За антологията и антологиите

Според специалистите антологиите са „малки литератури“, „микролитератури“, „литератури в литературата“. Пак според тях антологиите имат и немалко противници. Този свой радикален жест противниците са избрали още по времето на социалистическата епоха като все още продължаващ протест срещу формите на официализирано представяне на литературата. И за себе си сигурно имат право. Може би те стъпват върху началото на книгата „Фрагменти“ (БП, С., 1967) на Атанас Далчев: „Трябва да призная, не обичам антологиите, както не обичам и общите художествени изложби. Събирането на толкова личности, които нямат нищо общо помежду си, на едно място ме зашеметява и затъпява; съседството на едната ми пречи да се нагодя и почувствам другата и в общата врява аз не долавям тембъра и красотата на отделния глас“. Естествено, част от тези литератори „противници“ на антологийното са и невключените по различни причини в сборниците, или пък съдещи (порицаващи) съставителите за своеволното, без тяхно съгласие включване на текстовете им в изданията.

Българското литературно пространство от последното десетилетие на века бе преизпълнено от литература (като качество и количество), която обаче в голямата си част бе маргинализирана (ниски продажби, слаб пазар, разрушени дистрибуторски структури, ценова, данъчна политика и т.н.). Тя не успя да намери и нужната критическа интерпретация: една огромна част от нея остана неизследвана, остана „скрита“ за литературния историк и теоретик (което от своя страна я осъжда на забрава за следващите поколения, отказва й място в пренареждащия се „канон“). Разбира се, във втората половина на 90-те се забелязва интерес към критическото осмисляне на периода (заслуга за това имат не само излезлите над 15 заглавия върху езика на литературата на прехода, върху отделни жанрове, творби и имена на писатели, върху групи и естетически търсения, но и отразяването на литературния процес в многобройните издания за литературна и културна периодика след 89-а). Всичко това обаче се оказва твърде недостатъчно, като имаме предвид слабата публичност на българският поет и писател, слабата медийна стратегия на неговите послания в специализирани и популярни периодични издания, неговата нова (само)идентификация в преходния период и сменения код в областта на естетическото и идеологическото. На практика в края на XX и началото на XXI век вече не излизат толкова много книги с българска поезия (което като че ли говори нормализиране на пазара за поетична литература, доколкото такъв пазар, разбира се, вече съществува). Издаването се превърна в „скъпо занимание“, което се налага  да бъде внимателно „филтрирано“ (критически, дори институционално, но и самовзискателно, чрез една нова автоцензура на писателя).

Поетическите антологии играят донякъде подобна „филтрираща“ роля. Те служат за „огледала“, корективи и оценители на текстове в даден, синхронен момент.

Как се вписва антологичният поетически проект „Вечности“ в контекста на сродни издания в България и Велико Търново?

През последните години излязоха антологии на поезията в почти всички големи градове на страната. Тяхната необходимост бе усетена и в столицата, където се наеха с издаването на национални поетически антологии (такива опити, впрочем, имаше и в провинцията, например през 2002 г. в Ловеч, но и други). Ще спомена част от тях:

– само в град Русе бяха издадени антология „Отключени думи“ (10 поети от града, избрани чрез конкурс на местния Клуб „Отворено общество“ за 1999 г., с помощта на Писателското дружество в Русе), сборник „Поетични вселени“ (1999 г., изд. на литературния клуб „Д-р Спиридон Тодоров“ – Русе), антологията „Русе“ (2002 г.), както и антологии, чиято тематична нишка бе реката Дунав;

– луксозната антология „Насаме с времето“ (1999) на пернишката поезия (с твърда подвързия; вътре са Константин Павлов, Борис Христов, Евстати Бурнаски, Славчо Красински, Лиана Даскалова, Добри Жотев, както и доста от по-младите и по-неизвестни поети, свързали живота си с „града на миньорите“, – общо 68 автори);

