Военните творби на Вазов и Йовков

(съпоставителен прочит)

Над 60 български писатели не само участват във войните за национално обединение(1912–1918), но дават в тях и непрежалими жертви: Димчо Дебелянов, Владимир Попанастасов-Пепо, Страшимир Кринчев, Илия Иванов-Черен, Владимир Мусаков(погребан в Добруджанското село Алфатар)…

Значимият корпус от творби, посветени на войнитеостава в голяма степен непроучен, може би защото политическият режим след 1944 го считаше за израз на военолюбието и националистическите амбиции на буржоазната държава…[1] А тази литература е не само значителна по обем, но и стойностна. Целият списъкът от заглавия и имена е впечатляващ: Вазовите „Под гръма на победите“; „Нови екове“, „Не ще загине!“; Кирил Христовите „Към Цариград. Песни“ и „На нож! Нови песни и стихотворения“; „Български балади“ на Теодор Траянов; „Добруджански песни“ от Любомир Бобевски; „Завета на дедите“ от Иван П. Йончев. В белетристиката се открояват романът „Вихър. С шопите към Цариград“ от Антон Страшимиров; няколко сборника с разкази на несправедливо забравенияТодор Кожухаров ( псевдоним ЩабскапитанКопейкин) ; „Холера“ от Людмил Стоянов; „Морава звезда, кървава“ от Константин Петканов;„Разкази на редника“ от Добри Немиров; „Кървави петна“ от Вл. Мусаков; „Под южното небе“ от Дамян Калфов, „Брегалница“ от Михаил Кремен…

Георги Стаматов, Георги Райчев, Елин Пелин, Гео Милев,Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Стефан Руневски също създават значими текстове, посветени на войните. Стамен Панчев пък остава в литературата ни със стихотворението си „Сине мой…“, макар да е създал ред други, преди да положи младите си кости в Междусъюзническатавойна (след тежкото си раняване при Чаталджа).

Някои от изброените творби още в своето време получават от проф. Иван Шишманов определението „зоологически патриотизъм“ (такъв избива още в заглавията на К. Христов, но и Вазов е бил критикуван за подобни увлечения). Има значим брой текстове със спорни художествени качества, макар на времето да са били изпълнявани като патриотични песни, какъвто е случаят със „Съюзници – разбойници“ и „О, Добруджанский край“ на Л. Бобевски… Твърде крайна е обаче квалификацията на Георги Бакалов за целия период на войните в литературата ни като „позорно мъртва“ ивица. Съвременни изследователи като акад. Иван Радев нагледно опровергават това догматично и пристрастно схващане със силата на произведенията, включени в съставената от негопрез 2012 Антология „Българските писатели и войните“. Правятго и ученикатоакад. Е. Каранфилов, П. Русев, Ст. Коларов, Страхил Попов, а в по-ново време Н. Димитров, РадкаПенчева. Етапни книги са посветени на Дебелянов –Тихомир Геров („В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“, 1957) и на Йовков – Стефан Стефанов („Капитанът на земляците“, 1982), а последният обзор на класически и на забравени участници във войните, представители на различни изкуства, направи в „Генерали на духа“ Румяна Пенчева през 2018.

И наистина, сред стотиците книги и имена откриваме високи антологични образци, сред които на първо място са военните светове на Йовков и Вазов. Поради напреднала възраст Патриарха(подобно на Стоян Михайловски, Тодор Влайков, Цанко Церковски) не участва пряко във войните. Той ги съпреживява от кабинета си в София, но така сърцато, че според запазени писма на офицери творбите му са били по-важни за армията от …хляба.[2]

По-младият му събрат по перо Йордан Йовков участва пряко в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна… Командва рота в подстъпите на Одрин (Кайпа, вж. едноименния разказ), воюва и при Чаталджа, а в края на войната е в Беломорска Тракия. Свидетел ена кървавата бран за обичната родна Добружда и на трагедията на завръщащите се от фронта герои – „безотечественици“ (в едноименния разказ). Описал е проникновенобита, бивака на войната между сраженията с тягата на селянина в шинел към земеделския труд („Земляци“), но и битката на първа линия („Първото сражение“ и „Първата победа“). Боледувал е от холера по време на първата Балканска война, раняван епо време на тежко сражение при с. Богородица, между Дойран и Гевгели през Междусъюзническата. В критичен момент, когато по-висш офицер в пристъп на гняв го заплашва с убийство заради изпълнение не на негова, а на чужда заповед, е искал да се самоубие! От фаталния жест го отказва Неделчо Д. Баев, негов войник, който след години си спомня благодарните думи на Йовков: „- Мислех – каза той, – вместо да ме застреля дружинният командир позорно, по-добре е аз да се застрелям славно, но ти дойде, разубеди ме и аз добих кураж.“[3]Няколко дни след този драматичен епизод Йовков заболява от холера. И отново войниците му, които го обичат „повече от баща“ (Неделчо Баев), го носят 6 км на ръце – от мястото на бойните действия при Чаталджа до болницата в Еникьой…

