Въглени и звезди – литературна анкета с доц. Едвин Сугарев, направена от гл. ас. д-р Боряна Владимитова[1]

Spread the love

Втората по ред книга, представляваща продължение на емблематичната поредица, подета преди около половин век от Института за литература, под ръководството тогава на проф. д-р Иван Сарандев – литературни анкети с известни български литературни фигури (писатели, изследователи, поети, драматурзи) – вече е по книжарниците[2]. Отново е дело на младия литературен специалист гл. ас. д-р Боряна Владимирова и е с не по-малко интересен събеседник от предходната, чийто главен герой е Ани Илков. Името на доц. Едвин Сугарев винаги е свързано с гражданското поведение, гражданската позиция и техните защита и отстояване. Още в зората на демократичния преход – началото на 90-те години на миналия век –  той се превърна в един от емблематичните образи на бунтарството срещу тоталитаризма. Личността му е много по-известна медийно, ала малко сме тези, които оценяваме поета, учения, изследователя доц. д-р Едвин Сугарев[3].

Най-ценното, което Б. Владимирова прави е, че отърсва скандалния облик на човека и учения Едвин Сугарев. Защото покрай протестите му, покрай шеметната му политическа кариера на дипломат, някак литературният историк и теоретик, творецът, остана в сянка. Изследванията му, посветени на Александър Вутимски, Николай Райнов, Българския експресионизъм, са базисни, фундаментални. Никой както него не успя да прочете задълбочено, аналитично, контекстуално творчеството на Ал. Вутимски и да го утвърди като истинско литературно явление, не само на неговото поколение, ала и на нашето съвремие. Сетне екипната му работа с доц. Александър Йорданов по творческия облик на акад. Николай Райнов също е забележителна. А самият литературовед впечатлява научната общност на филологическите среди още с книгата си отпреди 35 години, посветена на експресионистите – световни и нашенски.

 

Разбира се, имаше цяло едно ядро интелектуално, филологическо по своята професионална насоченост, което от 1990 г. искаше да имаме адекватен политически преход от социалистически тоталитаризъм към модерно демократично управление и такова гражданско общество, което да оформи тип мислене и поведение, които да се наложат на/за цялото ни народонаселение. Само по себе си това благородно щение остана утопия, красива идея, о-станала неосъществима, поради намесата на мафиотските структури в управлението на държавния апарат и оттам стана модел за поведение на голяма част от народеца ни. Добре помня от тийнейджър изявите на проф. Михаил Неделчев, днес на 80, оттеглил се от политическия живот и отдал се на литературния; радикалните призиви на Едвин Сугарев, подкрепян от внушителния Александър Йорданов, поддържани от по-фините и обрани в поведението си ст. н. с. Йордан Василев, Филип Димитров. Имаше и силно женско присъствие – Блага Димитрова и дисидентския й ореол на борец за демокрация, проф. Елка Константинова и опита й да осъвремени и демократизира културния фронт на отечеството ни. Мутрократите, продукт на десесарщината и соц-апаратчиците, внедрени и в самата организация на Съюза на демократичните сили, и в цялата държавна структура, постепенно изтласкаха интелектуалците от полето на държавното управление и сме свидетели на порочното им управление десетилетия наред. Нужен ми е този преамбюл, за да очертая по-ясно фигурата на Едвин Сугарев. Не само поради почти двуметровия си ръст, но и поради гражданското му поведение, което е неделима част от творческия му облик на писател и изследовател. Усещането за свобода – това се носеше в атмосферата на 90-те години на отиващия си тогава ХХ век. Личностите, които споменах създаваха това усещане, утвърждаваха го. Разбира се, силна е ролята на исторически фигури като Йосиф Петров (поетът-лагерник), Радой Ралин, д-р Петър Дертлиев, Илия Минев, Тодор Кавалджиев. Всички тях можехме да видим по митингите на СДС. Те бяха част от тази организация, или си сътрудничеха с нея. Имаше множество предложения за декомунизация на нацията ни – едно от най-разумните беше да се отворят всички досиета и да се разбере, да се види, да се узнае кои са били „ченгетата“, доносничили на Държавна сигурност. За жалост, тази идея беше първо убита, до днес все още държавни ръководители са част от най-порочното и отблъскващото в системата отпреди 1989 г. Голяма част от партийците в СДС се оказаха принадлежност към тази основа, станала структура на мафиотизирането на държавното управление. Щастие е обаче, че емблематичните фигури на Едвин Сугарев, Александър Йорданов, Елка Константинова запазиха достойния си облик и в наши дни: не са сътрудници на ДС, в някакъв аспект дори останаха верни на литературознанието. Важна е ролята в журналистиката – Ал. Йорданов и вестник „21“, а Е. Сугарев беше дълго време част от екипа на „Литературен вестник“[4]. Те са съхранили и едно човешко приятелство по между си и досега, което е рядкост и радва в едно разделно време каквото е днешното[5].

