно от тях е писано от Христо Килифарски, ученик в пети клас. Мисля, че оригиналният и прозорлив отговор – съвет на Алеко, е актуален и днес за всички, които бленуват за голямата страна зад океана:

„София, 4 априлий 1894 г.

Почитаемий Господине, В писъмцето си ми задавате някои въпроси, на които е трудно да се отговори удовлетворително в няколко реда, както по тяхната същност, тъй също и вследствие неопределената форма, с която тези въпроси са зададени:

1. Вий искате да Ви пиша нещо по американските училища и един петокласник като в какво училище може да постъпи? Аз нямам честта да Ви познавам и не зная Вашите наклонности, та съответствено с тях да Ви препоръчам и училище; а пък да направя очерк за всичките американски учебни заведения, та Вий да си изберете, – това не е по силите ми; аз сам твърде малки сведения имам за американските училища. Едно е само безспорно: ако Вий действително имате средства и жажда за наука, то никой път не я търсете в Америка. По какъвто и да бъде клон на науката, в Германия, а особено в[ъв] Франция, Вий ще намерите най-образцови учебни заведения. За да прекарате в странство живота си с по-голяма полза за себе си и за науката, съветвам Ви да идете в някой град, гдето няма нито един българин ученик, инак Вий рискувате да се върнете само с малко познанийца в главата, а пък с[ъс] същия морален устой, с който сте заминали, без да Ви прероди истинската европейска цивилизация.
2. Животът в Америка е двойно по-скъп, отколкото е в[ъв] Франция.
3. За път само до Ню Йорк ще Ви трябват най-малко 400 лева.

Америка е страна не толкова за наука, колкото за приложение на науката.

Здравейте господине

Алеко Константинов“.

Станал прочут с пътеписа си, Алеко събира сили и през септември 1894 г. е кандидат за народен представител в родния си град. Естествено не е избран и политик не става, но пък натрупаните наблюдения върху политическите нрави раждат фейлетониста Алеко Константинов. Първият му фейлетон „По „изборите“ в Свищов“ е отпечатан във в-к „Знаме“ на 26 септември 1894 г. От този момент парливото му и саркастично перо мигновено откликва на всяко значимо политическо, социално и обществено събитие в България. Много четат Алеко, но и много го намразват. Фейлетонистът бързо става трън в очите на властващите.

Срещите му с българите в чужбина, пък и разказите на неговите приятели, ражда серията от очерци, в които главен герой е Бай Ганю. С това той изпълнява обещанието си пред читателите в „До Чикаго и назад“ – „…Нека да тръгнем веднъж ние с бай Ганя по Европата“. За написването на бай Ганю го подтиква и постъпката на прокурора Ганю Чолаков, който по нареждане на Стамболов обвинява в предателство своя благодетел Васил Друмев. Възмутен от това черно предателство, Алеко казва на Найчо Цанов: „Скоро ще разсмея аз народа“. Първите четива с Бай Ганю се появяват през 1894 г. в страниците на сп. „Мисъл“, а една година по-късно излиза и отделна книга, издадена от софийския книжар Пенчо Спасов. Алеко Константинов му продава авторските си права за 1500 лева. За времето си нормалният тираж, дори за най-известните книги, не надхвърля 2000 екземпляра. Амбициозният издател се опитва да изпревари времето и отпечатва „Бай Ганю“ в нечуваните 6000 броя, но книгата не се продава. Пенчо Спасов фалира и се разорява. По ирония на съдбата, минават години и „Бай Ганю“ става най-популярната българска книга!

Писателският труд не прави Алеко богат, но с него той поне може да се нахрани добре. Алеко е страстен гастроном. Много обича веселбите, софрите, яденето на зелена ливада на гювеч с дебел пласт яйца и полят с хубаво вино. Празниците, особено Коледа, празнува дружно и богато – супата се приготвяла от дреболиите на 3-4 пуйки, които се пекат със зеле, 100-200 „юмрук-сармъс“ от свинско месо, печени прасенца и захаросани баклави.

