Вавилонските потайности на душата
„Вавилонските мъдреци”, мъдър и дълбок роман от Весела Василия, ни води в тъмните коридори на душата, в психиката и бягствата на съвременника. Не бърза да прави портрети, да поднася диагнози. Романът търси, изследва и се лута, както се лута човек днес – колкото повече знае, толкова повече мъка усеща.
Разказвачката Ема, млада търсачка на значения, събира на малък остров странни герои, те идват тук като на ашрам и нямат сили да се застоят, защото пътешествията са обладали вътрешните им светове, всеки влачи малките си грехове на миналото, разочарованията на настоящето и яхтите на бъдещето – те идват тук, споделят, доколкото имат смелостта на изповедта, и отплуват, защото бягството е тяхното бъдеще. Вярват, че ще отплуват надалече от наранените си сърца.
Авторката с несъмнено познаване на сенките във вътрешните ни светове, осветява тайните, които пазим от чужди очи, най-вече защото нямаме смелостта да признаем престъпленията си, пропаданията, маниите или сексуалните си безчинства. Красавецът Адриан пристига на острова, отвратен от себе си. Обладава втората съпруга на баща си край семейния басейн и тя допълнително му запалва душата: не намира грях, удоволствието с младия е присъда към заможния застаряваш баща. След края на историята, заредена с опасни мини, които човек не знае кога ще настъпи, Адриан се хвърля в бездната на наркотиците, идва на острова омерзен от себе си. „Аз се презирам, това съм.” Ема все пак предполага, че това е било любов. „Не, не беше любов, беше лудост”.
На сцената на острова с романтични морски заливи, разливи, тясно пристанище и безименни риболовци се появяват и по-дълбоки драми, и по-умни мъже, които предпочитат да пускат лодките си в потайностите на живота. Най-много пластове от душата си разкрива мъдрецът Йосиф, от когото разказвачката Ема поглъща странности и отрови, отчаяние, но и много пластове на интелекта. Като всеки мъдрец, Йосиф не е особено дружелюбен, изнася тежки хипотези за света и човека, вади цитати от услужливата си памет, тросва заключения, които още повече объркват Ема. Йосиф е новата й библия, митовете са преместени в наши дни, мъдрецът все пак намира сили да разлисти тази вавилонска книга, но само до опасните заключения – авторката се насища от недомлъвки, от странностите на ума и от вечното копнение. Йосиф е нейният маяк, той ще осветява лутанията й, докато ги разбие на брега. В буйното неспокойствие на съзнанието, което все иска да достигне до философски пристани – за да си измисли опрощение, вяра, някаква смелост на диагнозата. Ема не обича щампованата истина, тя търси в подмолите й.
Весела Василия ни разкрива талантливо не само мъдрата разсъдливост на Йосиф, тя ни приближава до жилавата устойчивост на Анджело, разколебаната вяра на Исидор, сърцатия рибар Габриел, който умее да готви и да блъска лодката в по-дълбокото, в палитрите на художника Рафи, който ще открие бащата на Ема и ще ги срещне две десетилетия по-късно. Колкото и да са различни, героите на Весела Василия си приличат, те се засичат в тайните вавилонски коридори и търсят, търсят, търсят. Ема успява да ги измъкне за кратко от тези тъмни пространства, нещо повече – успява да разчете наученото, да види драмите на познанието и да се откаже от лесните решения. Сърцатият Габриел й казва: „Поровѝ, за да намериш истината, тя не стои отгоре.” Художникът Рафи я омайва с разпокъсаните си опити да рисува, да направи тъй желания Портрет. На какво? Той така и не успява, защото няма отговор. Ще му трябва време, за да го открие в себе си. „Призраците са безобидни, скъпа.”
Да, всеки носи личната си драма, всеки се заселва за кратко на острова, споделя, макар и с неохота, но в крайна сметка тръгва, без да е разнищил прокобите си. И авторката не бърза с мозайката на мъдростта. Млада е, носи собствени тъмнини, няма опит, има любопитство – и затова не бърза да решава пъзела. Макар и двайсетгодишна, Ема осъзнава чрез гостите на острова, че пъзелът не може да бъде подреден. Липсват части, а човешкето измерение твори с невероятни палитри. Всеки от нас носи тези палитри и рисува безкрая: затова няма отговори. Затова Рафи не постига онзи портрет.
Когато на острова на блажените витае безпокойство без образ, няма как да не повее смъртта – Ема изпитва непреодолимо любопитство да я разгадае. Морето изхвърля завързан за циментов блок мъж, неизвестен труп, несъмнено скъп костюм. Банкер, трафикант, мерзавец? На острова с лодки пристигат следователи, наконтен адвокат, съпругата на удавения. Всички тръгват да търсят изчезнария шал на мъртвия и го намират. Тънък детайл. Трупът не е труп без този шал, убитият е разсъблечен от вълните, но и от неизвестната цел на отмъщението. Без този шал мъртвият е анонимен. Шалът го обозначава. Да, това е съпругът ми!, хладнокръвно отсича красивата дама.
Така Весела Василия раздвижва сюжета, въвлича читателя в тънка, остра фабула. Голямото говорене е само част от живота. Смъртта е продължението на знанието. Но никой няма да го усвои. И човек затова е щастлив. Защото не вярва на нейната утроба, не иска да се вмести там, откъдето се е появил. От нищото. От случайна среща. Впрочем, защо и смъртта да не е случайност, въпреки че я знаем единствено от своята – и нашата – неизбежност. Ние сме се появили неизбежно, тя по същия начин ще ни покрие със савана си. Изхвърленият труп на брега на острова остава без биография. Той вкарва в сюжета един шал. Нищо повече. Горчивият Йосиф се прави на следовател. Води Ема по логични следи, създава възможната самоличност според личния си непукизъм, според отрицанията, които му диктуват.
Василия изгражда сложни образи, това е книга за душата, за вавилонските прозрения, толкова стари, че не обясняват нищо освен личното си съхранение в редове, йероглифи, пожълтели страници, тежки корици. Знанието е неприкосновено. Времето не си го дава. На всичко отгоре светът продължава да пътува, а човек – да се губи. Съвременникът още не е изградил Вавилонската си обител. Той я търси. Не бърза. Изглежда, че се бои да я напълни с книги.
Не познавам авторката, познавам две нейни книги. Весела Василия е псевдоним на Весела Йотова Генова, доктор по икономика, правистка, работила в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология в София. Вероятно оттук са дошли нейните умения да се вглежда в душата, да разпознава съмненията, да ги изучава с фините лупи на изследователя, който не бърза да прави рамки на портрета. Авторката ме изненада с белетристичното си майсторство, с умението хем да запленява читателя, хем да го води по камънистите пътища на знанието – докато го намери. Това е тънкост – да водиш, не да даваш. Василия постига тази магия с опиянението на опита и неговия вечен спътник – подозрението. Ние сме пред „Вавилонските мъдреци” като пред рафтовете на човечеството: не можем да прочетем всичко, но може да опитаме. Каквото и да правим, трябва да напуснем острова. Пътешествието не обича брега, обича яхтите. Мъдреците пътуват до края на живота си. Като в океана на Вавилонското знание. И стигат до радостното умозаключение: колко е хубаво и философско осмислено, че това пътешествие няма край. Няма гара. Има само полигони за изстрелване на смелчаци с наранени души. Най-благородните търсачи на мъдрост. Защото влачат всичките си катаклизми, а от раните на душата са направили маяк. Фар за пълни с въпроси гемии.
© Димитър Шумналиев
