На 11. 03. 2024 г. в галерия „Sinthesis“, разположена на бул. „В. Левски 55“ бе връчено отличието на Академия Иван Давидков за втори път. Миналогодишният носител – Румен Леонидов – галантно предаде щафетата на Валентина Радинска. Нейното участие в литературния ни живот вече надхвърля 45 години – първата й книга е от 1977 г. „Към мен върви човек“. Сред гостите бяха – доайенът на нашите писатели Найден Вълчев, проф. Михаил Неделчев, проф. Кирил Топалов, проф. Пламен Антов, издателят Иван Гранитски, поетът Димитър Христов. Вероятно присъствието на 97-годишния ни поет му отрежда мястото на почетен-председател, тъй като той е от малцината живи от онова поколение творци, към което принадлежи и патрона Ив. Давидков.
Самостоятелното издание на романа „Далечните бродове“[1] е реално третото по ред и се появява почти 60 години след написването на художествената творба. Първата мащабна белетристична книга е дебют не само за прозаика Иван Давидков, но и за художника – корицата е оформена с негова рисунка. Само по себе си – емблематично произведение. Предговорът е дело на Йордан Радичков. Ние познаваме този съвременен класик като автор на романи, разкази, пиеси, сценарии за филми. Оказва се, че е проявявал и подобен колегиален жест. Актът – предговаряне на чужда книга – обаче доста надминава представата за творческа подкрепа. Това е по-скоро съмишленичество, съ-уастие, съ-страдание. Тъй като болката и на единия, и на другия е една – потопените родни села – съответно с. Живовци и с. Калиманица[2]. Събитието се оказва творчески импулс и за Радичков, и за Давидков. По-късно „Ноев ковчег“ – текст, който от скоро е в учебната програма за Средното училище и е включен в изпитните произведения за ДЗИ по БЕЛ – също отделя значително място на този биографичен епизод. Защото потапянето под вода на родното място, загубата на паметта, на родния дом, поражда идеята за капсула на времето, за съхраняване на спомена, на паметта чрез словото, т.е. чрез писменото свидетелство, което в нашия случай е наратив. Днес този похват (съхраняване на паметта – капсулирането на времето) е добре познат от „Времеубежище“ на Георги Господинов. Оказва се, че в новата българска литература един от първите, които се занимават с тази проблематика е Иван Давидков. В това отношение бихме могли да го определим като наш съвременник и предтеча на днешното. С това свое белетристично произведение авторът се вписва в онова обновяване на нашата литература, познато като явление на 60-те години на миналия век, наричано „коренотърсачество“[3]. Представителни творби и автори са: Й. Радичков със „Свирепо настроение“, Йордан Вълчев с „Родихме се змейове“, Ивайло Петров с „Преди да се родя“, Атанас Мочуров с „Мамо, ти си плакала“, Васил Попов с „Корените“. Всички посочени творби се отличават с композиционния похват – разказвачът, аз-повествователят се връща във времето на своето детство. Не е по-различен и Ив. Давидков с „Далечните бродове“. И като обобщение на темата за „ревюто“ на Радичков (както днес се изразяваме), презентиращо първия роман на своя колега, бихме могли да изтъкнем, че се откроява преди всичко почтеността, работата в обща посока, без идеята за конкуренция по между им, а по-скоро с взаимна симпатия, с усещането за съратничество, за един екип или творчески тандем – това е по-скоро обяснението на творческа колаборация. Един писател се възхищава и вдъхновява от друг свой съвременник. Като години по-късно предлага и своя версия (интерпретация) за тъжното събитие, същевременно обаче този писател се е повлиял от своя събрат. Определени епизоди са идентични[4], което пък от своя страна изгражда диалог между съответните художествени творби, съставя и определен дискурс и контекстуализацията му. Така че мястото на „Далечните бродове“ е значимо в еволюцията на родната проза. Т.е. за да имаме „Ноев ковчег“, първо е лиро-епическият наратив на Давидков. А в наши дни тази тема е продължена, както посочихме от Г. Господинов. Ето това означава традиция и нейното обновяване.
