Йордан Йовков и Добри Немиров

В този текст ще очертаем най-общо взаимоотношенията между двама писатели, които са съвременници, почти връстници и работят главно в полето на белетристиката, макар че имат и драматургични опити. Това са Йордан Йовков и Добри Немиров. Те са много популярни още приживе¹, за което говори и една статистика, публикувана в рубриката „Ново в нашата и в световната култура” на списание „Страници за всички”: „Според отчета на Варненската градска библиотека за 1931 г. от българските писатели най-четен е Вазов, след него се нареждат Й. Йовков, Ант. Страшимиров, Елин Пелин, Д. Немиров, Н. Райнов, Пенчо Славейков, Л. Каравелов, Яворов, Дановски и др.”².

Двамата писатели са не само обичани от читателите, а и литературната критика неведнъж ги сравнява години наред. Например в рубриката „Литературни разпри“ на в. „Комедия“ Крум Йорданов рецензира все още първия сборник с невоенни разкази на Йовков – „Последна радост“, отпечатан през 1926 г.: „Новият том разкази „Последна радост“ на Йордан Йовков са действително последна и най-голяма радост за литературата ни. През последните няколко години Йордан Йовков успя да се утвърди като най-големия – между живите ни писатели, а по значение за нашата белетристика неговото име идва непосредствено след това на Вазова. И чудно е само, че у нас се намират още наивници, които да поставят редом с него един Добри Немиров или К. Константинов, например, когато е установено, че последните г-да „писатели“ за литературата ни не са никакъв плодоносен сок, а по-скоро неизтребима филоксера“³. Жлъчният коментар на Кр. Йорданов подминаваме, той говори сам по себе си, но виждаме, че критикът поставя името на Йовков след това на Вазов, което се доказва и от предпочитанията на читателската аудитория. Добри Немиров обаче, както е известно, е твърде резервиран към критиците. За рубриката на Христо Бръзицов „Един час при…“ във в. „Литературен глас“ на въпроса какъв дълг има пред критиката, отговаря: „Дълг към критиката?! Боже съхрани. Нищо… абсолютно нищо не дължа на тая многоглаголстваща особа. Тия, които са ме хвалили, не са критици по специалност… Благодаря им, че със своя топъл прием са ме накарали да вярвам в себе си. Критиците, ако тъй трябва да нарека ония, които са ме ругали, също са ми били полезни. Те заякчиха волята ми и ме направиха още по-ловък в борбата ми с трудностите в творческия живот. Следователно аз и на тях благодаря“⁴.

Предполагаме, че сравненията между Йовков и Немиров, правени неведнъж от критиците, са обтегнали донякъде отношенията помежду им. И ако това не е имало особен външен израз, пред близки хора писателите са си позволявали да изразят своето действително мнение един за друг. Те започват да общуват по-често, когато Йордан Йовков се установява със семейството си в столицата през есента на 1927 г. и става редовен посетител на писателските кафенета. Част от разговорите, които води там, предвидливо са записани от проф. Спиридон Казанджиев и след това са издадени в книга⁵.

Не трябва да пренебрегваме факта, че Добри Немиров⁶ действително е сред най-утвърдените автори през 20-те – 40-те години на ХХ век. Авторът е сред учредителите на Съюза на българските писатели (СБП) през 1913 г. и много пъти е избиран в ръководните му органи. Немиров е и председател на Дома на изкуствата и печата от 1921 до 1928 г. Той е не само писател и общественик, но и един от най-добрите сказчици. Пред Хр. Бръзицов твърди, че от 1919 до 1930 г. е изнесъл около 800 сказки, започвайки това дело с Антон Страшимиров и проф. Асен Златаров⁷. 50-годишният юбилей и 30-годишната литературна и обществена дейност на писателя са тържествено чествани не само в Народния театър в София на 19 февруари 1933 г. между 10.00 и 14.00 часа, но и в Русе, града на неговото детство и юношество, в родния Тутракан⁸ и в Сливен, където е провъзгласен за почетен гражданин. В деня на юбилея във в. „Литературен глас“ Д. Б. Митов излиза с кратка статия за писателя: „Винаги атакуван от една определена среда в България, която вече няма никакво значение за читателите, Добри Немиров върви по своя път, без да се смущава. Една жива радост се излъчва от цялата му фигура и затова приятната беседа е неговото най-голямо увлечение. В произведенията му винаги има една подчертана морална тенденция, която съвсем не пречи на оптимизма и радостта на писателя в живота“⁹. А на 22 май 1936 г. в съревнование със самия Елин Пелин Добри Немиров е отличен с високата Кирило-Методиева награда от фонд „Кирил Берлинов“ при Българската академия на науките¹⁰. По-рано, през 1929 г., носител на същата награда става Йордан Йовков по предложение на проф. Любомир Милетич.

Добри Немиров обаче е по-скоро от приятелския кръг на Елин Пелин, макар че е в добри отношения и с Йовков. Ето какво си спомня големият му син Емил Немиров по повод премиерата на Йовковата пиеса „Боряна“ на сцената на Народния театър през 1932 г.: „Придружавах баща си. Местата ни бяха на 15 или на 16 ред. Още с вдигането на завесата зрителите бяха увлечени в лекия, естествен и неподправен език на Йовков. Артистите играеха убедително. Особено Зорка Йорданова – Боряна… Неочаквано обаче в средата на нашия ред се дочу шум някакъв. Мъж и жена искаха да излязат. Като дойдоха до нас, видяхме, че това са Елин Пелин с жена си. Щом видя баща ми, Елин Пелин високо каза:

– Хайде бе, тръгвай, не видиш ли, че „Гераците“¹¹ са обрани напълно! Хората наоколо взеха да се обръщат към нас. Елин Пелин махна високо с ръка и каза още нещо, докато излизаше. Изглежда, в момента нямаше портиер, така че вратата се затръшна силно от възмутения автор на „Гераците“. Добри Немиров коментира в семейна среда, а може би не само там, този спор: „Не допускам, че Йордан би проявил такава наивност да плагиатства от Пелинковото произведение, което е така популярно. Кой знае навремето как е прелиствал отгоре-отгоре книгата на Пелина, па може и да не я е чел“¹².

