Тодор Боров и Емилиян Станев – спомен за двама

Spread the love

Отбелязването на 120-годишнината от рождението на проф.Тодор Боров ни кара да се замислим за онази категория учени, чието дело остава малко встрани от общественото внимание, но без което корпусът на българската наука би бил нецялостен. Защото такава е участта на хората, които се занимават с библиография. Сякаш техният труд е само в помощ на другите – на учени, творци, интелектуалци.

Повод за това съобщение ми дават съхранените дневникови записки на г-жа Надежда Станева – съпруга на писателя Емилиян Станев. Тринадесетте ръкописни тетрадки, водени с красив и обработен почерк, отразяват цяла една епоха в българската културна и политическа история – от 1949 г., когато Н. Станева се омъжва за Емилиян Станев – до смъртта му през м. март 1979 г. Безброй са важните събития, отбелязани от нея, както и познанието, което носят за личности, докоснали се до човека и твореца Емилиян Станев. Нещо повече – това познание е емоционално обагрено, защото дава субективната оценка на Н. Станева и Емилиян Станев за хора и събития. Все още се спори в науката доколко личните документи, каквито са дневниците, спомените, писмата и др. могат да бъдат достоверни исторически извори. За нас в случая ще бъде важно да реконструираме, доколкото е възможно, приятелството между Тодор Боров и Емилиян Станев по дневниковите записки на Надежда Станева.

За проф. Тодор Боров чух за пръв път от моя преподавател по Българска обща библиография г-н Борис Десев, който на младини е бил в една компания с Емилиян Станев. В последствие се запознах с книгите му „Книги, библиотеки, библиография“, „Живот с книги. 1942–1972г.“ и др. И ако за българската културна общественост той е известен повече като един от най-големите ни библиографи, директор на Народната библиотека след 9 септември 1944г., основател на Българския библиографски институт и ревностен радетел за добро библиотечно образование на кадрите у нас, струва ми се, че остава недостатъчно оценено и до днес делото му на текстолог, на редактор и съставител на съчиненията на българските писатели – класици: Христо Ботев, Елин Пелин, Христо Смирненски и др. Веднага бих искала да отбележа, че и в тази си дейност той е един неоспорим авторитет и професионалист. Прилагайки на практика латинското определение за библиографията – „Към всички знания ключ“, той е представител на онази българска текстологична школа, която дава цялостен поглед върху литературната творба, разглеждайки я като неделима част от биографията на твореца, времето, литературните му влияния, социокултурната ситуация. Следвайки този принцип, проф. Т. Боров коментира и уточнява стиховете в първата и единствена книга приживе на Христо Ботев „Песни на Ботева и Стамболова“ от 1875 г. Обяснява защо в нея са включени 18 стихотворения, а не 20, както всички знаем броя на Ботевите творби. Сравнява по-ранните редакции от периодичния печат с тези в стихосбирката и прави коментар на включените по-късно две творби – поемата „Хайдути“ и баладата „Обесването на Васил Левски“. „Хайдути“ не е включена от Хр. Ботев защото към годината на издаването – 1875г., не е била завършена. (Хр. Ботев я печата за пръв път във в-к „Дума“, бр. 3 от 1871 г. с означение в края  „следва“, и когато сбирката му се слага под печат не е завършена). Баладата „Обесването на Васил Левски“ или не е била написана, или също е недовършена. (1) Т. Боров посочва два основни принципа при съставяне на изданията на класиците: 1. Оригиналният текст на един класик не бива да се пипа и 2. Произведенията трябва да се печатат на съвременен правопис, не е необходимо да запазват архаичния си външен вид, който би отблъснал съвременните читатели от текста на творбите. Двете правила според Т. Боров не си противоречат едно на друго. Отбелязва и множеството печатни грешки в първото Ботево издание от 1875 г., които налагат сравняване с по-късни издания, за да се постигне най-доброто. (2) Тези правила са водили Т. Боров и при съставителството на съчиненията на Елин Пелин и Христо Смирненски.

Т. Боров оставя и няколко литературни очерци-портрети за различни писатели и учени – А. П. Чехов, Елин Пелин, Александър Балабанов, Дм. Лихачов и мн.др. Всички тях под формата на сказки е изнасял пред различна аудитория. Тези сказки също са един особен литературен жанр, при който очеркът е подготвен за пред публика, той трябва да бъде интересно поднесен за сравнително кратко време. Четейки очерците, ние не се съмняваме, че са имали успех – в тях е доловено най-характерното за автора, подкрепено е с множество цитати от творбите му, дадени са оценките на други авторитети в областта на знанието, езикът им е разбираем за широка публика. Не липсва и ерудитската оценка на проф. Боров. Особено добри са очерците-портрети за проф. Ал. Балабанов с необозримото му дело на елинист, но и на общественик, както и за Елин Пелин.

Специално трябва да се отбележат заслугите на учения към проблемите на литературната рецепция, на взаимното проникване на литературите и културите. Студиите му „Вазов в славянските литератури“, „Гогол в България“, „Руската литература на ХVІІІ век в България през епохата на Възраждането. Критико-библиографски преглед на досегашните проучвания“ показват ерудиция и познание на славянските литератури и култури, съчетани с безспорността на установените книжовни факти. Всеки учен у нас, който се занимава с проблемите на литературната рецепция и интеркултурните преноси не би могъл да пропусне тези изследвания. И тук, и в другите му литературно-критически късове, проф. Т. Боров е последовател на немската позитивистична школа, при която бележките към студиите му са близки по обем до основния текст, самите носят познание и допълват основния корпус на текстовете му.

