Тръпко Василев – бояджия, художник, галерист, меценат

Spread the love

Страниците на българската културна история тепърва ще се пренаписват и дописват. Личност, която занапред ще оценяваме и ще се вглеждаме в несложния й, но изпълнен с трудолюбие, безкористност и най-вече с любов към изкуството живот, е Тръпко Василев. През 1910 г. на улица „Аксаков“ №16 той открива първата художествена галерия в София и в България – „Постоянна художествена галерия“. Съвременниците я наричат просто Тръпковата галерия. Постройката е дървена, с дъсчен под, с вечно течащ покрив, но с история – в нея се е помещавало Рисувалното училище. Днес на това паметно място се намира Унгарският културен институт.

Тръпко Василев Наков е роден в с. Личица, Костурска околия на 20 февруари 1876 г. През 1890 г., почти дете, напуска родното село, за да търси нови духовни хоризонти и препитание в Цариград, изучавайки бояджийския занаят. Минава време и македонецът се установява в София, където и остава до края на живота си (1970 г.). През 1902 – 1903 г. Тръпко е студент в Рисувалното училище (дн. Художествена академия) в София. Не успява да го завърши, но творбите му – рисува главно пейзажи – говорят за безспорен талант. През 1905 г. започва самостоятелна бояджийска дейност като открива на ул. „Цар Шишман“ №30 „Художествено бояджийско бюро“. Наема двама калфи и един общ работник и започва работа. Много от домовете на богатите софиянци са били украсени от него с пищни фризове и изящни сецесионни рисунки.

Успоредно със занаятчийството Тръпко Василев продължава с рисуването и открива през декември 1907 г. самостоятелна изложба. Във в. „Ден“ художествен критик под псевдоним Zero отбелязва в обширен текст, че авторът е „самороден, един силен, самообработен талант. Качеството, което най-много дава цена на неговите работи е „настроението“. Справка с Речника на псевдонимите ни казва, че критикът не е кой да е, а самата Елисавета Консулова-Вазова. Разбира се, не липсват и отрицателни рецензии – в обширен текст във в. „Гражданин“ Александър Божинов е толкова краен в оценките си, че не харесва сюжетите, не харесва заглавията, не харесва дори… рамките на картините.

Предприемчивият бояджия-художник пази студентските си приятелства и през 1910 г. заедно с бъдещият голям майстор на четката Петър Морозов организират художествена галерия. Морозов скоро се отказва от ръководството на галерията и едноличен собственик и уредник на духовното средище остава Тръпко. От спомен на дърворезбаря Петър Кънчев научаваме и каква е била мениджърската политика на първия професионален галерист в България: „…Идват художници, излагат. Художниците, ако продадат нещо, ще платят малко, ако не продадат, няма да ги видиш кога са си взели картините и никакви не се явяват, най-малкото да почистят салона. Боклуци: кал, слама, отпадъци от листи, канапи и какво ли не… Остави сега тази работа, не говори за пари, когато забогатееш, тогава ще плащаш. Тук рядко има художник, който да се сети да даде нещо. Но аз изкарвам от бояджийството и тъй поддържам изкуството. Болен съм на тази тема – Галерия…“ От запазен инвентарен опис на имуществото в галерията можем да добием представа за обстановката – пиано, 6 паравана, 30 стола, холна маса 2/3 м., огледала, „един дирек 18 метра за знаме“, шише за вода, 2 чаши, 45 шишета за вино, 3 крушки от 150 свещи и 3 крушки от 25 свещи – твърде артистично! Често се е налагало на пода на помещението да бъдат слагани дъски заради проливните дъждове. Но въпреки битовите неуредици галерията просъществува до 1928 г.! Интересен документ е запазеният тефтер със сметки – приходи и разходи – за 1915 г. Пожълтелите странички са съхранили и следните наблюдения на галериста: „4.VІІ.1915. Борис Маджаров – изложбата се състоеше от фотографически снимки, повече на портрети на знаменити личности, групови снимки и изгледи, всичко това беше изпълнено с голямо майсторство, имаше много работи, особено портрети, бяха много реалистични.“ Малко по-нататък: „Обербауер. Изложбата на [Обер]Бауер бе от сюжети повечето на манастири, исторически села и други, изпълнени с акварел и темпера много точно и прецизно. Закрита 12.VІІІ.1915 г. Разпродажби – повече от половината, сериозен купувач беше Св. Синод и повечето негови работи са притежание на Св. Синод.“, „Никола Георгиев. Закрита на 1.ІХ. Всичките му работи бяха маслени, строг рисунък, много добре изучени, топъл и пастелен колорит.“ Следващата изложба е на Райко Алексиев, но на Тръпко Василев явно не му е останало време да напише някой друг ред и за него. Отбелязани са и имена на някои от купувачите на изобразително изкуство – д-р Асен Златаров, журналиста Данаил Крапчев, прависта Йосиф Фаденхехт, царското семейство и др.

