Век без и с Иван Вазов – или как присъства творчеството на народния поет в учебната програма по литература на средното училище

Spread the love

Нямам представа за изтеклото столетие как Иван Вазов като личност и творец присъства в родната образователна система. Вероятно подобно проучване би било интересно и полезно, ала в настоящото изследване ще се спра на въпроса/проблема какво е мястото на нашия класик в съзнанието на гимназистите ни. За втора поредна учебна година учители и ученици свикваме с новата Програма по български език и литература, която е част от цялостния гимназиален курс на обучение, разделен на два етапа: първият обхваща 8–10 клас (включително), а вторият се съсредоточава върху последните 11 и 12 класове. Като в края на единия етап учениците държат изпит – НВО, а в края на средното си образование – Държавен зрелостен изпит.

Изтеклите две десетилетия се съсредоточаваха върху така наречения хронологичен модел за представяне (сглобяване) на Историята на родната литература[1]. Вазов заемаше втора позиция след Ботев и преподаването му отнемаше близо три месеца, т. е. почти половината от първия учебен срок на 11-и клас. Произведенията бяха 12 на брой – обхващаха най-основното и значимото от творческия натюрел на нашия класик. Днес в 10-и клас се изучават само четири творби: „Левски“, „Под игото“ (три глави), „Елате ни вижте!“ и „Дядо Йоцо гледа“. Няма да скърбя за/от/ по липсата на „Чичовци“ (въпреки че има блестящи хумористични моменти, колоритни образи, чудесно е разгърната темата за безвремието, нищоправенето, симулацията на революция – така актуални явления и в нашето съвремие). Не ще въздишам и по отсъствието на пейзажно-патриотичните емоционално-заразителни взривявания от словесния поток на така познатите до вчера „Отечество любезно“, „При Рилския манастир“. Но ще попитам: защо от „Епопея на забравените“ единствено „Левски“? Само преди две години заедно с възпитаниците си четяхме аналитично още и „Кочо“, „Паисий“, „Опълченците на Шипка“. Бих споделил, че сме се разплаквали докато слушахме великолепните рецитации на големия ни актьор Богдан Дуков именно когато интерпретира „Защитата на Перущица“. Да, тъжно е, скръбно е, разтърсващо е, потресаващо е как майките сами задушават рожбите докато са в прегръдките им, за да не бъдат посечени или насилени от поробителите. Да, Кочо избива семейството си, ала целта е пак тази – да не ги изколят онези, които рушат и подпалват селската черква – последният пристан и заслона на населението на Перущица. Да, може би политически някой се чувства неудобно, но първо това е художествена творба, целта е да въздейства, да достави катарзис на четящия, а второ част е от историческото минало на народа ни, на отечеството ни. Поантата на творбата е изумително въздействаща с внушението, че дори Господа онемява пред зверството – избиване на деца, жени, народ. Репрезентирайки само „Левски“ няма как да бъде изложен основният идеен план на мащабната и по замисъл, и по реализация „Епопея на забравените“. Странната композиция, отпочваща с Левски, спирайки се на Раковски, Бенковски, Караджата, съсредоточаваща се в и върху Паисий, отекваща в саможертвите на братя Жекови и Миладинови, продължаваща с баладно приласкания от Янтра Волов, а завършваща с апотеоза-победа на шипченските опълченци.

Безспорно Вазовият репертоар, застъпен в училищната програма, трябваше да бъде облекчен. Само че в случая се е получило друг ефект, всъщност дефект – осакатяване. Беше хубаво да се запазят повече оди от лирическия цикъл „Епопея на забравените“. В един от учебниците[2] са направени междутекстови връзки с „Раковски“, „Караджата“, ала е „изпуснат“ внушителният опус на Яна Язова – романът „Левски[3], който следва митологично-поетичния модел, заложен именно от Вазовата традиция. Двете художествени творби би могло да влезнат в полезен диалог помежду си, особено и по линия на отсъствието. Имам наум женската образност, която при Вазов (в „Епопея на забравените“!) се съсредоточава само върху образите на майките-жени страдалки, а в епическото произведение на Я. Язова ключова роля за трилогията „Балкани“ изиграва женският образ на игумения Евпраксия.

Като следващ пропуск ще посоча злополучния киносценарий на Радой Ралин „Аз съм Левски[4] – друга значима творба, избягала от интертекстуалното  обвързване. Чисто културни пропуски по темата са все в полето на липсата: не е спомената дори Оратория-реквием „Васил Левск“” от Боян Икономов[5], както и тази на Димитър Сагаев – Оратория „Левски“[6]. Има и няколко оперни произведения по текстовете на Ив. Вазов[7]. А иначе широко се застъпва и препоръчва интерактивният подход и метод на преподаване – на всички квалификационни обучения в последно време все за това се говори и пише. Вероятно се разчита на силите на учителя – той сам да осъществи всички връзки, които току-що изтъкнах. Ала, разбира се, това не изчерпва темата – портретите на Левски (от Дечко Узунов, та до Светлин Русев), малката повест на позабравения днес Стефан Дичев (1920 – 1996) „Неуловимият[8], първата биография – дело на стихийния Захарий Стоянов – всичко това остава да бъде съобщено от преподавателя по БЕЛ.

Като следваща забележка – относно чисто методическата страна на Учебника (виж бел. 1. тук) – ще посоча, че не е изтъкнат анализът на проф. Александър Панов[9], посветен на знаменитата ода. Хубаво е да се добави в следващо издание. Лично в преподавателската си дейност и занапред ще се ръководя по професионалния прочит на един от най-добрите наши литературни теоретици днес.

