Венцислава Великова: „Човекът е един малък Бог и е абсолютно нещастен, че не го знае”
Венцислава Великова е родена във Варна, където живее и днес, но е израснала в малко градче, близо до морската столица – Белослав. Тя е магистър „Технология на силикатите” – БУ „проф. Д-р Асен Златаров”, също магистър „Бизнесадминистрация” – Икономически университет – Варна. Занимава се с изкуство от 2010 г. В началото твори с текстил и конци. По-късно в произведенията ѝ намират място керамика, камъни, дърво, сухи треви, раковини, семена. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви – персонажи и обекти от българската култура и история, елементи от шевици, носии и допълнителните аксесоари по носията. За своите пана авторката използва вълнени платове, престилки и карета от раклите на старите къщи на баби и прабаби. Според Венцислава, всяка вплетена шарка или шевица върху тези автентични материали носи страстите на създателя си, отваряйки по този начин нови врати за фантазията на твореца. Целта на авторката е да представи тези материали по нов начин на света, така че да запази и възроди любовта, вплетена преди години в изработването им.
Последните ѝ произведения са текстилни картини, с уникален стил на работа и разпознаваеми като изработка. Всъщност идеята в нейните произведения не е да връща старото, а да „реставрира“ красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременния свят и пред погледа на новото поколение. Творбите на Венцислава са притежание на читалища, галерии и частни лица. Носител е на награда на Община Белослав „Деятел на културата“ за 2018 г., за принос в развитието на културата в Белослав. Зад гърба си има самостоятелно издадени книги – „Странна сбирка от разкази“ и „Невестино село“, както и поредицата от седем книжки с цвета на дъгата – „Човечни разкази“. Работи по книга с легенди от миналото.
Г-жо Великова, занимавате се с толкова много неща? От къде тръгна всичко?
Да, работих в Белослав по специалността си повече от 10 години в малък цех – последния остатък от Първият стъкларски завод в България. Там, освен с направата на стъкло, се занимавах и с дизайна на ръчно изработените изделия. Работих наред с майсторите. Средата не беше толкова приятна – работи се на 60-65 градуса, но да гледаш как се оформя нагорещеното до 1000 градуса стъкло и как се извайват невероятни форми от огнената му плът е невероятно. Кризата през 2008 г. ме остави без работа. Тогава записах втората си магистратура, така се случи, че не съм я упражнявала дълго време.
Преломна за мен се оказва тъкмо 2008 година. Както много често се случва при хората, наближили или поотминали средата на живота си, да усещат, че професията и образованието не е лоното на тяхното по-нататъшно развитие, така и аз разбрах, че е вече време да премина от материална към Духовна среда на развитие. Тогава изоставих производството и се впуснах в необятните полета на изкуството. Пиша проза и писането на разкази реално е нещо, което чувствам като „по-мое“, отколкото направата на текстилни картини.
Останала без работа, обърнах поглед към Читалището в града – малка, уникална само за България институция, но единствена останала да пази духовността ни в този объркан свят. Там председателят – Росен Гацин ми подаде ръка и заедно с него започнах да посещавам конференции и научни форуми, в които се говореше на България, традиции, история и въобще, Българщината като цяло. Това ме вдъхнови и извади на повърхността много мои качества, които съм нямала време да развия, покрай натоварените си дни в младостта. Тогава регистрирах и първото си участие в конференцията „България – Дух и Култура“, Варна с доклад за вижданията ми свързани с произхода на българските шевици. С проучването по доклада се „роди“ сякаш изневиделица и първата ми изложба, която се наричаше „Първо сме българи“. Тя е дарена на Читалището в Белослав и е постоянна експозиция на читалищния музей „Сенки от миналото“.
Кога се захванахте да правите пана?
Започнах да работя със стари тъкани – покривки, престилки, ръчно тъкани чаршафи, кърпи, карета и всичко, което не е необходимо на съвременните домакини и няма място в луксозните им домове. Плетях орнаменти на една или две куки и ги залепях върху малко парче плат – текстилен гръб, като при това давах нов живот на старата тъкан.