Интересен сюжет ни разказва приложникът П. Кънчев. През 1922 г. габровският майстор на мебели подрежда в Тръпковата галерия салонна гарнитура в „старобългарски стил от 16 парчета – маса, кресла, столчета, постаменти, цветници и др.“ Виждайки великолепието на мебелите Тръпко отсича: „Аз ще намеря купувач! Мястото им е готово… Написа ми бележка до Г-жа инженер Атанасова, на ул. „Шипка“. Предадох ù бележката, тя се облече и дойде да види гарнитурата, много ù хареса и каза: „Отлична е. Но следобед ще пратя моя мъж и той да я види.“ След обяд идва инженер Атанасов, Директор на „Гранитоид“. И той хареса гарнитурата ми. „Но къде ще туря гарнитурата, донесена от Париж преди една седмица?“ Отговорих му, че ще я занесем на тавана, ще я продадеш, а на нейно място ще поставиш моята гарнитура…“

Убедителен е бил галеристът и когато е увещавал евентуалните купувачи, че картините винаги носят стойността си, че един ден този или онзи художник ще стане знаменит и творбите му ще се търсят от музеите.

Тръпковата галерия е средищно място за изявени художници като Ал. Божинов, Иван Лазаров, Сирак Скитник, Иван Милев, Николай Райнов, Константин Щъркелов и др., обединени в дружество “Родно изкуство”. През 1919 г. платната си излагат Стоян Райнов, Жорж Папазов, по-късно намерил мястото си в града на художниците – Париж, карикатуристът Александър Божинов, Петър Морозов и др. Художникът Никола Танев, показал в галерията своя изложба през 1920 г., през 1957 г. разказва, че мнозина търговци са предлагали да пренаемат помещението за склад, но Тръпко не е давал и дума да се издума. Сравнява пионерското му дело с това на Третяков в Русия и на Симо в Букурещ.

Галеристът е бил популярен в артистичните среди – те са оценявали високоблагородното му дело и със симпатии са се отнасяли и към неговите литературни забежки на страниците на хумористичните издания от 20-те години „Българан“ и „Маска“. Главният герой във всичките му фейлетони е Гйорче. Текстчетата са написани на македонски диалект и макар да не са на високо художествено равнище, са весели и остроумни. Тръпко нарежда още три самостоятелни изложби – през 1914, 1922 и 1952 г. Има негови платна в държавни галерии, частни колекционери, а навремето и в двореца на Фердинанд. Днес картините му попадат в каталога на забранените за износ в чужбина.

Разбира се, следва и откриването на други зали, показващи изкуство. Известно е, че правителството на Александър Стамболийски (1920–1923) е имало изключително силна културна политика. По това време Царският манеж (на мястото на Народната библиотека) е преустроен от място за обучение в езда в изложбена зала. Там се уреждат предимно общи художествени изложби, а през 1922 г. Владимир Димитров-Майстора урежда сензационна изложба, която проповядва нова естетика и ново разбиране за изкуството.

В. „Слово“ от 7 февруари 1927 г. ни информира, че е открита „Галерия на 6-те“. Там се излагат предимно скулптурни творби. На откриването присъстват дипломати, депутати и цветът на художествената интелигенция. Още територии се населяват с картини и скулптури – Военният клуб, Градското казино, на ул. „Преслав“ 10. През 1940 г. с ХІV обща художествена изложба се открива Държавна картинна галерия. В културната периодика сградата е оприличена на „някакъв депозит за вода, някакъв хангар“.

„Характерни за него бяха неговата износена, клюмнала широкопола шапка и черната му връзка „лавалиер“. Така помнят Тръпко Василев съвременниците му. Днес на мястото на неговата галерия няма дори паметна плоча. Трябва ли да чакаме кръгла годишнина или юбилей, за да поставим мемориален знак? Личността и апостолското дело го заслужават.