Цели три глави се разглеждат от „Под игото“: „Гост“, „Новата молитва на Марко“ и „Пиянството на един народ“. Ситуацията е идентична с описаната от „Епопея на забравените“. Роман от близо 400 страници, сведен до три откъса – каква конкуренция на „Мимезис[10]!. Изпусната е темата за лудостта – финалът на произведението:

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира. 

Одеса, 1888 г.

Някога проф. Никола Георгиев предложи в една от своите знаменити лекции-спектакли прочитът на Вазовия роман да започне от последните изречения. От паратекстовото означение Одеса – темата за изгнанието, страданието, обичта към родината. Сетне 1888 – десетилетие след Освобождението. После образът на лудия и онази реплика: „Лудите, лудите – те да са живи!…“ (добре, че нея поне я има!). Самотата, пустотата, отчаянието. Онази странна сдвоеност на образите Мунчо и Русияна за последен път отеква във финала на произведението. Възхитата пред националния герой и скръбта за неговата загуба, протестът, който в същината си, макар и действие на луд, е смел, ала и безрезултатен. Всичко това изчезва от възможностите за прочита, предложен от новата Програма. Сума герои са изтървани: като почнем от Доктор Соколов, минем през Рада, ала няма го и Кириака, няма я Кака Гинка, няма го Боримечката, също така изчезнали са и Колчо, и Марийка, и Заманов. Допреди две години в 11. клас се разглеждаше почти цялото съдържание на художественото произведение. В христоматиите бяха подбрани основни откъси, а другите бяха сбито сюжетно предадени. Всичко това сега липсва. Да, очаква се, че учениците лятото са прочели книгата, ала нека не се лъжем – остава си само добро пожелание, отдалечено от реалността. Трябва да отбележа, че в Учебника културологичната панорама, посветена на „Под игото“ е по-пълна и по-представителна, в сравнение с казуса „Левски“. Посочени са двете филмови версии – от 1952 г. и от 1990 г. Изтъкнати са изданията на английски език (шест месеца преди книгата да бъде реализирана като отделен том е преведена и издадена на английски език) и като комиксова адаптация – френският вариант на Жак Наре, което беше издадено на роден език едва преди две години. Това добре, ала липсва информация за авторската преработка за сцена, няма информация за операта на проф. Д. Сагаев, за когото вече имахме повод да говорим. Не се заяждам, просто прецизирам: споменат е Мирослав Миндов – екранният Бойчо Огнянов, който си отиде над 90-годишен, ала все още е жив вторият актьор, изиграл същата роля във филмовата лента отпреди три десетилетия – това е добре познатият ни като режисьор Андрей Слабаков.

С оглед фаталния завършек на Априлското въстание авторите на Учебника предлагат да бъдат съпоставени освен „Под игото“ и още два художествени текста, останали и днес не добре познати и недостатъчно изследвани – „Цената на златото“ от Генчо Стоев и „Калуна-Каля“ от Георги Божинов. Много работа предстои в тази посока – построяване на мост – смислов, текстологичен, аналитичен. Доколкото съм запознат до момента не разполагаме с подобен базисен прочит, т. е. и да има такъв, не е широко оповестен, т.е. непопулярен е. Предизвикателството е добро, но не мога да се съглася, че междутекстовите мостове трябва да се градят от ученици и техния учител. Все пак, ако преподавателят е с филологическо образование, то възпитаниците му са първопроходци в дебрите на литературоведското четене. Нужни са години съзнателен труд, за да се постигнат добри резултати в тази посока.

И отново ще направя поредна своя бележка: никъде не се споменава, че „Под игото” не е първият български роман, разгледан в хронологичен план[11]: отдаваме дължимото на Добри Ганчев и неговия сериозен опит „Борба за самостоятелност[12], нито пък е най-хубавият, но е най-българският (проф. Симеон Янев). Не е приет от критиката радушно – точно обратното, д-р Васил Балджиев[13] изписва 80 страници скрупульозна критика върху художественото произведение на Ив. Вазов, Илия Миларов – приглася, по-късно знаем и позицията на интелектуалния кръг „Мисъл“ –    д -р Кръстев и П. П. Славейков относно „един стар херой“ в нашата литература. Но пък е пръв наш значим епически текст, който има рецензии на чужди езици, все пак, първото самостоятелно издание е на английски. Апропо много по-възторжени са критиките вън от отечеството ни, отколкото у нас. Десетилетия ще са нужни, за да разчетем подобаващо книгата на Ив. Вазов. Безспорна е заслугата в това отношение на най-добрия наш Вазовед – проф. Милена Цанева. Дали цялата тази фактология не е излишна за учениците? Всъщност, тя не е събирана по този начин досега в Учебник за средното училище. Ала цялата детайлност позволява да се заговори за сложността на този Вазов текст, за неговата значимост, различимост, а защо не и актуалност в нашето съвремие. Дали така разигран сюжетът около съдбата на художествения текст няма да ни помогнем да избягаме от игото на „Под игото“ – т.е. да спомогнем да разкрием красотата на творбата, въпреки нейната задължителност.

Останалите две произведения попадат в категорията „допълнителни“. т.е. не са задължителни (може и без тях). В Учебника разработката, анализът е съвсем зачатъчен, оскъден дори. И тук преподавателят се сепва: добре де, има ги в христоматията, ама не са съвсем в Учебника. Пак работата е оставена да се свърши изцяло от учителя. Та налага се да коригирам първоначалната си теза: две са реално разгледаните творби от Иван Вазов в учебната програма по литература за 10 клас.

