Уиски с лед и сълзи, или носталгична любов[1]

Spread the love

Кой би могъл да предположи, че името на Педро Русеф ще нашуми покрай президентката на Бразилия Дилма Русеф, негова дъщеря от втория му брак. През 2011 г. по повод нейното посещение в България, в пресата гръмва поредната журналистическа сензация: „Поетесата, наричана „Вечната и святата“, поддържа връзки с Петър още от годините в Париж до самата му смърт в Бразилия през 1962 г. И двамата имат необичаен живот, особено по време на войната и властите в родната им страна, с които са принудени да се съобразяват. [?] До днес в България се носят слухове за тяхна любовна връзка, макар писатели и академици, изучаващи поетесата, да настояват, че няма конкретни доказателства… При визитите ѝ в Южна Америка тя задължително посещава Петър в Бразилия.“[2]

Педро Русеф със семейството си. Съпругата и двете деца – Игор и Дилма Русеф, около 1950 г.

Ето как се раждат митовете и легендите. Написаното е толкова категорично, сякаш Багряна през ден е прескачала до Южна Америка и до Бразилия, което е невъзможно, разбира се, особено по онова време. Журналистът се позовава на „писателите съпрузи Йордан Василев и Блага Димитрова, автори на биографичната книга „Младостта на Багряна“.

Обаче нито в първа, нито във втора книга за Багряна е публикувана подобна информация. Двете книги проследяват живота ѝ до излизането на „Вечната и святата“ през декември 1927-ма, а познанството ѝ с Педро Русеф е от 1960 г. Предположенията, че Багряна и Русев имат дълга връзка „още от Париж“, също се оказват без основание. През 2011 г. Блага Димитрова отдавна не е между живите и да се намесва името ѝ в журналистически сензации не е редно. Какво е разказал съпругът ѝ през 2011 г. и колко е бил пресен споменът му, можем само да гадаем…

Трета книга за Багряна не излиза, а в личния разказ на поетесата пред Блага липсва подобна информация. Няма такава среща и в спомените на Багряна за Париж. Напротив: по всичко личи, че те се срещат за пръв път, когато поетесата пристига в Рио през юли 1960 г. В публикувания тук спомен тя съвсем искрено разказва, че в България за него ѝ е говорил Николай Марангозов. Двамата с Петър Русев били съученици от Априловската гимназия в Габрово, и той също пишел стихове. В стихотворението „Уиски с лед и сълзи“ Марангозов съществува и го пита дали още пише стихове и няма ли да се завърне в родината.

Има и друг вариант: Багряна да е познавала първата съпруга на Педро, Дуся Янкова (1906 – 1965), детска писателка и преводачка. Напълно е възможно да са се познавали и Багряна да е поела ангажимент да говори с него за сина им. Това разказва Анна Петрова, дъщеря на Дуся от втори брак. Това е повече от възможно, но тук Багряна не е споделила този сюжет.

Споделя друго: че познава Ран Босилек, псевдоним на Генчо Негенцов – юрист, съпруг на лелята на Петър Русев. Детски поет. Провъзгласен в книгата на Младен Инджов за „един от най-големите поети в българската литературна история“[3].  Възможно е да е ставало дума за племенника му. Шокиращата новина, че е жив, идва през 1948 г. Ран Босилек провокира Багряна да пише за деца, защото първите години след Девети са тежки за нея, дори името ѝ не се споменава:

Багряна: „След Девети, през тези години повече пишех детски стихчета. Иначе трябваше да пиша винаги в схемата – първомайски, деветосептемврийски, за Димитров, за Димитровград – всичко беше тематично диктувано отгоре. И като си бях без работа и има нужда хляба си да изкарваш, ще пишеш… Тези теми, които за възрастни се искаха, в тези десет години, се искаха и за деца – само с определен стил и език, според възрастите.“

Истината е, че емигрантът още първия ден долита със самолет от 700 км, от Белу Оризонте до Рио, развълнуван и запъхтян се втурва в хотела, жаден за среща със сънародник: от друга планета жена. Ако познанството им бе свързано с някакви Парижки потайности, Багряна би споделила тази тайна с Блага.

От настоящия разказ става пределно ясно, че се виждат с него за пръв път в живота. Педро Русеф изобщо не знаел кого очаква: „Прочетох във вестника, че ще дойде българска писателка, и си представих някоя като Ана Карима. Много бях щастливо изненадан!“

Двете сини очи

тъй учудено взряха се в мене,

сякаш тук бях долитнала

от нереална страна.

