Записки от „прехода“. Втора книга: записки от лудото време на „вполитичването“. Представени от Евелина Белчева

Spread the love

Из дневниците на акад. Петър Динеков, представени от Евелина Белчева

Изданието се посвещава на 100 години от рождението на Блага Димитрова и на 110 години от рождението на академик Петър Динеков

„Историята ще се пише по дневници – не по ежедневници.“ Тази сентенция на Борис Делчев е дълбоката мотивация и на записките на акад. Петър Динеков. И двамата са убедени, че „един ден“ по техните дневници ще бъде писана „голямата“ история. Записките на Петър Динеков съдържат изключително важни размисли, разговори и документални сюжети. Задължително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като факти на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като факти на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Защото това не са спомени, в чиято автентичност винаги имаме основание да се съмняваме, а записки в момента, по горещите следи на случващото се. Задължително е да се намери ролята и мястото им в културно-историческия контекст.

Само за сравнение: дневникът на Борис Делчев, воден около 50 години, наброява 12 705 ръкописни страници, от тях са издадени 473 печатни. Норберт Рандов пише за този дневник: „Едва ли има равен на себе си по значимост сред бившите комунистически страни на Източна и Югоизточна Европа.” Нарича го „феноменално свидетелство”. Дневниците на Петър Динеков са дори по-стойностни за литературната история. Не само по обхватност, но и заради личностите, за които се говори – най-известните и значими писатели и учени на времето. А също и заради прецизното чувство на Петър Динеков за културно-историческата стойност на фактите и сюжетите, които си заслужава да бъдат записани. Но и по дълбочина и проницателност. От културна история в личности, образи и сюжети, в последната си част – достигаща включително до първите три години от времето на „прехода“, записките се превръщат в проницателна клинична анамнеза на моралната патология на „новото“ общество.

Самотен в своето време: Аз представям само себе си. Въодушевен в началото и подет от „вятъра на промените“, много скоро Петър Динеков изпитва болезнено разочарование и все по-засилващо се чувство за морален апокалипсис, който по никакъв начин не може да бъде предотвратен. Затова той „емигрира“ в дневника като убежище – самоизолира се в личното си пространство и наблюдава събитията отстрани. Избира позицията на духовен емигрант, защото разбира, че е безсилен да промени каквото и да е. Остава му само да записва… На политиката като морален оксиморон, като нравствена шизофрения професорът противопоставя крехкостта на доброто, етиката на отношенията между хората. Но сред слепите въртопи на политиката, мъртви хватки и разпъвания накръст със сигурност не е успял да убеди опонентката си в реалността на своята морална утопия. Личности като него са осъдени да бъдат „самотни“.

Социално-психологически разрез на една епоха. Отварянето на „Тетрадките“ на академик Петър Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно – от началото на 60-те години до самия му край. Последният запис е от вечерта на 21 февруари 1992, петък, в навечерието, часове преди края – в ранната утрин на 22 февруари, събота. „Тетрадките“ обхващат почти 60 години – цял един съзнателен живот, с едно прекъсване по време на войната и след 9 септември. Текстът е пестелив, дори оскъден на факти от личната биография на автора. Но познатата ни щедрост и откритост, с която са предоставени разговорите с приятели и съвременници и факти от тяхното битие, превръща тази пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето. И не само документ: превръща я в биография на времето:

Културна история в личности, образи и сюжети.

Ден след ден дневникът очертава биографията на българската интелигенция почти до края на 20-ти век. Биография в една „трудна, променлива историческа епоха, с много надежди – пише Динеков, – с много лутания, много разочарования и много провали“. В целостта си тези тетрадки приличат на документален „роман“ за търсенията и трагедията на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих казала – дневникът е една автобиография на българската интелигенция, защото нейният автор е един от най-видните, макар и не от най-типичните ѝ представители. И той отдавна е избрал позицията на хроникьор, чието право да записва съвсем не се мотивира от личността му, а единствено от факта, че е съвременник и свидетел на събитията. И може би от редкия му статут на човек, който – по изключение – се опитва да съхрани своята духовна автономност и да стои встрани от „разделното време“.

