Три писма

Spread the love

16.2.1915. София

Николай, надявам се утре да мога ти изпратя някое от сандъчетата. Нарочно позабавих, за та мога сам да свърша това, а не да поверявам на други. Oт Колянски не съм вземал никакви книги още, защото ще променям квартирата, улисан съм в много работа, тежат ми много грижи и пр. и пр. личи и от писмата ти, че на си добре, т. е, по- малко добре си отколкото други път. Пускай идет, Николай. Ти заглъхваш там от много тишина, може би, ние тука умираме от много бури – стара история, която се така ще върви. Родихме се във времена, които са или велики или безподобно подли. Сам не зная от какво страдаме – от слабост ти, от ненужна сила ли – изобщо аз нищо не разбирам тези дни. И струва ми се, Николай нищо не разбира. Аз се повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни настроения и нелепи желания често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм и мисълта, че може би, аз отдавна съм престанал да живея, че сегашния живот е – едно бледо повтаряне на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети. Пък и тясната, прашната, сънната канцелария, в която сега работя наистина прилича на гроб, в който аз съм погребан заедно с още 5 – 6 души книговодители и писари. Гроб в който пият кафе, говорят глупости и цинизми и не гледат навън към улицата, защото прозорците от години не са мити и през тях нищо не се вижда.

ДИМЧО

Пиши и ти по-често.

Сладък Кладенец, 3. V. 1913 г.

Писмо
Людмил Стоянов до Димчо Дебелянов
Получил картичката му; не е доволен от краткото песимистично писмо; очаквал сведения за Николай Райнов, Йордан Йовков, Христо Ясенов; единствен Гео Милев му се обажда.

***

Николай, Коста, Людмиле,

Тук е много хубаво! Хубаво е защото никои не ме познава, даскалът не чете „Универсалная библиотека”, зет ми обича да си попийва коняк, водим важни политически прения с преносвачите, стрелочниците и кантонерите, защото всички жени са много грозни, защото има много синчец и мак покрай линията и защото, защото почвам да вярвам, че бих написал пет романа, ако бих заживял тука за по-дълго време. Право да ви кажа не мисля скоро да се връщам в Пловдив. Впрочем…  може още утре да потегля. Неизповедими са пътищата на „мойто провидение”.

Сърдечни поздрави: Димчо

 

Пощенска карта
Николай Лилиев до Гео Милев
Желае да прочете превода му на поемата “Вятърът” от Емил Верхарн; предава настроението си; дава сведения за Димчо Дебелянов и Николай Райнов.

***

Колкото повече приближава денят на твойто завръщане при нас, скъпи Николай, толкова по-често аз си спомням за тебе. Понякога ми се струва, че аз няма да дочакам този хубав ден — сам не зная защо — и ми се иска да заспя, да сънувам, че ти си дошел в София, пак така мил и добър като при отдавнашната раздяла. Научи това, което ти говоря сега, израз на прекалена сантименталност, ако щеш, или плод на желания да се пишат хубави думи, но аз зная, че то е искрено, защото зная че съм уморен и жадувам адски за добротата и тишината, които не веднаж съм познавал чрез тебе. — Сега отивам при Митя. Боже мой, колко е хубаво при него!

7.IV. 1912. София.

Димчо

Получихме писмо от…

Коста ти е разправил.

Ще ти пиша пак.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.