Запазени са няколко свидетелства, че на фронта Йовков се е държал като смел воин – още от първото сражение на 9 – 10.Х.1912 г. при с. Кайпа около Одрин, когато като командир води рота (с извадена сабя в разгънат строй)и успява да отблъсне турците, както свидетелства брат му Коста, също участник във войната.[4]В спомените си Неделчо Д. Баев е категоричен: „Като войник Йовков беше храбър и безстрашен.“[5] Стоян Филипов препотвърждава тази оценка: „В сраженията винаги биваше в първата линия, заедно с редниците.“[6]

Подчертаният демократизъм е качеството, което сродява Йовков и Вазов. Йовков като подпоручике назначен по време на Балканската война за адютант на полк. Стоян Филипов, но отказва длъжността:„Йовков е изпълнителен офицер, но желае да прекара войната само между простите войници и да дели всичко: и храна, и несгоди.“[7]

Именно този опит от „първа линия“ му дава възможност да наблюдава войната „в упор“ и захранва изключително богатата амплитуда от фронтови преживявания, която го превръща в безспорния военен разказвач, първосъздателят на жанра (През 1916 Антон Страшимиров също издава книга с разкази „Войни и освобождение“, но тя според тогавашната критика отстъпва по качествата си на Йовковата проза). Писателят минава сякаш през всички военни изпитания и ги полага на белия лист с огромната дарба на белетристичното си перо. Военните му разкази заслужено го утвърждават като национален писател, а според Божан Ангелов – и като наднационален(в рецензия във в-к „Пряпорец“ на 15.06.1918.за двата тома военни разкази на Йовков пише, че те са „актив даже за една по-голяма литература…“)

Заслужава си да анализираме малкоизвестния факт, че Йовков, който изпитва изначален пиетет към личността и делото на Патриарха, е считал, че военните му творби не са на висотата на христоматийните му заглавия! В разговорите с проф. Спиридон Казанджиев (с него са се сприятелили по време на Балканските войни) младият белетрист определя с какво Вазов ще остане в литературата ни: „…това ще бъдат произведенията му, които рисуват освободителните борби –„Под игото“, „Епопея на забравените“, стиховете му непосредствено след Освобождението и някои неща още; но всичко това, което писа към края на живота си – особено песните му за Македония, за войните и пр., –  вече мъртво.“[8]

Не, не се оказа „мъртво“ късното творчество на Вазов, включително и военните му произведения. Факт е, че те все повече се преоткриват от читатели и изследователи в последните десетилетия, защото са училище по храбро българолюбие, в което новите поколения имат потребност да се учат…Настина Вазов е по-патетичен, в някакъв смисъл по-еднопланов в интерпретацията си на войната от своя млад „критик“, макар че ако изчетем внимателно стотиците му военни творби, неочаквано ще открием и много текстове,близки до Йовковото хуманистично светоусещане.[9] Факт е обаче, че именно Вазови по-миньорни творби са били отхвърляни от „царската“ цензура и остават непубликувани във в-к„Мир“, за да не обезсърчават българската армия, която е очаквала от Партираха поредната доза боен ентусиазъм… След 1944 се случва точно обратното – новата цензура преследва „шовинистичните“ творби на поета, като не позволява включването им дори в Събраните му съчинения (с което компрометира самия замисъл на изданието)!

Печално общото между двамата писатели е в нелицеприятния факт, че независимо от статута им на национални класици, техни творби са цензурирани след 1944! Изобилни свидетелства за това можем да открием в приносното изследване на проф. М. Неделчев „Цензурираните класици“ от 2012, където са включени множество стихове на Вазов от книгите му „Под гръма на победите“, „Нови екове“, „Песни за Македония“. Йовков също е подобаващо представен – с разказа „Дунавската армия“(публикуван за пръв път в „Походна войнишка библиотека“, №2, 1917; включена в т. 3 на разказите му през 1932), биографичния очерк „Полковник К. Каварналиев. Една годишнина“, статията „Българи и поляци“ и др.