Действително стои въпросът доколко българските писатели са познавали добре книгите на своите събратя, макар че много често са си ги подарявали един другиму. За това свидетелства следният спомен отново на Емил Немиров: „Веднъж през 1928 г. Добри Немиров срещнал Йордан Йовков нейде по улицата. Спрели се и се заприказвали.

– Казват, Добри, че си написал много хубава книга, романа „Братя“ – поискал Йовков да зарадва другаря си. А Немиров малко учуден му отговорил:

– Защо да „казват“ бе, Йордане, нали ти дадох книгата си, не си ли я прочел още?

– Досега все бях зает, но ще я прочета с интерес – потвърдил Йовков.

Немиров се върна вкъщи малко огорчен и след като разправи за срещата си с Йовков, аз го попитах чел ли е Йовковата повест „Жетварят“. Той откровено призна, че не я е чел. Ето още един пример за недостатъчно внимание и взаимно незачитане. Няколко години по-късно Немиров с внимание прочете „Чифликът край границата“, което мен много ме учуди, тъй като той не разгръщаше никаква книга на свой колега“¹³. Наистина самият Йовков подарява първия си роман на своя колега и съсед Немиров. Когато Емил Немиров, по това време вероятно студент по право в Софийския университет, се опитва да „се изкаже критически“ върху „Чифликът“, баща му го смъмря засега само да се възхищава от Йовковата книга, защото няма нужните компетенции да я критикува¹⁴.

Да се върнем обаче няколко десетилетия назад. Не знаем кога за първи път се запознават двамата писатели, но сведенията за общата им работа към едно и също издание датират от годините на Първата световна война. В списък от 15 август 1916 г. като сътрудници на вестник „Военни известия“ (1891 – 1919 г.), издаван от Учебното бюро на Военното министерство, са вписани поручик Йордан Йовков, Кирил Христов, Добри Немиров, Елин Пелин, Александър Божинов и Димитър Подвързачов (като коректор)¹⁵. Виждаме Йовков и Немиров близо един до друг и в известната запазена снимка на редколегията на изданието.

След войните пътищата на двамата писатели се разделят, тъй като Йовков се установява закратко в Добрич, където се венчава за Деспина Колева на 15 декември 1918 г., а после семейството живее около година и половина във Варна, откъдето се премества за седем години в Букурещ (1920 – 1927 г.). Там Йовков е чиновник в Българската царска легация. По спомен на неговия колега от Легацията Йордан Стратиев: „Йовков беше затворен човек и не обичаше да говори за себе си. Отпущаше се много рядко, само пред близки хора, и то ако съумеят да го предразположат… Често се случваше да стои с часове до прозореца, загледан във вечерната дрезгавина над града, почти отсъстващ. Мислех, че в такива часове живееше с разказите си, и не го заговарях.

Веднъж, неочаквано се обърна, сякаш сърдито за нещо:

– Ще си отида вече. Ще пиша да ми намерят някоя работа в София, и ще си вървя…

Помислих, че някой го е наскърбил (или пак тъй му се е сторило), но докато да го попитам, облече се и си отиде. След няколко вечери, без да се обръща от прозореца, пак заговори за София, но вече шеговито:

– Сега, например, бай Добри седи в „Цар Освободител“, гледа се в огледалото и се възхищава от челото си. На другата маса Спиро мълчи като пингвин и слуша как се разправят Денев и Чавдара, а Гюро трябва да се черпи някъде с бай Митя или с Монката… Седна засмян насреща ми, помери да каже още нещо, но замълча. После отиде да запали цигарата си от печката, спря се отново до прозореца, и пак изведнъж, сякаш довършваше някаква мисъл:

– Да ти кажа, ще взема и аз да се прибера. Какво ще правя в Букурещ? Не ми се пишат вече паспорти – като в общинско управление. Щом свърша „Легендите“ и ще си отида…“¹⁷.

Действително писателят си отива в България и се установява в столицата, след като през 1927 г. „Старопланински легенди“ са издадени. А в този спомен на Й. Стратиев са описани част от постоянните посетители на известното столично кафене „Цар Освободител“, увековечено в шаржа на Александър Добринов от 1935 г. То наистина се утвърждава като интелектуално средище. Неслучайно го наричат „писателското кафене“. Виждаме, че първият, за когото Йовков се сеща, е именно Добри Немиров, като не забравя да отбележи неговата суетност. Спиро е професорът от Софийския университет Спиридон Казанджиев, бъдещ негов хазяин в столицата на ул. „Цибра“ № 6. Денев е художникът Борис Денев, който по-късно ще нарисува по снимка картина, на която е изобразен Йовковият баща Стефан, седнал в двора на семейния дом в добруджанското село Чифуткьой (дн. с. Йовково). Чавдар и Гюро са писателите Чавдар Мутафов и Георги Райчев. Йордан Йовков „вижда“ кафенето и сякаш дори „чува“ разговорите в него. Ако се вгледаме в шаржа на Ал. Добринов, ще открием изобразени на съседни маси в центъра на „Цар Освободител“ Добри Немиров и проф. Казанджиев, а зад тях са двете маси с художници и скулптори, в чиято компания обичайно са Борис Денев и Чавдар Мутафов, които явно често спорят.

Георги Райчев също е сред редовните посетители на писателското кафене. В шаржа на Добринов обаче липсва Митя, който вероятно е писателят и дипломат Димитър Шишманов. Явно по спомените на Йовков тази втора група (Г. Райчев, Д. Шишманов и Монката) обича да се черпи и в други софийски заведения. Много е възможно Монката да е писателят и журналист Симеон Андреев, който е един от „златорожците“, а преди това е сътрудничил на военните издания, откъдето биха могли да се познават с Йовков. Симеон Андреев също е част от картината на Ал. Добринов.

Както се вижда от спомена на Й. Стратиев, носталгията на Йовков е по столичната интелектуална среда. Не с всички тези хора той е в близки отношения, но въпреки това, погледната отдалеч, „милата родна картинка“ му е скъпа. Той не е дипломат от кариерата и може би не се чувства на мястото си в Букурещката ни легация, докато междувременно е все по-утвърден писател и има нужда да е сред събратята си.