Така подготвих и организирах около десетина изложби във Варна и Белослав. Неусетно кога след уморителния творчески ден и непрекъснатата ми работа с ръце, вечер в ума ми се раждаше история и когато това започна да се повтаря, а историите станаха много, започнах да ги записвам. С времето не им обръщах толкова внимание. Започнала съм съзнателният си живот с направата на стъкло и бях свикнала ръцете ми да творят, предимство имаше това, което създавах с тях. Плетях пана, изпъстрях ги и те ставаха от шарени, по-шарени. Едновременно с това изучавах и Българщината – обичаи, нрави, история, разбирания, стари легенди, наричания, сказания.
Научих, че ваши пана са свързани с изложбата „Трепка българска“ в Националния етнографски музей – София, организирана с подкрепата на Община Белослав.
Да, там показах двайсет пана с елементи от накити от българските носии, повечето трепки. В изложбата от пана се включи и музеят с тематична изложба на сребърни и бронзови трепки от колекцията си, както и с образователна статия за трепките, написана специално за случая. Трепка е подвижен накит с кукичка, включен в цялостния накит, наречен Прочелник. Проченикът е възрожденски накит на булка, използван най-често в Троянско, Севлиевско, Тетевенско, Търновско. Забранен е по времето на Османската империя, защото жените, накичени с него, приличат на Търновски царици.
Когато се прибрах след изложбата се почувствала някак изпразнена от съдържание. Като, че ли бях изпълнила задълженията си и бях „довела“ паната си до максимално високата стълбичка на изкуството, по която да се изкачат. Беше време или да променя стила си на работа или да изоставя всичко. Тогава реших да отделя време на десетките истории, които се бореха в главата ми. Време беше да ги облека в думи и да ги излея на листа. Но се случи, това което Бог е отредил, то няма нищо общо с нашето желание за развитие в бъдещето ни. Изоставих текстила и куките, но те не искаха да си отиват от мен. Грубият, вълнен шаяк от работите ми „се трансформира“ в тънко, ленено платно и се покри със стъкло. Куките „се разделиха“ и само една остана в ежедневието ми. Тежките кълбета „се облякоха“ в чист памук, а висящите на пръчка пана „влязоха“ в рамка. Промениха се паната в картини.
Всичко започна от книгата „Веда словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“, която прочетох и се вдъхнових от описаната там – сватба на Слънцето със земна невеста. Книгата ме плени, за да създам четирилогията „Слънчовата булка“ с картини. Написах и книгата си „Невестино село“, която разказва стара, родопска легенда. Картините бяха нещо като хибрид, ако мога така да кажа, нещо като преход между технологията на изработка на пана от миналото ми и новите картини – съчетаваха плетени на две куки елементи, както и плетени на една кука нишки, такива, които изграждат сега направените ми картини.
Четирилогията представляваше изображение на Слънчовата булка и нейните четири тела. Тялото на булката – физическо и жизнено, облечено в носия, Душата на булката и нейните цветни настроения, Духът на булката – останал сам и в тишина и Сватбата – съчетанието в свещен брак на двете спирали – небесната и земната. Четирите картини са с вплетени в тях спирали на Фибоначи, които силно влияят на съзерцаващия, като най-ясно изразени са в последната картина.
Слънчовата булка взе толкова много от Духа ми, че няколко години не се занимавах с картини, а само с разказите си. Подготвих и издадох първата си книга със седем разказчета – „Странна сбирка от разкази“, издадох „Невестино село“ и започнах работа по поредицата от седем книжки, отново с разкази. Самата поредица си наричам галено „Дъгата“ , макар да си има име – „Човечни разкази“. Идеята да издам поредицата от книжки в джобен формат в цвета на дъгата е, когато човек си ги нареди на полица у дома, да може по всяко време да си има дъга. А всички знаем, че цветовете на дъгата, правилно, последователно наредени, лекуват.
А другите Ви две книги, които не са издадени?