Но нека разгърнем благодатно общото – демократизма на Вазов и Йовков във военните им произведения. Патриарха гради монументализиран образ на безименния български войник, като го противопоставя на всички „видни“ представители на обществото – от царя, до самия себе си. Отговорът на  въпроса „Кой бе героят“ в едноименното стихотворение е:

…един герой, един витяз всевластен,

един титан под синий небосвод

с грамаден ръст в историята изправен,

а той се казва Българский народ!

Поетът не отрицава директно значимостта на монарсите и религиозните водачи във войните, които скромните „витязи“ изнесоха на плещите си, но е факт, че те са категорично назовани като такива, иззели са, образно казано, ролята традиционно увенчаваните и канонизираните от обществото:

Целувам ви, юнаци, по челата,

покрити с прах и лаврови венци,

бранители на родината свята …

Добре дошли, борци, царе, светци!

 

Вий, лъвове от сто полета бойни,

вий, великани с бронзови лица –

поклон! – Не бяхме ний за вас достойни

със наште умове, делца.

(„При срещата на героите“)

Удивително е противопоставянето на лъвското, титаничното и умалителното в думата „делца“, отнесено индиректно, но прозрачно, към умствено маломерните политици и главнокомандующи, които съсипаха героичните дела на войниците на България…

Макар понякога да поставя лирическия говорител в недостойното колективно „ний“, Вазов в много по-голяма степен се самосъзнава като призван възпевател на героите. Нещо повече, той твърди, че песните му са надсловесни– еманация на душите на борците!

В програмната творба „По бойните поля не бях“, поетът е най-изразителен в идентификацията си:

По бойните поля не бях,

но бойний трепет аз изпитах.

Борци, и ази с вас налитах,

със вас живях и с вас кръв лях.

 

Песните ми не са от думи –

от вашите души са ек;

трептят от студ, горят от пек,

в тях чуй се писък от куршуми…

Това съдбовно спътничество на поета с войника е негова творческа повинност на демократ и гражданин. Тя удивително съвпада с позицията на Йордан Йовков!

Друга обща характерна черта е, че и двамата писатели разгръщат темите си, градейки военна топография. Вазов го прави в цялостното си творчество, но още повече във военните си текстове, макар да не е пряк свидетел на събитията: „Завоят на Черна“, „При Черна“, „Мачин“(с посвещение – „На храбрата Преславска 4-та дивизия“),  „Щурмът на Одрин“, „Върху форта Айваз-Баба“,  „Паметниците в Добруджа“, „Тутракан“, без да пропускаме заглавия на стихосбирки като „Сливница“ или „Песни за Македония“, където откриваме „Трите езера“; „Аз съм там! („където Вардар шуми“)… Последните две стихотворения са включени десетилетия по-късно и в сб. „Целокупна България“, съставен от Христо Цанков-Дерижан през 1941 г.

При Йовков също са пресъздадени изключително прецизно, като по военна карта, с окото на кореспондент от мястото на събитието, „маршрутите“, през които авторът е минал, огневите точки, в които се е сражавал, както и временният покой в „период а мълчаливото примирие“ (в селото с непроизносимо име Ашака-Ени-Севендикли, югоизточно от Люлебургас, между Чаталджа и езерото Буюк чекмедже, увековечено в „Земляци“)… Някои от творбите носят имената на селища, увековечени като военни топоси: „Кайпа“, „Пред Одрин“, „Баладжа“, „В Кубадин“, „Добрич“, „Могилите“, „Слава Българска“ и т. н.

У Вазов впечатляват творбите, посветени на храбрите му братя, които участват приносно и героично във войните. Най-малкият – Борис, отива на бойното поле, макар като депутат да не попада в списъците на длъжните да го сторят… Стихотворението „Люле-Бургазкият бой“ има посвещение „Поручику Борису Вазову“, а „Щурмът на Одрин“–„Генералу Г. Вазову, началник на Източния сектор“. Малка поемка в три части, датирана 13 март 1913 г., тоест в самия ден на превземането на Одринската крепост.

Голямата тема за „непревземаемия“ Одрин присъства и у Йовков, непосредствен участник в ранните боеве с турски формирования (вилазки) в близост до крепостта, която занимава Вазов в последния, победен щурм в по-късния етап на войната. Йовков посвещава на крайодринските боеве разказите си „Отвъд“, „Първата победа“, „Кайпа“ и „Пред Одрин“. Още в началото на „Първата победа“ той свидетелства: „Но ние не знаехме и не бяхме почувствували още зловещата и страшна сила на безбройните фортове на тая крепост (…) Нямаше още мистичния ужас, който вееше от тоя голям град прездните на обсадата!“[10]Войниците съзерцават красивото видение на „чудната джамия“ Султан Селим, чиито минарета Йовков като истински поет сравнява „със застинала молитва, задушевен зов към небето и към бога.“[11]Нейната извисенаархитектура е противопоставена на тъмното подземие в скална пещера– християнска църквица в българското с. Провадия, където от векове са идвали „помрачени и скърбещи души“: „… и за тъгите, които е трябвало да изплачат, за скръбните молитви, които бледните устни е трябвало да прошепнат, за разкритите сърца и души – блясъкът и великолепието са били тъй чужди и ненужни“[12]…