Именно около човешката личност построява своята литературна анкета и д-р Б. Владимирова, в резултат на което са се получили откровени и човешки разговори, посветени на личността, творчеството и литературата. Бих насочил вече по-детайлно изложението си към тази именно проблематика на книгата. Като начало бих изтъкнал, че авторката на разговорите постига балансираност между поета и учения Едвин Сугарев, т.е. двата облика на творческата му фигура са равностойно силно представени. Вероятно поради оформилия се образ и на философ – третичен – се постига и тази естествена симбиоза.

И тази Анкета има своето заглавие, по думите на Б. Владимирова, избрано от анкетирания. А то е цитат от неговата кратка творба:

Със сива пепел

утрото покрива

въглени и звезди.

Най-хубавото че, нямаме пепел, а по-скоро се усеща топлината на въглените и озарението на звездите. Ала в идеята за вулкан (по-нататък в текста ще се разбере!) пепелта, въглените и звездите биха могли да се съчетаят в метафориката на творческото сътворяване.

Още от/с онези две стихосбирки в края на 80-те години, които ще останат „самиздат“ – до първите, които легализират, утвърждават името му на значим литературен деятел. Още тогава е и силната му заявка в литературознанието ни. Под изследването му за Българския експресионизъм стоят знаковите имена на проф. д-р Розалия Ликова и проф. д-р Александър Кьосев – като рецензенти. Самият  Е. Сугарев споделя в Анкетата, че научен ръководител в Института за литература е била проф. д-р Милена Цанева, която е окуражила младия тогава изследовател. Който е пък дипломант на проф. Р. Ликова – още тогава в писмената си работа, с която завършва курса си на обучение в специалността Българска филология в Софийския университет, той се е насочил към „своята“ тема – Гео Милев и експресионизма. По-късната му дисертация пак е с проблематика, разглеждаща българския модернизъм и авангард този път съсредоточен в творческия облик на Ал. Вутимски. Е. Сугарев дори сякаш повече цени последната си разработка, тъй като я е писал почти без да се съобразява и влияе с изследванията преди него. А те не че са многобройни: Борис Делчев има няколко статии, не особено смели, но с историческото значение на първи. Сетне монографията на проф. Божидар Кунчев, която е доста семпла, в сравнение с мащабния и задълбочен поглед на Е. Сугарев. Разбира се, някои епизодични „спомняния-разсъждения“ на Валери Петров или Емил Манов, поместени я като предговор, я като следговор, я като част от общите бележки на Александър Петрунов – на когото всъщност най-много дължим текстовите реализации на Ал. Вутимски – с представителен том, обхващащ поезията му (1989), а подир малко повече от десетилетие – и с томче от прозаичните неща, сред които изключително  ценната повест (или роман?) „Очите, които плачат“ – дело на Университетското издателство „Св. Кл, Охридски“ от 2001 г.

