За смъртта на Вазов

Към средата на месец септември 1939 година при случайна среща Ана Карима ми разказа някои подробности за последните два дена от живота на Иван Вазов. Между другото преплете името и на Евгения Марс, нарече я „злокобна сянка, която измъчвала поета със своите искания и плач“. Според Карима смъртта на Вазов се дължала едва ли не на Евгения Марс, която силно ненавиждаше и против която издаде специална брошурка „Чудесата на Евгения Марс“.

Всичко, което чух поисках да го напише. И Карима удовлетвори молбата ми. На 21 септември същата година ми предаде три и половина големи листа, написани небрежно с мастило и озаглавени: „Последните минути на Иван Вазов“, които сега публикувам за първи път. Ето нейното изложение:

– За последните минути и за причината на съдбоносния сърдечен удар на великия ни поет и до днес се говори различно. Между другото на един голям наш поет (Кирчл Христов – б.а.), който бил натоварен с проучването на въпроса, било казано от много близко лице на покойния, че ударът го сполетял, понеже домашните му отказали да пратят за малко ракия за мезето, пред обеда.

По един повод (да разбере как златният венец – народен дар на Вазов – е попаднал в ръцете на Евгения Марс – б.а,) посетих сестрата на покойния поет (Въла Фетааджиева – б.а.) и поисках от нея да узная за последните минути на поета. Приказзайки за брата си, очите ù се пълнеха със сълзи. По никакъв начин не би могло да се допусне и най-малък фалш в думите ù.

Тя се преместила да живее при брата си след смъртта на майка им (6 ноември 1912 година – б.а.), тъй обичана от поета и живяла при него.

Поетът бил много съкрушен и се усещал самотен. Първото му желание било да продаде къщата си и да замине за странство. Обаче не след много решил долния етаж да даде под наем, а да живее само в горния. Етажът бил вече спазарен от един учител. Тогава поетът казал на г-жа Въла:

– Не мога да понеса мисълта, че ще имам квартиранти. Сестро, ела да живееш при мене.

Тонът на гласа, тъжният израз на лицето накарало сестра му , напусне къщата си и заедно с дъщеря си да се пресели при поета, който много се зарадвал на това. Фетваджиеза поела всичката грижа за брата си и за домакинството. Често се качвала горе да го повиди. Това направила и към десет часа в навечерието на злокобния ден (21 септември 1921 г. – б.а,). Намерила брата си легнал на кревата с обущата си.

– Аз останах смаяна – раказваше ми г-жа Въла, – брат ми беше много фин и никога не би направил това. Уплашена, попитах го, какво му е.

– Нищо – отвърнал поетът. – Много се изморих с „Престолът“[1]. Ще ми мине. Остави ме.

Фетваджиева излязла обезпокоена, като оставила електриките горе да светят, та като станел поетът, да му е по-лесно. Заръчала и на слугинята да бди. Поетът бил поръчал кафе (след като го изпил), съблякъл се и сутринта тя (сестра му – б.а.) го заварила съвсем здрав. Закусил и към десет часа излязъл. Върнал се към обед, закачил си пардесюто, шапката и попитал какво имали за обед. Сестра му казала (какво е сготвила), той харесал менюто и седнал на трапезата: поетът, срещу него дъщерята на Фетваджиева, самата тя – на едната страна на масата. Поетът отпил малко ракия, взел от мезето, както всекидневно, и почнали да ядат. Приказвал за яденето, сетне изведнъж спрял, втренчил поглед напреде си извикал:

– Не плачи! Аз всичко ще ти дам! (Ана Карима прави намек за Евгения Марс – б.а.).

Фетваджиева не била още сварила да се запита защо (поетът) е направил (казал) това, когато дъщеря и скочила от мястото си с вик;

– Вуйчо, какво направи!

Госпожа Въла се извила и видяла поета отметнат върху облегалото на стола. Тя се хвърлила да разкопчи дрехите му. Поетьт със затворени очи, тежко, натъртено издумал:

– Добре!

Извиканият веднага доктор трябваше само да констатира смъртта от удара.

Това ми разказа поетовата сестра, което се усетих длъжна да го напечатам, докато гя е жива, за знание на тия, които са поискали да я оклеймят.

Според мене – завършва Ана Карима – диренето на истината не трябваше да спре в някакво си искане на ракия, а в оная злокобна сянка (Евгения Марс – б.а.), която се изпречила в предсмъртната минута на поета да го измъчва със своите искания и плач.

© Петко Тихолов

[1] Пиеса, играна в Народния театър след поетевата смърт. С тази пиеса той (Иван Вазов – б.а.) имал голяма неприятност, защото настоявал главната роля да се играе от Миятева (приятелка на приятелката му) на което твърдо се противила театралната управа (по разказа на стария артист Ив. Попов).