Установил се да живее в София, Йордан Йовков също става един от постоянните посетители на „Цар Освободител“, макар че ходи също в „Роял“, „България“ и други столични заведения. Многобройни са спомените за неговото, в повечето случаи мълчаливо, присъствие там. За белетриста кафенето е втори писателски кабинет, където най-добре обмисля предстоящите си текстове.

Ще се спрем най-напред на записаните от проф. Сп. Казанджиев разговори с Йовков, като поставим акцент върху отношението му към Добри Немиров. Първите записи на професора, които подсказват за характера на взаимоотношенията между двамата писатели, са от септември – октомври 1930 г. Особено интересен е записът от 28 октомври 1930 г.: „Тая сутрин преди лекция в 9 и половина часа се отбих в кафене „Цар Освободител“. Йовков седеше с Добри Немиров и няколко непознати младежи на една маса. Аз седнах далеч от тях, сам, на друга маса. Йовков веднага стана и дойде при мене. След първите думи за времето, за облеклото (на Витоша падна първият сняг) той почна да разправя следната история: „Дошли са тридесетина юноши от Добрич, мач ще играят с тукашен тим. Между тях е и един мой роднина. Свършили им се парите и ме молиха вчера да направя постъпки пред спортната организация или в министерството да им отпуснат някаква помощ. Бях обещал на роднината си да дойде тая заран вкъщи, но не го дочаках, казах на домашните да ме потърси тук, в кафенето. Преди малко иде една група от тия младежи. Щом ги видя на вратата още, Добри скочи от стола, пресрещна ги и им каза да седнат на една маса. Момчетата бяха тръгнали към мен, след думите на Добри се позавъртяха и седнаха, дето той им бе поръчал. След това влезе в кафенето Пенаков. Добри посрещна и него и отиде с него при А. Стоянов (от изпълнителния комитет на Добруджанската организация). После Пенаков¹⁸ и Стоянов¹⁹ излязоха. Очевидно касаеше се за постъпката, която имаше да се направи за помощ. Когато Пенаков и Стоянов излязоха, Добри се вдига с младежите и идва при мен. „Да ви запозная с добруджанския писател Йовков.“ Аз кипнах, не можах да изтрая тая комедия и казах: „Аз не съм добруджанец, котленец съм“. Чудно нахалство! Защо застава между мен и тия хора. Пред мен защо върши това. Иска да мине за по-голям добруджанец от мене. Аз затъ винаги съм се забавлявал с него, когато в мое присъствие почне да разправя за Добруджа, но сега виждам, че той наистина е вярвал, че има какво да ми каже за тоя край. Сега разбирам и думите му, с които ме посрещна, когато се върна от прословутата си обиколка в Добруджа: „Приказвах им за българската литература, говорих и за тебе“. Покрай другото; направил ми чест човекът! Той не на шега се нарича „консул“ на Добруджа! Явно е, че се чувства такъв. И сега: знае, че на тия младежи ще се помогне. Но иска тази помощ да се свърже с името му. Това ще потрябва. Ако един ден отиде повторно в Добрич, тия същите младежи ще му устроят посрещанията и изпращанията“²⁰.

Това е един много интересен епизод, който показва, освен всичко друго, и ангажираността на Йордан Йовков със съдбата на южнодобруджанци. Спомените от този период описват писателя като саможив, мълчалив човек, затворен във вътрешния си свят, чужд на ежедневната суета. Футболистите обаче търсят точно него, което означава, че вярват в помощта му. В този епизод прозира и известна ревност на писателя спрямо Добри Немиров. Съдбата на Добруджа вълнува и двамата автори. Йовков обаче вероятно не умее или не желае открито да демонстрира някаква гражданска ангажираност. Нещо, което Добри Немиров, изглежда, прави спонтанно и добронамерено, а не непременно, както го подозира Йовков, с някаква корист.

На Йовков сигурно му тежи и друго. Същата година Добри Немиров предприема голяма десетдневна обиколка из поробена Добруджа, като посещава най-големите селища в областта – Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа (дн. гр. Констанца, Румъния), за да държи сказки. През януари 1930 г. например той изнася в Добрич четири беседи на тема: „Българската литература и живопис”, „Българският театър и музика”, „Природата на народните песни”, „Възпитанието на детето”. След завръщането си писателят споделя пред Хр. Бръзицов: „От Добруджа отнесох спомени, които никога не ще забравя. Държах седем сказки при препълнени салони. И да ви кажа – слушателите малко по-инак слушаха от тукашните. Инак звучи родната реч, когато я загубим. Говорих за българската литература, живопис, музика. Исках да осведомя българите в Добруджа за новите ценности в нашия живот. Ако ме допуснат, с радост ще отида пак“²¹.

Посрещат го добре не само българите, но и румънските власти му засвидетелстват уважението си. От Букурещ специално пристига писателят Емануил Букуца, който произнася приветствие към Добри Немиров от името на Дружеството на румънските писатели. Припомняме, че през 1929 г. Е. Букуца е изпратен в София от името на румънското правителство, за да съдейства за културното сближаване между двата народа. Добри Немиров е сред онези писатели, които са готови да поемат подадената от Румъния ръка. Затова той още в началото на 1930 г. тръгва към Добруджа – да покаже на дело как трябва да се работи за сближаването между българите и румънците: „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване между румънския и българския народ, продиктувана от въпющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите на честния и самоотвержен културоносител“²².