И ти цял бе тревога,

обърканост тъй откровена,

сякаш беше пред тебе

от друга планета жена.

А тя: „Като отворих вратата – един грамаден българин, светъл. Но брадата му трепери, сълзи му текат, от десетки години не е виждал българи. От 46 години е вън от България[4]. Бил в Аржентина. Аз го каня, веднага седна, но не може да дойде на себе си, задъхан – аз излязох малко, за да му дам възможност да се успокои…“

Багряна със съпругата на Педро Русеф и дъщеря им Дилма Русеф, която е на 13 години. 1960 г.

В спомена на съпругата на Педро Русеф, записан от проф. Румен Стоянов, бивш посланик в Бразилия, се твърди, че Багряна е братовчедка на Русеф[5]. Друга легенда. Истина е, че в малка България всички са „братовчеди“, но вероятно Педро Русеф я е представил като роднина привидно, за да не събуди някаква ревност у младата си бразилска съпруга, почти 30 години по-млада от него. В това отношение интересно за психологическа интерпретация е твърдението на съпругата, че на португалски името Багряна звучи много тежко, сурово, защото се асоциира с хищната риба Багре. Тя отговаря, че на български звучи много красиво[6]

Известно е, че в анкетата с Иван Сарандев Багряна „легализира“ стиховете си от Бразилия, като ги свързва изрично с друга личност – Джон Добрев, емигрант от 50 години, секретар на Асоциацията за културен обмен Бразилия – България. Възрастен човек, който по-късно се връща в България, за да умре в родината си[7]. Но не е виновна Багряна, а обстановката и системата в България, създадена от Държавна сигурност. Дали Багряна би имала каквато и да било възможност повече да пътува, ако тя бе споделила, че там се е срещала с „невъзвращенеца-капиталист“, дори е гостувала на семейството му и т.н.

От спомена, записан от Румен Стоянов, става ясно, че тук Багряна е общувала и с Цветана Папазова, „сестра на Христо Бояджиев, бивш дипломат и невъзвращенец (братов син на Трифон Кунев), човекът-списание, издавал го в Рио цели 30 години (1962 – 1992) с надслов „Български преглед“[8]. По данни от Трифон Кунев-младши Христо Бояджиев завършил право в Сорбоната. 1942–1943 г. е секретар на посолството в Букурещ. Емигрира в Бразилия през 1948 г. Свързва се с българските емигранти в Париж и Бразилия и създава Български свободен център – може би единствената организация на българските политемигранти с център Париж. През 1991 г. завещава пари на племенника си, за да създаде фондация „Трифон Кунев“ и да превърне къщата в с. Ъглен в музей.

Това са „опасни връзки“. Багряна много добре знае това. По това време България няма дипломатически отношения с Бразилия и затова няма посолство там. Не е маловажно, че още преди да замине, от Комитета за връзки с чужбина я насочват за помощ тъкмо към Джон Добрев, запазил българското си поданство и дори партийното си членство. Този факт тя изрично подчертава няколко пъти в разказа си. „Единствена наша връзка с Бразилия“, повтаря Багряна пред Блага, която също добре знае какво означава това: така са ѝ казали в инструктажа преди заминаването от Комитета за българите в чужбина, където всички знаем, че бяха хора всякак „подготвени“.

По тази причина важно е било за Багряна да легализира стиховете тъкмо чрез легитимацията на Джон Добрев. По същите причини, поради които казва по друг повод за Рибейро Коуто – че не бил комунист, и уточнява – комунист, или „по наше разбиране „прогресивен“. Но затова пък демократ и хуманист…

Ако се доверим само на казаното в анкетата с Иван Сарандев, за която Багряна се готви предварително и претегля думите си с известния ни вече „капкомер“, действително тук името Педро Русеф се среща само веднъж, изпуснато между другото, и то като страничен персонаж, само „придружител“ при нейното посещение в чифлика на българката доня Роза.

Този доверителен разказ пред Блага още веднъж доказва, че описаните в бразилските стихове преживявания са свързани тъкмо с „придружителя“ Педро Русеф. Но тук не става дума за прикриване на любовна връзка, става дума за неговата политическа неблагонадеждност, което е много по-опасно за отношенията ѝ с властта.