Във времето, свободно от адвокатски, писателски, научни задължения, той упорито подготвя дисертацията си „Правото на помилване“, с която се надява да влезе в университета като доцент по наказателно право.

Алеко се отдава на приятелите си от „Славянска беседа“ и на разходки из околностите на София. В главата му се върти идеята да създаде туристическо дружество, но бленуваната му идея е да обиколи пешком земното кълбо. За околосветското пътешествие започва да учи английски, купува си дрехи, обувки и дори си написва завещанието. Влиза във връзка с френския пътешественик Галиес, който предприема подобно начинание от Париж и е планувано да пристигне през Белград в София. Оттук Алеко щял да му стане спътник в обиколката на света. Очакваният ден наближава и Алеко дава прощална вечеря на другарите си. Но пристига телеграма, която съобщава: Галиес се обесил на Кале-мегдан в Белград, защото загубил надежда, че ще успее да обиколи пеша света, а бил сключил за това бас.

Появява се и друго препятствие. Секретарят на турския консул споделя пред Алеков приятел, че ако мине границата на Турската империя (пътят от София води към Цариград), има голяма вероятност да бъде обесен. За да стане ясна причината, ще отбележа един малко известен факт – горещата и трайна привързаност на Алеко Константинов към македонската кауза. На 16 декември 1895 г. той е избран в състава на Върховния македонски комитет, а на Третия конгрес (3-11 ноември 1896 г.) е преизбран.

През август 1895 г., след обширна обиколка из Витоша и Рила, Алеко споделя с приятелите си, че ще напише призив, с който да покани софиянци да дойдат на Черни връх и там да основат туристическо дружество. На 22 август 1895 г. известната на всички български планинари „Покана“ е отпечатана. И става чудо. На 27 август около триста души през Драгалевци, през Беглер Чифлик, през Бистрица, през Княжево, се събират на Черни връх. Алеко е възхитен. Опиянението си изразява с думите: „Невероятно, наистина, но факт: 300 души на Черни връх!“.

През 1896 г. Алеко прави пореден опит да си намери сигурна държавна работа. С ходатайство и молби на 10 май е назначен за юрисконсулт на Софийската община. Но през декември за столичен кмет е назначен Григор Начович – неколкократно герой на фейлетоните му. Алеко, без да чака подкана, на 19 декември сам си подава оставката.

Весел и приятен компаньон, Алеко упорито отбягва връзките с жени. Една комична среща ражда писанието му „До моята съотечественица г-ца Въса Пъцова“, което разсмива цяла България. На именния ден на вуйчо си Алеко пристига с Найчо Цанов. В стаята, „свряно в ъгъла“, стои обидено от природата 30-35 годишно провинциално момиче, дребно, почти глухо, но с големи претенции за себе си. Дошло да се лекува, то отсяда при своята далечна роднина – домакинята на вечерта. Глупавичкото и грозно момиче има само един въпрос на устата си: „Ерген ли е този?“. Като узнава, че двамата новопристигнали са „свободни птици“, тя привежда в движение всичките си жизнени сили, да обърне вниманието им. Това поражда редица комични ситуации, които разсмиват до болка компанията. Момичето показва явно предпочитанията си към Алеко, който също се включва в играта: „Питайте я ще дойде ли с мене в Париж?“. А бедното момиче, неразбрало иронията, прошепва: „Как? Без венчавка? Без пръстен?…“.

В Алеко се влюбва и негова 16-годишна братовчедка. По време на едно празненство Алеко я увещава да облече една от най-хубавите рокли на майка му. Дрехата стои превъзходно на красивото създание, което с мелодичен глас изпява романса „Ако ме обичаше“. В изблик на възхита Алеко се обръща към своята вуйна Екатерина Иванова с думите: „Катя, кажи на това дете, че го обичам“. След няколко дни младото момиче отива неканено в дома на Алеко. Влиза в стаята му с предчувствие, че срещата ще бъде радостна. Алеко, който пише, без да става, я поглежда равнодушно и заповядва: „Я скоро вън! Хайде, хайде да ти вида гърба!“.