Интересно би било да знаем какво е мнението на Йовков по този въпрос и как е оценявал визитата на Е. Букуца в България, две години след като се е завърнал от дипломатическа служба в Букурещ. Засега обаче подобни сведения не са открити. Да припомним, че малко по-късно Добри Немиров пише открито писмо до Е. Букуца, провокирано от убийството на бившия сенатор от Национал-църънистката партия в Румънския парламент Христо Стефанов на 2 септември 1931 г. в центъра на гр. Добрич, в което изразява възмущението си от този варварски акт. В писмото между другото се казва, че онези, които „носят чрез произведенията си идеята за доброта и човечност, със своето мълчание сами играят злокобното хоро, което се вие върху труповете на загиващите и загиналите добруджански синове“²³. Това не е ли упрек и към Йордан Йовков, който публично не изразява позицията си? А дали изключително силният антивоенен Йовков разказ „Вълкадин говори с бога“, публикуван за първи път на 1 януари 1932 г. във в. „Зора“, не е литературният отговор на писателя на издевателствата над неговите сънародници в Румъния?

Йордан Йовков, разбира се, знае за добруджанската обиколка на Немиров не само от пресата. В свое писмо до него от 12 април 1931 г. колегата му учител от Добруджа Ловчо Стоянов споделя: „Преди година време, когато идва тук Добри Немиров, бях му предал поздрави. Не знам дали ти е казал. Тогава той ни поразбуди и преживяхме няколко добри дни“²⁴.

Самият Йовков също има голямо желание да отиде поне за малко в Добруджа. Той я напуска, както се оказва завинаги, през пролетта на 1919 г. Дали именно обиколката на Немиров не го провокира на 16 юли същата 1930 г. да си изкара дипломатически паспорт? Според документа: „Г-н Йордан Йовков, служител на Министерството на външните работи и на изповеданията, придружен от съпругата си г-жа Деспина Йовкова и дъщеря си Елка (на възраст 12 г.), са упълномощени да пътуват в чужбина. Властите на съответните страни са предупредени да осигуряват свободно преминаване и да оказват помощ и съдействие при необходимост. Валиден за отиване и връщане“²⁵. Два дни по-късно на гърба на паспорта е поставен печат – дипломатическа виза № 853 от Легацията на Кралство Румъния в България с подпис на румънския генерален консул в София. Ясно е защо писателят си взема виза за Румъния – иска да посети най-малко гр. Добрич, където живеят родителите на съпругата му Деспина.

Отново от Сп. Казанджиев разбираме причината Йовков да се откаже да пътува до Добруджа. На 22 юли 1930 г. професорът, писателят и художникът Борис Денев седят на една маса в „Роял“. От разговора става ясно, че от две седмици семейството на Йовков е във Варна. Писателят щял да замине с тях, но останал за няколко дена, защото тишината и свободата му харесвали. Имал намерение да отиде и в Добрич, обаче след цинцарското нападение над Ангелеско решил да не отива²⁶. Става дума за покушението в Букурещ през 1930 г. срещу депутата национал-църънист Константин Анджелеску, обвинен, че е защитник на българите в Добруджа²⁷.

Нека се върнем обаче на футболния мач, който става повод за откровението на Йордан Йовков по повод поведението на Добри Немиров. Предполагаме, че момчета от гр. Добрич (тогава гр. Базарджик в Кралство Румъния) са дошли в столицата за мача между добричкия футболен отбор „Глория“ („Слава“) и „Левски“. Двата тима се срещат на терена в София именно на споменатата дата – 28 октомври 1930 г. Въпреки добрата игра „Глория“ губи с 1:2 с втори гол в последните минути от двубоя. След това отборът на „Левски” гостува в гр. Добрич, като тук победата на столичния тим над отбора на „Глория” е съкрушителна – с 8:1. Спортно дружество „Глория Венера ЧФР“ (рум.: Società Sportivà Gloria „Venera“ CFR), по-известно просто като „Глория“ или с българското си име „Слава“, е футболен клуб, основан през 1925 г. в гр. Добрич. След различни преобразувания и сливания с други отбори се реформира в днешния ПФК „Добруджа“. Това е едно от най-успешните спортни дружества в ранната история на футбола в Добрич. По-късно отборът е познат и с имената „Левски“ (1941 – 1945 г.) и „Спартак“ (1945 – 1947 г.)²⁸.

Не знаем кое министерство според Йовков е можело да разреши финансовия проблем на футболистите от „Глория“, но е много вероятно спортната организация, която писателят има предвид, да е Българската национална спортна федерация, основана през декември 1923 г., чийто основен спорт е именно футболът. Пръв председател на организацията става Димитър Иванов (1887 – 1935 г.) – запасен офицер от кавалерията, някога сътрудничил на в. „Военни известия“, откъдето биха могли да се познават с Йовков. Както става ясно, Добри Немиров също узнава за проблема. А присъствието на д-р Иван Пенаков и Ангел Стоянов показва, че Добруджанската организация в София се заема да го разреши.

Още по-рано, през септември 1930 г., в разговорите на маса, които проф. Сп. Казанджиев записва, на няколко пъти се появява и името на Добри Немиров. Прави впечатление, че преобладават отрицателните оценки на Йовков за творчеството на неговия литературен събрат: „У Добри [Немиров] и Полянов²⁹ няма разказ. Те през всичкото време сами разправят или декламират през устата на някой от героите си… Същото нещо е у Добри. Това не е разказ. Аз сам в собствената си работа съм минал по тоя път и съм разбрал, че истинският разказ не е там, дето авторът стои през всичкото време пред читателя и му посочва ту едно, ту друго, а там, дето авторът вдига завесата и оставя читателя сам да следи живота, който  с т а – в а  пред очите му. Авторът тук липсва почти съвсем“ (18 септ. 1930 г.)³⁰. А също: „Йовков ме пита дали съм чел „литературната страница“ във вестник „Зора“, редактирана от Добри Немиров. Казах му, че съм я чел с най-голяма досада… „Страшен упадък, казва Йовков, вече ми омръзна и литература, и всичко. Аз мисля, че това намножаване на литературните вестници и литературни страници в последно време не е никакъв признак на някакво литературно оживление и съвземане. Напротив, то е най-сигурният белег за литературния упадък. Няма вече никаква перспектива… Литературата отново се връща към публицистиката и маниащината. Хубавият език, който ни оставиха нашите поети и писатели, бързо се изплъзва из ръцете ни. Това ято от скакалци опустоши полето на литературата, върху това поле не остана никаква зеленина. То мина последователно през лириката, разказа, романа и драмата – и вече нищо не остана…“ (28 септ. 1930 г.)³¹.