Интересно е, че Багряна и в този разказ, осем години след срещата, описва Педро със същите метафори като в стихотворението „Уиски с лед и сълзи“: хванат в златна мрежа, като паяк, само ако спре, ще изтърве нишката: „Предприемач на големи здания, небостъргачи, работа с милиони в банките. В такава златна мрежа е хванат…, така е заплетен в тази мрежа, че като паяк, само ако спре, ще изтърве нишката.“ „Не мога да спра, особено при тази информация“, така казвал. (По-късно образът на Мрежата използва и Блага в романа „Лице“, но като символ на друга мрежа, тази на Държавна сигурност.)

Тя е била просто „окупирана“ от него, това е точната дума, която той (или тя?) използват. С една възможна невъзможна любов – на емигранта, неистово копнеещ по родината. Така се e родило стихотворението „Носталгична любов“. Багряна добре разбира, че той вижда през нея родината, изгубените си близки: „безутешната майка и своята мъртва сестра“. „Той малко прекали“, казва тя, но в думите му за последната, последна и неизпитана любов, у него говори носталгията, неугасима в уиски, лед и сълзи, избликнала като „гейзер“:

Говори за последна,

последна любов неизпитана.

Говори – и очите ти сини

горяха пред мен.

Аз ти вярвах и не,

и дълбоко, дълбоко разбирах:

аз приемника бях,

адресанта, родино,

бе ти. 

В стихотворението става дума за неговата „мъртва сестра“. На тази негова сестра, Вана Русева, учителка, която умира на 43 години, е кръстена дъщерята на Педро,  Дилма-Вана Русеф. Сега много известна като ex президент на Бразилия. Безутешната майка умира една година след сина си, на 85 години (13 декември 1963). Телеграмата за неговата смърт е с дата 8 септември 1962, публикувана отново от Людмила Хр. Малинова: „Съжалявам да съобщя за кончината на Педро на шести. Прегръдки. Дилма“[9].

„Той малко прекали“ – казва Багряна пред Блага. „Но ако слушахме разума само, колко беден щеше да бъде животът ни…“ – казвала го е вече за нейните „Словенски потайности“. Само погледнете как сияят двамата с Педро Русеф на бразилската снимка – всичко е било на границата на възможното…

Ако любовта е невъзможна – възможни са стиховете: един паралелен живот. А и какво значение има, щом се е родил „Бразилският цикъл“ – и особено силните „Носталгична любов“ и „Уиски с лед и сълзи“, „Шепа сняг“. Един красив мъж, „най-високият мъж, когото видях в Бразилия, светъл, със сини очи“, една възможна-невъзможна любов – и стихове: свръхценности за поетеса като Багряна.

Не можем да третираме все пак твореца като „измамник“, макар „измамник с ангелско лице“, колкото и да си играе с различните си образи. Нали затова е писател, творческа личност, не е длъжен да се разкрива изцяло, има милион превъплъщения. Освен това всеки образ е синтез. Но животът на един голям творец е вече текст, който задължително трябва да бъде разчетен литературноисторически.

Твърде пресилено е да се твърди, че „бразилската връзка“ на Багряна е „връх в нейния двойствен живот“. Съвсем обяснимо е, че личните вълнения остават несподелени в официалните изявления и отчети за пътуването. Все пак личните спомени и дежурните задължителни отчети са от различен порядък. Не можем да очакваме тонът и информацията в двата жанра да се покриват.  

Но истина е, че Багряна много внимава и се съобразява с това, какво, къде и за кого говори – с пословичната си овладяност. Знае, че една непремерена дума може да ѝ коства бъдещите пътувания. А пътуването е нейният модус вивенди, нейният начин на употреба на живота.

Да, живеем в двойственост. Но трябва да различим онази, която ни е наложена, от тази, която избираме в съгласие с някакъв интерес, от други съображения – без да сме принудени на това. Нека се обърнем отново към Борис Делчев. Със своя дневник той се превърна в социално-културен антрополог на това общество. Ето един цитат, записан тъкмо по това време, намира се във все още „неизвестните“ страници от дневника:

Делчев: 21. ХI [1964]  Мисля, че никога хората не са живели по-двойствен живот от сега. Маската е станала неизбежен придатък на човека във всички обществени прояви. Щом напусне семейната и приятелска среда, човек става неузнаваем – слушаш го и не можеш да разбереш той ли е или някакво случайно негово подобие. . . Маската се използуваше, разбира се, и при стария режим. Но това не правеше особено впечатление – смяташе се за естествено проявление на един свят, който береше душа. А днес е друго: с нея си служат и тези, които говорят от името на бъдещето. Така лицемерието се обявява мълчаливо за добродетел, която се поощрява и награждава – става еталон за гражданско поведение.“[10]

Кой е Педро Русеф всъщност? Роден на 29 януари 1900 в Габрово. Баща му е търговец. Дипломира се като юрист през 1923 г. и постъпва на работа във фирмата на вуйчо си Захари Корнажев, баща на Петър и Цоньо Корнажеви.