Що се отнася до новото издание на „Далечните бродове“, трябва да изтъкнем, че то е богато откъм документална страна – множество фотографии от семейния архив на писателя, но и единици от други документални източници[5] изпъстрят 170-те страници. В текстово отношение също можем да кажем, че книгата се превръща в четиво, имащо и документална стойност, не само художествена. Предговорът този път раздвоен, пояснявам – оригиналният Радичковият, който съпътства първото издание от 1967 г., но преди него е публикуван и авторски, който е датиран 1966 г. и е част от ръкописното наследство на Ив. Давидков. Борислав Давидков е подбрал много внимателно точно това авто-обяснение на своя баща, освен това е написал и послеслов. По този начин „Далечните бродове“ не просто повтаря първото издание от 1967 г., превръща се, става нов том, който носи контекста си със себе си – чрез добавените авторски предговор и редакторски послеслов, но и с особената роля на снимковия материал. Така погледната книга се превръща в изключително лична за автора си. Изданието, както вече изтъкнахме, придобива особена документално-художествена стойност. Това можем да видим и в оформлението на томчето: на първата корица е запазен оригиналният шрифт от 1967, а на последната – е поместен умален формат на емблематичната рисунка с конете и пейзажната пастелност. Достойно трето издание! Което надминава идеята за фототипност. Разбира се, тази добре позната техника, е удобна, но все пак изминалите близо 60 години оттогава задължават някакво обговаряне. То се е получило по възможно най-добрия начин.
Първото впечатление от визията на „Далечните бродове“ е „обличането“ на кориците във фотография, представяща духови оркестранти. Оказва се, че една от темите в романа на Ив. Давидков е и тази странна родна формация, поддържаща десетилетия музикалната култура на нашите селяни. От една страна този „оркестър“ е неделима част от сватбения и-ли погребалния ритуал, от друга въплъщава идеята как българинът изплаква мъката си или пък възпява радостта си. От трета обаче, което и най-колоритното в романа – един участник в музикалната формация (опелото) се оказва и решаваща фигура в спортната изява на с. Живовци. Няколко глави изграждат този запомнящ се епизод как Семинаристът оплаква Горнокраецът-шегобиец. Тук е мястото да разкрием, че в лирико-епическата наративна форма е вплетена и анекдотичната. Това прави романът със сложна, ала не и проблематична форма. Силно засилено и баладичното в композицията. Цялата тази еклектика е органично свързана по между си. Сякаш, за да се доближи максимално близко до реалното: където имаме всичко – и мъка, и радост, и шега, и сериозност, и раждане, и смърт – заедност и паралелност, а чрез тях се постига силното усещане за хармонична свързаност и хомогенност. Човешката памет носи всичко! А този роман се стреми да изобрази именно механизмите на спомнянето, на живеенето чрез и в спомена. Въздействащи и силни са баладичните моменти[6] когато зрелият мъж се разделя с детското, с момчешкото си Аз. Психологическата сложност е майсторски пресъздадена: срещата-раздяла между двете състояния на разказвача. Явление, което ще стане предпочитано за съвременните писатели – Радичков, Ат, Мочуров, Г. Господинов. Това не е сложна душевна раздвоеност на героя, но е драматично връщане към началата, за да се внуши болезненото изживяване на вече изчезналото, загубеното във физически смисъл (близки покойници, родно място – къща, двор, гроб на майка или баща) и останало само в полета на паметта. Именно спомнянето става и същинското наративно действие в романовата структура на текста. Вероятно той се свързва и с друг композиционен елемент, в същината си – структуроопределящ, той би могъл да се представи по схемата разказ-в-разказа-в разказа, т.е. една история поражда друга, а тя – трета. По този принцип е разиграна анекдотичната форма в художествената композиция.