С не по-малко значение е и монографията върху Николай Райнов от 2009 г., реализирана от издателството на доц. д-р Мариана Тодорова. Знайно е колко широкоспектърен е творецът-енциклопедист: поет, романист, разказвач, изкуствовед, теоретик, преподавател, художник. Сякаш, за да покаже, че е достоен, за да разкрие сложния свят на Н. Райнов, Е. Сугарев е не само поет, публицист, учен, ала и художник – книгата му „Избрано“ от 2013 г. със стихотворения от всичките му лирически книги допреди десетина години, е илюстрирана с негови собствени графики, които той нарича: „спонтанети“[6]. Някои са правени и в Парламента, където той е депутат, или докато е дипломат в някое от посолствата на Монголия, да речем. А има стихове, родени и в призрачната атмосфера на Партийния дом, който от 1990 година е административна сграда на Народното събрание. Широтата на творческия облик на Е. Сугарев е плод не само на произхода му – полско-шведски по майчина линия (доц. Текла Сугарева) и музикантски – по бащина (виолистът проф. Стефан Сугарев), ала и поради неистовото усещане за СВОБОДА. Търсенето, защитаването, отстояването на свободата и истината – това е в основата на всичките му занимания в полето на изкуството. Това е неговата голяма и единствена тема – глобална тема: свободата, търсеща и отстояваща истината. И в този смисъл цялостният облик на Е. Сугарев е идеалистичен. Вероятно затова той съумя да запази човешкото си достойнство, а сетне съхрани и разширява и до днес творческия си облик. Той няма нищо общо с днешните ганьовски политици[7]. Аристократизмът и благородството, което той носи, напомнят на оная осанка, която имаха; на ония ореол, който носеха Йосиф Петров, д-р Петър Дертлиев, Радой Ралин – които мечтаеха за нормална държава, за нормално живеене на хората, сиреч свободно от комунистическите недъзи и предразсъдъци на соц-обществото отпреди 1989 г. Които искаха безкръвна революция и снемане на тоталитаризма. Най-тъжното е, че тези идеи, които бяха и на самия Е. Сугарев, а и на много от искрените, честните членове на СДС, реално бяха изместени от пошлото, примитивното, парвенюшкото – носене от вихрушката, продукт на най-омерзителното от комунистическия режим – живковизма в онзи му вид, приближаващ се до най-отвратителното в характера на литературния герой, създаден от Алеко Константинов преди 130 години.

Трябва да се изтъкне умението на Б. Владимирова да предразположи един интровертен човек[8] да заговори открито за себе си. Интровертният е задушаван в един супер екстравертен свят на външната показност, разкритост. Той рядко говори, рядко търси други хора, но когато сам стигне до човека, когото е допуснал и на когото има доверие, разкрива съкровено душата си. Дълбинният разговор на размишлението-изповед – ето това постига Анкетата. Тя следва познатия модел – изходна точка е детството на Е. Сугарев. Той е второто дете в интелектуалното семейство на професор музикант и майка преводач от немски език, доцент, преподаваща в Софийския университет. Т.е. аристократичното лъха от него, защото е заложено. Финесът, богатата култура, ала най-вече широтата на мирогледа – с това впечатлява Е. Сугарев. Респектира с липсата на предразсъдъци, либералността му отговаря на усещането за демократичните принципи, за които той и до днес настоява, и до днес с е бори. Силно впечатление прави и високият морал, който притежава Е. Сугарев. Не само гладните протести, с които той настоява(ше) за справедливост, ала и личностното му, професионалното му поведение – след като президент става Георги Първанов (или още агент Гоце) – Е. Сугарев напуска доброволно поста си на дипломат, защото е в разрез с разбиранията му, защото новият тогавашен държавен глава е от партия, носеща тежкото наследство на комунизма. И още един важен детайл ми се ще да откроя, свързан с честността на доц. Сугарев. По убеждение на Петър Стоянов[9] той заминава на дипломатическа мисия в Индия, а по-сетне и в Монголия, ала условието му е „да не изгонят някой посланик“[10], за да отиде той на негово място – изключителен пример за почтеност, етичност, които днес са дефицит в целия ни обществен строй. Апропо поема поста, защото се противопоставя на онези фигури, които реално рушат структурите на СДС – не безизвестните тъмни герои на нашето настояще: Йордан Цонев и…Христо Бисеров! Тези откровени подлеци и политически хамелеони доказаха своята безскрупулност и аморалитет – можем само да съжаляваме, че все още са част от държавния апарат, който вони ако не на гнилост, то на ганьовщитет…

Така  успява да предразположи своя събеседник Б. Владимирова, че той споделя и труда, върху който работи в момента – книга за Борис Христов. Като далечен план е монография и за Георги Рупчев. Неусетно стигаме и до откровението за учителите в литературата – споменатият днешен класик Борис Христов, който също демонстрира едно гордо и достойно поведение – отказва всяка престижна за другиго държавна награда в знак на протест срещу безумното управление на държавниците ни. Друг майстор, от когото се е учил е Константин Павлов. Едно име, останало и до момента в сянка от полезрението на правещите учебни програми. Покрай имената на съвременните големи се нареждат и имената на силни поети от по-ранно време – Александър Геров, Христо Фотев, Дебелянов, Вапцаров. Анкетираният е подразнен от лицемерието на българските властници: първо да унищожат поета, а сетне, посмъртно да му оказват фалшиви почести, помени, че и погребения (случаят с К. Павлов![11]).