„Майа и дядо Еньо“ и „Някой трябва да плати“, но наистина нямам време да ги издам, защото Бог отново реши да вземе от ръцете ми молива и да сложи куката и памучните нишки. Не можеше вечно да се редуват писане и плетене в моят живот, като всяко едно изкуство се бореше за превес в ежедневието ми. Така реших да сложа край на вечните битки и ги съчетах. Но, когато решат да идват идеите, идват щедро. Между временно бях започнала отново работа в една онкологична болница като административно лице. За човешката мъка, с която се сблъсках там, няма да говоря, но ще кажа, че толкова много надежда за живот не съм виждала никъде. Няма толкова много сила за живот, както в умиращият, колкото и невероятно да ви звучи това. На много неща ме научиха тези отиващи си от света хора, най-много на това да усещам, търся и намирам силата за живот на места, по които, осезаемо се усеща, че го няма.
Създадох фейсбук групичката „Човечни разкази“ с над 3000 последователя, в която всяка събота подарявам на хората по един мой разказ, излязъл от гълбините на мислите ми. Отдадох се на изкуството. Подготвям за печат книгата „Пазителите“. Усъвършенствах стила си на работа на картините и вече те са рамкирани, като плетената им плът е притисната и запазена зад стъкло, което я предпазва от прах и други вредни влияния. Дадох по-дълъг живот на картините си, давам живот и на разказите си. Всичко, излязло изпод ръцете ми носи знанието, че дори и този, материален свят да затвори вратата си за нас, онзи, Духовният, ще отвори прозорец и пак няма да спре полета ни нагоре, защото ние хората сме създадени да летим, а не да се закотвяме в рутина.
Казвате, че идеите идват щедро, какво имате предвид?
Изучавайки преди време шевиците се принудих да се насоча към Глаголицата и руните. Установих, че формите им се препокриват. И ако в руните знаците са поставени по единично, в текстовете на Глаголицата те са навързани в думи, то в шевиците са украсени и завоалирани в цветове. Тогава си казах, че ако всеки символ си има значение, всяка шевица трябва да си има и Душа. То е като човека – ако преди да се роди е само съзнание, то идвайки на земята си прави и тяло, облича се в цветове и самият започва да твори – става красив. И с шевицата е така. Ако в основата ѝ е символ – мисъл, украсена и извезана с цветове, тя придобива Душа, която ни говори. Кой ѝ дава красива Душа? Човекът. Затова казвам, че човекът започва да твори. Човекът е един малък Бог и е абсолютно нещастен, че не го знае, не го осъзнава.
Така се роди проектът „Царицата в шевицата“, над 90 картини, на които изобразявах шевицата и „нейната Душа“ като ѝ давах форма на женско лице. Много жени си поръчваха картини с думите: „Виж ме! На коя шевица ти приличам? Как би ме нарисувала и как изглежда Душата ми?“ Започвах да рисувам с нишки шевицата им и тогава се случваше нещо интересно. Мислейки за дамата, изобразявайки това, което моята Същност виждаше в нейната, в мен се „раждаше“ и разказ, който написвах и подарявах на жената. В последствие се оказваше, че разказът има нещо общо с нейният живот – стара история, или близка до сърцето случка. Това беше моят начин да съчетавам писането и рисуването. Събирах разказите и някои от тях влязоха в поредицата „Човечни разкази“.
Задържащо фантазията и ограничаващо бе да работя по поръчка и да изобразявам нечий Дух, затова спрях да приемам поръчки за изработка на конкретни картини. Това освободи Душата ми, пръстите, куката, нишката. Сега работя „каквото ми Душа сака“ – както казваше дядо ми. Отново „вадя“ Душата на шевиците и я претворявам в женско лице, но не правя това по поръчка, а напълно свободно. Пиша разкази, някой от тях подарявам на читателите в групичката ми, други издавам в книги. Животът е нещо невероятно и ако не вземеш от него нещичко, то той ти взема. Затова не бива на чакаме, а да грабим. Така или иначе животът няма да се върне назад и да попита какво сме му взели, но ние ще продължим напред и е добре да го направим с пълни ръце.
Вашето изкуство е изключително интересно. От къде научихте тайните му?