Романът започва с фразата: „Сечаха трепетликите край пътя“ (с. 11; ), а завършва с – „Изсечените трепетлики бяха прибрани“ (с. 163). Тези дървета са особено полезни за човешкия живот – извлича се салицилова киселина, което служи за изработката на аспирин[7], самото дърво е обиталище на дървесни и пернати видове, т.е. важен участник в екосистемата. Самото им име свързваме с представата за нежност, за живот – треперене, ала и за уплаха, тревога, треска. Като прибавим и елегичната роля на сълзата, през или чрез която повествователят пише страниците на книгата си, можем да кажем, че началото и краят на книгата са свързани с притаената болка и усещането, че „Над главата ми, високо горе, една след друга ще се появяват звезди, те ще стават толкова много, че очите ми вече не ще могат да ги поберат. Вълните ще се люлеят, ще размиват звездната светлина и аз ще вървя под едно златно небе, ще вървя и ще се усмихвам на нещо много мило, изчезнало завинаги…“. Апосиопезата сякаш задавя в плач гласа на разказвача. Тъжно и красиво! Към картината трябва да добавим и песента и присъствието на чучулигите – те живеят там – в трепетликите. За тези сладкопойни птички майката на повествователя ще омеси специален хляб и той ще им го поднесе. Дървета, птици, хора – тази съвършена хармония присъства из страниците на романа. Въпреки мелодиката, звуковите картини, идещи я от духовата музика, я от оперния оркестър, я от птичите хорове, особена роля играе тишината. Сякаш родното е сакрализирано в безмълвието. Сякаш съвършенството на оная вселена с. Живовци не трябва да се разруши от излишна дума или звук, който е не на място. А тази звукова атмосфера силно засилва усещането за хармонично единение на едно вселенско, космическо ниво.
Не липсва искреният смях, шегата – не само комедийният ефект на попа в расо, който е смел вратар и нескопосен оплаквач. Ироничното е по отношение на шума и глъчката, която съпровожда спортните успехи – на ръце са носени спортисти, ала не и хора на изкуството или на науката. (Тук бих искал да направя едно уточнение – в зората на 60-те годни на миналия век на ръце е носен от Софийска опера до дома си световноизвестният оперен певец – тенорът Никола Николов[8]). Анекдотичен е и епизодът когато каруцарят Андрей заедно с оркестрантите Сенегалеца и Крумчо решават да отидат на опера в София. А преди това Сенегалеца си купува балтон. След края на първо действие тайфата отива в едно кръчме – не е за тях тая музика – „там няма управия, не могат тези да свирят“. Сблъсъкът на културите, комичното противопоставяне на елегантността, чистотата и битовата бедност и изостаналост на Живовци. Ала така топло и незлобливо е описанието! Нищо общо с дебелашкото байганьовско поведение. Макар и от село, те си имат своята философия, своя колорит, те са си от т а м и т а м трябва да бъдат – където светът сякаш тече по други правила, времето има други закони, друг темп, където се усеща единосъщието на вселената.
Връщайки се назад в годините повествователят припомня за ужасите на бомбардировките по време на Втората световна война и на Септемврийското въстание. По този начин художественият текст постига една своеобразна епика. Историческите събития, свързани с кръвопролитие и насилие по някакъв начин дават отпечатък и върху трагичната съдба на селото, озовало се дъно на язовир.
Септемврийското въстание е тема, вдъхновила значими български автори да оставят своите шедьоври: добре познати са едноименната поема на Гео Милев, смайващото с жестокостта си „Хоро“ на Антон Страшимиров. През 60-те години тя намира израз и в кантато-ораторния жанр в нашата класическа музика. Кантата „Септември 1923“[9] по текст на Георги Струмски и с музика на Константин Илиев има своята премиера през 1964 г., т.е. във време, което близко до написването на „Далечните бродове“. Разказът на Ив. Давидков за трагичните събития отпреди век не са център на наратива му. Но той е ярък епизод, който заема някакво място в цялостната композиция. Особено е засилен баладичният елемент, за който вече споменахме по-рано. 16-а глава от романа отделя няколко страници на кървавите дни от 1923-а. в тази част за пръв път срещаме и заглавието на романа: „Моите първи играчки бяха гилзите, които събирах край кантона. Там беше преминал влакът с топа на поп Андрей, там нашенци, преди да отстъпят към планината, бяха водили своя последен бой. Гилзите – позеленели, напълнени с пръст, лежаха в джобовете ми, заредени с тайни, и късно нощем, в най-дълбокия сън, проговаряха. В техния глас се вмесваше шумоленето на вятъра, който разгръщаше една книжка, забравена от мене на балкона, чувах равния ек на далечните бродове и звънтенето на една звезда, паднала върху покрива“ (подч. – мое – ПМ). Лексемата брод днес не е сред най-употребяваните, но не е и сред изчезващите, все пак използваме глаголната форма бродя, съществителното бродник/бродница също понякога можем да срещнем. Значението е плитко място в река, вир или поток, което е лесно за преминаване[10]. По-интересно е смисловото разбиране на словоформите бродник и бродница – мъж или съответно жена, който/която скитат нощно време и правят различни магии. Второто значение[11] на думата дори си е зловещо: уплътен мъртвец, който броди нощем без покой. В тази фолклорно-митологична представа срещаме определено баладен мотив. Така бихме могли да предположим, че още с избора на заглавието се въвежда и трансцеденталното, свръхестественото (разбирай – баладичното!), което периодично пронизва белетристичния текст. Още в 16-а глава текстът се самообяснява в жанров аспект: „Баладите продължаваха, разказвани от нощта“. Разбира се, метафората е водеща, свежа, оригинална, но отвъд художествения ефект стои самообяснителният режим на художествената тъкан – как е построена самата творба. Валентина Радинска при получаване на наградата определи Иван Давидков като рицар на метафората – и действително, казаното му приляга сполучливо. Откъм цветове също е наситен точно този епизод, разказващ за Септемврийското въстание, сполетяло родината ни след краха на Първата световна война – памидът, вишната – гамата на пурпурните багри. Прави впечатление, че историческото въстание е представено антигероично, трагиката избликва спонтанно в сълзи, идещи и от живи, и от умиращи. Вероятно за пръв път срещаме подобна интерпретация на тази болезнена тема от нашето минало. А този тон – приглушен, елегичен, негероичен, рязко влиза в противоречие с обичайно хвалебствения. В този смисъл бихме могли да твърдим, че Ив. Давидков преосмисля българската история в този неин отрязък и дава друг ракурс на обяснението му. Огромната тъга, приглушената болка, която се носи от беззвучната сълзата. Това изображение на станалото се врязва в догматичните вариации, защото представя националната трагика като скръбно и елегично преживяване. Смъртта на въстаниците е представена със сравнението „както пада улучена птица“ – тъга, грация, красота, безпомощност, от една страна, а от друга – пресекнат порив на свободния устрем. Поразително е, че никакви политически коментари и контексти не са очертани. По този начин Ив. Давидков успява да преодолее характерния соц-реалистически бойко-героически тембър, който продрънква в творби от онази епоха[12].
Като интермедия между двете военни истории е положен разказът за бай Камен. Тъжна семейна сага, която същевременно разкрива благородната личност на осиротелия, който макар и изгонен от мащехата си, когато тя е болна и немощна той й помага и я нарича „мамо“. Тая така скъпа за него, пък и за всеки човек, дума, която е особено ценена и ценна за загубилия най-самоотвержената ласка и грижа на света. Нравствената сила на тоя човек е поставена в центъра на повествованието, откроява се между сълзите от 1923-а и бомбардировките от 1944-а. изпъква човешкото, доброто, състрадателното. Така книгата придобива едно особено усещане за хармония, лъха на човечност, на сърдечна топлота и неволно, гледайки лястовиците, наредили се по диреците – все черни – си прошепваме: „Колко мъка има по тоя свят!“. Преките позовавания на Йовковите емблематични творби придават изключително очарование на „Далечните бродове“. Книгата рязко се отличава от конюнктурното за онова време. Дори, в някои аспекти на свободната цитатност, бихме могли да откроим стила на Ив. Давидков като своеобразна прелюдия към постмодернизма.
Коренна противоположност на милосърдния бай Камен е фелдфебела, който е властолюбив, жесток, нагаждащ се към ситуацията, коравосърдечен. Реално Камен е героят от Европейската война (както в романа е назована Първата световна война) – ранен, жертвоготовен, ала за „подвизите си“ сред учениците някога се изправя да говоря несправедливо отличения с орден за храброст мародер-фелдфебел. Нашето съвремие е богато на подобен тип поборници за демокрация, които са се възползвали от всички облаги на тоталитарния режим отпреди трийсетина години… Та и в тоя аспект романа на Ив. Давидков е съвременен. И не само – той е непреходен. Той би могъл да се превърне в една от големите книги на нашето д н е с, припомнящо със светла тъга за изгубеното в ч е р а, спотаено в най-интимните кътчета на нашето сърце и памет. И без тоя брод на нашата съзнавана или не скъпоценност, бихме изгубили идентичността си. „Далечните бродове“ всъщност са у нас и са така близки, така истински, така живи. И чисти – като сълзите ни, като усмивките ни, като майчина и бащина милувка, която усещаме додето сме.