В „Пред Одрин“ вече са очертани фортовете Арнаут-табия, Кавказ-табия и особено този, който в бъдещата ускорена атака ще бъде избран от българските стратези като ген. Георги Вазов: „На ясното мъгляво небе се очертава тъмният силует на някакво устремено напред чудовище, което изведнъж спира, отвисоко наблюдава и дебне с упорит и заплашителен поглед. Това е Айваз-баба. Най-често стреляха оттам. Всякога ми се струваше, че това са изпълнени със смъртна ненавист хора, намръщени артилеристи, които денонощно бдяха при своите грамадни и тежки топове.“[13]

Една от поразителните картини е тази на бойното поле край Одринската крепост, истинско произведение на живописта под прожекторите: „В тъмната, дъждовна нощ се губеше всичко, земята и небето се сливаха в някаква черна и дълбока бездна. Като че ние стояхме, изгубени някъде сред безкрайния, космически хаос, където заблудени и уморени комети се бяха спрели и капризноразмятаха огнените си опашки.“[14]Дори „страшната и безкрайна морга“ на бойното поле при с. Кайпа е естетизирана чрез примери от пластичните изкуства, сравненията с „Куликовското поле“ на Репин, „Война“ на Щук, баталните картини на Верещагин… Но Йовковската сетивност е различна, тя винаги бяга от монументалните картини, интимизира войнатачрез вглеждането в ежедневието ù преди/след боевете. Затова и тук вниманието на повествователя е върху разхвърляните сред труповете вещи – „ръчни медни воденици за кафе, джезвета, филджани, железни сачове за акатми. После чорапи от дебела, груба прежда, фланели, ризи“[15]… Този сякаш „невоенен“ поглед към полето след жестоката бран, кулминира в описанието на ранения турски подофицер, като по чудо оцелял след хилядите покосени. Йовков сравнява неговото мъжество с „античен стоицизъм“. Така, както митологизира българските храбреци! Младият хубавец, ранен в двата крака, които сам е превързал, след 4 дни в дъжда и калта без храна и медицинска помощ, не е загубил човешкото си достойнство и дори очарование. Той наистина заслужава Йовковата оценка: „В него имаше нещо от древната, легендарна храброст на турския войник.“[16](Друг е въпросът доколко това описание е политкоректно спрямо обичайната гледна точка за „врага“… Тук е мястото да отбележим, че при Вазов откриваме човешко съчувствие към ранените турски войници, без да се стига до изявяване на воински достойнства у тях – „Самотникът в болницата“, „Пленниците“ и др.) Интересното е, че Йовков веднага след романтичният епизод с турския офицер следва ироничен коментар относноубедеността на турците, че са били сразени не от българи, а от московци, така напомнящо суеверните преображения на панагюрци в донски казаци от времето на Априлското въстание…И в двата случая Йовков се противопоставя на националистическите образи на врага (високопарният ù стил не познава нито безпристрастния поглед, нито чувството за хумор). С такава пропаганда изобилстват тогавашните публикации на военна тема – и българските, и чуждите, за което Йовков пише в свое писмо от 26.11.1916 до Григор Василев[17]:

Драги Григоре,

Днес случайно прочетох във „Военни известия“ (бр. 154 от 26.Х!) една много хубава и уместна статия „Печатът и войната“. Аз сам съм мислил същото, когато четох всички ония безцветни, некадърни кореспонденции. А колко хубаво и ценно можеше да се създаде! И струва ми се, че още не е късно: една обиколка по бойните полета, по следите на нашите армии – може всичко да реставрира. Фактите са налице, има всички средства да се нарисуват великолепни и грандиозни картини. Бих желал да зная, как мислиш по това.

Много поздрави, твой Йордан Йовков.

