Защо?!

Когато се изкачиш на хълма Аляеддин в град Коня (Турция), ще видиш останките на един от най-красивите дворци на някогашната Селджукска държава, просъществувала близо три века[1]. Полуразрушената кула и едва-едва забелязващите се следи от древните крепостни стени все още таят в себе си автентична информация за един от могъщите султани и войни в Мала Азия – Аляеддин Кей Кубат І (1218 – 1236). Наблюдавайки руините, неусетно, някъде в подсъзнанието, оживяват звуците на походния военен марш „Синджари“, на тръбите и барабаните, известяващи приближаването на многохилядната армия. Чуват се тежките стъпки на дорести коне, възседнати от копиеносците. След тях, изправили снага, са алпите – опитните и калени войни. А бахадурите привличат и приковават погледа с опашките от ак или тигър, изкусно вплетени в златно или сребърно украшение, вързани за шията на коня или на лакътя на смелия войн като награда за проявена храброст и доблест при превземане на крепости или при победа над вражески отряди. Зад всеки бахадур-герой по 3-4 оръженосци – чауши. Впечатляващ в своята осанка е главният бахадур. Обикновено на коня му има няколко опашки (кутаса), украсени в различни цветове – черен, лилав, жълт. Той целият е облечен в броня, с крива дагестанска сабя на пояса. Зад него оръженосецът с грамаден боздуган.

Горд с поетото задължение е и знаменосецът, издигнал черното триъгълно знаме – знак за вярност към черния цвят на багдадските халифи, но с червен сокол в средата – родовото отличие на селджуците.

След тази елитна група като змия се извива безкрайният низ от войни. Кованите стремена и юздичките, ярките тюркменски орнаменти на килимните покривала, преметнатите върху конете, торбите и златните токи на сбруята дооформят в паметта представата за някогашната силна мюсюлманска армия. Към този обобщен образ на армията принадлежат и войните, облечени в железни мрежи или с плетени железни ризници и панталони, надянали тежки брони и шлемове, в ръцете им кой с двуръчни мечове или с дълги копия, кой със саби и остри като игли шпаги. Различно облечените войни представят разноплеменния свят на Мала Азия, но селджукската армия е успяла да призове под своите знамена и войските на гръцките и арменските васали, отряди на тюрки, грузинци, франки и нормандци. И може би търпимостта към чуждата вяра, уважението на правото да бъдеш различен много са ù помогнали да устои на ударите на многовековното нашествие на рицарите от Западния Свят.

Именно с такава силна многонационална войска Аляеддин Кей Кубад І осъществява редица свои победоносни походи.

В същото време в главния град на Селджукската държава, лично по покана на султана, пристига да живее в град Коня и султанът на улемите Бахаеддин Велед (бащата на бъдещия, голям мюсюлмански поет и мислител, Джеляледдин Руми)[2]. Велед води със себе си триста камили, които носили покъщнината на семейството – преди всичко книги. Към фамилното име на новопристигналия има и прозвището „Мевляна“ – в смисъл на  „наш или знатен господар“, – което се давало на големи богослови и учени. Аляеддин Кей Кубад І открива медресе към главната джамия и назначава Бахаеддин Велед за преподавател. В това училище продължава образованието си и неговият син Джеляледдин Руми. Бащата вижда в сина си огромните му умствени заложби и го представя на различни учени. Скоро и към неговата фамилия е прикрепено прозвището „Мевляна“. Младият мъж е заобиколен от почести и слава, а след смъртта на баща му (12.І.1231 г.) той става преподавател в медресето.

В същото време Аляеддин Кей Кубад І продължава да печели битка след битка. Земният му път обаче свършва през 1237 година, когото собственият му син Гиясиддин го отравя. Възкачва се на престола и е седем години много слаб султан. Монголските войски с всяка битка успяват да нанесат все по-решително поражение на селджукската държава. След битката при Кьоседага нейните султани (най-напред синовете на Гиясиддин) стават васали на монголците.