Е. Сугарев е бунтар, борец за справедливост, ала той носи и един хуманистичен устрем: „Трябва да бъдеш внимателен към всичко живо. Към хората особено“[12]. Тази негова внимателност и деликатност силно се усеща. С огромно уважение говори за жените, с които е имал брачен съюз. За колегите си. За преподавателите си. Вероятно тези добродетели са следствие от искрената вяра в Бога, която има Е. Сугарев. Няма как истински християнин, или духовник, да бъде нищ духом. Напротив –  неведнъж Е. Сугарев демонстрира благородство. Силно повлиян е от източните религиозни учения, свързани с будизма. Потапянето в културата на Индия, сливането с онзи тип мислене, синтетичност, полюсност, но най-вече с призива на Махатма Ганди – да се воюва без оръжие, без кръвопролитие, а със силата на дипломацията, разума и словото – ето това е успял да улови. Мистичното, дълбинното, философското умение да работим, да мислим, да живеем – сякаш това се опитва да внуши и предаде на читателите си Е. Сугарев в тази Анкета.

Интимното, любовното чувство е изразено по красив начин в лирическото творчество на Е, Сугарев[13]. Той може да го побере в шокиращо кратката форма на хайку или есемес-поезията, а същевременно може да предложи и по-обемна форма. Сам той споделя, че писането при него е по-скоро на принципа на джаза, на синкопа[14]. А това носи устрема на експеримента, на новаторството, на модерното строене на стиха. Като всичко е подчинено на разбирането, че „любовта е отговорност“, „нещо като клетва, която приемаш да се грижиш за партньора си в добро и зло. Любовта е нещо, което обогатява душата. Разтваря я за нови пространства“[15]. А с любовта е свързан и образът, представен, т.е. фикционален, ала и реален в съдбата на влюбващия се лесно и разлюбващия се Е. Сугарев. За него  Жената е многоизмерна, своеобразен път към съвършенството. Възвишена е в неговите разбирания: „Според мен жената е от една страна, партньор, а от друга страна, различните жени се наслагват в един център в сферата на идеалното, наситен с енергия и красота“[16]. Любовта е „по-висока и по-духовна сфера на отношенията“, защото „ние не сме родени да бъдем сами“[17]. И тук бих споменал, че този кристален оттенък в любовната лирика на поета сякаш остава недовидяна, неизтъкната достатъчно. Някак повече се извежда на преден план „скандалното“ като откровение на биофизиологично назоваване или метафоризиране. А това чисто и красиво влюбено-говорене като стил и маниер е кодирано в кратките форми:

Дори и камъните вече се здрачиха

само моето момиче още свети

или пък (уж) пейзажното:

Не могат

да не танцуват

тези цъфнали в розово вишни,

ето още едно пейзажно:

А толкова нежно

коренът

обладава пръстта.

Подобни стихови откъси пръв вероятно създава в нашата лирика Александър Геров от по-старите ни поети. Затова предполагам този неординерен лирик[18] е близък по усещане на най-отявлените ни постмодерни автори каквито са Ани Илков и Едвин Сугарев – и двамата го споменават в своите изповеди с Б. Владимирова. Чувстват като свои учители Константин Павлов или Борис Христов, ала преди тях много важно място в развитието на нашата поезия заема творческата еволюция именно на Александър Геров.

