Васил Левски и железницата „Русе – Варна“

Темата за Васил Левски и железницата „Русе – Варна“ винаги е предизвиквала голям интерес. През годините (1985/1987),  има две, така да ги наречем – основополагащи публикации по темата: „Кому се пада главенството на железниците?“ от Георги Пашев и „Самобитен стратег на националната революция“ от Мария Люцканова и Таничка Георгиева… Проучване по въпроса прави и Искра Пенчева през 1987/1988 година. На база тези и други изследвания със сигурност можем да твърдим, че поне два пъти Апостола е пътувал по железния път свързващ Русе и Варна. Първо е фиксирано в началото на месец декември 1868 г. (около 7 декември), а второто е на следващата година – през месец май (около 9 – 10 май 1869 г.).

Прелюбопитни данни за връзката на Левски с железницата и Русе ни дават и Спомените на Константинка Корчева – пра-внучка на опълченеца Никола Корчев, който е един от спасителите на Самарското знаме и е увековечен от художника Ярослав Вешин чрез емблематичната едноименна картина през 1911 година. Разказвайки за живота на пра-дядо си, тя споменава: „След това турците пак го погват и той започва да се крие в домовете на различни бунтари, докато не решава да замине за Цариград. Там случайно прочел едно съобщение, че се набират машинисти за Барон-Хиршовата железница. Постъпил на работа, изучил занаята и станал  локомотивен машинист – първият български железничар в Барон-Хиршовата железница. Поне аз така знам, че е първият. А като го назначили да кара влак по линията Русе – Варна, на няколко пъти пътувал с него дяконът Левски, скрит във вагона за въглища и дърва. По това време Апостола често трябвало да пътува за Букурещ, където правил събранията на революционния комитет.“

Тази част от спомена на Костадинка Корчева е преразказана от дъщеря ѝ Божидара Корчева по следния начин: „По поръчение на Българския таен революционен комитет Никола Корчев се връща в Русе и започва работа като резервен локомотивен машинист в Баронхиршовите железници по линията Русе – Варна. Но истинската му работа е да пренася до Румъния и обратно революционна поща, пари, документи и оръжие за святото дело на борбата за свобода…“ и „Той поддържа и осъществява връзката на Българския революционен централен комитет (БРЦК) във Влашко с тайните революционни комитети в България. В тендера на локомотива му неведнъж намират убежище и пътуват тайно Панайот Хитов, Стефан Стамболов и други революционни дейци. Облечен в железничарски дрехи пак по този канал избягва и Никола Обретенов. Има сведения, че сред „опасните пътници“ е бил и самият Дякон Левски…“

Друг автор, който също споменава за връзката на Левски с Русе – в контекста на железницата Русе – Варна е Йордан Цанков. В книгата си „145 години първа жп линия Русе – Варна“ издадена през 2011 година, той споделя: „…Никола Корчев – спасителят на Самарското знаме, работи през 1868 г. като локомотивен машинист. На него е възложено от Васил Левски да прехвърля от и за Румъния пари, революционери и оръжие…“

Изследователят на живота и делото на Апостола – Любомир Дойчев също говори за пътувания му по железницата Русе – Варна:

„Нашите проучвания идват да потвърдят, че Левски е „минал“ на два пъти с железницата през железопътните спирки и гари Ветово, Червена вода и останалите по линията Русе – Варна. Това е станало през декември 1868 г. и през май 1870 г. на път с влака от Русе за Варна и Шумен.“

„Третото последно идване на Левски в Русе става точно на 27 май 1870 г., когато Левски, придружен от Иван Молеров – Македончето, се прехвърля от Гюргево в Русе и оттам с железницата до Шумен и после за Ловеч – революционната столица.“

Изключително ценни сведенията от живота на Васил Левски ни дава полк. Белчо Белчев в проучването си „Сказание за Апостола на свободата“ от 2008 година. Всъщност той е първия наш изследовател, който прави задълбочен и обширен анализ на посещенията на Левски в Русе и движението му из русенския край, съхранени в народната памет и историческите извори, като ги представя в самостоятелно книжно тяло. На няколко места в проучването си Белчо Белчев поставя основните акценти върху новопостроената жп линия Русе – Варна. Тя е притегателната сила, около която се организира и революционната борба, на която Левски не остава чужд…:

„След откриването на железния път Русе – Варна пътят до Цариград се съкращава. Потокът от хора и стоки от Европа тръгва по Дунава  с кораби до Русе. Пристанището в Русе се разраства и поема товарите и пътниците от Европа и по железния път ги откарва до Варна, а от Варна заминават с кораби до Цариград и Одеса. Търговците вече се чувстват защитени от крадци и измамници. Това дава възможност да се организира тайна мрежа от просветени люде българи – добри патриоти, и чужди специалисти, които да събират данни за важни правителствени решения и за движението на турската военна техника по железния път Русе – Варна, и най-вече да подслушват телеграфа. Кой обаче подбира тези хора, какви задачи им поставя и къде трябва да доставят събраните сведения, няма оставени документи. Това е един важен за изясняване въпрос и аз съм уверен, че ще се намерят данни. Че железният път Русе – Варна е бил под контрола на Левски и неговите сподвижници от средата на 1869 г., е видно от писмото на руския консул във Варна до руския консул в Русе: „Революционната организация на българите има най-много съмишленици между служителите от жп линията Русе – Варна“.