Иначе миналата година бяхме свидетели на много добро публично четене на Вазови текстове – по Националната телевизия[14], във връзка със 170-годишнина от рождението на единствения ни народен поет. Предприети бяха преиздавания на „Нова земя“ – продължението на „Под игото“. Тази показност обаче се оказва лицемерна[15]. В действителност Вазовото творчество е поизтласкано от учебната програма. Да, творчеството на Иван Вазов се побира в двадесетина тома: голямо е по обем. Много трудно е да се подбере от него каквото и да е. Все пак той пише успешно във всички жанрове – от малкото детско стихотворение („Молитва“), до разказа, от повестта и романа до театралната пиеса. В подкрепа на гореизложеното не без тъга ще споделя, че днес ние нямаме ново академично издание на творчеството на нашия класик. Имаме две – едно от петдесетте години на ХХ век (редактори са акад. Петър Динеков, акад. Георги Цанев, акад. Пантелей Зарев, Георги Константинов) и другото е в 22 тома от 70-те – 80-те години (отново същите редактори, като към тях са присъединява и: проф. Милена Цанева, а Г. Константинов вече не е сред живите по онова време). През 1995 г. стартира инициативата: Съчинения в 4 тома, съставители са проф. Милена Цанева и ст. н. с. Илия Тодоров, ала не е завършено поради кончината на видния ни текстолог и поради поредната икономическа криза, връхлетяла родината ни благодарение на некадърната ни политика и безуспешни политици. Издателството „Захарий Стоянов“ успя обаче в своето начинание като събра Вазов в 10 обемисти тома през изминалата 2020-а. Ала някои от книгите са неудобни – било за носене, било за разлистване: отделни части са в порядъка на 800 страници, а други надхвърлят психологическата бариера от 1000 страници. Реално това са три тома от по 300 (и малко) страници, събрани в една. Такъв е примерно том 18 от изданието, направено през 1957 г. В онова от 70-те – 80-те години споменатото неудобство е избегнато – томчетата не само са с твърди корици, но и са в обем до 400 страници, което създава удобство и за пренасяне (четене в тролея или метрото, да речем) и за разгръщане. Но това е реално третото мащабно издание на Вазовото творчество.

И до сега Ив. Вазов остава „най-плодовит“ с тези 22 тома. Имаше предприето амбициозното начинание от ст. н. с. Йордан Василев  (1935 – 2017) да събере създаденото от Блага Димитрова също в 22 книги, ала всичко приключи, за съжаление, с изданието на 11-тия том. Да се надяваме, че покрай предстоящия стогодишен юбилей от рождението на голямата ни писателка, общественица и политически деятел[16], ще се довърши започнатото начинание. Разбира се, с огромно творческо наследство са още и крупни писателски фигури като: Николай Райнов (по сведения на сина му – проф. Богомил Райнов[17] цялостният творчески облик на бащата се разпростира в близо стотина тома[18]); акад. Михаил Арнаудов също има огромно творчество (вероятно е над 30 тома) – като тук не говорим за графомания, а за културно достижение. Фани Попова-Мутафова до 1944 има 35 издадени книги. Днес не разполагаме с цялостно издание на творбите ù. Така че онези, които си мислят, че Ив. Вазов е едва ли не графоман, нека се сепнат, в нашата литература има и по-плодовити от Патриарха. Та предизвикателствата пред нашите издателства предстоят. Факт е, че за 100-годишнината от кончината на Ив. Вазов все пак имаме ново преиздаване на творчеството му.

Сега бих искал да направя едно отклонение. Когато говорим за Ив. Вазов ние винаги имаме в умовете си представата за Патриарха, Класика – да, той безспорно е такъв. Ала той е проводник и на новото. На женското творчество. По-малко позната е онази страна от натюрела на народния поет, където той пише за женската еманципация. Имам наум не толкова повестта „Нора“ (1908), която е подражателство на Ибсен, Метерлинк, колкото романа „Казаларската царица“ (1903). Творба, останала някак встрани, защото бяга, изплъзва се от вкоренения облик на патриаршеското. А някъде в зората на 90-те години на отишлия си ХХ век, този опус беше тиражиран и като любовен роман. И защо не? Какво лошо има в това? Налична е и любовно-сантиментална тема в художествения текст. Ала, мисля си, друго сякаш е по-привлекателното: жената, която заявява, че ще стане актриса и постига амбицията си. С тъга споделям, че тази особеност изобщо липсва от справката в Учебника. А всичко сякаш е кодирано още в „Под игото“ – онова рицарско отношение към Рада от страна на Бойчо Огнянов.

Вазов присъства и по един по-особен начин в нашето сегашно[19]. Миналата година неговата 170-а годишнина съвпадна с 90-годишния юбилей на обичаната и почитана проф. Милена Цанева – цяла епоха в нашата литературна наука. Не само защото е наш доайен, ала по-скоро защото е пряко свързана в Вазов и неговото творчество. Изследванията на чл. кор. проф. М. Цанева са база, основа, фундамент. Тя успя да разкрие и да ни влюби във вселената Вазов. Онази връзка с миналото, онова минало – легендарното – носено от акад. Георги Цанев– строгият учен-историк и нежната Бленика[20]. Онова минало, свързано с Каралийчев, Разцветников, Фурнаджиев. Онова минало, свързано с Багряна, Далчев, Светослав Минков. Онова минало, свързано и подчинено на класиката – Алеко, Захарий Стоянов, Ботев. И новото, въплътено в безплътното, носено от Мара Белчева, продължено стихийно от Багряна и уталожено в Бленика. Та това са част от авторите, върху/на които е посветила силите си проф. М. Цанева. Хубаво е, че в тия дни на изпитание все още имаме стожери на духа като нея. Допреди десетина години беше жива и художничката Бинка Вазова (1909 – 2007) – племенницата на Патриарха. Доскоро можехме да се насладим на разказите ù как е получила двойка на съчинение върху „Под игото“ – като е ползвала услугите на самия автор. Т.е. оценен е самият Вазов. Като виц, като анекдот звучеше разказа ù. Но, да, довчера можеше да бъде чут автентично. Малко по-голямата ù братовчедка Вера Вазова (1907 – 2009) също сякаш довчера беше сред нас. И двете бяха така сладкодумни – с часове разказваха за прославения си чичо. Даже Вера Вазова написа и една много хубава книга[21] за рода, към/от който е част.

