Вазов и телефона

Spread the love

Като последна точка от подаръците, поднесени на Вазова по случай петдесет годишния юбилей, фигурира под  № 69 и един телефон – дар от държавата. Инсталиран в кабинета му, телефонният апарат беше сложен на една висока поставка в ъгъла, образуван от библиотечния шкаф и рамката на вратата за гостната стая. Но аз никога не чух да ми се обади Вазов по него; не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А в това време усилено работех с подредбата на материалите около юбилея и с описанието на това паметно за нашата сива действителност тържество.

Министър Ст. Омарчевски, припрян и бърз, искаше на всяка цена сборникът да бъде приготвен и отпечатан в един месец време. И той не ме остави нито минута на мира. Аз често пъти трябваше да отивам преди седем часа в библиотеката, след като съм работил цяла нощ вкъщи над многобройните и най-разнообразни материали, и да седя до десет часа вечерта. Една забърканост и един непосилен труд, под режима на който не бих желал да изпадна никога. На туй отгоре похвалното, но изнурително желание на министра да види сборника час по-скоро завършен. Знаях, че щом се събуди от сън, той ще ме подири по домашния си телефон или от министерството с вечно същия въпрос: коя кола излезе? Неведнъж му се сопвах, въпреки положението си на подчинен. Умората беше ме вече сломила и мене ми беше все едно: ще бъда ли уволнен или не. Затова винаги отивах на доклад при министра или разговарях по телефона с оставката си в джоба, неведнъж слагана и на масата му.

— Та нали вчера се отпечата още една кола? Снощи Ви я пратих. И през нощта ли когато всички освен мене спят, трябва да се отпечата друга?

— Тъй, тъй. Забравих. Но вие бързайте, бързайте, бързайте…

След обед, още в два часа, телефонът ще забръмчи пак:

— Има ли нова кòла?

А аз едновременно подреждах материалите, донесени ми с кòла, описвах тържеството, коригирах и бързах да нося от министра. Над туй отгоре – пряката ми служебна работа, която моето чувство за отговорност не позволяваше да изоставя нито за минута.

В тоя кипеж на работа аз трябваше не еднъж да прибягвам за справки и до Вазова, било за да го запитам за името на някой негов почитател, което не можех да разчета, било за нещо друго. Исках сборника да излезе безпогрешен, защото знаех с каква настървеност ще се нахвърлят върху мене многобройните ми неприятели за всека неволна неточност или неверност. Освен туй аз бях поставен под очите на хиляди участници в сборника, които искаха да видят името си в неговите страници добре разчетено, макар съвсем нечетливо да са го написали сами от чувство на безкрайно себеуважение и от съзнанието, че и те са величини, чието съществувание трябва да се знае дори от един скромен държавен чиновник. Над туй oтrope, да бъде поправен и безграмотният, скараният с всяка граматика текст на техните писма, телеграми или визитни картички.

Трябваше да се справям с Вазова, но телефонът винаги оставаше безмълвен: никой не се обаждаше. Да е излязъл Вазов от къщи ? Не вярвах, – в тия часове, в които го повиквах, той не излизаше. Да спи? Също. Пък и аз тъй неистово въртях дръжката на моя телефон, че и мъртвите бих събудил. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида у тях или да чакам, той да дойде в кабинета ми, за да прочете излязлото от печат, което следеше с жадно любопитство. И колчем го запитвах, защо не ми се обажда по телефона, той винаги намираше с какво да се извини: бил долу, закусвал, или пък още отрано бил заставен да излезе. Можеше ли да не се вярва на тия обяснения? И все пак аз се питах непрестанно; как тъй се случва, че през никой час на деня не мога да го намеря?