– антологията „Градът на поетите“ (1999 г., Ст. Загора, съставител Иван Гранитски, съставители от Ст. Загора Таньо Клисуров и Неделчо Ганев, с меки и твърди корици, 258 с., представени 35 поети); поетични старозагорски антологии, съставени от Г. Янев, както и представителната „Поетични гласове – Ст. Загора“ от Йордан Атанасов (2004), който през 2005 г. издаде и антологията „Поетични гласове – Драганово“;

– антологии на поезия от Варна, Пловдив, Плевен, Бургас, Плевен, Враца, Видин, Шумен, Разград, Търговище и т.н.;

Някои периодични издания също издадоха представителни антологии със „свои“ автори: антология „Литературен форум“ (1999), антология „КИЛ (Култура, Изкуство, Литература)“ – във връзка с 10-годишнината от създаването на варненския вестник „КИЛ“ (2002), необичайната, интересна и полезна „Първите пегаси“ – антология-енциклопедия „Южна пролет“ (1999) – съставител и редактор Никола Инджов, и др.

Юбилейни антологии издадоха и отделни писателски организации – например антологията „Десет години Съюз на свободните писатели“ (изд. „Пропелер“, С., 2002 г.) – за отбелязване тук е, че „истинският критерий за участие беше не толкова индивидуалното произведение, а равнището на автора“ според съставителите – един криво разбран от българския писател патос, често водещ до патология в полето на естетиката.

Разбира се, появиха се и антологии, които събират текстове на общности и малцинства (ромски, гей и пр.), както и на полов признак (но не непременно „феминистки“ например), които за момента изглеждат „модерни“ и „модни“ и съответно са щедро спонсорирани от чужди фондации и неправителствени организации.

 Някои антологии, като появилата през 2008 г. „Антология на живите“ (изд. „Далет“, С., съст. Мартин Карбовски), бяха център на литературен скандал – отглас от прастария дебат „стари-млади“. Антологията включваше имена като Мартин Карбовски, Тома Марков, Калин Терзийски, Стефан Иванов, Ангел Константинов, Радослав Парушев, Кветослав Терзийски, Момчил Николов, излезли от литературните групировки „бързалитература“ (от 2004 г.) и „литературадиктатура“ (от 2006 г.). Провокативността се вижда още от заглавието, което внушава имплицитно, че има и други поети, които приживе са „умрели“. Разбира се антологията и последвалият „скандал“ не постигат никакво „деканонизиране“ и „деконструиране“, но това е знак за пореден кризисен период в развитието на най-новата ни литература.

През 2001 г. излязоха от печат и две национални антологии, които имат по-дълбок смисъл, ето защо ще им отделим няколко изречения повече. Първата е „Лирика 2001“ – издание на НДК – София, по повод 20-годишнината на националната културна институция, с предговор от доц. Михаил Неделчев. Съставителите й са 9, а участниците – 111 автори, подредени азбучно, с непечатани текстове. Провокацията на този сборник да бъде „огледало“ на годината получи своето ново издание „Лирика 2002“, където според М. Неделчев поезията „наистина е това, което предизвиква живия, а не музеен литературен интерес, наистина звучат живите и неочакваните думи, наистина повечето поети са дали за печат това, което още „лежи“ на писмената им маса“. Другата е „Начало на века: Най-нова българска поезия (1989 – 2002)“, стихотворения от 120 автори, съставител проф. Светлозар Игов, изд. на Фондация „Ценности“ и НДФ „13 века България“, осъществено за Деня на будителите (2001 г.). Това е авторска антология, предполагаща и своя концепция (не бих казал, че първата е лишена от такава), освен това, за разлика от „Лирика 2001“ и „Лирика 2002“, тук авторите са представени с неравностоен обем стихове, което от своя страна засилва нейния оценителен ефект.