Ето как женското сякаш неусетно навлезе в сюжета на текста ми. Две големи литературни дами остават свързани с личността на Иван Вазов– Евгения Марс и Анна Карима. Едната е вдъхновителка и близка духом до поета. Класикът оказва цялата си подкрепа[22] и залага едва ли не авторитета си, за да помогне в литературния път на красивата и талантлива Евгения Бончева, останала в нашата литературна история със странното планетарно-митологично Марс.

Другата е скандалната и еманципирана Анна Карима. Тя се очертава като съперница на предходната дама. В своята кавга те дори стигат до съдебен процес, като печели Евгения Марс, а „мъжемразката“ написва една брошурка „Чудесата на Евгения Марс“, която днес е слабо известна, съхранява се екземпляр в Националния литературен музей.

Всичко това се разиграва след смъртта на Вазов – 1937/38 г. Е, редно е да призная, че и преди това А. Карима им своите хапливи подмятания, че зад писанията на госпожа Е. Марс „има мустаки“. Разбира се, озлобените нападки са безпочвени, защото силни творби Евгения Марс създава и след 1921 година: „Белите нарциси“ (1924), „Грешница. Драма“ (1928), „Човекът в дрипи“ (1935). Разбира се, към литературната ù дейност трябва да прибавим и обществената: редактира сборника „Полувековна България“ (1929), съучредител е на Клуба на българските писателки (1930) като дълги години е и сред ръководния екип на организацията.

Не по-малко дейна е и Анна Карима, апропо за нея Пенчо Славейков казва: „би могла да бъде карисима в българската литература“, като има предвид думата на италиански език (caro – скъп). За нейното творчество пишат д-р К. Кръстев, Божан Ангелов, Петко Росен (подигравателно!), Владимир Василев, Димитър Бабев, Никола Атанасов. Сетне след пауза от две десетилетия езиковедът Стефан Попвасилев пише по-пространно за нея. И ако за Евгения Марс имаме много добро литературоведско изследване[23], то за Анна Карима все още нямаме отделен по-мащабен труд[24]. А тя оставя творческо наследство от около 35 тома, все още непроучени детайлно. Едва миналата година имахме издание[25], представящо само малка част от натюрела на авторката. Не така е било обаче преди век.

На 05. 06. 1921 г. в Народния театър се случва (състоява се) историческият акт – признава се официално и официозно първата българска общественица, която е посветила и гражданското си дело, и творческите си достижения на каузата – издигане, просвещаване на жената, вписването ù в политическия живот на отечеството ни, достигайки до равноправен граждански статут с този на мъжа, същевременно – получавайки възможност за занимание с изкуства и науки, както и за проявление на интелектуалните и артистичните ù заложби. Само година по-рано е отбелязан юбилеят на Иван Вазов. Всенародната любов, пиетет и уважение към Патриарха на българската литература, разбира се, не би могъл да се сравни със скромната брошурка (около 50 страници), посветена на Анна Карима. Важен в случая обаче е жестът – отличава се за пръв път в България заслужила жена, при това тя е почетена с институционални символи – писма и телеграми от Министерството на Просветата, от Съюза на писателите, от Женските дружества, от организации, свързани с грижата за сираци, за инвалиди. Не случайно намесвам фигурата на големия национален писател. Той достойно става съучастник в този културен и цивилизационен акт – пише писмо-приветствие до чествуваната. Впечатляващ е Организационният юбилеен комитет – Дора Габе и Санда Йовчева са сред най-известните представителки, вероятно и това е причината да се изпишат целите им имена, останалите са – Ст. Страшимирова, М. Николова и М. Джидрова (посочени са само фамилиите и началните букви от личните имена).

В структурирането на сборника интересното е, че главното действащо лице в сюжетиката му е госпожа Анна Карима. На видно място (още на втората страница) е поместен неин портрет – с лека, блага усмивка. Предговорът, който ни въвежда в юбилейната книжка, е написан с топъл, сърдечен тон, откроява заслугите за социалното облагородяване на родината ни (домове за инвалиди, сираци, изоставени майки), но изпъква и образът на гражданката Ана Карима, която заема винаги позиция, служеща в полза на онеправданите, очертава се фигурата на съзидателката – инициатор е на няколко женски дружества, няколко женски вестника, съучредител на писателския съюз. Подчертано е самарянското поведение на жената-творец, която във времето на войните също е по бойните полета – къде като милосърдна сестра, къде като приготвяща топла храна във войнишките казани. Съвсем телеграфно е проследено и творчеството на писателката, ала за изтъкнати жанровите белези на творбите ù, успехите на поставените в Народния театър пиеси, като очеркът завършва с информация, че съвсем наскоро е завършен романът „Чистата любов[26]. Санда Йовчева е автор на краткия очерк. За пръв път така отчетливо в нашата културна общественост една жена публично пише за друга, също пишеща, също обществено ангажирана жена.

След официозната част – приветствия в писма и телеграми от различни институции и организации, има и творческа. В нея също разчитаме жестове на признателност и уважение. Санда Йовчева е посветила сонета „Пред нов ден“ на юбилярката. Дора Габе – също – „Гори кандило“. Впечатляващо е поведението и на Мара Белчева – друга заслужила дама, оставила значимо място именно като първожрица на поетическото слово – елегията „И пак се рони есента“. Вероятно именно сега, за да почетат Анна Карима се сплотяват и събират творчески  пишещи дами. Отвоювали и те местата си в историята на отечеството ни като ярки обществени фигури. Изхождайки от продукцията, представена от жените-писателки, сметнах, че не само хронологически, Юбилейният сборник на Ана Карима манифестира, заявява, отразява женското в най-широк смисъл и получава заслужен отклик на благодарност, вероятно за първи път. Съвсем скоро – същата тази 1921 г. същата Санда Йовчева започва да редактира списанието „Утрина“ в продължение на няколко години. Но ако все пак списанието е разнопосочно по теми, стилистика, сюжетика, то контекстово двете явления се обвързват – манифестирането, заявката – присъстват ярко.

