„Тютюн“ – от романа до филма

Първия си роман „Поручик Бенц“ Димитър Димов издава през 1938 г. Въпреки немалкото ласкави отзиви за него, той остава недооценен от критика и читатели, а авторът му – непознат. Вторият роман „Осъдени души“ е публикуван през есента на 1945 г. и носи пълно литературно признание на своя автор. Читатели и литератори с огромен интерес очакват следващия роман – „български“ и „индустриален“.

„Тютюн“ е отпечатан през декември 1951 г. и нищожно малкият му тираж (4 хил. бр.) просто се „изпарява“ от книжарниците. Следва одобрението на читателите, унищожителното отрицание на критици и писатели (по идеологически съображения), одобрението „свише“ от Вълко Червенков, Димитровската награда и упражнената по този начин принуда върху автора да го преработи. Димов предава за печат текста на втората (допълнена) редакция на романа на 4 декември 1953 г. Издаден е през пролетта на 1954 г. вече в 20 хил. тираж. Започват преводи – на словашки, руски, унгарски, румънски, немски и т.н. При този всестранен интерес, при създалия се шум около утвърждаването на произведението, при наличието на високи художествени достойнства в него – епичност на сюжета, висок драматизъм в образите, перфектен и силно въздействащ диалог – няма нищо странно във факта, че Студията за игрални филми много бързо решава да го филмира. От този момент започва одисеята на филма „Тютюн“, която ако не е толкова шумно-скандална като историята на романа, то пък е отчайващо продължителна и творчески драматична за автора.

За самото заснемане на филма, за твърдата позиция на Димов при избора на актьорския състав, за трудностите при намиране на изпълнителка за ролята на Ирина, за успехите на филма, за овациите, с които е посрещната Невена Коканова на фестивала в Кан през 1963 г. вече е писано многократно. Сега ще разгърнем документацията, запазена в музея на Димитър Димов, проследяваща авторовите мъки по написване на сценарий, задоволяващ художествено и идеологически сценарната комисия.

Според първия договор, скючен на 3 март 1954 г., Димов се задължава да предаде окончателния сценарий до 1 февруари 1955 г. Писателят по природа и възпитание е много отговорен, дисциплиниран и точен човек и за да не изпълни договорените си задължения явно е имал сериозна причина. Каква? Документите мълчат. Можем да предположим, че и той, и Студията са изчаквали официалните реакции по втората редакция на романа. На 2 февруари 1955 г. към договора е изработен анекс, който удължава срока до 1 юни 1955 г. Явно Димов вече е имал готовност с текста, защото още на 14 февруари предава първия вариант. Отговор от сценарната комисия получава след седмица. Направени са доста забележки и то справедливи: романът е механично съкратен, накъсан на части и епизоди, героите са обеднени, дори и диалогът е слаб и еднообразен. Ако зрителят не е чел предварително книгата, не би разбрал много от филма. Отрязана е началната част на романа: градчето, зараждането на любовта между Ирина и Борис, главоломното му издигане. Филмът трябва да започне със следването на Ирина в София и срещата ù с Борис в ресторант „България“, където с няколко изречения в диалог е загатното старото им познанство. Съдбата на доста герои е променена: Макс загива като парашутист, фон Гайер си заминава за Германия, Ирина се самоубива в София. Интересни са опитите на автора да използва музиката (Шопен, Вагнер) за символни внушения и за преход от една тема в друга.

Комисията е доволна от образите на положителните герои и намира, че отрицателните са твърде обеднени и схематизирани (оценките за романа бяха точно в обратна посока). Вторият вариант на този сценарий липсва като отделно звено в музейния фонд. За него можем да съдим по протокола на сценарната комисия от 29 април 1955 г., както и от ръкописните работни бележки на автора, поставени между страниците на първия вариант. „Тютюн“ застрашително започва да не прилича на себе си: липсват Беломорската история и сражението на партизанския отряд при гарата; Костов е почти нов герой – отявлен англофил, арестуван и убит от немците (неизвестно защо); Борис избягва в Турция; Ирина след тригодишна любовна връзка с фон Гайер разбира, че той е шеф на Гестапо в България, съкрушена е, отказва да замине с него за Германия и се самоубива, а трупът ù е намерен от Лила и Динко (значи той остава жив).