Покрай темата за любовта и жената Б. Владимирова въвежда и своята дисертационна за женските коси, които обвързва със света на приказното. Една страст и на анкетиращата, и на анкетирания. Покрай заниманията си с Николай Райнов Е. Сугарев се е докоснал по-детайлно до приказния свят и интерпретирането му. Приказката е онзи стародавен модел, носещ предлитературното, митологичното, ала и съграждащ фикционалитета на литературното словотворене. Не всеки може да създаде приказка. Не всеки има дарбата на разказвач. А тя вероятно първом се проявява именно в полето на приказното говорене. От тук и можем да прозрем внушението, достигнало до убеденост, че детското творчество, т.е. това творчество, което е създадено за деца, никак не е проста работа. Това е част от общонационалния репертоар на дадена литературна история. Имаме не малко примери и при нас за еднакво силни автори в полето на детското творчество, и на това за възрастни: Ангел Каралийчев с неговите приказки, но и с магията от сборника с импресии „Ръж“; от стиховете за най-малки на Дора Габе до сложната психологическа проза на „Някога“; от „Златно сърце“ до „Провинциални сенки“ и „Нощни пеперуди“ на Калина Малина. Ако това е класическият период все пак, нека изтъкна и че в нашето съвремие имаме подобни автори – Георги Константинов – „Туфо рижият пират“, но и сериозната му лирика; или проф. Симеон Янев с „Преди да изляза на ринга“ (1970), „Нощ и ден, ден и нощ“ и „Биография на мъртвия век“ (2022). Самият Николай Райнов е великолепен пример в това отношение: автор на чудесна проза за деца, ала и сред най-сложните, езотеричните автори за възрастни. Тук ми се ще да направя и бележката, че прозата на Б. Владимирова, каквато познаваме от първата й книга с разкази, също се движи на границата между детската фантазност и условната фикционална сериозност на повествованието за възрастни[19]. Вероятно най-сближаващото между двата стила писане – за деца, и за възрастни – е в полето на разбиранията за свобода и за експеримент – и при двата вида творчество са важни тези усещания. Не случайно в разговора присъства и новатор какъвто е Чавдар Мутафов – и в метафората за зеления кон, и в „Дилетант“, а и в „Марионетки“ – можем да провидим както едното, така и другото, а в образността – причудлива, нестандартна, мамеща – дали не бихме раз-познали начина за писане, насочен към детската аудитория? Че како му пречи на едно дете, ако конят е зелен?[20] Тук бих добавил, че самата Фани Попова-Мутафова има подобен разказ за манекенка-кукла, слязла от витрината на магазина (не е ли това идеята за марионетката?! Предадена в по-друг ракурс, доближаващ се до приказното начало), а и малко познатия й роман „Зарко и хвърчилата“, където можем да открием далечно сходство с архитекта, но и бащата Чавдар?! От тези въпроси и проблеми се стига до откровенията, свързани с творческата лаборатория на Е. Сугарев. По блестящ начин пред нас се разкрива психологията на литературното творчество: поетът пише по обратния принцип, който познаваме за поява на стиховете при Пейо Яворов, антипод е по отношението и на редактирането, което е така присъщо за Пенчо Славейков. Е. Сугарев определя своя маниер на писане по-близък до теоретичните постановки на Гео Милев – то и затова разглежда, предполагам, експресионизма така задълбочено в научните си разработки: „вътрешният ритъм в смисъла“, „алитерациите, а не метричните схеми и рими“[21] са важни за него. Сетне интересни са самонаблюденията, в които Е. Сугарев споделя, че „поетът е с оголени сетива“ – сам е, незащитим е, раним – изстрадва битието, изживява всичко в себе си наново, за да пре-сътвори света. Тези наблюдения са именно важни и същностни за психологията на литературното творчество. Разбира се, в много по-синтезиран вид от впечатляващия двутомник на акад. М. Арнаудов. Актът на писане поетът сравнява с „избухване на вулкан“[22]. Неусетно стигаме до разбиранията за света-библиотека (ала Борхес), за тъжната съдба на библиотеките днес – пустеещи места. Емоционално поетът ни въвежда в своя (респ. в неговия!) свят-библиотека: Борхес, Библия, Аполинер, Борис Христов, Иван Методиев, Константин Павлов. Усещането за свобода се обвързва с идеята за игра, а то пък с експеримента – така естествено и логично повежда разсъжденията си анкетираният, че научното говорене не е усетено в теоретическата му тежест, а то става органично, онтологично говорене. Съвсем нормално е към тези състояния да добавим съзерцанието, стигащо до транс, до медитация, а оттам и усещането за мистичност, разбирането за свещенодействие при самия творчески акт. Словотворенето е разбирано като вълшебство (пак близост с приказката, с писането за деца)[23]. Самото ни живеене е вълшебство. Повече в небето трябва да гледаме, повече с духа си да живеем. Сякаш точно това се опитва да каже, да ни посъветва, да изиска от нас поетът и ученият Е. Сугарев.

Бележки:

[1] Предложеният критически текст има за задача да отрази и популяризира дейността на Института за литература по проекта, свързан с литературното анкетиране. Това е реално трети материал, в който се проследява процеса: анкетите, взети с Радой Ралин, Ани Илков и с Едвин Сугарев.

[2] В предишен текст съм допуснал неточност: в паузата, която настъпва след ръководенето на Проекта от проф. Ив. Сарандев, има няколко силни публикации на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“: Велкова-Гайдарджиева, А (2017) Разговори със Светлозар Игов, Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“; Станков, Иван (2017) Анчо Калоянов: литературна анкета, София: „Хермес“. А през 2008: Анчев, Панко (2008) Найден Вълчев: литературни анкети, София: „Захарий Стоянов“. Караманова, Златка (2003) Христо Черняев. Литературна анкета, София: Мултипринт.