Симптоматично седемдесетгодишният Вазов е написал: „За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на нашия край, щом имаме жени като г-жа Ана Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия. Нека, прочее, поздравим Ана Карима като наша вяра в бъдещето, като майка на това, което ще дойде[27]. Историческото писмо на народния поет не остава заключено само в рамките на Юбилейния сборник. През 1936 г. безплатното приложение на списание „Домакиня и майка“ в свята библиотека „Съвременни романи“ публикува две творби от Ана Карима „Ирина“ и „В тинята[28]. В уводните бележки за авторката сбито е представена биографията ù и е цитирано отново Вазовото послание. Т.е. то заживява един друг живот, самостоятелен, не юбилеен, но свързан с идеята за признаване на първенство[29]. Почти две десетилетия след тържеството в Народния театър подобно честване има и Евгения Марс през 1939 г., организирано от Клуба на българските писателки, като част от организаторките са познатите – С. Йовчева, Д. Габе, подкрепяни от Калина Малина, Ел. Багряна, Вера Фол, Вера Бояджиева, Анна Каменова. Ала по ирония на съдбата Анна Карима не засвидетелства своето уважение, тъй като отношенията ù с някогашната вдъхновителка на късното творчество на Ив. Вазов, са остри, разтърсени от съдебно дело и злостен памфлет[30] (малко по-напред споменах вече). Последният текст обаче не смятам да разгледам тук, тъй като целта ми е не да откроя конфликтните ситуации, а да изтъкна моментите на сплотеност и единение. По-важното е мисля, че за благородните си дела на 05. 06. 1921 г. писателката, културната деятелка, политически ангажираната общественица Анна Карима е почетена в един от храмовете на духовността, с белезите и атрибутите на държавността, но и на културните институции. Юбилейният сборник, отразяващ тридесетте години писателска и обществена дейност на Ана Карима, е един от онези културни актове, които разкриват неимоверното въздигане на културния напредък, който бележи историческия период от 20-те години на ХХ век[31]. Онзи естетически прелом, за който настоява проф. Розалия Ликова[32] (основно), е, оказва се и етически – т. е. българското общество е достигнало онова ниво на духовното си развитие, когато отдава дължимото и на жената-писател, и на жената-общественик. Самата поява на оформилата се книга е принос и белег именно на това. За съжаление подобни случвания са рядкост в културния живот на отечеството ни от онази епоха и дори в това отношение Ана Карима е първенец. В началото на 40-те години на ХХ век писателката издава своя пореден роман „Мъртво сърце“ – като номер 64/65 от библиотека Съвременни романи на безплатното приложение на сп. „Домакиня и майка“. Във въвеждащите „Биографически бележки[33] се проследява 50-годишната дейност на авторката до 1941 г. – редуват се данни за житейския ù път и за написани творби, цитирано е отново писмото на Ив. Вазов (стр. 8), сбито е отразено тържественото честване от 1921 г., споменати са тежките загубите, които преживява А. Карима – смъртта на две от общо трите си деца – и се стига до информация за непубликувания роман „Нероденото“. Действително след преживяната творческа криза, породена от скръбта по Надя Сакъзова (починала през 1918 г.), Карима намира сили и продължава да е творчески и обществено активна – в края на книгата са изредени заглавията на цели 35 произведения на Ана Карима – панорама на нейната творческа активност – всички отпечатани романи, повести, драми, разкази, детски произведения[34]. Близо две десетилетия след официалното признаване на нейните заслуги, тя продължава да е дейна и пишеща. Не само цитираното поздравление на Патриарха на нашата литература служи вече като белег, жест, на/за легитимация, ала и самата церемония, провела се в салона на Народния театър, работи в посоката на утвърждаването (вписването в пантеона, канона, дотогава изцяло мъжки). В този смисъл Юбилейният сборник е и културен документ, не само манифестиращ женското, ала още повече легитимиращ и осигуряващ признание, засвидетелстващ жест на митологизация на автор-жена, както не еднократно по-напред изтъкнахме – за пръв път в родната литература. Т.е. жената вече е станала част от културните и от национално-литературните процеси в рамките на българската литература и култура, разглеждани в тяхната цялост и взаимовръзка.

Почти непознат е Ив. Вазов в този си облик – оказващ рицарска подкрепа на женското творчество, случващо се в България пред очите му. Той не откликва само и единствено на народните вълнения, скърби и радости – той заема гражданска, културна, цивилизационна позиция и намеса не само като приветства, но и утвърждавайки женското творческо присъствие в нашата литература, а и обществен живот въобще. Ако спрямо красивата Евгения Елмазова има къде открити, къде прикрити нападки, че е едва ли не интимна близка[35] на Класика, то спрямо Анна Карима нямаме налични упреци. Ала жестовете на признание и подкрепа са идентични!