Еднъж, пак в свръзка с Прославата, трябваше да посетя Вазова. Както обикновено, когато бивах преди обед при него, и тоя път, след като свърших това, за което отидох, ние я ударихме на „лаф-муабет“. Той сложи две ракиени чашки на кръгла масичка и от едно черно шише наля хубава сливовица. Приказвахме не толкова от нужда да си кажем нещо, колкото от желанието да си сложим словесно мезе за ракията. Последва втора чашка. Ракията ми се хареса твърде много, но Вазов не потрети. Той запуши шишето и го тури на мястото му. Стори ми се, че поиска да ми каже: по две стига – да има и друг път. В това време издрънка телефонът продължително нервно. Вазов, както си беше прав, тъй си остана. Той гледаше ту телефона, ту мене. Защо ли пък тоя дяволски уред го безпокои тъй натрапливо? Най-сетне, като разбра, че телефонът няма намерение да спре и още дълго ще гърми в ушите ни, Вазов се обърна към мене:

— Я виж, моля ти се, кои звъни.

Беше министър Омарчевски. Аз подадох слушалката Вазова. Той я пое с видимо недоволство и я постави на такова разстояние от себе си, че мене ме напуши смях. Странно треперлив беше и гласът му. Разговорът продължи повече от минута, твърде любезен и от двете страни. Аз разбрах, че се уговорва нещо, може би във връзка с помощта от американските българи. Но не полюбопитствувах да узная за какво тъкмо се отнася той: не исках да се бъркам в личните отношения на двамата. Мене повече ме заинтересува начинът, по който Вазов си служи с телефона. Тая нескривана боязън от далечния глас на събеседника и това държане на слушалката! Така говорят всички, пристъпили за пръв път и силом да си послужат с това изобретение на съвременността. И тоя интерес израсна в загадка, която скоро можах да си обясня.

Стоян Омарчевски

Минаха се няколко дни и Вазов пак дойде при мене в библиотеката. Още щом пристъпи прага на кабинета ми, той ме замоли да повикам по телефона министра. Аз не се стърпях и го попитах: от къщи ли иде. Той потвърди.

— Вие нали имате телефон ?

Вазов замахна ръка. Не знаял защо, но неговият телефон не работел редовно. Често пъти звънял, пък никой не се обаждал, когато дигнел слушалката.

 — Тогава послужете си с моя телефон. Аз имам да довършвам нещо. Трябва още сега да пратя ръкопис в Държавната печатница.

— Не, не, Вие…

Нямаше какво да се прави. Позвъних и поисках от централата на министерството да ме свърже с министра.

— Ето сега. И подадох слушалката на Вазова. Но той я отблъсна.

— Не, не, Вие… Попитайте го може ли да ме приеме веднага.

— Ами ако поиска да му се обадите ?

 — Кажете му, че ме няма, че…

Гласът на министра се чу. Аз предадох Вазовата молба.

— А де е той, при вас ли?…

— Прати ми бележка с молба да му изходатайствувам среща.

— А сам той защо не ми се обади по своя телефон?

— Бил развален.

— Тъй ли, още сега ще разпоредя да пратят техник.

Стилиян Чилингиров

Вазов, които се беше обърнал цял в слух, поиска да му предам разговора си с министра.

— Накрая, какво каза накрая?

— Щял да прати техник.

— Че защо, че защо…

— Да поправи телефона…

Вазов ме изгледа плахо. Разбрах, че той не ми е казал истината. Че той не иска, не обича, не може да говори по телефон.

— Не трябва, не трябва… Аз ще му кажа да не праща техник. Телефонът може да не е развален.

Пък, като помълча доста, вече станал да си ходи, призна:

— Не мога да свикна с тая дяволска работа. Смущава ме… Той ми е най-неприятният подарък, който ми се поднесе за юбилея. Да могат да го дигнат, ще ми направят едно голямо добро. Кажи му.

— Кому?

— На министра… Мене ми е неудобно. Нали знаеш, подарък не се връща.

— Но и не се взема обратно…

Вазов ми подаде ръка за сбогом.

— Тогава?

— Ще дойде техникът — казах усмихнат.

Усмихна се стеснено и той.

— Но аз не ще мога да отида при новото. Не ще мога да свикна с него.

Стилиян Чилингиров

 

error: Свържете се с нас.