Увлечен в разказа на полуразрушената кула и едва-едва забелязващите се следи на крепостните стени, погледът неусетно се спира на минаретата на старата джамия в края на главната улица, чийто купол е в странен, трудно определим зеленикав цвят. И изведнъж замлъкват звуците на тръбите и барабаните, не се чуват настъпателните стъпки на войните. Уж пак е времето на Аляеддин Кей Кубад І и на неговия син, а картината е друга, и в нея по много странен начин се преплитат някогашното време със съвременността. Тази необичайна сплав се осъществява чрез непрекъснатия поток от хора, отправили се към джамията. Те напомнят за траурната процесия от 8 декември 1273 г., когато при сигнала за последно прощаване хиляди хора (мюсюлмани, равини, православни, ашъци и др.) се изсипват на тази улица с желание да положат рамо под ковчега на великия син на мюсюлманския свят Джеляледдин Руми.

Трудно се разделя народът с автора на прекрасните песни за всевечната мечта за свободен дух. Свидетел на „време на кръстоносни походи, на опустошителни монголски набези към Мала Азия, на отчаяни усилия на залязващата Византия да отбие от себе си азиатската напаст“, на време на „разкош и нищета, на ереси и стихийни бунтове, на протестни песни срещу безправието[3] – Руми Мевляна успява да наложи сред обществото ценности, който днес приемаме за общочовешки: любов към човека и веротърпимост, преклонение пред мъдростта и знанието. Неговата пантеистична представа за бога най-силно е изразена в стиха: О, вий, които бога търсите! / Не го търсете – бог – това сте вие![4]

Твърде смело обобщение за ранното средновековие. Представата, че в самия човек се съдържа част от всемирната душа е стандарт на поведение, с който той може да измерва своите действия и едновременно с това да получава повече от живота, защото по-дълго остава на правилния път, отколкото другите. Джеляледдин Руми, тръгнал по пътя на самоусъвършенстването, знае как свободният човек трябва да живее. За разлика от сина на Аляеддин Кей Кубад І, който посяга на живота на своя баща с цел да заеме мястото му в държавата, поетът на Мала Азия е в прекрасни взаимоотношения с баща си. Двамата известни бащи успяват да възпитат различни ценности у своите деца. У единия ценностите, свързани с управлението на една мощна многонационална държава – у другия, ценностите на познанието, мъдростта и поезията, стремежа към самоусъвършенстване.

Единият остави в наследство на своя син-отцеубиец мощни крепости и многохилядна войска, от десетилетия непознаваща поражението, войска, от която някога се е страхувал и самият Чингис хан, другият – огромна библиотека и кръг от големи учени и философи.

Единият пося семената на ценности в душа, опиваща се от мечти за воинска слава, наслаждаваща се на властта, на виното и на развлеченията с лов и държанки.

Другият възпита у сина си толерантност към всички различия между хората – географски, културни, верски.

Единият попада под властта на блюдолизците и механизмът на ласкателството жестоко го сграбчва, и несретната съдба на Селджукската държава става исторически факт.

Другият става един от най-знаменитите, най-любимите сподвижници и суфитски[5] проповедници в Коня. Поетът проповядва принципите на братството, помощта, вярата.

Ти светец или грешник – е работа твоя.

Дали петък днес е или пък неделя – за мен все едно е.

Петък е свещеният ден за мюсюлманите, неделя за християните. Но за поета от средновековието всички религии са равни: „дай ни да вкусим от виното на единството, всички ни по равно напий, за да се съберем заедно и да можем със замах да премахнем различията. Всички сме клони от едно дърво, всички сме воини от една войска“ .

Според Джеляледдин Руми именно на тази основа човек трябва да гради своя живот, за да направят света едно по-щастливо, по-мъдро и по-добро място за цялото човечество.

Ако към съвършенството търсиш бряг,

незнайното за теб знайно става.

Ако невежа си – наученото пак

в невежество ще те изобличава.

Ценности, които разпространи Джеляледдин Руми, намериха приют в душите не само сред мюсюлманите, но и сред християни и юдеи. На погребалната церемония отец Стефан, настоятелят на православната катедрала, ще изрече: Както слънцето осветлява със светлината си целия свят, така и Мевляна озари със светлината на истината цялото човечество. А слънцето принадлежи на всички. Нали самият той е казал: „От мене ще узнаят тайната седемдесет и два народа. Аз съм флейта, която във всяка нота крие сто звучения“.