Всичко се вършело, без да се записва. Сведения има само за български агент на железопътната компания – Райнов [става въпрос за Теофан Райнов – бел. С. К.] – човек надарен с много знания, много добре запознат с жп. техниката и владеещ английски, немски, френски, руски и турски език. Обслужвал е делегациите посещаващи и возещи се по линията. Виждаме организаторската дейност на Левски в нова светлина – както по отношение на предварителната подготовка, така и за хода на събиране на сведения. От разказа на Иван Бръмчилков, живял в Русе на ул. „Янтра“, потомствен железничар, научаваме, че по спомени на баща му, Райнов навремето се е ползвал с голям авторитет и доверие от страна на компанията. Обслужвал е делегациите, пътуващи от Цариград до Русе и обратно. През 1867 г. султан Азис пътувал до Русе по линията, придружен от великия везир Али паша и военния министър Ружди паша. Той остава доволен от българската община и българското училище и подарява 500 турски лири на училищата. С тези пари са направени два дюкяна и една фурна. Доходите от тях се разпределят за нуждите на училищата и надарените деца. Само Райнов е имал достъп до делегацията и се е хранел на една маса с тях. Именно този Райнов е привлечен в тайната организация и е работел за Левски в русенския край, но още няма данни кой е вземал тайните сведения от него и ги е предавал в центъра (на Левски)…“

Вниманието на Левски към новооткритата железница е привличано нееднократно – при всяко едно преминаване през вилаетския център:

„В началото на април 1869 г. Левски, Христо Иванов и отец Матей тръгват за Русе под предлог, че ще търсят Стоил Попов, другар на Левски от легията през 1862 г. Истинската цел обаче е да разберат ще може ли Христо Иванов да се установи в Русе и ще може ли да изгради резервен таен канал през Дунава за връзка с Централния комитет в Букурещ… Левски и Христо Иванов се уверяват, че отец Матей познава много добре вилаетския град и има много познати поради честите си посещения в Русе и отпечатването на книгата през 1868 г. (в 1100 екземпляра). Познава много хора на които – като добри патриоти, може да се разчита. Най-вече са изумени от находчивостта му и свободно да се движи из града… Още с пристигането си в града, на градските порти става ясно, че контролът кой излиза и кой влиза в града е много строг. Проверяват се тескеретата… Заптиите са особено подозрителни към багажите на пътниците – така става и с дисагите на отец Матей. Той обаче не им разрешава да ги проверяват, а иска да дойде началникът им… Началникът отива при отец Матей, с когото се здрависват по турски, и той получава армаган – хубава кожена торбичка с тютюн и шише балканска ракия. Така тримата влизат в града без да им се проверяват тескеретата. Левски и Христо Иванов не са записани в тефтера, който се води на портата за влизащите гости и къде ще отседнат в града… Тефтерът се води от българин, знаещ няколко езика, от фамилията Султанови, живеещи до днешното „Американско пазарче“… Тримата отсядат в хотел „Гаваров“. Двамата търговци остават в хотела, а отец Матей излиза из града да провери каква е обстановката и да потърси Стоил Попов. Минавайки из града, отец Матей се уверява че търговците могат да излязат и да обиколят града, затова търси Стоил Попов, но не го намира. Връща се в хотела и извежда търговците. Той върви напред, а те го следват. Първо ги отвежда на пристанището, където забелязват заптиите да се изтягат на скелето. Проверява кога ще има кораб за Румъния и тримата се отправят за жп гарата. Там възможността за пътуване е още по-трудна. Денонощно има полиция и трима аскери с началник. Бързо се отстраняват от пътническата гара и отдалеч наблюдават движението по Дунава. По реката плават много лодки и каяци и на българи, и на турци. От време на време забелязват да минават бързи турски гранични вапорчета да оглеждат лодките и каяците. В града има добре облечена полиция, която дебне и проверява всеки непознат. Из града се разхожда много турски аскер.

Вечерта тримата обсъждат обстановката в големия вилаетски център с разнородно компактно население, голям турски гарнизон и пет заключващи се и добре охраняващи се порти… Тук, в стаята на хотела за пръв път се ражда идеята при започването на военните действия и преминаването на привременното правителство на българска земя да се предизвикат големи пожари в целия град, за два, три дни войсковите части, намиращи се на територията на града, да се разстрои управлението на вилаета и да се убие Сабри паша. Много надежди се възлагат и на нападенията на влакови композиции, превозващи войскови части и боеприпаси. С иззетото оръжие се предвижда да се въоръжат много българи по протежение на линията. Тези нападения трябва да се извършат преди Червена вода, за да изчезне оръжието от влаковете и да не могат турците бързо да окажат помощ от Русе…“

Никола Корчев – исполинът със знамето

Започнал железничарската професия в Русе, завършил я като локомотивен машинист във Варна и живял там от 1881 до смъртта си през 1921 г. От десетина години старата двуетажна къща, №37 тогава, с барелефния образ на достолепния старец върху мраморна плоча не съществува. На новопостроената красива сграда – до входа на жилищната ѝ част, но вече с № 35 – мраморната плоча с барелефния бюст и паметния надпис е заменена с табелка и текст върху нея: „В този дом живя Никола Павлов Корчев (1937 – 1921) – поборник-опълченец, локомотивен машинист, спасител на Самарското знаме“. Улицата на дома носи името „Русе“. Така символично за двата града, освен принадлежността им към първата железница у нас, е изявено и още нещо свързващо ги – Никола Корчев. За него разправяли, че:

• Бил висок 2,10 метра, с опълченския калпак – 2,30 м – не мъж, а хала, жива машина на бойното поле;
• Смачкал двама при самозащита и послужил за прототип на Боримечката в „Под игото”;
• После карал парен влак до Букурещ и крил Дякон Левски във въглищата;
• С 11 рани счупил в боя при Стара Загора Самарското знаме и успял да спаси българската светиня;
• С караул от гвардейци яздел тържествено из София, а хората му ръкопляскали – на героя-опълченец Никола Корчев, знаменосеца на Самарското знаме.

© Стоян Стоянов – Комитски