Бележки:
[1] Настоящото издание е трето за романа, тъй като второто е от 1979 в сборен том с няколко романа: Давидков, Иван (1979) Проза. Далечните бродове. Къшей хляб за пътника. Вечерен разговор с дъжда, София: Народна младеж. В това издание обаче липсва предговорът на Й. Радичков. И в този план то е по-различно от първото и третото.
[2] Под водата, на дъното на язовир „Огоста“ се оказват и селските гробища, т.е. получава се така че близките не могат да почетат скъпите си покойници. Заличаването на паметта и жестово/ритуално е изпълнен. Силно въздейства онзи епизод, който разказва как семейството продава пушката на бащата, дава и събраните пари, които е предвидило за ремонт на покрива, само и само, за да се постави надгробна плоча над могилата. Но с разрушителния акт, последвал за изграждането на съоръжението, тази жертва се обезсмисля. Случката навява дълбока тъга. Да не говорим, че построеният язовир се оказва с негодна за пиене вода. Този факт още повече засилва усещането за безсмислена постъпка от страна на властта. В този аспект романът е и достоен протест на социалистическото безумие.
[3] Повече виж в: Чолаков, Здравко (2008) Идеи и литература, София: „Захарий Стоянов“.
[4] В Радичковия роман „Ноев ковчег“ силно впечатление прави четвъртият фрагмент („Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“), изобразяващ къпещите се жени. Подобен епизод откриваме и у Иван-Давидковия роман от 1967 г – 43 в част. Особена пастелна мекота, очарование и пейзажност структурират изящните и красиви къпещи се женски тела, сливащи се с вечерното хармонично и красиво сливане между хора и природа.
[5] Виж Послеслов в: Давидков, Ив. (2024) Далечни бродове, издателство „Давидков и син“ (с. 170).
[6] Под баладични елементи имам наум всички епизоди, в които са налични причудливи явления (тип фентъзи – „оживяване“ на мъртви, персонифициране на животни и т. н.). По отношение на жанровата форма балада дължа наблюденията си на проф. Александър Панов (Панов, Ал. (2023) Йордан Йовков изкуството на разказването, София: УЦ „Диоген“).
[7] Повече за трепетликата виж на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Трепетлика (посетено на 17. 03. 2024).
[8] Повече виж на: https://www.operastars.de/nikola-nikolov/ (посетено на 17. 03. 2024), но и в: Петрова, Надя (1992) Магията на мига (Никола Николов), София: Музика.
[9] Записът на музикалната творба може да бъде чут на: https://www.youtube.com/watch?v=i2rp0zyodkA&t=1057s (посетено на 18. 03. 2024). Композиторът Константин Илиев (1924 – 1988) е сред модернистите в нашата класическа музика. По-дисонантното звучене на музикалния език се свързва с представата за обновлението на това изкуство по онова време. Реално стремежът към модернизация не е бил само в полето на литературата, така е и в музиката, и в изобразителното изкуство. Изтъкнахме по-рано, че формата на „Далечните бродове“ е не класическа, по своята композиция и писателска техника се доближава до стилистиката на музикалното произведение на проф. К. Илиев.
[10] Андрейчин, Л; Георгиев, Л; Илчев, Ст; Костов, Н; Леков, Ив; Стойков, Ст; Тодоров, Цв. (1993) Български тълковен речник. Четвърто фототипно издание, София: БАН.С. 66
[11] Български тълковен речник (1993 – с. 66).
[12] Епизодът от романа на Ив. Давидков рязко контрастира с „Тайната вечеря на седмаците“ от Ст. Ц. Даскалов, да речем.
Петър Михайлов