Ето още две свидетелства, които притурват към образа на заслужилия българин:

 

Спомени из миналото из живота на Тръпковата галерия
Салон за излагане на изобразително и приложно изкуство в София
(Петър Кънчев – засл. худ. резбар)

Спомням си много живо из живота на ръководителите и уредниците на галерията. Първоначално галерията се уреждаше от двамата млади даровити художници: Тръпко Василев и покойния художник Петър Морозов. В последствие Петър Морозов се отказа от Изложбата и остана да се ръководи само от Тръпко. Спомням си при посещението ми как той сам се мъчеше да поправи разнебитената постройка доста порутена и покрива разнебитен.

Един път го заварвам, много изцапан с вар, изкъртва стените. Срещна ме засмян, жизнерадостен. Питам го на шега, можете ли да ми кажете къде е и къде мога да намеря Директора на галерията. Много ми е нужен. А Тръпко ще се засмее и ще каже – Тук е, в София, но в момента го няма, ако обичате, кажете ми за какво ви трябва? Аз му казвам, бих желал да ми даде сведения, какви са условията да изложа мои работи в Галерията му. А той шеговито ще отговори: Може, какви условия, тук, при него, условия нашенски… Идват художници, излагат. Директорът ме упълномощава да им диря посетители и купувачи. Художниците, ако продадат нещо, ще платят малко, ако не продадат, няма да ги видиш кога са си взели картините и никакви не се явяват, най малкото да почистят салона. Често ме карат аз да чистя мръсотиите им. Боклуци: кал, слама, отпадъци от листи, канапи и какво ли не…

През 1922-23 год. идвам от провинцията, където работех. Нося една салонна гарнитура мобели в ст[аро]български стил, 16 парчета, маса, кресла, столчета, постаменти, цветници и

др. Идвам да видя свободна ли е галерията, за да изложа гарнитурата. Идвам в салона – какво виждам вътре. Покрива пробит, пода с вода напълнен 8-10 сантим.

Викам – има ли някой тук: от покрива се обажда Тръпко – поправял покрива, че бил повреден. Цял – мокър и изцапан… Посреща ме с добре дошел, Петре.

– Какво те носи насам? Открих му целта си, за която съм дошъл. Питам го свободен ли е салона – искам да изложа мои работи.

– Може, може Петре, но я виж с какво се боря. Трябва да изкарам водата, че тогаз. Отговарям му: но аз нямам време да чакам, защото пари нямам. А без пари – не върви.

– Е, колко пари ти трябват – като продадеш ще ги върнеш.

Отговарям му: От где да зная кога ще се продадат и дали въобще ще се продадат…

– Чакай – казва той. Дойде ми на ума, ще туря на пода дъски, върху които ще сложим мобелите, да не са във водата.

Постави няколко дъски над водата и аз донесох мобелите и ги наредихме. Директорът Тръпко се възхити от предметите и ми каза: Аз ще намеря купувач, не се кахъри. Предметите са великолепни. Аз имам купувачи за оригинални творби. Мястото им е готово… Казва ми следното: Ще отидеш в кантората на Борис Персийски, ще го поздравиш от мен и ще му кажеш, че го моля да ти услужи. Той познава много богати хора, вярвам, че ще ти намери купувач. Отидох при Б. Персийски, казах му че съм изложил в Галерията една гарнитура в Български стил и го моля да я види и препоръча, ако заслужава. Той идва веднага в Галерията, вижда предметите, остана възхитен и ми каза: Аз ще ти намеря купувач. Ела в кантората, ще ти дам една бележка до една богата дама, любителка на оригиналното – тя ме слуша и ми вярва, че това, което и кажа, не ще се излъже. Така и стана. Написа ми забележката до Г-жа инженер Атанасова, на ул. Шипка. Предадох и бележката, като я поздравих от г-н Персийски. Тя се облече и дойде да види гарнитурата, много и хареса и каза: отлична е. Но следобед ще пратя моя мъж и той да я види. След обяд идва инженер Атанасов, Директор на Д-во „Гранитоид“. И той хареса гарнитурата ми. Но къде ще я туря гарнитурата, донесена от Париж преди една седмица. Отговорих му, че ще я занесем на тавана, ще я продадеш, а на нейно място ще поставиш моята гарнитура. Донеси я, щом я харесва моята госпожа. И ела в канцеларията при фабриката да си получиш сумата. Но едно е сега, че предметите са малко за големия ми салон, ще трябва да се допълни гарнитурата с още две кресла и две кондилки. Обещах му да му ги направя и изпратя от Габрово, където ми е ателието. Отидох в канцеларията, брои ми половината от сумата, защото в момента в касата нямаше повече пари.