Тази Йовкова горчива констатация, уви, не се отнася само до печата, но и до голяма част на военните текстове в тогавашната литература…

Що се отнася до съпоставителния прочит на майсторите Вазов и Йовков, най-съществената общност в произведенията им за войните откривам в патриотичната интерпретация на темата ДОБРУДЖА, в българолюбивото им противостоене на нашествениците, та били те и руснаци – „братушки“… В книгите си „Неканоничният Вазов“ и „Хроники на Вазовия род“ съм включила текст с парадоксалното наглед заглавие „Русофилът Вазов contra Русия“, което съзнателно подчертава един повратен исторически момент в отношенията между българи и руси. Това е развенчаването на мита за ненакърнимата славянска обич и взаимопомощ, настъпил след погазването на свещената българска земя от руските войски ведно с румънския завоевател. Това се случва след вероломното им нахлуване по време на Междусъюзническата война през 1913 г. и последвалата инвазия в Златна Добруджа –обетованата земя, непрежалимият ни земен рай…

Стожерът на вдъхновяващата отечествена митологема за великата равнина –люлката на първото ни царство, първо падало на Аспаруха, отново е вездесъщият Вазов^[18]:

Добруджа! Земя на жито, паши

прешироки, на полета плодни,

днес и лаври раждаш благородни,

лаври за борците горди наши!

Всъщност драмата в българо-руските отношения е назрявала още в бездруго трагичното за България лято на 1876, по време на Райхщатските споразумения (26 юни – 8 юли), когато Русия заявява готовността си да заложи Северна Добруджа като „разменна монета“, с която да компенсира Румъния за Южна Бесарабия. Берлинският конгрес от 1878претворява тези намерения в действителност –в щастливата година на нашето Освобождение Румъния получава Северна Добруджа^[19]! Следващото несправедливо отнемане на изконни български земи е с Букурещкия договор от 28 юли 1913, по силата на който България отстъпва Южна Добруджа (7525 кв. км) на съседна Румъния. А когато руският император Николай II прави визита на румънския крал Карол в Кюстенджа и ритуално му поднася маршалски жезъл, приемайки шефството над румънския полк, навлязъл пръв в България през 1913, потресът дори у заклетите ни русофили е неописуем. Съвестта на българския народ и на цялата ни интелигенция е вгневена. Писателите се преобразяват в „окото на урагана“, те са в центъра на великотонационално недоволство, преобръщащо главоломно тради­ционните обсебености и -филства. Знаменателни творби пишат Антон Страшимиров^[20], Стилиян Чилингиров^[21], Любомир Бобевски^[22], а Петко Тодоров още на 11 юли 1913 публикува във в-к „Зора“, бр. 9, невероятно изразителния позив: Като Христос на кръста, във върховния нас на своята болка, мое­то Отечество се е обърнало към Русия и е сложило съдбините си в нейните ръце. България изкупва великия грях на своите мечти, своето достойнство и неопровергаема правота на своята кауза… Но Русия, която дотогава преживяваме в биб­лейския код като Бог-Отец, не просто „мълчи“, тя ни напада… Ето защо дори стопроцентовият русофил Иван Вазов, стъписан от този акт, болезнено осъзнава „праговите“ ситуации от Междусъюзническата и Първата световна войни, оказали се наистина фатални за изконно „братските“ българо-руски отношения. Стихосбирката му „Нови екове“ от 1917 г., чието първо заглавие е било „Тутракан“ по името на една от най-величавите кървави битки в цялата ни военна история, започва красноречиво с „Букурещкият пир“:

Пир шумен беше в Букурещ

в тринаесетата година.

Пируваха там четирмина

след братски свършений дележ

на благородния грабеж.

Затова с натежало от горест сърце, през 1916 г. Вазов подкрепя военните действия на българските войски срещу „освободителите“:

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

(„На руските воини“)

На 15 септември 1916 той обнародва емблематичната си творба „Скръбта на Александър II“:

Що става в Добруджа? Що? Там руски бомби пукат,

свистят куршуми руски на яростни талази.

Летят дружини руски на руски химн под звукът.

Кой праща тоя вихър, тоз ад бухтящ въз нази.

На Александър II внукът.

…

Ах, паметникът светли в душите ни издигнат

порутен вече е… Руси, вий, вий го разрушихте.

Свети, велики чувства безумно в нас убихте,

любов сменихте с лют гняв,

кат въз вулкан изригнат.

Олтаря осквернихте!

И дори след упреците на проф. Шишманов за угрозата от „зоологически патриотизъм“, избликнала в някои силни, но вулгарни изрази^[23]у Патриарха, той продължава в същия дух – следва стихотворението му „На руските воини“ от 11 ноември, под първоначалното красноречиво заглавие: „Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните“:

Строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим, не крия:

обича ви още народа.

Но любим и свойта свобода,

стократно по любим я ния.