Третият вариант и протоколът на комисията за неговото обсъждане са с една и съща дата – 6 август 1955 г. Сюжетът продължава да се изменя, а героите се „обогатяват“ с нереални – романтични и шпиономански – биографични детайли. Павел участва в Гражданската война в Испания, след това три години е в Монголия и после се връща в България като парашутист. Лила е изпратена да учи партийна школа в СССР (как се връща не е ясно). Барутчиев е агент на Гестапо, а главният счетоводител на Никотиана е двоен агент – на Гестапо и на английското разузнаване. Костов вече е английски шпионин, пак е арестуван, но остава жив, изнудвайки фон Гайер с обещания за защита след войната. Беломорският сюжет липсва. Затова пък се появява нов епизод, в който Ирина прекарва Коледата при Динко и сестра му на село, за да реши дилемата за бъдещето си – дали да се ожени за Борис или да стане селска лекарка. Краят е особено впечатляващ: Борис, Ирина и Костов бягат с кола към южната граница и са заловени от партизаните по време на боя при гарата. Борис и Костов правят опит да избягат с колата, попадат на мина и загиват. Ирина остава при партизаните, сърдечно поканена от Лила!!!

Сценарната комисия отново шикалкави – хем текстът бил хубав, хем трябвало да се преправя. Любен Станев смята, че романът е запазен до голяма степен (?), а Емил Петров твърди, че авторът е постигнал дори по-високо ниво. Единствено Невена Стефанова и Павел Матев си позволяват откровено да кажат, че този финал е абсолютно неправдоподобен.

Четвъртият вариант не е датиран, но е с много малки разлики от третия: загатната е някаква съществувала, но прекратена любовна връзка между Ирина и Динко; сюжетно е разширено общуването на Борис и Мария преди сватбата им; краят е нов – Ирина остава сама на мястото на сражението, без да се изясни по-нататъшната ù съдба. Този вариант на сценария е отпечатан в списание „Киноизкуство“ през 1956 г. Протокол от сценарна комисия няма, а и филм не се реализира.

В архива на Димов има още два сценария. Единият не е датиран и е само първа част. Няма да го коментирам, защото текстът му е почти същия като следващия, времево уточнен само с годината – 1958. Написан е в две части, с много лаконична форма – главно в диалози. Този ръкопис може да се нарече втори сценарий, защото е много по-различен от четирите варианта, написани през 1955 г. Нищо по-добро не се е получило, а краят е направо зловещ. В няколко последователни сцени Ирина присъства на смъртта на Борис, спъва се в трупа на фон Гайер, открива трупа на Костов в дома му (не е ясно как и защо е умрял) и самата тя се застрелва в дома си в София.

Каква е причината за тази творческа немощ на Димитър Димов? С всеки следващ вариант той се отдалечава все повече от романа си и все повече снижава художественото ниво на сътворения текст. Дали прекалено много се е старал да съблюдава тенденциите на времето или се е повлиял от собствения си юношеско-романтичен вкус към киноизкуството? А може би наистина вече не е имал емоционална енергия да отстоява становища по отношение на „Тютюн“, както сам признава при завършването на втората редакция на романа. Необходимо му е време. Да се отдалечи от своето произведение и отново да се върне плътно до него.

Последните по дата документи в архива на музея са от 20 април 1959 г. Първият е анекс към стария договор от 1954 г., с който се възлага преработката на сценария за първа серия на филма на Димитър Димов и Никола Корабов в срок до 1 май с.г. Вторият е нов договор, с който Студията възлага на двамата горепосочени автори написването на сценарий за втора серия в срок до края на годината.

Премиерата на филма „Тютюн“ е на 5 ноември 1962 г.

Този сценарий го няма в музея. Него можем да видим на екрана.

© Анна Свиткова