Сама стигнах до последните и съвършени нишки. С много плетене и разплитане, лепене и разлепяне, рязане, шиене, везане, четене, учене и всякакви други дейности. Истината се роди и отърси от себе си всичко ненужно. Така остана чистата, памучна прежда и едната ми кука. Сега плета нишка цвят по цвят и я моделирам в елемент, лепя този елемент върху платно, като така подреждам цяла композиция от орнаменти. Много често идеята за картината ми е една, а ръцете ми правят на платното нещо друго. По това разбирам, че не аз ги водя. Осъзнатото отдаване на творческите ми способности в услуга на други сили, които чрез мен работят, творят и създават красота е изключително отговорна работа. Започвам и завършвам с благодарност всяка картина, защото знам, че не аз съм творецът ѝ. Няма какво да се заблуждавам. Не съм художник, нямам дори талант да рисувам, не съм и писател, но това, което рисувам с конци, това, което пиша радва хората. Трябва някой да го създава. Не съм аз. Който и да е чрез мен, благодарна съм му!
За да направите една Ваша картина какво е необходимо?
Картините са от чист памук. Необходими са памучна прежда, кука, лепило и ленено платно. За да завърша проекта, обаче и да му дам вид такъв, щото макар и изобразяващ шевица да има място е луксозните ни домове, аз затварям платното в рамка и стъкло. Това е материалната необходимост. Другата – не знам как да я нарека, може би Духовна. Тя не идва, когато и както поискам, не започва и не завършва както искам. Или казано по друг начин – „Мен никой не ме пита!“ Виждам шевицата и тя започва да говори, да вика, да крещи – „Така ще ме направиш, с тези цветове, и с тази прежда! Душата ми ще е черна или бяла или цветна, или дали ще ти я покажа, сама ще реша!“ И така! Дава ми се време и възможност и аз сядам и творя! Някои го наричат Вдъхновение. Вероятно имам по-голяма сетивност и „виждам“ образа му, „говоря“ си с него…
Колко време отнема?
Времето за направата е различно и зависи от големината на картината, от размерите. Логично е по-големите да ме „мъчат“ повече. Обикновено от два до седем дни. Но това не е правилният въпрос. Казвам „да ме мъчат“, защото не всяка шевица ми позволява да „извадя“ Душата ѝ. Тя си се показва, „говори“ с мен, дори има изискване как да я претворя, но когато започна да работя… дърпа се. Уж „това искам, онова искам“, но не ми се дава. Формите се кривят, цветовете не искат да се комбинират правилно. Обикновено гледам да работя с оригиналните цветове. Везбарките сами избират цветовете за произведенията и аз се съобразявам с тях. Но има много шевици, които „не са съгласни“ с дадените им цветове. Често се налага да ги променям. А имаше един интересен случай, когато една изключително шарена шевица ми позволи да я изработя само и единствено в един цвят. Направих я бяла. Дадох цвят на Душата ѝ – тъмносин и чак тогава, застанала пред готовата картина, видях, че силата на тази шевица не е в цветовете, а във формата. Формата ѝ беше важна, говореща, а не шаренията около нея. Много често това са шевици, наистина произлезли от руни с конкретно значение, а не просто завъртулки и поставянето на някакъв цвят, който завоалира или отслабва силата им.
Кои са Вашите теми в творчеството Ви?
В книгите, в разказите си и в картините си говоря, пиша, изобразявам само това, което не се вижда с очи. Човек не може да бъде излъган. Човешката Душа не може да бъде излъгана. Тя знае! Колкото и да ни затрупват с неистини отвън, всеки, дълбоко в себе е уверен, че не това е правилното, не това е истинното, не това е светлото. Има нещо друго, което е там, което идва, когато ни трябва, което е било преди нас и ще остане след нас. Но ей, това съмнение, че ние не сме част от него е убийствено. Ние сме част от Вечното. И, ако аз вадя Вечното, и му давам образи в разказите, и картините си, и ако това Вечно е в нашето ежедневие, в миналото, и в настоящето, то карам човек да се замисли: „Щом то е било там, щом то е било част от нашите предци, щом е тук с мен и сега, значи ще го има и в Бъдеще! Значи ще го има! Значи ще ме има! Аз не виждам това, което е в шареният свят, но то е там. И, когато дойде ден и аз да стана невидим, няма да изчезна. Може би ще надникна зад нечий образ на картина, но ще съм там, ще съм с наследниците си!
В картините Ви виждам много женски образи? Какво е жената за Вас?