Веднъж само, и то точно по времето, когато се подготвя за околосветско пътешествие, Алеко загатва, с привичната си шеговитост, за някаква (може да е била и мнима), опасност да се ожени: „Днес следобед ще отпразнуваме в Павлово избавлението ми от кръвожадни зверове: лъвове, хиени, чакали и очилати змии. Да, аз не съм ви разказвал за още една голяма опасност, която беше надвиснала над мене – споделя той откровено-насмешливо с роднини. – Бях попаднал в омагьосаната власт на две черни очи и рискувах да бъда обвит от две еластични ръце, като от гъвкавото тяло на някоя очилата змия. Без малко бях загинал. И то от черноока – против начертания ми идеал (в една друга изповед Алеко казва, че предпочита сините очи и русата коса), а отгоре и с къща!… Човек с човешката си глупост мисли да забие кол на земята… Слава богу, навреме се свестих. Днес ще отпразнуваме и това ми избавление“.

 

Може би тук става дума за оня случай, за който пише и Лидия Шишманова в своите спомени: „Алеко беше личен мъж, славянски тип, със сини очи и руса коса, с подигравателна усмивка, подвижно лице. Този изблик никак не беше банален. И той се харесваше, внушаваше даже страсти. Между другото, на една моя приятелка, която беше толкова дълбока натура, колкото Алеко изглеждаше лекомислен. Тя всичко вземаше много сериозно, даже един смътен проект за женитба между нея и Алеко, който беше възникнал в главата на един техен общ познат. А авторът на Бай Ганя не търпеше никакви вериги и стеснения. Това беше дълъг и мъчителен роман, в който аз играех ролята на конфидентка. Тя страдаше. Дълбокото чувство (което не можеше да понесе един неуспех) у тая моя приятелка, пълна с хубави качества, но не достатъчно млада, за да забравя лесно – ме накара да се осмеля да попитам Алеко за неговите намерения. Отговорът беше ясен и брутален: „Не, тя не е моят тип!… И най-после – прибави той, смеейки се, – вие представлявате ли си мене женен?…“.

На 9 май 1897 г. Алеко Константинов е в Пловдив по адвокатските си работи. В градската градина среща Михаил Такев – адвокат и депутат от Демократическата партия. Алеко моли приятеля си да остане и на следващия ден, за да защитават двамата в един наказателен процес. След делото приятелите заминават за Пазарджик. Преспиват там и на 11 май, в 6 часа сутринта с файтонджията Тошо Кръстев заминават за родния град на Такев – Пещера, за да отбележат с другари Празника на славянската писменост. Пътьом спират в село Радилово, разположено на 13 км от Пазарджик и на 7 км от Пещера, защото Алеко пожелава да отпочинат и пият кафе в хана на Тодор Вачков, намиращ се на самия мегдан. Посещението им е забелязано от кмета Петър Минков. Той не обича Такев, защото му е политически противник и като адвокат защитава пещерци, с които радиловци имат непрекъснати конфликти и разправии за земи, гори и добитък. Нещо повече – знае се, че Минков е отправял публично закани да убие Такев.

Алеко и Такев са посрещнати радушно в Пещера. Всички се надпреварват да се запознаят с автора на „Бай Ганю“. На обед е поднесено гергьовско агне, старо вино и китни рози от „Падарница“. Алеко засиява и се шегува: „Бай Ганю на пещерска трапеза“. Към 3 часа пещерци пожелават за спомен от идването на Алеко да направят снимка пред новата училищна сграда. Денят преваля и Алеко настоява да тръгват за Пазарджик, за да бъдат навреме за нощния влак за София. Към 4 часа последва нова трапеза на „злачните“ ливади край Пещера. Богатото угощение завършва към девет часа вечерта. На сбогуване с милите домакини Алеко казва: „Искам да четете Бай Ганю в Пещера!“.

На връщане във файтона се качва и Васил Томов – чиновник от Пещера. Сяда зад капрата с лице към Алеко и Такев. Алеко седи отляво, а Такев отдясно. Пристигат в Радилово и Алеко пожелава да спрат във Вачковия хан. Известе´н, пристига и кметът Петър Минков. Разговарят, шегуват се, пият вино.