А главата на юдейската община равинът Хайафа го определя като хляб: „А хлябът е нужен на всички. Къде си видял… гладните сами да бягат от хляба?“

Джеляледдин Руми не е вярвал в никакви чудеса освен в чудото, наречено човешко сърце. И е бил прав.

Скоро след смъртта на поета Селджукската държава загива под ударите на монголите. Върху част от нейните земи след време се заражда Османският султанат. Паметта за Руми продължава да се радва на признание. Днес този велик поет и мислител на иранците и таджиките се приема и като турски поет. На всички хора по света, които се стремят към самоусъвършенстване, учителят Джеляледдин Руми е завещал: „След смъртта ми търсете ме не във пръстта,/ а в сърцата на просветените по света!“

Повече от седем века са изминали от тогава. Куполът на „Куббе-и-хазра“ е издигнат над гроба на Джеляледдин Руми. Днес джамията е музей. Стените ù са богато украсени от славните калиграфи от ХVІ век. Създадена е неповторима цветна плетеница от арабски знаци.

При влизане в храм- музея обувките се свалят. Посрещат те звуците на старинна музика. С тихи и леки стъпки заставаш пред витрините, където, застинали в танц, са фигурките на ашъци[6] в бели дрехи. Тук се пазят тигелираният подплатен лилав халат на поета, три сиви вълнени тюбетейки-сике, първите преписи на неговите стихове, ръкописни книги на негови съвременници, дръжка за тояга, шапка-серпуш[7] и др. След това вниманието е привлечено от изписаните на бяло картонче думи на Джеляледдин: „Бъди такъв, какъвто изглеждаш, или изглеждай такъв, какъвто си!“

Изминали са над седемстотин години. А хората от цял свят все идват, идват при Джеляледдин. По 16 000 на ден. Защо ли?

Бележки:

[1] В средата на ХІ в. султан Тугрул бей, предводител на тюркменско чергарско племе, превзема Багдат и се обявява за духовен глава на всички мюсюлмани. Държавата е кръстена на името на дядото – Селчук бей. За кратък исторически период царството на селджуките достига голям разцвет и се разпростира до Индия и Китай, Византия и Средиземно море.

[2] Джеляледдин Руми Мевляна е роден през 1207 г. в Балх, в земите на Хорасан (днешен Афганистан). Майка му е една от принцесите на султанската фамилия, управляваща Хорасан. Баща му е с големи познания в различни области на науката, за което е наричан „Султан на улемите“. Поради набезите на Чингис хан семейството напуска града и след близо 15 години пътешествия пристига да живее в Коня. Джеляледддин пише на персийски език, който е литературен и държавен език в Селджукската държава. Владее арабски, гръцки и старогръцки и има задълбочени познания по философия на правото, принципите на мистиката, митологията, историята и др. Най-значимото му произведение е шесттомната му книга „Месиеви“. Тя е преведена на почти всички основни езици и продължават да я превеждат. А книгата “Дивани кебир” (Великият Диван) пресъздава в поетически образи живота на висшия военен съвет при султана (бея). Той е сред най-големите поети на Изтока и го сравняват с Данте, Шекспир, Гьоте.

[3] Вж. Парушев, П. Джеляледдин Руми и неговото време. Предговор към книгата на Радий Фиш Джаляледдин Руми, М., 1972 г., превел от руски Жан Ковачев, С., 1984 г.

[4] Стиховете в предложената статия са на Жан Ковачев.

[5] Суфит – последовател на мистично-аскетично направление в исляма.

[6] Ашък (букв.) „влюбен“ – под ашък суфитите разбирали влюбен в бога сподвижник. След ХІІІ в. в Мала Азия така наричали странстващите поети. Според Джеляледдин любовта е двигател на всяко същество, но само човекът може да обича и с тялото, и с разума, и с въображението, и с паметта.

[7] Серпуш – шапка, напомняща ладия, често украсявана със свещени знаци, имена на аллаха и др.

© Д-р Стефанка Кръстева