Жената е човешка Същност, която е избрала да се роди в по-нежния и фин пол, защото това ѝ е било необходимо в случая, да за се развива по пътя, който е избрала. Като такава тя е носител на по-малко материя, дори и буквално, в тялото си. Това пък ѝ помага да е, както се казва, „с единия крак още в Духовните светове“, което пък прави връзката ѝ с тях непрекъсваща, дори и през този си живот, в който трябва да вземе човешка форма. Тази е и причината жената да отговаря за духовното възпитание на децата си. Тя не само отговаря, но и го прави по-лесно и по-убедително, за разлика от мъжа. Мъжът има други задачи на земята, които не са по-малко важни. Но понеже в творчеството си „говоря“ повече за Духа, няма как да не го обличам в образа на жена като такава, защото тя е една крачка по-близо до там, откъдето сме дошли и където ще си идем, когато дойде време да съблечем дрехите си.
А българката успя ли да съхрани онова, което е наследила от предците си?
Когато трябва да се пази нещо, то е на всеки е приоритет. Да запазиш и предаваш нещо на наследниците си не е желание, а разбиране, осъзнаване. Не е и призвание дори. Човек предава нещата напред, традициите си, сказките си, думите на рода, само ако ги разбира и намира смисъл в тях. Сега сме свидетели на това как старите обичаи и навици не се предават и това не е никак осъдително. Логично е, ако човек не намира смисъл в дейностите от миналото, да не ги и предава на бъдещето. Някои дейности дори и отпадат от човешкото ежедневие, поради отпадане на самата необходимост да се вършат. Машиналното правене на нещата само, защото „баба ми така правеше“ е по-лошо дори и от самото повторение с години наред. За да предадем някакъв обичай, обред на децата си, ние трябва да знаем смисъла на изпълнението му. Това няма как да се научи, няма и откъде да го научим. Читалищата са последните пазители на това, но и те вече издъхват. Забравата тежи на всички, но в това няма нищо лошо. Тук въпроса е знанието. Трябва да се чете, да се учи! Разбирането на човека преди 500 години, дори преди 100 или 200, е било съвсем различно от сегашното. И все повече се различава с времето. Разликата ми с малкия ми син е 35 години и аз вече, според него, съм от света на динозаврите. По неговата логика баба ми ще е живяла в предисторията, а историята на рода ми ще започва от Каменната ера. Това не е обидно. Напротив показва времевият разлом между миналото и настоящето и как той става по-голям. Да гледаме назад, за да го спасим и върнем е непростимо. Какво може да се направи? Може да се учи, да се чете, да се мисли. Може, да се опитаме да отговорим на въпроси от рода: „Какво е искала да направи баба с това действие, с този обред? От какво е искала да я предпази той и какво да ѝ донесе, според нейните, тогавашни разбирания? Това вече не е валидно за мен, но е било важно за нея и аз го уважавам. Изучавам го и един ден ще го обясня на децата си, ако ме попитат. Но няма да им налагам да го правят, а да видят, осъзнаят как е текло, как се е движило развитието на рода ми, на човека. Баба не е била глупава, но с нейното възприятие и разбиране тя е можела да направи това, този обред. Той я е спасил и благодарение на това, аз съм тук и сега, и творя. Не се пази! Изучава се с разбиране това, което е било и се приема с благодарност.
Какви са посланията Ви чрез шевиците?
Тук влизам в една тема, в едни дълбоки и мътни води, в които ако наистина нагазя, българските везбарки ще искат да не изляза и да ме удавят в тях. Българската шевица е творчеството на жената. Старото познание, осъзнатото старо познание, избледнява и се запазва в символи. Познанието за тях също избледнява, но остава усета за красота. Символите, като такива се видоизменят, но „облеклото“ им, цветовете и тяхната Душа, както казах по-горе, остава и това го вижда и запазва Българката. Старото познание е царствало навсякъде по земята. Какво да се прави като Българката е по-сетивна, по-трепетна и по-фина, та го усеща и пресъздава където може?! Такива сме! Земята ни е такава! Ние, българите не знаем какво пазим, но знаем, че то е създадено с мисъл, разум, че то е имало Душа и тази Душа продължаваме да рисуваме в шевиците си.
