Лица. Цветан Пешев

Цветан Пешев e роден в село Бреница. Завършва журналистика в Софийския университет. През 1966 година публикува първата си книга – сборник с разкази за деца „Всеки си има песен“, под редакцията на Емилиян Станев. През 1967 година започва работа като редактор в списание „Смяна“, а по-късно работи и в Агенция „София Прес“, БНР, издателство „Отечество“, издателска къща „Иван Вазов“ и в Дома на детската книга. Някои от творбите му са екранизирани – „Трите златни лъвчета“, „Саби и мечове“.

Член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели и филмовото сдружение „Филмаутор“. Има публикации във вестник „Стършел“. Носител на наградата „Чудомир“, 1999 година.
Негови творби са превеждани на полски и украински език.

 

РЕКА В БЪЛГАРИЯ – Цветан Пешев

– Искам – спира ме Тодор Климентов на площад „Славейков“ – да науча една китайска дума. Като кажеш нещо на китайски, все друго си е! Та ми кажи – вика – една, ама да е по-лесна!

– Ще ти кажа – викам, – но преди това ще научиш и един йероглиф. Знаеш ли колко е хубаво човек да знае и един китайски йероглиф!

– Ама как, бе! – върти Климентов очи, сякаш всичките му работи зависят от тоя китайски йероглиф.

– Китай – започвам тежко-тежко – на китайски се пише ето така – и му показвам буквата „ф“ от заглавието на вестник „Литературен фронт“, който държи в ръката си.

– Ф? – гледа ме изненадан Тошко. – Само Ф?

– Да – отговарям, само Ф! „Ф“, както е написано тук – квадратно, а не кръгло „Ф“!

И обяснявам откъде е дошло: това е земята, чертаели древните китайци един четириъгълник, а тука сме ние – и разполовявали средата с една отвесна черта. С други думи – „живеем в центъра на света“. Както, викам, европейците смятат, че живеят в центъра на света, както и американците смятат, че живеят в центъра на света, а ако питаш, викам, жителите на Огнена земя, и те биха пуснали една черта, но първи са го направили китайците. Та така, заключавам аз, йероглифът на Китай е българската буква „Ф“!

– Е, мога ли да го забравя! – вдига ръце Климентов. – И да искам, не мога да забравя това българско „Ф“!… А думата – вика, – кажи ми и думата, друго не ми трябва.

– Думата – викам – е името на река в България. Като се сетиш за реката и готово! – И под въпросителния му поглед произнасям с патос: Тун-джа!

– Тун-джа! – повтаря със същия патос и Климентов. – И какво означава тая нашенска Тунджа?

– Означава – викам – „другарю“. „Тунджа Климентов“ – другарю Климентов.

– Тун-джа! Тун-джа! – повтаря си моят „тунджа“. – Айде, забрави я, де! Айде, забрави я!

И това е – минават месеци, година, две – вече не си спомням за разговора, и ме среща Тодор Климентов на същия тоя площад „Славейков“ – място за случайни срещи на половин София.

– Ела – вика – да те черпя една бира. С твойто „Ф“ спечелих бас!

– Какво „Ф“? – ама и през ум не ми минава, че има предвид йероглифа.

– Как какво? – изненадан е той. – Китайското. Йероглифът на Китай!

И ми разправя – гледали волейболен мач по телевизията, Канада и някакъв азиатски отбор. Един смятал, че са корейци, друг, че са японци, трети не знам какви, а той им казал, че не са никакви корейци и японци, ами са чисти китайци. И накрая какво – китайци! Ей, питат го, как позна? Как няма да позная, рекъл, не виждате ли, че всички имат по едно „Ф“ на фланелките!

– Абе, научиха от мене един йероглиф – доволен е той. – А оная дума – вика – да знаеш на колко народ съм я казал!

– Коя?

Тодор Климентов разперва ръце и произнася почти тържествено:

– Ян-тра!