проф. Петър Динеков

Призвание „свидетел“

Сякаш е бил убеден в това – че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и така стойността им ще расте. Затова и неговото завещание е да бъдат отворени 15 години след кончината му. Изминаха вече 28 години. Записките са подготвени още преди десет години: – Като им дойде времето… Дали не е отминало вече?… Както във всичко, така и в политическите си оценки той запазва прословутото си „чувство за мярка“ – негова запазена марка. Но в записките има много остра критика за пораженията на партийния фанатизъм: за дълбоката пропаст, която партията е издълбала между себе си и борещата се опозиция, което не предвещава нищо добро.В дневника се разкрива една личност на интелектуалец, който оценява хората и нещата от позициите на категоричен хуманистичен императив. Духът на някакъв възрожденски демократизъм. За него основен критерий е единствено човешката почтеност, хуманност и справедливост. Най-важно е чувството за културно-историческа памет и отговорност пред бъдещето, пред все още живите, на които тепърва предстоят трусове.

Петър Динеков е съзнавал, разбира се, културно-историческата стойност на своите записки. Никъде не говори за това, но иначе не би предоставил с пословичната си щедрост това изключително богатство на Историческия архив. Убедена съм, че тъкмо той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова „Свидетел“. Неслучайно то предговаря този текст. Блага много добре знае за неговите „спомени от деня“, някои от тетрадките е чела и ползвала в работата си по книгата за Багряна, щедро предоставени от автора. Призвание свидетел: това е той, нашият професор Динеков. Сякаш е живял, за да записва, да свидетелства за своето време. Напълно възможно е един ден да се окаже, че заедно с неговите тридесет и пет книги, тези скромни тетрадки са неговият оpus vitae, неговото документално свидетелство за поколенията.

Като правило великодушен, благороден и премерен, авторът съзнава отговорността си на свидетел и хронист и не винаги скрива разочарованията си. Дори от изяви на приятели, които би могъл да спести… Пред близки и приятели неизменно защищава Блага, но на самата нея  не спестява грешките, които дълбоко го нараняват: – Боя се за нея! – непрекъснато повтаря:  „Другите са политици – Блага е писателка и поема голяма отговорност. Опиянена – тя сега не чувства това. Убеден съм, че ще дойде време, когато ще го разбере.“

Главният персонаж в тетрадките е същият, какъвто го познаваме. И несъщият. Помним нашия професор – чужд на самопоказ и суета, разбиращ и сговорчив, вслушващ се в другия – с мекота и деликатност, духовен аристократ, който щади достойнството на другите и пословично щедро раздава духовните си притежания. Но в заогледалието на дневника прозира и друг негов образ: – неузнаваем за нас, изненадващо непредвиден – вероятно и за самия него: критичен, категоричен и безкомпромисен, дори рязък в преценките си. Трагично самотен. Толкова разочарован и наранен, че понякога дори губи характерната си „запазена марка“ – мярката.

Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни разломи е видяно от Динеков през съдбата на Блага Димитрова. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творец и власт. Динеков е сигурен, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това. В този 60-годишен житейски диалог двамата видни интелектуалци запазват личната си неприкосновеност, самостойното си битие. Но в дневника като под лупа се вижда колко силно си въздействат един на друг, по сложен начин взаимно се преплитат и личните им съдби. Всъщност те изповядват едни и същи естетически и етически принципи в името на таланта и почтеността – в литературата и в живота. Уважават и ценят общността на възгледите и принципите си. Още повече ценят различията си – към тях изпитват взаимен респект.

Разговорите веднага намират своя трептящ резонанс в творчеството на поетесата. Сложно кодирани, като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, са и отпратките на Блага към личността на Динеков. А той прави всичко възможно да я върне към призванието ѝ, провокира я с теми, за които знае, че са „нейни“: „Казах, че тези дни съм прочел отново „Д-р Живаго“. Попитах Блага: замисля ли да напише нов голям роман за промените, които днес обществото преживява, посветен на народната съдба. В надписа на книгата, която подари на сестра ми и на мен, тя написа: „За добър спомен от междинното време“. Тъкмо за това „междинно време“ става дума. Не отговори определено. Напомних ѝ: времето тече, ще го изпусне…“ Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: творецът и властта. Само да пише! Да пише. Тук тъкмо навреме идват думите на Юри Лотман за необходимостта от система от биографии „като концентриран смисъл за участта и битието на издигнатите люде“: „Секретът на историческото правдоподобие е в това да се разкрие взаимната необходимост на различните животи“.