В същото време от Минков вече е организирано покушението върху Такев. Главните изпълнители са Милош Топалов (в същия ден негови волове са задържани от пещерци, защото са намерени в мера, която смятат за своя) и Петър Салепов. Понеже Топалов няма оръжие у себе си, Минков нарежда да му се даде една общинска пушка. Като член на управляващата народняшка партия кметът вдъхва кураж на убийците, като им казва: „Не бойте се, не бойте се. Министерството е наше, и началникът е наш“. За награда им обещава 30 наполеона. Милош и Петър тръгвали през преките пътеки и няколко пъти залягат край шосето, но все не попадат на места, удобни за стрелба. Най-сетне харесват землището Бреста, където има много дървета и шубраци. А и оттам позицията е най-добра за стрелба по права линия върху движещия се файтон.

Такев дреме на рамото на Алеко, а той обяснява на Васил Томов имената на звездите. Внезапно тишината се разцепва от гърмежи. Заговорниците стрелят неточно, защото са пили доста в кръчмата. Един от куршумите обаче рикошира от гюрука на файтона и ранява смъртоносно писателя. „Убиха ме!“ – казва Алеко и пада в скута на Такев. Тошо пришпорва конете и не след дълго файтонът с мъртвото тяло на Алеко спира пред дома на пазарджишкия прокурор, който нарежда трупът да бъде закаран в болницата за аутопсия.

В това време убийците се връщат в селото и получават по 5 лева аванс срещу обещаните 30 наполеона. Аутопсията установява, че рикоширалото олово е счупило четвъртото ляво ребро, което се забило в сърцето и прекъснало дейността му. Мозъкът на Алеко тежи 1595 грама, а на левия си бял дроб „имал инкапсулиран туберкул на големина колкото лещено зърно“. Според д-р Матакиев това е най-големият мозък на българин, намерен дотогава при аутопсия.

Около Пазарджишката болница се събира хилядно множество. Провежда се голям спонтанен митинг. Сред многото речи един млад поет казва: „Бай Ганю за пет лева уби своя кръстник!“. При всенародна скръб Алеко е погребан в Софийското гробище. В дрехите на покойния и в квартирата му са открити 120 лева и 52 стотинки. От тях се заплаща наемът му – 87 лв. и 35 ст. и 33 лв. се дават за храната му в гостилницата „Средна гора“. Личните му дрехи са подарени на бедни ученици. Оскъдните му лични вещи се разпиляват по роднини и приятели. В един куфар са открити няколко юридически книги.

Любопитна подробност е, че Алеко не притежава лична библиотека. Този факт той обяснява със следното признание: „Аз нищо не чета освен Тургенева, Мопасана и … себе си“.

Алеко е можел да избяга фаталния смъртоносен рикошет. През пролетта на 1897 г. редакцията на сп. „Мисъл“, чрез Кирил Христов, му предлага 600 лева в аванс за пътните бележки от Италия, но Алеко отказва, защото е поел ангажимент да защитава свой сродник…

След смъртта на Алеко родната му къща в Свищов запустява. Отначало влизат да живеят едно подир друго две-три семейства, но при всяко от тях се констатира нещастие. Хората започват да говорят, че в дома има вампир и никой повече не влиза в прокълнатата къща. Накрая само сиротна бабичка се настанява в една от стаите, за да пази пустата къща.

На 15 май 1926 г. родният дом на Алеко е превърнат в музей. Един друг голям българин – д-р Кръстев, прави необичайно дарение – сърцето на Алеко Константинов, затворено в стъкленица.

На последвалия през ноември процес в Пазарджик Петър Минков, Милош Топалов и Петър Салепов са осъдени на смърт. На Петър Салепов, който е непълнолетен, смъртната присъда е заменена с 15 години затвор. На 13 април 1898 г. Минков (до последния си миг той се е надявал на височайшо помилване) и Топалов са обесени в Пазарджик.

Нерадостна е съдбата на Михаил Такев. На 24 януари 1920 г. той е убит в родния си град. Цели три денонощия мъртвото му тяло е оставено да лежи под дъжда и снега.

© Боян Драганов