[3] Ценното на Анкетата е, че се насочва именно към този облик на обекта си – доц. Е. Сугарев, видян, представен като творец и изследовател.

[4] Тук е мястото да изкажа своята персонална благодарност към доц. Е. Сугарев, който през 2006 г. в брой на „Литературен вестник“ отпечата моя отзив, посветен на „Бдин“ – стихосбирката на днешния доцент в Института за литература Иван Христов. Сред основателите на изданието е. дълго време е сред редакторите. В Анкетата разказва за различието, което се е породило между него и екипа, което го е накарало да подаде своята оставка и да прекрати дейността си там. Запазва дискретен и възпитан тон, въпреки обидата, която му е нанесена от по-младите му колеги. Към неговата журналистическа дейност бих причислил и някои от книгите му – особено тези, които са посветени на Никола Филчев и фалиралата КТБ. В тези свои текстове Е. Сугарев изпъква като разследващ журналист. Изисква се смелост, доблест и отговорност за такъв тип дейност. Приемам, че това е част от неговата цялостна гражданска позиция, която той до днес демонстрира.

[5] Приятелството между Ани Илков и Едвин Сугарев също е оцеляло въпреки превратностите и сътресенията и определено радва. Достойно за уважение е когато двама учени, когато двама мъже, отстояващи винаги гражданските си позиции запазят другарството по между си. (Другар има и положително значение, то е със смисъла на идеята за приятелство, за съжаление, една отминала епоха постави печата си на обезличаване на словоформата!).

[6] Владимирова, Боряна (2022) Въглени и звезди. Литературна анкета с Едвин Сугарев, София: ИЦ „Боян Пенев“ (стр. 36). За удобство по нататък в текста си ще посочвам изданието като: Анкетата… .

[7] Сам така ги назовава Е. Сугарев в Анкетата.

[8] На представянето на „Въглени и звезди. Литературна анкета с Едвин Сугарев“ от Боряна Владимирова на 21. 11. 2022 г. в Института за литература самият Е. Сугарев сподели са интровертността си. И на определени места в текста тя силно проличава, без да се натрапва – примерно стр. 20 от Анкетата.

[9] Президент на република България за периода 1997 – 2002 г.

[10] Анкетата… стр. 113.

[11] Анкетата… стр. 166.

[12] Анкетата…стр. 20. Тук ми се ще да кажа, че за да се постигне точно този образ на Е. Сугарев голяма роля има цялостната композиция на Анкетата. Особено ценни са двата заключителни акорда – думите За него съответно от Силвия Чолева и от Илко Димитров. И двамата съвременни майстори на словото, носещи усета на литературния критик, утвърждават най-силното като усещане у своя събрат – стремлението към свобода, красота, самоусъвършенстване. А така реално се постига общото усещане за достоен и почтен гражданин и творец какъвто е Е. Сугарев.

[13] Чистотата на любовното чувство се противопоставя на покварата от тоталитарното: на самия 9 ноември 1989 г. Е. Сугарев сключва граждански брак с П. Ватова – това е знак за/на съзиданието, на сътворителството, на съграждането на дом, семейство, което се противопоставя на диктатурата. Така че Е. Сугарев е не рушител, а съзидател, ако правилно разчитаме семиотиката в този епизод от живота му.

[14] Подобна е техниката и на Живка Симова особено в третата й стихосбирка „Подреждане на хаоса“ (2022).

[15] Анкетата… стр. 25.

[16] Анкетата…стр. 24/25.

[17] Анкетата…стр. 27.

[18] Определението е на проф. Симеон Янев – повече виж в: Янев, С. (2004) Малък речник на българската литература, София: СЕМА РШ.

[19] Владимирова, Боряна (2016) Епизоди от нарцистичната градина, София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

[20] Повече виж в: Анкетата… стр. 35, 36: „онази свежест, която човек е имал като дете, в която всеки обект се възприема като видян за пръв път“.  Детето свободно възприема фантазното, опитва се да го свърже с реалното в полето на играта най-често. Но освен всичко друго, детето е лишено от предразсъдъци, неговото съзнание е по-освободено (не е обременено).

[21] Повече виж в: Анкетата…стр. 35. Яворов в Анкетите, проведени от акад. Михаил Арнаудов, твърди, че първо „чува“ думата-мелодия, музикален мотив се явява първо, после – самото слово. (Арнаудов, М. (1970) Яворов. Личност. Творчество. Съдба, София: Български писател).

[22] Анкетата… стр. 39.

[23] Анкетата…стр. 47.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.