Векът на проф. Розалия Ликова (1922 – 2010 – 2022)
През 1998 г. ръководител на катедрата Българска литература беше доц. д-р Йорданка Холевич (1942 – 2018). Именно тя беше поканила на среща с първокурсници (тогава) вече пенсионираните от Софийския университет проф. Розалия Ликова, проф. Донка Петканова и проф. Милена Цанева. Едно дамско трио, което десетилетия се съревновава с мъжкото господство в Алма Матер. И трите оставят базисни, фунадаментални изследвания за и на българското литературознание. Както в областта на старобългаристиката, така и на новата и съвременната наша литература. Доайен на тогавашната среща беше проф. Розалия Ликова, вече прехвърлила 75, ала говореше ясно, отчетливо, емоционално. На някои места се дочу сподавен плач: когато ни разказваше за организираната репресия спрямо нея по повод една положителна статия за текст на Георги Марков, който през 70-те години е бил тема-табу, поради клеймото му на невъзвращенец.
Все пак силна се оказва Розалия Ликова и успява да преодолее тази травма и преподаваше пълноценно, мисля, докато навърши достолепните 80 – в Шуменския университет. На онази почетна лекция освен за Г. Марков проф. Р. Ликова разказа свои спомени, свързани с Андрей Германов. След време когато пишех дипломната си работа (магистърска теза) установих, че реално силните си книги пише в късна възраст – „Литературният живот между двете световно войни“ от 1995/96 – два внушителни тома, събиращи заедно над 800 страници, оказали се своеобразна авторска литературна история, с подчертан теоретичен заряд. Надявах се покрай юбилея на проф. Р. Ликова да има преиздание на този двутомник, но… А страстта към теоретичното разглеждане на историческия литературен процес е заложен още в „Белетристиката между двете войни“ от 1965, разбира се, в труда отпреди шест десетилетия е позасилен идеологическият нюанс – и няма как да е било иначе. Тридесет години по-късно обаче вече прехвърлилата 70 изследователка разгръща темата си свободно, по-детайлно, задълбочено, философски.
Друга ценна монография в теоретичен план е „Разказвачът в съвременната българска белетристика“ от 1978 г. Книгите по поетика на прозата не са многобройни, особено отпреди 40 години – няколко души системно и съвестно тогава са изследвали теоретично развитието на българската проза: проф. Р. Ликова и по-младите ѝ колеги (вероятно нейни асистенти?) – проф. Симеон Янев с „Традиция и жанр“ (1975) и „Тенденции в съвременната проза“ (1977), вторият е позабравеният днес проф. Михаил Василев – с „Българският разказ между двете световни войни“ от 1977 г. Десетилетие по-късно се публикува христоматийната книга, свързана с прозата и теоретичното ѝ изследване – „В художествения свят на романа „Хоро“““ (1988) от проф. Радосвет Коларов. По думите обаче на самата проф. Р. Ликова пръв в съвременното литературознание у нас заговаря за ролята на повествователя проф. Искра Панова (1918 – 2004) през 1967 с „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа“. Т.е. дама приема от дама щафетата – образно казано. Апропо вече наближаваща 80-те проф. Р. Ликова публикува следващата си теоретична книга „Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма“ (2001) където обръща аналитично внимание към творчеството на съвременните ни писатели: Георги Господинов, Силвия Чолева, Пламен Дойнов, Йордан Евтимов, Марин Бодаков, Пламен Антов, Амелия Личева, Ани Илков, Екатерина Йосифова, Здравка Евтимов. Тук присъстват и поети от по-старото поколение: Блага Димитрова, Николай Кънчев, Станка Пенчева, Върбан Стаматов. Та и Юлия Кръстева с някои от романите си! Впечатляващо е как се е съхранила страстта на литературоведа, как се постига кристална яснота и сила на интуицията. Отиваше вече към 90-те когато остави и последната си книга – своеобразно завещание „Мимезис и антимимезис. В началото на новия век“ 2008 г. – отново свързана с постмодернизма и някои от вече посочените имена.
Разбира се, заговорим ли за проф. Розалия Ликова няма как да подминем приносите ѝ по отношение на изследователското поле, свързано със символизма – бил той български, или световен – проследява и двете явления: „Проблеми на европейския символизъм“ от 1984 г. (доближаващо 600 страници!) и „Художествени насоки на Българския символизъм“ от 1988 г. Последните две изследвания са свързани и с онзи период на „размразяване“ – своеобразен пробив в тоталитарната система, когато адекватно се заговаря след десетилетия за Траянов, Лилиев, Хр. Ясенов, Дебелянов. Та този пробив е осъществен от жената-изследовател проф. Р. Ликова. Мисля си, оставаме ѝ длъжници и е хубаво да си я припомняме. Защото още в 1965 г. тя споменава за „Златорог“ и „Хиперион“, да, макар и като източници на цитиране, но все пак важното е, че избягва клеймото на онази епоха – буржоазното списание, буржоазният критик и прочее определения, означаващи меко казано смисъла на понятието ненадеждни… Наред с идеологическите титани – Караславов, Стецето и Орлин Василев – има очерк за Николай Райнов (много по-добре написан всъщност от казионните!), за Константин Константинов където се изтъква: „писател с висока естетическа култура, със сериозна грижа за стил и език, Константинов стои настрани от авторите с открито изявени борчески антифашистки настроения. Дълбоко в неговите убеждения е залегнала мисълта, че нравствените закони превъзхождат политическите страсти.