„Интересува се от поезията на младата българска поетеса Елисавета Багряна, чиито стихотворения много харесва. И по време на емиграцията му той носи винаги със себе си първата ѝ стихосбирка „Вечната и святата“, която излиза от печат през 1927 г.“[11] – Това е много интересно, но откъде е тази информация? Достоверна ли е? Не успях да намеря отговор. Още една легенда. Ако беше реалност, Багряна не би пропуснала да спомене този факт.

През 1929 г. Петър Русев сключва брак с Евдокия (Дуся) Янкова. Тяхната лична история е просто роман в романа. Младият юрист вижда момичето на един прекрасен портрет в офиса на майка ѝ на улица „Веслец“. Портретът е на Коста Щъркелов и мисля, че го открих. Намира се в галерията в Свищов. Постъпил е с фонда на Александър Божинов.

„Незабравка”, худ. К. Щъркелов

Въпреки че на портрета пише „НЕЗАБРАВКА“, 31 май 1924, това е тя, Дуся Янкова, родена през 1906 г. Девойката на портрета е  точно на нейната възраст, около 18-годишна. Щъркелов обикновено не разкрива точните имена на моделите си. Но мелодията на лицето е същата като на единствената снимка на Дуся, която ми е известна, но тя е след раждането на бебето ѝ, тоест след 3 април 1930 г.

Така и не успях в пандемията да открия родственицата, която единствена може да идентифицира портрета. Ако някой знае нещо повече, моля да се обади. Засега за мен това е тя, Дуся Янкова – забравената „НЕЗАБРАВКА“ на Коста Щъркелов.

Влюбен в момичето от портрета, Петър грабва влака и заминава за Будапеща, където Дуся следва в консерваторията. През 1929 г. сключват брак. В края на годината обаче съпругът изведнъж изчезва мистериозно, без да се обади на никого. По всяка вероятност причината е финансов фалит. В едно от писмата иска прошка от вуйчо си. Дилма Русеф твърди, че е бил „политемигрант, убеден комунист“. Според роднините – никога не се е занимавал с политика. Мислят го за мъртъв 18 години. Обажда се едва през 1948 г. на майка си. Пишат си писма,  праща пари, снимки и подаръци.

На 3 април 1930 г. съпругата ражда син, Любен-Камен Русев. В името е кодирана любовта ѝ към бащата: Камен означава всъщност Петър. Дори след много години Дуся подписва писмата си: „Винаги твоя Дуся.“ Не ѝ стига нещастието да бъде самотна майка, но и цял живот е преследвана от Държавна сигурност като съпруга на „невъзвращенец“. Умира през 1965-та, три години след Петър Русев.

Синът става хидроинженер. Срещата със сестра му остава неосъществена мечта, умира през 2007 г. Момчил Инджов разказва в интервю, че когато идва в България, Дилма Русеф оставя венец с надпис: „На моя скъп брат Любен, с когото кръвта ни обедини, но историята ни раздели“[12].

Снимка на Багряна от паспорта за Бразилия

До 1944 г. Петър Русев живее във Виена и после във Франция. Работи тежък физически труд. От Франция заминава за Аржентина като търговски представител на немски концерн, а оттам за Бразилия. Като строителен предприемач бързо успява да натрупа значително състояние. През 1946 г. се жени за красивата дъщеря на богат скотовъдец, учителка. Имат три деца: Игор, Дилма-Вана и Цана, кръстена на майката на Петър Русев.

Едва когато прочетох изключителната книга на г-жа Милка Пурел, където е описано родословното дърво на Дилма Русеф, дълго три метра, успях да разбера и осмисля някои много важни факти. Оказва се, че ген. Руси Стефанов Русев е чичо на Педро. Министър на войната в правителствата на Добри Божилов и Иван Багрянов преди 1944. Съден от Народния съд и разстрелян на 1 февруари 1945. Родственик също и на Дочо Христов, министър на вътрешните работи по това време, разстрелян  през октомври 1945.