Това не пречи през месец май следващата година Йовков да не приеме отрицателната оценка на Георги Цанев за романа на Добри Немиров „Братя“ – начална книга от трилогия заедно с романите „Първи бразди“ и „Пред огъня“. На 23 май 1931 г. според самия Г. Цанев двамата с Йовков разговарят в кафенето на БИАД от 19.30 до 21 часа. След това продължават разходката си в Борисовата градина. Обсъждат най-вече литературни въпроси. Коментират и оценката на Г. Цанев за Добри-Немировия роман, която Йовков не споделя. Приема я като пресилено отрицателна³². Подобен разговор е предаден и от Сп. Казанджиев, според когото Йовков защитава романа на Добри Немиров „Братя”, атакуван несправедливо от критиката (30 май 1931 г.)³³.

Да припомним, че още през месец май 1927 г. Йовков получава поощрение на Фонд за поощрение на родната литература и изкуство за сборника „Старопланински легенди”. Съгласно чл. 5 от Закона за поощрение на родната литература и изкуство същата година е поощрен и романът „Братя” на Добри Немиров³⁴. А известният литературен критик Никола Атанасов в отзив за Йовковата „Боряна” сравнява сюжета на драмата с трагедията на Тит Ливий „Хорации”, с руската приказка „Иванушка Глупака”, с „Братя” на Добри Немиров и с други творби, като стига до извода, че истории за трима братя има в различни произведения, но това не означава, че някой от авторите е заимствал от другия³⁵.

Следващият сюжет, който сплита ведно имената на Йовков и Немиров в книгата на Сп. Казанджиев, е определянето на състава на комисия в Народния театър, която временно да замести уволнения директор Владимир Василев. Решението за такава комисия е на министъра на народното просвещение³⁶. Йовков отива сутринта на 16 юли 1931 г. в дома на Сп. Казанджиев, за да се посъветва с него за комитета, тъй като съпругата му – негов доверен съветник, по това време е в Чамкория. Писателят споделя: „В тоя комитет щели да влязат Трифон Кунев, началник на културното отделение, главният режисьор, драматургът при театъра (вероятно Гендов), един писател драматург и К. Сагаев. Йовков споделя, че канят него за член на комисията. Ако той не приеме, мястото ще заеме Добри Немиров. Трябва да даде отговор до обяд. Сп. Казанджиев препоръчва на Йовков да се откаже, тъй като този ангажимент ще му отнема време и може би ще си навлече неприятности. Писателят казва, че неговото „вътрешно самочувство било определено против участието му в тоя комитет, но все пак ще проучи подробно работата”³⁷. Този въпрос вълнува сериозно Йовков известно време, нарушава спокойствието му. На 21 юли писателят и професорът се срещат още сутринта в кафене „България”. Същия ден Земеделският съюз³⁸ трябва да реши каква ще бъде управата на Народния театър. След това разговарят за трудностите, с които трябва да се справят новата управа и евентуално Йовков, ако влезе в нея. Писателят смята, че най-трудно ще се работи с нашите автори. Освен това мисли, че трябва да се даде по-голямо място на български пиеси в репертоара на театъра. Говорят и за нашата опера. Според Йовков тя трябва да се остави да работи като частно предприятие, подпомагано от държавата. „Добри Немиров минава край прозорците на кафенето, главата му – още по-вирната и ръкомаханията му – още по-силни. Личи си, че е в стихията си – пише Сп. Казанджиев. – Думам на Йовков: „Едва ли някой би могъл да измисли друг по-добър начин да го ощастливи от тая покана – да участва в управата на театъра“. Йовков се смее“³⁹. На 26 юли 1931 г. въпросът около Народния театър се разрешава. В управата му не влизат нито Йовков, нито Добри Немиров. Йовков отива в кафене „Цар Освободител”, където отново се среща със Сп. Казанджиев. На тяхната маса е седнал и Андрей Протич. Писателят се чувства засегнат, че са го поканили, дал е съгласието си, а накрая не са го избрали в управата на театъра. След това разговорът се измества върху кафенетата у нас и в чужбина. Йовков споделя, че не би могъл да живее без кафенето: „Там се чувствам най-добре, особено като съм сам. Тогава аз най-добре си обмислям работите”⁴⁰.

Откриваме отново имената на Йовков и Немиров едно до друго в спомен⁴¹ на художника Никола Димитров⁴² за запознанството му с Йовков: „Есента на 1932 година бях назначен за учител по рисуване в София. Радвах се, че ще видя любимия си писател и че може би ще имам щастието да се запозная с него. Преди това бях правил две самостоятелни изложби в София и вече познавах мнозина писатели, които бяха посетили изложбите ми. Един от тях беше Добри Немиров, който съвсем случайно ме запозна с Йовков. Това стана през един топъл ден в сладкарница „Цар Освободител” – мястото, което негласно се беше превърнало в клуб на културните дейци. В топло време изнасяха на тротоара на ул. „Раковска” малки кръгли бели маси и след обяд, когато двуетажната къща на братя Балабанови⁴³, под която беше сладкарницата, хвърляше сянка, посетителите сядаха тук. Един такъв следобед минавах оттам, забелязах Добри Немиров и се отбих при него. Разприказвахме се и му казах, че съм голям ценител на таланта на Йордан Йовков и че много бих искал да видя и се запозная с човека Йовков. „Това е много лесно – засмя се Добри Немиров, – обърни се и… готово! Запознайте се!”. Обръщам се – на съседната маса седи Йовков… Държи незапалена цигара. Станах смутен, зарадван, той протегна ръка и аз стиснах десницата му, която бе писала прекрасните разкази. Йовков беше чул това, което казах за него. Нещо продумахме тримата и понеже имах работа, набързо се сбогувах. Вървях радостен, защото се бях вече запознал с големия писател Йордан Йовков… Веднъж бях в сладкарница „Цар Освободител”, където бе и Добри Немиров. Не много преди това, след юбилейното му честване, си беше купил апартамент. Йовков му честити апартамента, сърадваше му, че има вече собствено жилище. „Омръзна ми да живея под наем!” – каза Йовков, а Добри Немиров с шеговит тон му отвърна: „Е, приятелю, събери кураж, „качи се” на сцената на Народния театър и ще имаш собствено жилище”. На това Йовков отговори: „Мъчна работа!”.⁴⁴