По-важното в дадения случай бе, че антологията „Лирика 2001“ (и „Лирика 2002“ – един проект с продължение…) предизвика (и сама се включи в) дебат за антологийното мислене и антологиите в българското краевековие, направен бе опит за осмисляне и подредба на антологийното в жанра поезия. И, мисля, главното бе отпадането (донякъде) на противопоставянето крайни „радикали“ и безнадеждни „традиционалисти“, от една страна, и, от друга, засилването на персоналистичния уклон в българската култура и литература като потвърждение на факта, че „текстът рядко успява да вземе връх над името“ (Б. Курташева, „ЛВ“, бр. 17, 2002 г.), а също констатацията на Пл. Антов (същия бр. на „ЛВ“), че „и двата проекта са еднакво нерелевантни на фона на естетическия и философски контекст на постмодерните 90“, те имат общ „тотал/итар/истки поглед върху съвременната българска поезия, затова са нужни антологии, а не Антология“.

Като следваме този ценен извод (повече антологии, а не Антология), нека се върнем във В. Търново. На практика организирания литературен живот в града през първата половина на 90-те години липсваше, когато след края на 1989 г. престана да съществува Дружеството на писателите – великотърновска секция на СБП, беше спрян алманах „Янтра“, а впоследствие Община Велико Търново закри и своите „мероприятия“ Клуб на дейците на културата и Дом на литературата. Опит за съживяване (и институционализиране) на литературния живот беше създаденото във В. Търново през 1996 г. (и регистрирано юридически през 1997 г.) Сдружение на литературни дейци „Света гора“ от група литератори около Дома на литературата (с уредник тогава поета Здравко Пеев) и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“), с председател Владимир Шумелов. Сдружението на писателите инициира редица издателски проекти, между които заслужава да споменем годишният орган на Сдружението Алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ с гл. редактор Сава Василев, както и две антологии „Търновска поезия“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1997; отг. ред. и предговор Владимир Шумелов) и „Търновска проза“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1997; съст. и ред. Владимир Шумелов и Сава Василев, предговор С. Василев). Поредицата предвиждаше издаването на томче с „Търновска сатира“ (подготвена предпечатно още през 1998 г. в изд. „ПАН-ВТ“) и търновските традиции в областите философия и психология (Антология „Психология“ беше публикувана през 2001 г. в изд. „ПАН-ВТ“). През 1999 г. излезе брой 58 на френското списание за новелистика „Брев“ (Brèves) – изд. „Ателие дю Ге“, посветено на най-новата българска новелистика. Списанието бе подготвено с активната помощ и организация на В. Търново (участват трима търновски автори – Владимир Шумелов, Снежана Иванова и Сава Василев, преводачи – Веска Кирилова от ВТУ и Елка Николова от Езикова гимназия, а заедно с това Вл. Шумелов освен участник е и автор на предговарящ текст на списанието и съставител). Извън текущите „мероприятия“ на Сдружение „Света гора“, легитимиращи пишещите от града и региона (но без да го превръщат в „кръжок“), от началото на 1999 г. започна да излиза вестникът за култура „Артфорум“ (издател „ПАН-ВТ“, гл. редактор Владимир Шумелов) – 50 броя до 2002 г. Ценното и в алманах „Света гора“, и във в. „Артфорум“ бе прокараната последователно идея за отвореност на изданията към автори и проблеми не само от В. Търново, но и от цялата страна и чужбина. В този контекст заслужават да бъдат споменати и изданията на националните конкурси за литература и изкуства „Интелект“, които след 1997 г. бяха провеждани съвмество от Клуб „Интелект-2000“, изд. „ПАН-ВТ“ и Сдружение на литературни дейци „Света гора“ – В. Търново.

Тези дейности, освен всичко друго, преследваха възрожденския идеал (в края на XX в.?) за обглеждане на написанато през последните години, неговото систематизиране и архивиране. Това е важен момент, защото е достатъчно известно, че В. Търново е един от най-големите хуманитарни научни центрове не само в нашата страна; тук само в периода от средата на XIX до средата на XX в. са излизали над 200 периодични издания, а литературният печат в старопрестолния град има над 120-годишна история.

Дейността на търновските писатели, конституирана около създаденото през 2009 г. Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ с председател проф. дфн Сава Василев като правоприемник на Сдружение на литературни дейци „Света гора“, отново е насочена към съхраняване и продължаване на културните и литературни традиции на града.