В заключение бих искал да обърна внимание и на едни последни жестове, които прави Иван Вазов в самия край на житейския си път – апропо преди век. Всички знаем, че последната му стихосбирка е „Люлякът ми замириса“. Ала в 1919-а излиза и „Не ще загине“. Пред проф. Ив. Шишманов Вазов споделя, че: „Люляка ми замириса“ е книга, отдаваща дан на човека”[36], но и още нещо изповядва пред верния си приятел: „Ако и да издавам „Люляка ми замириса“, не съм забравил България“[37]. Състоянието на човешка влюбеност и вярата, че родината не ще изчезне – тези два жеста, това заклинание и завет на нашия Патриарх. Бих припомнил, че през 1970 г. акад. Михаил Аранаудов написва-издава своята поредна силна книга „Какво е за нас Иван Вазов“ и там има една част, озаглавена: „Оптимизмът на Вазов“ – разглежда именно това, за което и аз говоря – сиреч, продължавам самият аз несъзнато дори в тоналността на епохалния ни литературовед. Изкушавам се да цитирам част от Предговора: „Не може да има никакво съмнение: личността на Вазов, тъй значителна като типична изява на българския национален дух, стои на челно място между най-тачените ръководители на нашето литературно образование и на нашето хуманитарно-патриотично възпитание. Училището не може да мине без без Вазов, широкото образовано общество още по-малко. Махнете за миг автора на толкова ценни творби в стихове и проза от българската литература, и тя би останала твърде бедна откъм крупни художествени завоевания. Тя би се лишила от най-популярните си у нас и в чужбина произведения, които дават истинския, пълния лик на българския поетически гений. Тя би се уподобила на това, което би останала например френската литература без Виктор Юго или руската без Пушкин. Защото над всяко съмнение остава истината, че Вазов е централната фигура в Пантеона, красен с образите на най-големите ни майстори на перото“[38]. Бих въздъхнал горчиво, след прочита на пламенната реч – с вазовски интонации и парафрази: бедни, бедни, акад. Арнаудов! Ако можеше да видиш програмата за десети гимназиален клас, щеше да се почувствуваш като разсилений Македонски… разсилените комай обаче сме НИЕ – преподаващите български език и литература?!

Всички с умиление знаем как през 1919-а след подписването на унизителния за нас Ньойски договор огромно множество хора отиват до дома на поета на улица „Г. С. Раковски“ и как заедно плачат и се прегръщат поради сполетялото ни/ги нещастие. Сливането на народа и неговия духовен водач. Единението на нацията и Патриарха. Ала ето и текстово изразен същият жест: обичам, влюбен съм, иде пролет, иде цъфтеж, гледам, усещам, опиянен съм. От една страна, а от друга – нищо не приключва с краха на войната: не даваме я земята си свещена, не даваме я другиму, ще я носим в сърцето си, ще я имаме в душите си. Няма да изчезне българското. Няма хленчене, няма вайкане. Има личен пример, който се превръща в обществена кауза: изправяне и с вяра в Бога и в доброто продължаване да се живее, продължаване да се твори – дори и на 70! И именно на 70 – човекът запазва най-същностното: обича. Обича другия, обича света, обича природата, обича родината. Ето го Вазов преди век! Иска ми се и днес тоя образ да съхраним и предадем, да завещаем на бъдещото бодро поколенье. Нужен ни е оптимизмът на Патриарха, нужна ни е обичта на бащата, на Отеца, за да останем, за да ни има в тия дни на изпитания. Нужно е да се обикнем наново. За да не загинем.

Бележки:

[1] Сега в сила е тематичният модел: родното, чуждото и т. н.

[2] Бакърджиева, Мариана; Инев, Иван; Руневска, Албена (2019) Литература за 10. клас, Издателство „БГ Учебник“.

[3] Язова, Яна (2003) Левски. Първи том на трилогия „Балкани“, Издателство: „Изток-Запад“. Първото издание на романа е от 1987 г., а вероятно текстът е писан през 50-те – 60-те години на миналия век.

[4] Ралин, Радой (1994) Аз съм Левски. Кинороман, Пловдив: „Христо Г. Данов“.

[5] Композиторът Боян Икономов (1900 – 1973) написва произведението си през 1972 г.

[6] Композиторът проф. Димитър Сагаев (1915 – 2002) написва своята оратория по текста на Вазовата ода през 1976 г. През 1965 завършва операта си „Под игото“ – по едноименния роман. Сагаев има има още няколко творби по оригинални текстове на Ив. Вазов – кантата-поема „Раковски“ (1993); „Шипченска епопея“ (1987). Интересна е историята на написването на оперното произведение „Под игото”. Бащата на композитора е писателят-драматург Константин Сагаев (1889 – 1963), който получава писмено съгласие от самия Ив. Вазов да преработи творбата за киносценарий или драма – повече виж в: Сагаев, Любомир (1983) Книга за операта, София: ДИ „Музика“ (стр. 555). Само ще отбележа, че творчеството на К. Сагаев до 1944 г. се разпростира в трийсетина тома (повече виж: Речник на българската литература в 3 тома (1982), том 3, София: БАН).

[7] Не само проф. Д. Сагаев пише опера по Вазов текст. Още Маестро Георги Атанасов (1882 – 1931) в 1911 създава своята първа опера „Борислав“ по едноименната драма – произведението беше поставено от трупата на Софийския национален оперен театър през 2017 г. – 106 години след премиерата си –  т.е. съвременници сме на втора постановка, отложена повече от век! Подобна е съдбата и изобщо на първото българско оперно произведение – „Сиромахкиня“ (1899) от Емануил Манолов (1860 – 1902) – по едноименната балада на Ив. Вазов. През 2002 композиторът проф. Велислав Заимов (1951) преработва творбата, тъй като тя остава незавършена поради смъртта на автора си. (Разполагаме със запис на творбата от тази възстановка: https://www.vbox7.com/play:84d8d0ef81#). Та така излиза, че Вазовото творчество е пре-открито, в една друга форма, вероятно най-сложната каквато е музикалната трактовка на художествения текст, в наши дни. Ала ако Е. Манолов и Г. Атанасов са сред първостроителите на родната музикална култура, то акад. Марин Големинов (1908 – 2000) е сред така наречените класици – през 1959 той представя своята първа опера „Ивайло“ – и тя по основа на Вазовата пиеса (либретото е на Магда Петканова, което пък е друг интересен аспект: как жена-поет чете и адаптира текст на Патриарха). „Хъшове“ също има своята музикално-сценична версия – тандемът Виктор Райчев (1920 – 1999) и Емил Видилички (1921 – 2011) създават опера, носеща името на Вазовата драма (1975 г).