Йовков и Немиров се оказват рамо до рамо и в образувания в София на 3 октомври 1932 г. Добруджански научен институт. За председател на организацията е избран проф. М. Арнаудов, за подпредседатели – проф. Г. П. Генов и проф. Ст. Романски, за секретар – Н. Мавродинов, за касиер – д-р М. Марков и за членове – проф. Ат. Иширков, проф. Ст. Младенов, Ст. Чилингиров, Д. Габе, проф. П. Мутафчиев и М. Г. Марков. Сред членовете основатели са също: Д. Страшимиров, Й. Йовков, проф. д-р Б. Йоцов, Д. Немиров, проф. д-р П. Ников, А. Страшимиров и др.⁴⁵ Йордан Йовков умира само пет години след създаването на Добруджанския научен институт – на 15 октомври 1937 г. Оказва се, че по това време председател на Съюза на българските писатели е всъщност Добри Немиров (февруари 1937 – февруари 1940 г.). На него се пада отговорността да участва в организирането на Йовковото погребение.

Веднага след смъртта на Йовков властите от Пловдив уведомяват по телефона Министерството на народното просвещение, което веднага издава съответните нареждания. Министърът, докторът по право Николай Николаев, възлага на заместник-началника на Отделението за национална култура и изкуства д-р Иван Велков, на директора на Народния театър Владимир Василев и на председателя на СБП Добри Немиров да изработят пълна и подробна програма за погребението на Йордан Йовков.⁴⁶ Така и става. Погребението на писателя е подобаващо, като заслуга за това имат членовете на този комитет, сред които е и Добри Немиров.

Синът на Добри Немиров е оставил спомен и за това събитие: „Ревност към Йовков Немиров никога не изпитваше. Това той доказваше с доброто си приятелство, а накрая и с участието си в Йовковото погребение… На погребението на нито един свой близък или приятел той не бе присъствал… Трябваше да изминат много години, за да го видя на погребението на Йовков…, където той не само бе дошъл да се поклони, а и взе участие в цялата церемония: опелото в „Св. София“, речите в тази църква и на гробищата, военната музика – всичко той, като председател на СБП, бе предвидил и наредил. Йовков беше за него колегата от „Военни известия“, събратът по творческа работа и големият ваятел на звучната българска реч“⁴⁷.

На 6 февруари 1938 г. се провежда първото тържествено събрание на СБП в салона на Българската академия на науките. Встъпително слово произнася председателят на Съюза Добри Немиров, а секретарят Георги Караиванов прави обстоен преглед на неговата дейност през 1937 г. Академичното слово на проф. Константин Гълъбов е на тема „Смисълът на българската литература”. Кратки възпоменателни слова за починалите осем членове на СБП през черната за българската литература 1937 г. прочитат писателите:

Никола Атанасов за Асен Златаров;

Димитър Бобев за Иван Кирилов;

Владимир Василев за Антон Страшимиров;

Димитър Гаврийски за Мара Белчева;

Проф. Емануил Попдимитров за Йордан Йовков;

Константин Константинов за Димитър Подвързачов;

Цветан Минков за Тихомир Павлов;

Константин Мутафов за д-р Михаил Тихов.⁴⁸

В статията си „Добри Немиров – забравеният председател на Съюза на българските писатели“ Здравка Ракова разкрива забележителните организаторски способности на писателя. Още на първото общо събрание на Съюза, ръководен вече от Добри Немиров, на 1 март 1937 г. новият председател определя приоритетите в своята работа, както и дейностите за издигане престижа на организацията и нейните членове:

1. Всяка година да се организира публично тържествено събрание, където да се представя отчет за дейността на българските писатели.
2. Да се посочат наградените с литературни премии писатели.
3. Да не се забравят покойните писатели, да се устройват възпоменателни чествания и четения.
4. Да се предприемат и други инициативи за популяризиране личността на писателя – срещи, вечери. „Да се приближим до народа, да му кажем: това сме ние”.

Всъщност след смъртта на Йовков се провежда първото тържествено събрание на организацията и се обръща специално внимание на отишлите си през изтеклата година писатели.⁴⁹

Добри Немиров има и друга заслуга. Неговият личен приятел от детските години, станал търговец и индустриалец, евреинът Жак Елиас прави голямо дарение на Съюза. Във фонда на Добри Немиров в Централния държавен архив в София е запазено писмо на Ж. Елиас, където е посочена волята му на дарител: „Изпълнен с дълбоко уважение и вярно приятелство от детството с Вас лично и по случай двадесет и пет годишния юбилей на председателствания от Вас съюз, позволявам си да дам израз на тия мои чувства спрямо Вас лично и спрямо българските писатели, като създам един фонд при Съюза Ви, който да носи името на безсмъртния Йордан Йовков в размер на 100,000 (сто хиляди) лева в ценни книжа, от лихвата на който ежегодно да се раздава една награда за най-хубаво съчинение на български писател, член на Съюза Ви”. Дарението Жак Елиас прави, при условие че името му няма да се разгласява пред българската общественост. На вечеря, дадена от министъра на народното просвещение Богдан Филов за всички членове на СБП в края на януари 1939 г., председателят Добри Немиров съобщава официално, че анонимен дарител е подарил на СБП 100 000 лв. в ценни книжа, за да се основе литературна награда на името на Йордан Йовков.⁵⁰

Емил Немиров предава малко по-различно този случай: „Към края на 1938 г. софийският индустриалец и търговец Жак Елиас потърсва среща с Добри Немиров и му съобщава своето желание да го подпомогне материално, като тая негова помощ бъде един малък израз на възхищението от Немировите произведения. Елиас се познавал с Немиров още от детските им години в Русе“. Немиров обаче му отговорил: „Много ме трогваш, Жак, но ти забравяш, че от мен има един още по-беден, това е Съюзът на българските писатели. Считам, че тази твоя сума нему трябва да дадем“⁵¹. И още: „Жак Елиас дава на Немиров един чек за 150 хиляди лева със съответното писмо, в което се казва, че сумата е дадена лично Немирову. След около 3 – 4 месеца, т.е. през март 1939 г., Добри Немиров свиква събрание на СБП, на Съюза на журналистите и на ПЕН-клуба. Тук Немиров прочита писмото на Жак Елиас и като своя вече инициатива предлага подарената му сума от 150 хил. лв. да бъде уредена като фонд „Йордан Йовков“ за награждаване и поощряване на талантливи творци. Идеята на Немиров намира пълно одобрение и фондът бива учреден с единодушие“⁵². Възможно е предложението за такъв фонд наистина да е на Добри Немиров, което прави заслугите му още по-значими.