Но зад спокойното съзерцание на неговите книги се усеща творец с гражданска, социална съвест, измъчван от въпросите на човека и човешкото битие, влюбен в живота и страдащ за неговото несъвършенство. Едно тънко поетично чувство го прави отзивчив към всяко страдание, към човешкия живот и към природата“[1]. Мисля, че тези няколко изречения доказват тезата ми за пробива на(д) идеологическото и разкриват пълноценно таланта на критика проф. Р. Ликова. Е, за да съм честен, налага се да изтъкна отрицанието, което прави в началото и края на схематичния анализ на романа „Кръв“ – ала тази рамка е само догматична обрамченост, т.е. присъстват и ценни наблюдения и изводи – аполитичността на повествованието, психологическото обрисуване на героите (апропо днес можем да разглеждаме този текст и като психологически текст – психология на майката, на революцията и т.н.) „романът отрича насилието, но заедно с това отрича и борбата. Героите революционери от септемврийските събития се отказват от борбата, от политическото си минало и идеология и прозрели своята заблуда, се превръщат в кротки, пасивни проповедници на общочовешката надкласова любов. Понятия като „сърце“, „любов към другите“, „жертва“ се противопоставят на политическата борба, на революцията“[2]. В същината си анализационният „пълнеж“ на рамкираното е адекватно. Дали не бихме могли да провидим тази форма като своеобразна хитрост, маскиране, с което се прокрадва смисъла на подтекстовото, сиреч езоповското говорене – не се впечатлявай от клеймото, виж плънката?! Три десетилетия по-късно очеркът за писателя и коментарът на „Кръв“ са изчистени от грима на идеологическото[3]. Като в някои отношения – текстологични – предпочитам обаче „напудрения“. Бихме могли да провидим в този жест надмогване: литературният изследовател поправя стореното преди години като извайва изчистения образ и на творец, и на творение и разкрива достойнството не само на писателя, ала и своето – на изследовател. Като този акт не е „пренастройване“, не е „пренаписвне“, а е ново-писане, ново-осмисляне. Спомням си как проф. Никола Георгиев разгледа „Хаджи Димитър“ веднъж като ода, а сетен – като балада, или още по-точно „баладо-ода“ – и той така с разстояние на двайсетина години между единия и другия прочит. Та, искам да споделя, че само честният, чистият литературовед може да пише-наново, да мисли-свободно. И нека не забравяме, че проф. Р. Ликова е в едни късни години! А и да припомним фактологическата подробност за нейната етичност и от 1972 г. Рядка съдба в нашата литературна наука – да устоиш и да отстоиш позиция. Да се запазиш, да съхраниш майсторството си и да дадеш урок по честност.
В края на текста си за проф. Р. Ликова ще спомена и друга от „късните“ ѝ книги – „Валери Петров. Творчески портрет“ от 1994 г. Двамата са почти връстници. Имали са различни политически възгледи: Поетът запази своите леви убеждения до края на живота си, а проф. Ликова е отявлен антикомунист след 1990-та. Тези убеждения не пречат обаче на интелектуалците да си сътрудничат, да работят заедно. Така се ражда и една от най-човешките книги в литературознанието ни – за един от големите хуманисти на ХХ-ия и ХХ-вия век. Литературоведът Р. Ликова спори с едни клиширани фрази, опитващи да вкостенят живия, играещия, неподражаемия, модерния стил на Валери Петров и успява да наложи своята трактовка: В. Петров е близък на съвременния читател. По-нататък е определен като едно от големите завоевания на нашата литература, колажното като стилов похват, игровото начало, изумителните културни пластове, гениалната простота, красивата музикалност на фразата, виртуозитетът – ето, всичко е по-казала Р. Ликова. Многозначното, многосмисловото, майсторското – ето това и до днес изумява всекиго, докоснал се до Валери Петров. Отдаденост – е точното определението за литературния изследовател проф. Розалия Ликова. Дай Боже всекиму до 90 (почти!) не само да живее, но и да работи пълноценно. Дано векът на историкът-теоретик се отбележи подобаващо с някое преиздание на ценните ѝ литературно-теоретични трудове.
[1] Ликова, Розалия (1965) Българската белетристика между двете войни 1918 – 1944, София: Наука и изкуство (стр. 379).
[2] Пак там – стр. 387.
[3] Ликова, Розалия (1996) Литературният живот между двете световно войни. Книга втора, София: ИК „Иван Вазов“ (стр. 206 – 224).
Петър Михайлов