[8] Дичев, Стефан. Неуловимият. Новели за юноши, София: „Народна младеж“ (1976). Разбира се, ще спомена и класическия опус на писателя – обемния роман „За свободата“ – където основен образ е този на В. Левски.

[9] Панов, Александър (1998) – Одата като легенда. „Левски“ от Иван Вазов, в: Панов, Ал. (1998) Културни проблеми на българското литературно развитие, ИК „Александър Панов“ (стр. 40-80).

[10] Емблематична литературоведска книга от Ерих Ауербах от средата на миналото столетие, повече виж в: Ауербах, Ерих (2017) Мимезис. Изобразяването на действителността в западноевропейската литература, Издателство „Изток-Запад“.

[11] Достатъчно непопулярна е тезата, че Нягул К. Семков (1850 – 1900) реално е авторът на първия наш роман – „Ничтожна фамилия и въздушна природа“ (1885) – повече виж в статията на Росен Тахов, публикувана във в-к „Труд“ от 27. 10. 2019 г.: https: //trud.bg/драмата-с-първия-български-роман/. Но и в: Георгиев, Никола (2018) Литературни похождения. Избрано том 2., Издателство: „Изток-Запад“. Ще конкретизирам, че за личността на Н. Семков няма информация в основните литературни справочници: Малка литературна енциклопедия (1939 г. от Марко Марчевски); Академичен речник на БАН в 3. тома; Речник по Нова българска литература; Атласа на българската литература (проф. С. Янев). Името му се свързва с идеята за графоманията.

[12] Критиката ни е единодушна за успеха на този пръв български образец в жанра – още Захарий Стоянов изразява възторга си.

[13] Балджиев, Васил Критика върху „Под игото“ (1896), София.

[14] Великолепна инициатива на БНТ и Народния театър „Иван Вазов“ – „Препрочитаме Вазов“. Стартирането е на 09. 03. 2020 г. с изпълнението на 85-годишния голям наш драматичен артист Васил Стойчев (последна негова изява). Повече виж на: https://bnt.bg/bg/a/preprochitame-vazov-v-narodniya-teatr. Режисьорът Борис Радев и актьорът Мариус Донкин са основните реализатори на това благородно дело. 130 на брой са общо клиповете, които представят „Препрочитаме Вазов“.

[15] Сякаш тъжно доказателство на тезата ми – и Учебникът, и Христоматията на „БГ Учебник“ – са с изображения на Иван Вазов на кориците си. Портретът е дело на класика Васил Стоилов. Моля да бъда разбран коректно: не се изказвам срещу качествата на помагалата, на продуктите Учебник и Христоматия, а се възмущавам от Новата учебна програма и от показните символи на уважение. Критичните ми уточнения са в посока да разобличат именно опаковъчно-рекламното, лицемерното. Вазов е неудобен днес. Апропо той е бил неудобен и на комунистическия режим в началото на 50-те години на миналия век.

[16] Блага Димитрова е родена през 1922 година.

[17] И Богомил Райнов (1919 – 2007) е с обемно творческо амплоа – над 40 са томовете със стихове, романи, спомени, сценарии.

[18] Само „История на изкуството“ се разпростира в 7 тома.

[19] През 2019 г. ст инспекторът по БЕЛ в РУО – София, уважаемият г-н Станислав Георгиев организира едно ритуално четене около гроба на Вазов – „Епопея на забравените“, а около Паметника на Васил Левски – четене на Ботев на втори юни час и малко преди да озвучат сирените. Една чудесна инициатива, която не бе огласена в публичното пространство. Държа да отбележа, че ученици от столични училища четяха или рецитираха съответните творби. Финалът беше колективен прочит на „Хаджи Димитър“ от Ботев. Събитието бе в навечерието на 170-та Вазова годишнина. Надявам се, преодолявайки пандемичната криза, тази хубава идея, на всичко отгоре и реализирана, да се превърне в традиция.

[20] Поетесата Пенка Денева Цанева (1899 – 1978) взема красивия псевдоним Бленика и оставя няколко стихосбирки, които затрогват с женско-майчинското, вложено у тях като усет, глас, послание. Повече виж в: Малинова, Людмила (1999) Български поетеси между двете световни войни. Елисавета Багряна, Дора Габе, Пенка Денева-Цанева, Магда Петканова, Мария Грубешлиева, Весела Василева, София: издателство „Ваньо Недков“.

[21] С радост научих, че книгата отпреди четири десетилетия е преиздадена миналата година:  Вазова, Вера (2020) Иван Вазов и неговите близки, Издателство: Фулконтакт. С какво е ценна тази книга ли? Представя, създава, внушава живото усещане, че Вазовци са сплотена фамилия. Онази красива и естествена връзка в семейството, каквато познаваме от „Под игото“ е носена в самото семейство на бай Минчо. Всички братя и сестри се обичат и почитат по между си. Един е народен поет. Други двама са герои я от Дойран, я от Одрин, друг е лекар. Едната сестра се посвещава да гледа брата, когато той вече е поостарял.

[22] Ив. Вазов пише три рецензии за различните книги на Евгения Марс – повече виж във: Вазов, Иван (1957) Събрани съчинения в двадесет тома. Том 18. Статии, София: „Български писател“ (стр. 620; 625; 630). Отразил е появата на сборниците с разкази „Из живота“ (1906), „Лунна нощ“ (1909) и повестта „Буря“ (1910).