През есента на 1941 г. Добри Немиров обикаля вече свободна Добруджа, след което написва пътеписа си „По равната земя. Из Добруджа” (София, 1942 г.). Дом-паметник „Й. Йовков“ в Добрич притежава две копия от изданието във фонда си. И двете са с автограф от Добри Немиров: „На стария приятел Витанов⁵³ сърд. спомен Д. Немиров, (?) Русе, май 1942 г.”⁵⁴ и „На Соня Вичева⁵⁵ с най-добри чувства. Д. Немиров, Соф. (?), 20 VIII/942 г.“⁵⁶.

Според Немиров това е първата книга, която рисува Добруджа „след изгрева на свободата”. Тя е композирана в две части: „Робство“ и „Свобода“. В първата част писателят припомня гостуването си в гр. Добрич и Добруджа в началото на 1930 г. В „Свобода“ представя втората си добруджанска обиколка, започнала от Русе и продължила през родния Тутракан, Силистра, Каварна, Балчик и Варна, откъдето отпътува за София. Прави впечатление, че в книгата, в която са представени толкова места, събития и личности, Йовков отсъства – споменат е бегло само веднъж. Да разкажеш за робска и свободна Добруджа, като само един път споменеш между другото Йовковото име, е наистина особеност на творбата, която рязко я отличава от другите текстове, писани в началото на 1940-те години. Усещането за еуфория след възвръщането на Южна Добруджа неизменно бива представяно чрез образи от Йовковото творчество⁵⁷. Именно в тези текстове, няколко години след смъртта на писателя, името му започва трайно да се асоциира с представата за Добруджа. Премълчаването на Йовковото литературно дело би могло да се тълкува като някаква ревност от страна на „консула“ на Добруджа. Прави впечатление, че и в запазените оценки на Добри Немиров за творбите на неговия литературен събрат личи известно омаловажаване: „Най-голямата заслуга на Йовков за българската литература са постиженията му в осъществяването на художествения език на прозата. Той е увлекателен дори когато е посредствен в психологически ситуации или когато е шаблонно наивен с патриотизма на разказите си. Чрез езика си той спасява всяка празнота или несъвършенство в творбите си“⁵⁸.

Въпреки че двамата писатели контактуват помежду си, подаряват си книги, неведнъж седят на една маса в писателските кафенета, не може да не отчетем едно скрито напрежение между тях. Вероятно се възприемат като конкуренти по темата Добруджа. Разбрахме как Йовков се засяга, че Немиров му разказва за богатствата на този български край, сякаш жеравненецът не ги познава сам. Двамата са антиподи и като личности. Общителен, енергичен, галантен, инициативен, с организаторски талант, Добри Немиров е пълна противоположност на улегналия, мълчалив, саможив, далеч от обществени инициативи Йордан Йовков. Те принадлежат и към различни приятелски кръгове, макар че отношенията помежду им са цивилизовани.

Оказва се, че Добри Немиров за трите си години председателство на СБП вероятно е първият писател и общественик с такъв съществен принос за съхраняване на Йовковата литературна памет. Следователно не толкова животът, колкото смъртта свързва завинаги едно с друго имената на Йордан Йовков и Добри Немиров.

Бележки:

1. Даже в книгата на Йордан Бадев „Скици на живите“ (София, 1934 г.) Добри Немиров и Йордан Йовков са представени един след друг (по възраст, като Йовков е „подмладен“ с четири години, иначе би трябвало да се намира преди Немиров).
2. Страници за всички, II, 21 ян. 1933, кн. 20, с. 167.
3. Йорданов, Крум. Литературни разпри. „Последна радост“. // Комедия, бр. 100, 31 дек. 1926, с. 2 – 3.
4. Бръзицов, Христо. Един час при… Том II. София, 1943, с. 89 – 90.
5. Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София: Наука и изкуство, 1960, 100 с.
6. Една от най-новите книги върху творчеството на Д. Немиров е на Рачо Змеев. Вж.: Змеев, Рачо. Добруджа в живота и творчеството на писателя Добри Немиров. Историко-литературно изследване. Тутракан: ИМ – Тутракан, 1994.
7. Бръзицов, Христо. Цит. съч., с. 91.
8. В Тутракан също е обявен за почетен гражданин на 3 ноември 1941 г.
9. Митов, Д. Б. Добри Немиров. // Литературен глас, V, 19 февр. 1933 г.
10. Ракова, Здравка. Добри Немиров – забравеният председател на Съюза на българските писатели: LiterNet, 17.05.2003, http://liternet.bg/publish9/zrakova/dnemirov.htm.
11. Немиров, Емил. Добри Немиров. Спомени от един свидетел на неговия живот. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1986, с. 249.
12. Пак там.
13. Пак там, с. 251.
14. Пак там, с. 248.
15. Пенчева, Румяна. Генерали на духа. София: РИВА, 2018, с. 57, 59.
16. Архив на Дом-паметник „Й. Йовков“ – Добрич, инв. № 1729 (о) ЙЙ. Копие. Машинопис. Публ. в: Йовковите архиви разказват. Документи и спомени. Съст. Калинка Анчова и Кремена Митева. Велико Търново: Фабер, 2017, с. 289 – 294.
17. Д-р Иван Стефанов Пенаков (1883 – 1871 г.) – адвокат и общественик; деец на Добруджанската организация в София.
18. Ангел Стоянов Чешмеджиев (1880 – 1944 г.) – също като Д. Немиров роден в гр. Тутракан; финансист, деец на добруджанското освободително движение.
19. Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София: Български писател, 1980, с. 45 – 46.
20. Иванова, Илиана. Позабравеният Добри Немиров: https://glasove.com/categories/svetyt-ot-vchera/news/pozabraveniqt-dobri-nemirov
21. Цит. по: Игнатов, Владимир. Добри Немиров – непризнатият класик: https://slova.bg/audio-records/author/bulgarian-authors/469-dobri-nemirov
22. Господинов, Печо. Добруджански образи. София: Литературен глас, 1942, с. 26.
23. Анчова, Калинка. Из кореспонденцията на един „мълчаливец“. // Известия на държавните архиви, № 105, 2013, с. 270 – 272.
24. Архив на Дом-паметник “Йордан Йовков”, осн. ф., инв. № 948.
25. Казанджиев, Спиридон. Цит. съч. (1980), с. 18 – 20.
26. Кузманова, Антонина, Благовест Нягулов, Петър Тодоров, Косьо Пенчиков, Жеко Попов, Володя Милачков. История на Добруджа. Т. 4. 1878 – 1944. Велико Търново: Фабер, 2007, с. 295.
27. Повече за футболния клуб вж.: Кишишев, Илия. 90 години футбол в Добрич. Добрич: Матадор 74, 2009, с. 35.
28. Владимир Полянов.
29. Казанджиев, Спиридон. Цит. съч. (1980), с. 38 – 39.
30. Пак там, с. 40 – 41.
31. Цанев, Георги. Среща с миналото. Спомени. София: Български писател, 1977, с. 272.
32. Казанджиев, Спиридон. Цит. съч. (1980), с. 61 – 62.