В стихотворението „Войната в Добруджа“, публикувано на 26 октомври 1916, поетът отново изживява кошмара на повтарящия се исторически разлом с „вековните братя“, които безогледно погазват конвенцията от 1902, сключена между Русия и България и гарантираща териториалната ни цялост отевентуални посегателства на Румъния и Тройния съюз.^[24] Сякаш написано не с мастило, а врязано с нож, се запечатва в паметта описанието на падналия на бойното поле български войник:

Лежи без помощ сиромахът

в атаката ударен днешна,

в борбата с влаха, но не влахът,

а руски го куршум посрещна.

Мъчително е душевното раздвоение и на руския конник, който не убива сразения, а му оставя оръжието си, за да му даде шанса да загине като мъж.^[25] Преди да отмине в галоп, той изрича думите:

Прощавай… Но чорт да го вземе:

след мен румъни, сърби идат,

ще те добият, щом те видат –

душмани ваши са големи.

Но вече в „Гладиатори“от 4 ноември 1916 –т.е. само след месец, Вазов обобщава цялата геополитическа истина за прословутото ни „родство“: Славяни неразбрани,/ във гладиатори превърнахте се днес!/ За гавра на света ний давихме се с бес… И слага тежкия си „кръст“ върху идилията с „братушките“:

„Една легенда в Добруджа умре!“–

чух глас. Не знам такваз ли се помина…

Да кажем по-добре:

там цяло минало загина!

Мотивът отеква, разбира се, и във върховната военна проза на Йордан Йовков. Обяснимо е, че и „певецът на Добруджа“ не премълчава темата за руската експанзия в Добруджа, за отблъскващата метаморфоза на „освободителите“ в ортаци на новите поробители…

И я представя по богат, а понякога подчертано оригинален начин, както е в разказа му „В Кубадин“ –като своеобразен вътрешноетнически сблъсък, като драма на сънародници – кримските татари в ролята на наемници и „землякът“Абибула– етническитатарин, но вкоренендобруджанец.[26]

У Вазов е характерна дълбоката травматичност, трагичната разколебаност („На руските воини“), с която се късат (по време на кървавата бран) и чудодейно се възстановяват извън нея (например в кръчмата – „Тайна“ или „При въбела“[27]) „братските“ чувства между българи и техните „освободители“. Във военните разкази на Йовков русите са описани по-недвусмислено – откъм трагикомичното им чинопочитание, в глуповати ситуации на падане в плен… Богата на иронични, дори гротескови зарисовки е картината в разказа „При езерото Туркойа“, от който става безпощадно ясно, че след като кавалерията ни е победила Трета руска конница, „братушките“ ни изпращат свирепите си казаци, разгромени, но и възхитени от българските „молодцы“ …

В ред творби на двамата класици откриваме удивителни паралели. Вазов изрича:

Тих бял Дунав се вълнува…

Чуйте, зашумя:

родно войнство преминува

в влашката земя.

А в разказа „Дунавската армия“ Йовков прави прекрасна есеистична апология на същия епохален акт на преминаването на великата река – от времето на Аспарух до Ботев и Добруджанската епопея от 1916… Както вече отбелязах, забележителната творба е непозната дори за изкушения читател на 6-томното издание на българския класик от 1970, по простата причина, че е неудобна за „братството“ ни със СССР и със съседна социалистическа Румъния!

„Новите екове“ на Вазов със стихо­творения като „Иго“, „Тутракан“, „Паметниците в Добруджа“ и „Добруджанската конница“също отекват в диалогичен двуглас с талантливия по-млад събрат по перо. И по национална свяст… Заслужава си най-сетне да извадим из бездънния „архив на НРБ“ необичайните, „неславянски“, заклеймявани като „великобългарски“, малкоизвестни послания на национално мислещите ни писатели – не само върховете Вазов и Йовков, защо не ина „химнописеца“ Любомир Бобевски?^[28]

Благодатен съпоставителен анализ с талантливите „братства по перо“ между двамата първенци на литературата ни дава прочитът на „Добруджанската конница“на Вазов и „Белият ескадрон“ на Йовков, посветени на легендарния генерал Колев.Още повече тук Вазов е експресивен, необичайно модерен в изказа си. Конницата е „не конница – морски вълни побеснели“, „Не конница – буря/ от бесни демони,/ що сичко катуря,/ ил тъпче, ил гони“… И следват още по-разрушителни, могъщи образи на „не конницата“– хала и лава. Финалът е:

Не конница – лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава,

летящи витязи!

Нечовешка, сурова, развихрена като в експресионистична картина  природна стихия. А обичайните, здраво стъпили на земята войници, са станали…летящи. Този свръхдинамизиран образ, съпроводен и от „блясъците“ на халата,  го дематериализира, прави го фантомен, затова и непобедим!