Със сигурност Багряна е знаела тези факти, но не споменава нито дума – дори пред Блага през 1968 година, пази това в дълбока тайна. Но сега вече, след  информацията, която излезе в медиите около Дилма Русеф и баща ѝ, в стиховете на Багряна от Бразилия може да се прочете една друга, паралелна реалност. Ето защо „невъзвращенецът“ така жадно „окупира“ гостенката. Жаден не за обикновени  „вести“ от България: – жаден за истината – „за живи и за мъртви“. От него едва се „откъртва“ въпросът: „непресекващ, неизменен – от дълго време чакащ просветление“. Сякаш скала се събаря:

Кажи ми истината.

За живи

и за мъртви.

Това не е просто въпрос на човек, който страда от носталгия, колкото и дълбока да е тя. Той се интересува – на живот и  смърт: от истината. Втренчил поглед в далечната вестоноска от родината, ръката му нервно потреперва:

В тежките години

на кървави борби, война, заблуди,

от твоите връстници не малцина

в затвор и в бой,

и от разстрел загинаха…

–Какво разказвам?

–Чувам, тежко дишаш.

Интересно е как Багряна се е осмелила да фиксира този разговор в стихотворение в началото на 60-те години. Поетесата действително си е играела с огъня! Но в съвсем различен смисъл. Вероятно е била сигурна, че фактите ще се изтълкуват в обратен смисъл, тъй като са казани с познатите клишета на соцреализма. Освен това тя вече се е застраховала в стихотворението „Далечност“:

За нас далечност непреодолима

в пространствената днешна близост

има.

Защото читателят не е знаел фактите всъщност, не е знаел родословието на енигматичния бразилец от български произход Педро Русеф. Ясно е, че дори тайните цензори не са знаели, така и нищо не са разбрали… Как в такъв случай Багряна да не се чуди как да прикрива за кого всъщност са написани тези стихове! Такъв голям риск е поела наистина – да каже:

Но паметта за тях е будна

и обичта в сърцата не изстива,

и те за нас не мъртви са,

а живи!

–Чувам, тежко дишаш.

Безпощадно ясно става за емигранта: пътят назад е невъзможен. Ти съвсем посърна,  люта треска те разтриса: – Не, нямам, нямам вече аз родина…

От стихотворението „Далечност“ ясно се вижда, че и за поетесата истината е станала безпощадно ясна:

На две е разделен сега светът –

не ще се слее моя с твоя път…

© Евелина Белчева

20 март 2021

 Бележки:

[1] Това е откъс от по-голям текст, озаглавен „Багряна като Бразилия, или Поетесата и нейните два живота“. Цитатите от Багряна са от неизвестен разказ, записан от Блага Димитрова.

[2] Инджов, Момчил, Жамил Шаде. Дилма Русеф. Историята на едно българско семейство, белязано от изгнанието, комунизма и президентството на Бразилия, Синева: 2011, с. 40.

[3] Инджов, Момчил, пак там, с. 24.

[4] Годините тук не са точни. Петър Русев напуска България през 1929 г. Тоест преди 30 години.

[5] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, В: Елисавета Багряна. 125 години от рождението ѝ. Съст.    Людмила Хр. Малинова, Кристина Йорданова, Маринели Димитрова, Парадигма: 2019, с. 296.

[6] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, пак там, с. 297.

[7] Сарандев, Иван. Елисавета Багряна. Анкета, Хр. Данов:1990, с. 118, с. 207–208.

[8] Стоянов, Румен. Багряна в Бразилия, пак там, с. 299–300.

[9] Малинова, Людмила Хр. Фрагменти от одисеята на Багряна в Бразилия. – В: Америките ни 1: Южна Америка и бълг. литература, бълг. следи в Латинска Америка. Съст. Пламен Антов. София, 2015, с. 159–172.

[10] Делчев, Борис. Непубликувани страници, ръкопис.

[11] Пурел, Милка. Дилма Русеф и Габрово, ЕКС – ПРЕС, Габрово: 2013, с. 17.

[12] Инджов, Момчил. https://blitz.bg/obshtestvo/intervyu/zhurnalistt-momchil-indzhov-dilma-rusef-obra-25-mln-ot-gubernator-s-pomoshchta-na-lyubovnitsata-mu_news122762.html

error: Свържете се с нас.