[23] Симова, Живка (1998) Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс, София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”.

[24] По-сериозна работа в тази посока имаме от проф. Милена Кирова – студия от около двадесетина страници – повече виж в: Кирова, Милена (2020) Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 3., ИК „Колибри” (стр. 255 – 271).

[25] Карима, Анна (2020) Колекция разкази, Издателство „Асеневци”. Трябва да изтъкна макар и  краткия, но концентриран предговор на Кристина Петрова, с който започва сборничето с разкази, побиращо се в малко над 160 страници.

[26] Както самият Юбилеен сборник, така и посоченият роман са издадени от С. М. Стайков. Действително издателят е бил съпричастен към авторката.

[27] Макар в своята лична кореспонденция Ив. Вазов да се изказва критично спрямо писателския труд на Анна Карима, то все пак писмото му, което по време на честването на писателката има по-друг характер: то е символ, знак, жест на признание от страна на утвърден и доказан вече автор-класик. Повече виж във: Вазов, Иван (1957) Събрани съчинения в двадесет тома. Том двадесети. Писма, София: „Български писател” (стр. 503). Ще конкретизирам, че А, Карима също отправя жест на признателност година по-рано поздравява Патриарха за двойния му юбилей през 1920-а, той ù отговаря с кратка благодарност, като адресира плика: Анна Карима – писателка (повече виж във: Вазов, Ив (1957) Събрани….Писма – стр. 477). Взаимното уважение – мисля си това е важното и това трябва да изтъкнем. В този смислов аспект писмата между патриарха и матриарха се превръщат в символни послания, т.е. те надскачат жанра на епистоларното и се превръщат в определен културен код.

[28] Не мога да се съглася с жанровите определености на произведенията. В книгата, състояща се от 72 страници, те са маркирани като: „Ирина“ – роман, а в „В тинята“ – разказ. По-скоро „Ирина“ е кратка повест, а втората творба – е новела.

[29] Самата Анна Карима го включва през 1939 г. като предговор на романа си „Мъртво сърце”. А миналата година то е използвано и при коричното оформление на „Колекция разкази” (виж бел. 21 тук).

[30] Виж: Карима, Ана (1938) Чудесата на Евгения Марс, книгоиздателство Д. Маджаров.

[31] Саркастичната оцека-коментар на Гео Милев относно събитието, публикувана в: „Юбилеи и погребения” –  в сп. „Везни”, г. 3 от 30. 10. 1921 г., е пресилена и неоснователна. С подобен тон младият поет, опитващ жанра на критическата бележка, се произнася относно юбилейните чествания на Иван Вазов, Елин Пелин, Цанко Церковски. Погребенията на П. П. Славейков и Петко Тодоров също са отразени, като проф. Боян Пенев е определен по следния начин: „неизбежен Санчо Панса след сянката на тоя велик Дон Кихот, жадуващ за подвиг, какъвто беше приживе Пенчо Славейков“. Вероятно авторитетът, който години наред има в нашето литературознание относно експресиониста и модерниста Г. Милев, са позволили на нашите литературоведи да не отразяват критично някои от пресилените му писания.

[32] Ликова, Розалия (1978) Естетически прелом в поезията на двадесетте години, С., Български писател.

[33] Виж: Карима, Ана (1940) Мъртво сърце роман, издание на сп. „Домакиня и майка“ (стр. 3-10). Само по себе си художественото произведение пряко кореспондира както с по-ранния текст на Карима „Чистата любов“, по-камерния „Ирина“, ала и с дебютния роман на Яна Язова – „Ана Дюлгерова“. Сходна е съдбата на главните героини – и трите сами слагат край на своето съществуване, водени от болка, породена от неразбирателството на избраните от тях мъже. Друго, свързващо женските персонажи е, че са интелектуалки, свързани с различни видове изкуства или са отдали се на науката.

[34] Важното тук е, мисля си, идеята за цялостност, т. е. не са разделени сериозните от детските творби. Все повече и повече нашето литературознание се стреми към признаването на детската литература като отделен жанр, който е неделима част от представата за национална литература. (Повече виж в: Чернокожева, Росица (2019) Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити. 90-те години на ХIХ – 40-те години на ХХ век, С., Просвета).

[35] В наше време словоформата интимност придоби едно ограничено разбиране, сведено единствено до идеята за сексуална близост. Думата преди стотина и повече години има и семантиката на/за: дълбоко лично, съкровено, задушевно – повече виж в: Андрейчин, Л; Георгиев, Л; Костов, Н; Леков, Ив; Стойков, Ст; Тодоров, Цв (1993) Български тълковен речник. А – Я. Четвърто фототипно издание, София: БАН.

[36] Повече виж във: Вазов, Иван (1955) Събрани съчинения в двадесет тома. Том трети. Лирика, София: „Български писател” (стр. 601 – 614). Но и в: Шишманов, Иван (1976) Иван Вазов. Спомени и документи, София: „Български писател”.

[37] Вазов, Ив. (1955) – цит. съч. (стр. 614 – 624).

[38] Арнаудов, Михаил  Какво е за нас Иван Вазов. Литературни статии и очерци (1970), Пловдив, Издателство „Христо Г. Данов“ („Предговор“). Ще си позволя да припомня ролята именно на акад. М. Арнаудов за появата на Анкетите с Вазов, правени от проф. Ив. Шишманов: и двете издания (1930 и 1976) са с редакторската намеса имено на М. Арнаудов. Неговата житейска дълголетност се съчетава и с едно интелектуално присъствие, което рядко срещаме в литературната наука. Голяма част от трудовете на този забележителен наш филолог са с онова значение, което въплъщава в себе си думата фундамент.

Петър Михайлов

error: Свържете се с нас.