Това, че дадена шевица означава нещо конкретно, за мен е несериозно. Шевицата е форма и цвят. Ако значението ѝ е изконно и непроменяемо, би трябвало тя да се предава непроменена като форма, цвят и местоположение, на което се поставя. А ние не виждаме това. Като отворите каретата и ризите на бабите си, на майките си и тези, продавани по фестивали и магазини, виждате какво – завъртулки, цветове, всякакви, от разкошна, по-разкошна. Колкото по-шарена, толкова по-комерсиална и вървежна. Не! Ако беше така, всяка шевица щеше да има точно определено място и цвят. Например шевицата на ръкав на женска риза, няма място на ръкав на мъжка. Защо? Жената с ръцете си твори, меси хляб, милва дете, те трябва да са нежни, топли добри. Там шевицата е една, а на ръкава на мъжка риза, трябва да е друга. С ръцете си мъжът сече дърва, пали огън, оре. Неговата шевица трябва да му дава сила, а не нежност.
Шевица на пазвата на невестинска риза, пък трябва да е различна от тази на пазвата на кърмеща майка, на прегоряла жена, на свекърва, а да не говорим за баба. Шевицата по полите на риза за годеж на девойка трябва да е различна от тази на вече раждала много пъти жена. Знакът по дрехата на дървар, който броди из страшните гори с брадва трябва да е различен от този на овчар, на кожар, на хлебар, на войник, на знахар. Знакът на пояса на възрастен човек трябва да е различен от този на млад, на момче, на чорбаджия, на кмета и т. н. Шевиците, поставяни по дрехите на Северна България и по планините, където отглеждането на потомство е по-трудно, заради климата, трябва да са различни, в сравнение с тези, поставяни на дрехите на южните хора или тези до море и реки, където оцеляването е една идея по-лесно. С цветовете е същото. Синият цвят носи едно, червеният друго. По детските дрехи няма нито една шевица, те са чисти и само и единствено бели като света, от който скоро са дошли. А сега децата ги шарим и обличаме по фестивалите като кукли – със всички атрибути на носията на възрастен човек. Сега всяка шевица се вези във всякакъв цвят и се поставя на всяко възможно място, без значение пол, възраст, сезон. Пафтите са се поставяли само и единствено на кръста, а скоро ги видях да висят като символ на гривна и колие. Нека да помислим сега, ако шевицата е носител на нещо точно определено, на сили, на пожелания, на традиции, поставянето и тук и там и сменянето на местата и цветовете ѝ какво би донесло? Пафтите, поставяни на колана, какво представляват? Коланът, защо се поставя точно на кръста, не по-нагоре или по-надолу, какво дели, какво отделя, какво пристяга? И пафти, поставена на врата, какво правят там и там ли им е мястото? Дори и да нямаме някакви познания, то може да се научим да мислим за миналото си. Древните не са били глупави. Ако те са поставяли нещата по определен начин, дори и да не ги предаваме на наследниците си, то поне не бива да ги променяме. Щото ние българите сме сетивни хора. Нали не сме забравили?! После да не се чудим защо хаоса около нас е толкова голям?
С какво Ви вдъхновява старината?
В старината няма нищо, освен мъдрост. Там тя е поставена по начин, по който е можело да се разбира от тогава живелите хора, не от нас. На нас тя ни дава само топлина. Понеже светът сега е объркан, често хората се връщат към миналото си, за да потърсят в него оная хармония, с която са израснали и която ги е направила хора. Аз използвам старината като метод да говоря с хората. Това личи най-много в разказите ми. Има истини, които хората вече не разбират. Не пиша „не помнят“. Аз вече казах, че човешката Душа не може да бъде излъгана. Тя знае и помни всичко, но не винаги го разбира.
„Знаещите“ сега са по път и над път и да се изправя пред хората, за да започна да говоря за общочовешките истини, рискувам. Но, ако облека думите си в случки и истории, ако с тях върна хората в онова добро време, в което те са свикнали да търсят добрината и топлината, думите ми ще стигнат не само до тях, но и до сърцата им. Затова показвам истината на хората, облечена в носия, живееща в кирпичена къща, изпращам я на нивата да оре или по поляните с овцете, сгрявам я вечер до огнището, нагостявам я на ниската софра, само с къшей черен хляб и глава лук и ѝ постилам в ъгъла на стаята върху шарената черга на миналото. И разбират я хората, приемат я, като че е тяхна. Разказите ми са тежки и тъжни, понякога весели, но в нито един от тях не съм подвела читателя.