Изразеното от Йовков мнение показва, че все пак той е прочел книгата.

34. Попвасилев, Стефан. Литературни награди. // Родна реч, ІІ, 1928 – 1929, кн. 1, с. 50 – 51.
35. Атанасов, Никола. “Боряна”, пиеса в 4 действия, от Й. Йовков. // Българска мисъл, VII, септ. – окт. 1932, кн. 7 – 8, с. 504 – 507.
36. Става дума за Константин Муравиев.
37. Казанджиев, Спиридон. Цит. съч. (1980), с. 63 – 65.

Деспина Колева също си спомня този епизод: „Аз действително бях в Чамкория (Боровец) за няколко дена с детето си у моя приятелка. В това време Йовков бива поканен да влезе в този временен комитет. Когато се завърнах, Йовков не без вълнение ми разправи всичко това… Лично аз бях против влизането на Йовков в театъра… характерът на тази работа не беше подходящ за него…“. Вж.: Йовкова, Деспина. Йордан Йовков. Спомени, записки, писма. Съст. Елка Йовкова и Петър Динеков. София: Наука и изкуство, 1987, с. 68.

38. Макар че по това време управлява Народният блок, министърът на народното просвещение Константин Муравиев е от БЗНС „Врабча 1“.
39. Казанджиев, Спиридон. Цит. съч. (1980), с. 65 – 67.
40. Пак там, с. 67 – 68.
41. Тези спомени са ни предоставени от проф. Иван Сарандев, за което му благодарим.
42. Никола Димитров (1894 – 1989 г.) – роден в с. Пъдарско, Пловдивско; художник, работил в областта на пейзажа, фигуралната композиция, портрета.
43. Константин и Тодор Балабанови – видни предприемачи от края на 19. и началото на 20. век. Тодор си построява къща на ъгъла на ул. „Раковска“ и „Московска“, в част от която се помещавало прочутото писателско кафене „Цар Освободител“ в стила на виенския сецесион от началото на 20. век.
44. Димитров, Никола. Моето приятелство с Йордан Йовков. Машинопис. София, 28 окт. 1980 г., 4 с. Публ. в: Йордан Йовков (1880 – 1937). Летопис на неговия живот и творчество. Съст. Сия Атанасова и Кремена Митева. Пловдив: Хермес, 2014, с. 115 – 117.
45. Добруджа. Орган на Съюза на просветно-благотворителните дружества „Добруджа“ в България (София, ред. Печо Господинов), VII, бр. 155, 25 окт. 1932, с. 3.
46. Йордан Йовков. Живот и дело. Из документалното наследство. София: Синева, 2008, с. 159 – 162.
47. Немиров, Емил. Цит. съч., с. 252 – 253.
48. Ракова, Здравка. Цит. съч.
49. Пак там.
50. Пак там.
51. Немиров, Емил. Цит. съч., с. 253.
52. Пак там.
53. Вероятно книгата е подарена на Божан Витанов – русенски адвокат, общественик, музикален деец, спомоществовател на редица културни събития в града; член на Дома на изкуствата в Русе и един от създателите на музея и галерията в дунавския град.
54. Книгата е от фонд „Дора Габе” на Дом-паметник „Й. Йовков”, инв. № 299 (нсф).
55. Соня Вичева е писател, журналист, литературен критик. Тя пише статии и върху Йовковото творчество: „Приключенията на Гороломов“ от Йордан Йовков“ (Литературен глас, бр. 425, 8 март 1939) и „Добруджанката в творчеството на Йордан Йовков“ (Добруджанска поща, Добрич, бр. 13 – 15, 3 окт. 1941, с. 2).
56. Книгата е от фонд „Йордан Йовков” на Дом-паметник „Й. Йовков”, инв. № 172 (о).
57. Повече информация в: Митева, Кремена. Образът на Крайовския договор в някои литературни издания в България през 1940 година. // Добруджа – политика, общество, стопанство и култура (XIX – XX век). Сборник с изследвания. Съст. Даниела Иванова и Цветолин Недков. Тутракан: ИМ – Тутракан, 2015, с. 366 – 375.
58. Немиров, Емил. Цит. съч., с. 252.

© Кремена Митева

(Първа публикация на статията в: Антимовски хан (Добрич), 2021, кн. 1.)