Интересно дали Вазов е знаел, е казаците използват именно метафората на лавата, с която назовават своите бесни атаки? Факт е, че Патриарха я „отнема“ от донските казации я употребява като най-точно определение на българската конница!..

На конницата и на ген. Колев Йовков посвещава няколко свои разказа, за което свидетелства самият тойв писмо до съученика и приятеля си Григор Василев.[29]

В „Белият ескадрон“ е описано преди всичко „зрелището“на бялата стихия на конницата в сюблимния миг на атаката. Прави ярко впечатление пластичната картина на сливането на необикновените (и избягвани именно заради сигналния си цвят) бели коне с облака, надвиснал над полето, по което препускат… Извънвременната, природна сила е кодирана в техния победен бяг. Няма пряко описание на битката, тя е видима само докато конете са в полето, сечта из царевичните ниви е спестена на читателя. Така над военния сюжет се извисява вторият, митично красив план на извечната хвърковатата конница, каквато я откривамеоще във въображението на революционните стратези на 1876 и на поетите: „Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха и тия огнени линии сякаш бяха светкавица в самия облак“[30]…Неслучайно сцената се повтаря в друг образен вариант в разказа „Мустафа ачи“: „Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението ù огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне.“[31]Това е батална живопис – талантлива, своеобразна, Йовковска. За нейното неповторимо въздействие свидетелства едно неочаквано (защото е от професионален военен) тънко сравнение на световете на Йовков с палитрата на военния художник, наричан Царя на акварела. Ген. Христо Бурмовв писмо до Гр. Василев от 20.06.1916 изказва радостта си, че „благият и скромният“ Йовков е получил премията „Иван Вазов“ и пише, че го е командировал в столицата, за да сподели радостта от наградата си със своите приятели.[32]

В „Мустафа Ачи“ конницата на ненаименования началник (става дума отново за ген. Колев) идва на помощ в критичния момент на видимо обреченатабитка на малобройна българска военна частс пълчищата на цяла румънска бригада. Конницата се появява като фантом от прикритието си и обръща хода на сражението.Йовков сравнява съвременните формирования с „древни бойни колесници“. Авторът търси измеренията на митичното воинско мъжество! Удивително е хладнокръвието, напомнящо стоическото поведение на спартанците, с което генералът – началник на конната дивизия наблюдава скъсяването на дистанцията с противника, без да трепне–доопасната близост от 300 крачки:„Като огнените змейове от приказките, те трябваше да се явят в най-силния вихър на бурята.“[33]

В „При езерото Туркойа“ конницата отново изскача – ефектно и поразяващо – от прикритието си, за да срази легендарната казашка конница! Разказът описва боевете на 15 – 22.12.1916 между българската армия и Трета донска дивизия. За това батално описание, свидетелстващо и за съдбовен народопсихологически прелом, писателят се е готвил старателно (Спиридон Казанджиев си спомня, че Йовков му е искал повестта на Лев Толстой „Казаци“, за да я чете на самия фронт. Известно е, че професорът и писателят се сприятеляват именно там). На свой ред донските казаци са изумени от българите, които не само дават отпор на изпитаната им атака – страховитата„лава“, но спират и обръщат в бяг вулканичното им „изригване“. И руските кавалеристи  възкликват със страхопочитание: „Эти черты на маленьких лошадках!“ Това е най-високата оценка. Интересно е, че в статията си „Българи и поляци“, посочена като една от цензурираните, откриваме една още по-неочаквана интерпретация на Йовков за сложния и противоречив образ на полския военачалник на турска служба –Чайковски (Садък паша). Както и премълчаваният факт, че в неговия казак-алай е имало наши сънародници: „Чайковски служеше на свои идеи. Но той хвърли нова искра в душите: кой българин не трепваше, кои очи не пламваха от гордост, когато се появяваха тия мъжествени и напети конници. Те бяха българи! Нека си спомним това сега – сред празника за върховния устрем на нашата кавалерия. Предтечите ù – това са българските казаци на Чайковски.“[34] Какъв парадокс на историята и колко смело и непредубедено отбелязан и разтълкуван от Йовков!

В края на този паралелен прочит държа да подчертая, че именно за военните си разкази Йовков получава през 1916 наградата „Иван Вазов“! Първата професионална положителна оценка за тях, както и доклад пред комисията за наградата прави проф. Боян Пенев. Мисля си, че това е била по-скъпатаза Йовков награда от военното отличие – орден „Св. Александър“ Vстепен с мечове, което получава писателят през 1914за участието си в Балканските войни 1912 – 1913 г….