В този контекст вече споменахме за издадените две антологии „Търновска поезия“ и „Търновска проза“ – през 1997 г. Недостатъците на поетичната антология са следните: лоша полиграфия и печат, в стремежа за всеобхватност (около 40 имена на търновски поети, представени азбучно), се стигна до механистично подреждане без вътрешен концепт, който да йерархизира текстовете (и имената), слаб тираж, лоша промоция.

За разлика от нея издателят („ПАН-ВТ“) положи повече старание в оформлението и предпечата на антологията „Търновска проза“. В нея влизат 11 белетристи, свързали живота и творчеството си по някакъв начин с В. Търново. Те са представени в края на томчето (130 с.) с кратки биографични бележки. Текстовете представят белетристичните почерци от последните десетина години във В. Търново, което добре е анонсирано в предговора.

С отлични кри­ти­чес­ки ду­ми тряб­ва спо­ме­нем по­е­ти­чес­ка­та кни­га „Ау­то­да­фе“ (1992), пред­с­та­вя­ща та­лан­т­ли­во­то след­де­се­то­но­ем­в­рийс­ко по­ко­ле­ние сту­ден­ти око­ло ли­те­ра­тур­ния клуб „Ем. Ста­нев“ (с ръ­ко­во­ди­тел С. Ва­си­лев), сб. „Жи­ви­те ду­ми“ (Университет­с­ко из­да­тел­с­т­во „Св. св. Кирил и Методий“, В. Тър­но­во, 1993) на мла­ди литера­то­ри от ВТУ и гра­да, сту­ден­т­с­кия ал­ма­нах „Пир“ (от 1994 г.; из­лез­ли шест броя), ли­те­ра­тур­ния сбор­ник „На­деж­ди­те на „На­деж­да“ (1994), из­да­ден по слу­чай 125-го­диш­ни­на­та от ос­но­ва­ва­не­то на емблематичното за старопрестолния град и България читалище, сборника „Протуберанси“ (2017) на литературно-дискусионния клуб „Ем. Станев“ във ВТУ под ръководството на проф. дфн Николай Димитров.

Интересен антологичен опит във В. Търново представлява антологията „Ружица“ – „поетеси на Търновград“, която излезе от изд. „ПАН-ВТ“ през 2001 г. Книгата е издадена по съвместна програма на Дамския клуб „Виктория“ и РНБ „П. Р. Славейков“ – В. Търново, по случай 175-годишнината от рождението на П. Р. Славейков, редактор на първото българско списание за жени „Ружица“ (1871 г., Цариград). Това е опит да се представи по-доброто от женската поезия в търновски контекст (33 имена на поетеси); книжката е отпечатана на много добро полиграфско равнище, с цветни илюстративни вложки от търновски художнички вътре – една антология за „колекционери“.

Подобен коментар можем да направим и за антология „Трапезица“ (редактор Богомир Богров, 2003, 2004, 2005 г.), издадена от литературен кръг „Трапезица“, която спокойно би могла да бъде подмината като издателски и културен факт по принцип (не става дума за това, че в книжното тяло спокойно съжителстват големи търновски и български поети до съвсем незначителни и (само)влюбени в поетическото слово  самодейци, или че представя субективна подборка на подрастващи таланти; през 2006 г. антологията прераства в алманах с гл. редактор проф. дфн Георги Данчев, ориентиран към носталгиите.

През 2007 г. излезе от печат поетическата антология „Въглени“, издание на РНБ „П. Р. Славейков“ във В. Търново. Книгата е посветена на 180-годишнината от рождението на Петко Рачов Славейков. Идеята за този сборник е на директора на библиотеката Иван Александров, който е и автор на предговора. В книгата са включени стихове на 63 великотърновски поети от цял век – от П. Р. Славейков до Ярмила Даскалова. Въпреки че имат различна тематична насоченост и носят различни настроения, творбите са обединени от преклонението пред неповторимите красоти на старопрестолния град. Илюстратори на сборника са Вельо Митев, Дешка Денева, Руси Добрев, Цани Василев, Иван Бочев, Йордан Попов. Като изключим вече преекспонираната патриотична идея и някои слабости в полиграфията, книгата е добра дошла сред читателите от всички поколения.