Ключов момент в техните отношения е датата 12 юли 1991. Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова срещу подписалите новата конституция. Помня и това колко дълбоко страдаше тя, че метафората, заключена в това отчаяно заклинание, не е била правилно разбрана. И от свои, и от чужди. Колко писма и телефонни обаждания с ругателства е преглътнала. Това е бил смъртоносният трус… На 16 юли 1991 г. Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го показва на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го веднага, още първия ден, когато започнах да събирам и подреждам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се превръща в художествена творба – изповед и покаяние. Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага сподели, че е била изкушена тъкмо като творец – да види как изглежда човекът „в коридорите на властта“… И да го опише.

Дълбоко наранена от упреците на близки хора, Блага обръща клетвата обратно, насочва силата ѝ срещу самата себе си. Заклинание срещу насилието и жестокостта, унизяващи човека, и благослов на творчеството, на човешката обич и милост. Горчиво покаяние на една горда личност, която превръща „клетвата“ в благослов. И изключително силна поанта в края – от камбанарията на нейната „утопия етика“:

Нека бъде благословена ръката, която ще хвърли шепа пръст върху гроба ми, с думите:  – Бъди простена!

Поетът и властта – две субстанции, осъдени на вечен антагонизъм. Впримчен в зловещите ѝ мрежи, попаднал в омагьосаните ѝ кръгове, властта превръща твореца в свой заложник – до смърт. И посмъртно – както е видно. Господар на думите само, непригоден към властта, поражението му е предизвестено: „Чрез тази моя оставка аз развързвам ръцете си, за да бъда свободен гражданин, а не безправен и неволен заложник на прикрити действия – заявява Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предупреждава: – Подготвя се диктатура у нас!“

Този достолепен жест – отказ от черната магия на властта, яростно изтръгване от слепите въртопи и еуфории на момента – това е най-изчерпващият житейски и творчески жест на Блага Димитрова. Покажи ми своите средства, за да обикна твоята цел – заявява Поетът на властта. Един вестник – в чужбина, разбира се, публикува този документ под заглавие: „Камбана на съвестта“. Последва неистово отвръщане от тържищата на житейската суета, бягство навътре – приютяване в обратната – духовната, енигматичната – сърцевина на нещата. Обиталището на духа – единствено убежище за поета в този нов Апокалипсис. Да, Блага Димитрова си отиде във все по-недосегаема самота. Но – надмогнала всичко – тя спаси лицето си.

Архивът на професор Петър Динеков е неговият втори живот. Всъщност – реалният му живот. Който ние не познаваме. Паметта, която остава след човека, е по-важна, и по-реална дори, от действителния му живот. Свръхбитие. 28 години, откакто той е Отвъд, а личността му, отразена в тези тетрадки, продължава да буди спорове и страсти… Тъкмо оттук идва и отчаяната ми дързост: да направя опит поне малка част от тетрадките, от последния период – на „големите промени“, да види бял свят. Крепи ме надеждата, че чистотата и почтеността на личността, обитаваща този оазис на духа, ще накара дори наранените и уязвените да го разберат. И да простят…

„Български културно-исторически времена и нрави“ – това е едно от възможните заглавия, което обмисля авторът. Това заглавие поставя акцент върху характера им на културна история в личности, образи и сюжети. Но верен на себе си, той отново се връща на скромното и непретенциозно: „Свидетелства за времето…“. Така се роди нашето заглавие: „Свидетел на своето време“. Една личност – далеч по-сложна и многостранна в същността си от познатата. А също – и от описваната. Или – от онази, която е била видима пред нас. Неслучайно такива личности се превръщат в мост – мост между различните етапи в духовността. Мост между своето и „нашето“ време.

Задължително трябва да отбележим, че ние, разбира се, не се идентифицираме с всичко, което е записано. Но каквато и да е истината, остава записаното, вградено в историческата памет. Останалото е въпрос на реставрация и интерпретация. Морална, историческа, литературно-естетическа. Персонална оценка ще бъде дадена по-късно, от хората, които без съмнение ще ползват тези записки – историци, литератори, социолози. В тяхната конвертируемост в различни области като материал за изследване и анализ ние сме убедени. Затова се потрудихме – да осветим поне малка част от тъмния обелиск на архивите – с надежда посланието да стигне до „читателя от бъдещето“, за когото те са предназначени.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.