Изкуството Ви показвано ли е в чужбина?
През целият си живот се боря сама – на пазара на книги, на пазара на картини, на пазара на Души…Никога никой не е заставал зад гърба ми, нито е предлагал да покаже това, с което се занимавам в чужбина. Но и ми се струва, че дори и да се намери такъв ентусиаст, това, което творя би могло да се приеме и разбере по-скоро от българите, живеещи в чужбина, отколкото от чужденците. Кого ще стопли огнището, на кого въгленчетата в догарящият му живот ще проговорят, кой ще се завие в ямурлука на дядо и чие сърце ще трогне българската гайда, чий интерес ще възбуди всичко това за което пиша и рисувам? Само на българина. Моето изкуство е толкова субективно и българско, че само този, който носи топлината от бабината къща в сърцето си, може да я намери и навън, в тоя студен свят, той може и да я оцени както в думите ми, така и в нишката ми.
Ние българите ценим ли изработеното с ръце и душа или напротив – предпочитаме купените от магазина стоки?
Тук въпроса опира може би до възпитание и манталитет, отколкото до националност. Няма човек, който да не може да оцени красивото, по негов си начин, но все пак го прави. По-скоро въпросът при българина е: „Дали е достатъчно качествено, като е ръчно направено, като не е минало под сто контрола на промишлената стока?“. Да, ценим го, и то все повече и повече, особено, ако носи оная топлина, за която говорих вече.
Всичко това, което изработвате какво Ви дава в делника? А взема ли Ви нещо?
Както казах, човек е малък Бог. Всичко, каквото сътвори в деня си, му носи нещо. А взема ли му, зависи от това дали го е направил с любов или не. Има недобри човешки Богове. Те творят не добри неща, но има и добри Богове. Със или без творбите ми, времето ми минава и е по-добре да го изпълня с красота, отколкото да тъна в рутината на ежедневните лъжи, телевизия, преса, филми, колеги, клюки и безнадеждна глупост. Не се успокоявам, когато работя, както съм чувала да говорят творци. Не се унасям в неизвестни светове, въобще не „хвърча в облаците“. Напротив, съсредоточена съм в творбата си, защото работя тук и сега, на тая земя и е добре да го правя концентрирано.
Какви кодове можем да разчетем във Вашите творби?
Разказите ми се четат с Душа. Картините ми се възприемат с Душа. Въобще способността за възприемане на свръхсетивното се активират много повече, отколкото очите и ушите. Няма кодове. Ако можеш да виждаш, ще съзреш, ако можеш да чуваш, ще слушаш. Ако ли не, картините са достатъчно шарени, за да задоволят и обикновените очи, различаващи просто цветове в този сложен свят. Интересно е, че хората, гледайки картините ми, намират в тях знаци и символи, които не си спомням да съм положила съзнателно. Това не ме учудва. Някой творец е сложил конците в ръцете ми, друг ги е водил, а трети е довел човека до картината, за да види какво съм изобразила, за да го види по друг начин, по който аз, рисувайки я, не мога да видя. Често и самите съзерцаващи говорят по картините ми така, сякаш те са ги творили и заложили сили в тях. Това е невероятно. Преоткривам творбите си с такива хора.
Какво ще пожелавате на всички онези, които творят с ръцете си?
Те са благословени. Тези, които могат да говорят на хората, тези, които могат да пеят и свирят музика са малки Богове. Не бива да забравят, че във всяко сътворено поставят част от себе си и каквито са сърцата им, такова е изкуството им. Онези, които създавате красота – не спирайте! Торта да направите, изпечете я във форма, градинката да прекопаете, направете го с песен, цветята да полеете, разместете саксиите, за да създадете друга атмосфера в дома, подарък да опаковате, направете завъртулка на панделката. Красивото и различното не е в малките неща и в малките хора, то е в онези, работещи с любов. Не е трудно да направиш нещо, трудно е да го оживиш. Ние не сме създадени трудно от Бог, но се самосъздаваме трудно като хора. Любов трябва, любов…
© Мирела Костадинова