Отивам при Тръпко и му разправям всичко, че ще ми се пратят пари в Габрово. Питам го какво да платя за Галерията и услугата. А той се засмя и ми отговори следното:

– Остави сега тази работа, не говори за пари, когато забогатееш, тогава ще плащаш. Тук рядко има художник, който да се сети да даде нещо. Но аз изкарвам от бояджийството и тъй поддържам изкуството. Болен съм на тази тема – Галерия…

От личните ми наблюдения и от разговори с колегите, оставам с отличното впечатление, че Тръпко Василев е най-много допринесъл за развитието и пропагандирането на изкуството у нас. Като е иждивил много лични средства и пожертвувал много ценно време, през което можеше да се отдаде на творчество и се издигне на голяма висота като пейзажист. А той предпочете да декорира учреждения и частни жилища, отколкото да рисува пейзажи и печели пари…

Ний всички, които го познаваме дълги години – да живее, да бъде здрав и винаги весел, какъвто е бил до сега. Рядко са у нас подобни пропагандатори и най-главно материално-крепители, които да работят с жар и любов за издигане на изкуството у нас. Особено тогава, когато обществото не разбираше изкуството и не купуваше картини. Тръпко Василев със свойствения си хумор умееше да привлече по-богати и по-културни граждани, да ги покани да посетят изложбата и след туй да хвали художника, като моли купувача да купи някоя картина, като го увещава, че картината е ценна и носи винаги стойността си. Един ден този художник ще стане знаменит и картините му ще се търсят за музеите и който притежава картина от него ще спечели много пари. Така Тръпко продаваше картините на изложителите си. Кой жив днес художник не си спомня какъв е бил директора на Тръпковата галерия, през която са минали хиляди любители и меценати. А най-важното – как се е борил Тръпко да поддържа без средства разнебитеното помещение, но с голяма упоритост той можа дълги години да я крепи и краси.

Петър Кънчев, 15.ІV.1954 г.

 

Спомен
от Стойчо Мошанов, С., 14 април 1969 г.

С Тръпко Василев се запознах през лятната ваканция 1909 г., като предприемач на бояджийските работи в роднински дом. Той беше добил известност като бояджия-декоратор на модерния тогава стил „сесесион“. Имах възможността да наблюдавам отношенията му с работниците. Той ги третираше като съкооператори в работата и приятели в извън работно време.

Със своята широкопола шапка и черна хвърчаща връзка на артист, „Тръпко“ – така го зовяха всички – беше популярна фигура в софийския културен живот още преди Балканската война – 1912 г. той беше меценат по свой маниер. На много начинаващи художници и артисти той уреждаше “тефтерчетата” из софийските ресторанти. След Първата световна война Тръпко преустрои сградата на ул. „Аксаков“, ъгъла с „Цар Шишман“ в малък салон, който служеше за културни прояви. Тук се устройваха първите в София рецитали на видни артисти от Народния театър. Целта им беше повече „благотворителна“ – да се допълват с някой минимален хонорар техните мизерни заплати на държавни служители. В „Тръпковата галерия“ за пръв път прозвуча „Сакия Муни“, рецитиран от незабравимия Сава Огнянов; тук Елена Снежина разказваше за любовната мъка на Калина и Иво от Пенчо Славейковите „Неразделни“; Йордан Сейков разведряваше тъжната следвоенна атмосфера със своя габровски хумор. По-късно салона се наименува „Постоянна художествена изложба“, където гражданството откри най-талантливите български художници от 20-те години на ХХ век – Константин Щъркелов, Борис Денев, Никола Танев и др. В импровизираната художествена галерия столичани се запознаха с политическите карикатури на Александър Божинов и Илия Бешков. Спомням си за сензацията, която със своята социална заостреност и оригинален рисунък, едва ли би била приютена в друг столичен салон.

Малцина сме още живите от първите посетители на Тръпковия „дворец“ на културата. Спомням си с умиление за ония години, когато благородния порив на единиците, изплуваше над царуващия егоизъм на мнозинството. Заслугата на Тръпко Василев за утвърдяване първите стъпки на българските пионери в изкуството е исторически.

© Румяна Пенчева

error: Свържете се с нас.