Една от последните поетични антологии във Велико Търново се появи през 2008 г. под традиционното заглавие „Търновград“. Неин съставител е Недялко Чалъков – известен на търновската културна общественост поет и журналист (починал 2017 г.). Може би тя се нарежда сред най-доброто измежду излезлите след 1989-а антологии във В. Търново. Залага на сигурното, традиционното, без да търси синхронията в представяните творби и поети (подреждането в антологията е според тяхната възраст); това са имена, свързани с Велико Търново – учили или живели тук през втората половина на миналия век. Мнозина от тях отдавна не са в старата столица (Атанас Мочуров, Матей Шопкин, Калина Ковачева, Таньо Клисуров, Иван Серафимов, Борис Христов, Паруш Парушев, Романьола Мирославова, Венко Евтимов, Маргарита Петкова, Николай Милчев и др.), някои вече не са измежду живите. Всъщност от тези, които и днес екзистират и тлеят във В. Търново, можем да посочим малко.

В такава ситуация се появява поредната поетична „регионална“ антология, която донякъде е и „национална“. Разбира се субективизмът на съставител и редактор и в случая задава лимити, оценъчни моменти и категоризиране, което е неминуемо в подобни издания. Така или иначе подобна извадка не цели включването на всички поети, свързали живота си със старата столица, а цели да даде представителна картина на случилото и случващото се тук-и-сега, да изтрие следите от непрофесионално отношение към художественото слово и книгата като цяло, личащи от предишни подобни издания.

Изданието включва 37 имена на поети, представени с различно количество стихотворения: Янислав Янков, Снежана Иванова, Радко Радков, Николай Колев, Здравко Пеев, Валентина Маринова, Христо Медникаров, Христо Демирев, Васил Давидов, Ружа Велчева, Цвятко Дечев, Мариана Корфонозова (от по-„старото“, по-утвърдено в общественото съзнание поколение творци), Стелияна Мартинова (Естела Маре), Ивайло Иванов, Марин Бодаков, Николай Петков, Нора Божилова, Емилия Авгинова, Николай Димитров, Пламен Павлов, Ярмила Даскалова, Марина Петрова, Сашка Александрова, Здравка Владова-Момчева, Мая Ангелова, Мира Душкова и др. (от, да го наречем най-общо, средното поколение, от което отделни автори от десетилетия живеят и творят извън В. Търново и България) и наистина млади и перспективни поетични гласове, като тези на Александър Христов, Невена Борисова, Денис Нуф и др.; на практика в изданието съжителстват имена от три поколения поети. От „регистрираните“ поети в града отсъстват поне половината имена, което не означава автоматически „отсъствието“ им в поетическата палитра на града (повечето от тях са намерили място в други, сродни издания (а и бездарието – нека бъдем реалисти – намира винаги начин да се изяви). Селекцията на автори и творби се стреми да извади на представи „китката“ от поколения, почерци, техники, тенденции и пр. във В. Търново, отбединени от висока литературно-художествената стойност на творбите; да „припознае“ като търновски някои. Тази поетична мозайка се стреми да покаже „вечното“, универсалното, постоянното в литературата, към което се стремят великите майстори от всички епохи. Дали сме успяли? Днес, когато духът ни (поне) е свободен? Или отново „тъй късно иде всяка свобода?“ (Здравко Пеев)?

Разбира се, във В. Търново литературните тенденции не са по-различни от тези в София или други градове на страната. И като цяло новата българска поезия е доста пъстро представена, а страниците на периодичните издания не винаги дават адекватна картина на поетичното развитие в наши дни. Днес тя освен модерна и „постмодерна“ е и доста консервативна – такъв е поредния цикъл, към който се е устремила: спокойно, традиционно писане, изпълнено с класическите техники на метриката. В този смисъл и „търновската“ поезия е „нормална“ и „различна“, и качествена, и графоманска. В развитие. Но кой знае…

© Владимир Шумелов