 

Бележки:

[1]Такова е и убеждението на акад.Ив. Радев в предговоранаантологията „Българската литература и войните 1912–1918“. ВТ. 2013.

[2]За повече вж. Зографова, К. Иван Вазов – „пълководецът“ на българските писатели във войните. В: Хроники на Вазовия род. С., 2020.

[3]Минев, Д. Йордан Йовков. Спомени и документи. В., 19691 с.143-144.

[4]Цит. Съч., с. 138.

[5]Цит. Съч., с.144.

[6]Филипов, С. Спомени за подпоручик Йовков Йордан. Слово, №4589, 19 окт. 1937, с. 1. Цит по: Йордан Йовков (1880-193)/. Летопис на неговия живот и творчество. Т.1., В.Т.,2012, с. 154.

[7]Филипов, С. Спомени за подпоручик Йовков Йордан. Слово, №4589, 19 окт. 1937, с. 1. Цит по: Йордан Йовков (1880-1937). Летопис на неговия живот и творчество. Т.1., В.Т.,2012, с.515.

[8]Казанджиев, Сп. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, с.19.

[9]За повече вж. Зографова, К. Иван Вазов – „пълководецът“ на българските писатели във войните. В: Хроники на Вазовия род. С., 2020.

[10]Йовков, Й. Събрани съчинения, т. 1, С., 1970, с.287.

[11]Йовков, Й. Събрани съчинения, т. 1, С., 1970, с. 288.

[12]Цит. Съч., с. 289.

[13]Цит. Съч., с. 322.

[14]Цит. Съч., с. 332.

[15]Цит. Съч., с. 338.

[16]Цит. Съч., с. 339.

[17]Цит. по: Йордан Йовков (1880 – 1937) Летопис на неговия живот и творчество. ВТ. 2012, с. 216.

^[18]Стихотворението е публикувано във Военни известия, XXV, бр. 239,31окт. 1916, със заглавие Мечът на Аспаруха, преименувано по-късно в Добруджа, с което е включено и в Нови екове.

^[19]Застрашителна горчивина изпълва думите на Стефан Стамболов, изречени в този момент в канцеларията на княз Черкаски: „… По-добре беше да не бяхте дохождали да ни освобождавате, когато не сте били в сила да защитите създадената от вас Санстефанска България! Подтурците, но в едно и съединени, ние имахме по-голяма надежда за едно по-светло бъдеще! А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди“. (Маринов, Д. Cm. Стамболов и новейшата ни история. Т. 1. С, 1921, 43-44.)

^[20]Червени страници. С, 1917.

^[21]Равна Добруджа. С, 1920.

^[22]Стихосбирката Песни за Добруджа. С,1918.

^[23]Шишманов, И.Иван Вазов. Спомени и документи. С, 1976, с. 144.

^[24]Вж. Кратка история на Добруджа. В., 1986, с. 186.

^[25]Като че ли този текст „превежда“ в стихове преживяното от политическата класа, в частност от заклеймения в песенния градски фолклор министър Стоян Данев, който пише на българския пълномощен министър в Петроград отчаяните редове: „Ако ли Русия ни е изоставила на произвола на съдбата, нека поне ни се обади с време, та с всички сили да се помъчим да запазим своето, или пък да свършим със смърт, но с чест…“Цит. по Пешев, П.Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес… III фот., Издателство на БАН. С., 1993, 419-420

[26]Йовков, Й. Събрани съчинения, С, 1970, Т. I, с. 494.

[27]Приживе непубликувано стихотворение.

^[28]Забравеният днес Бобевски е автор на химна „О, Добруджанский край“, с който българските полкове са влизали в боевете по време на Първата световна война. Поетът е възпял, подобно батален живописец, Дунавската армия в творбите си: Конникът-генерал, Генерал Колеву, Конни артилеристи, По следите на дедите, Генерал Тодорову, Генерал П. Киселову, На Тутраканските позиции, Спете в мир, Тутраканската епопея, Пред гроба на тутраканските герои и др.

[29]Йордан Йовков. Летопис на неговия живот и творчество. ВТ. 2012, т. 1, с. 216.

[30]Йовков, Й. Събрани съчинения, т. 1, С., 1970, с. 127.

[31]Цит. съч., с. 356.

[32]Цит. по: Йордан Йовков (1880-1937). Летопис на неговия живот и творчество. ВТ. Т.1, 2020, с.197.

[33]Цит. съч., с. 355.

[34]Неделчев, М. Цензурираните класици. С., 2012, с. 282.

© Катя Зографова