Взирайки се в огромното дело на Т. Боров, бихме останали с погрешното впечатление, че той е един затворен само в книгите учен, незабелязващ събитията около себе си, човек без приятели. Веднага трябва да отбележим, че това съвсем не е така. Той е член на литературния кръг „Развигор“ около проф. Ал. Балабанов и има добри приятелски отношения с Ал. Балабанов, Елин Пелин, Ал. Божинов, Илия Бешков, Д. Б. Митов, Борис Зографов и мн.др. В единственото си интервю пред Националното радио през 2003 г. неговият син – проф. Цветан Тодоров потвърждава това: „Баща ми, може би трябва да го кажа на българската публика, се казваше Тодор Боров и беше, веднага след ІІ световна война Директор на Народната библиотека и след това свързан с подобни културни дейности. Той написа и няколко книги, в които думата „книга“ фигурира в заглавието. Но бих подчертал нещо друго – баща ми беше човек с много силни приятелства, книгите не заместваха отношенията му с хората. Тежкото за баща ми беше, че живя толкова дълго, че всичките му приятели починаха преди него. Животът му беше сравнително самотен. Но преди това, докато живях с него до 1963 г., баща ми беше същевременно човек на книгите, но и много силно на приятелите, на приятелствата. Беше много толерантен човек, не си спомням за 24 години да ми е казвал какво да правя. Поради това няма никакви книги, които да ми е препоръчвал, той смяташе, че на човек трябва да се остави свобода на избора“. (3)

проф. Цветан Тодоров

Това изказване показва защо много писатели са търсили приятелството на Т. Боров. Мисля си, че това е един психически и културен феномен – творецът да търси близост с библиографа, с учения. По този начин се осъществява един взаимен обмен на информация между тях, взаимно се допълват.

При Т. Боров и Емилиян Станев е налице този факт. Особеностите на творческия процес при Емилиян Станев, т.е. необходимостта да разказва своите творчески замисли, да обговаря темите и сюжетите си, да следи реакциите на слушащите го, е нещо твърде характерно. Затова търси близостта на П. Динеков, на Т. Боров, на Вера Мутафчиева като историк-османист, на В. Бешевлиев и др. учени, когато пише философско-историческите си творби, на участници в събитията от септември 1923 г. при писането на романа „Иван Кондарев“, на физици и учени при създаването на „Скот Рейнолдс и непостижимото“ и незавършената му пиеса „Насън и наяве“ и др. Защото честният писател не може да измени на историческата правда, на основните положения в науката. Без да е хроникьор на събитията и явленията, той се стреми да е максимално близък до истината.

Именно по тези причини Емилиян Станев се сближава с Т. Боров. Това става през 70-те години на ХХ в., когато на писателя е дадена вила за ползване в кв. „Бояна“ край София. Там той е съсед с Т. Боров, Елисавета Багряна, Константин Павлов и др. Ето как Надежда Станева е отбелязала срещите им.

5.ІІ.1971 г.

Снощи гостувахме на Т. Боров по случай 70-годишнината му. Поднесохме му и подарък, общ от групата – Багряна, Жана, ние и Блага  (Димитрова) с мъжа си – керамичен сервиз за кафе, купен от магазина на художниците. Боров е изключително запазен човек – походка, стойка, жестове, израз – всичко е младежко. Страшно подвижен и пъргав, а за паметта и умствените му способности – да не говорим. Нещо невероятно! Истинска библиография! Вилата му е артистична. Посрещнаха ни много топло и непринудено и чудесно ни гостиха. Той има способност да създава чудесна атмосфера. Освен гореизброените там бяха още Динеков, Брайко Георгиев и семейство Христо Радевски… Вечерта мина много весело и приятно. Динеков блесна като прочете един адрес, или както той се изрази „статия“ до Тодор Боров, написана извънредно духовито; Радевски прочете един мадригал, казаха се доста шеги и вицове, домакинът беше извънредно щедър в черпенето и гостите си тръгнаха много доволни от вечерта. (4)

24.ІХ.1971 г.

Миналата седмица Багряна ни събра – Борови, Блага и мъжа ù, Бранко Георгиев, Петър Динеков и ние. Случи се в дъждовния период, когато четири дни валя непрекъснато. Но в затопления и уютен хол във вилата, пред богатата и вкусна трапеза, беше приятно. Динеков и Боров се надпреварваха кой да блесне с повече знания, така че научихме много неща. Динеков разказа за Париж, откъдето току-що се беше върнал след триседмично пребиваване, а Боров говори за книгата на Солженицин „Август 1914 г.“, която чел на руски. (5)

30.ІV.1973 г.

Празнувахме 80-тия рожден ден на Багряна всред приятелска среда – т.нар. боянска компания: Тодор Боров с жена си, Блага и Йордан, ние с Емилиян, Петър Динеков, Жана. Вечерта се състоя в малката стая до червения салон на ресторант „Рила“. Почетохме Багряна с изискана вечеря, поднесохме ù подарък – сервиз за кафе, керамична изработка на една художничка и сребърен пръстен с кехлибар. Изборът на подаръка правиха Динеков и Блага. Ние с Емилиян ù поднесохме освен това и хубав букет от калии.

Най-много говори, разбира се, Тодор Боров. Той е страшно приказлив и темпераментен. Двамата с Петра се надпреварваха да демонстрират огромната си памет. Боров разказваше спомени за Боян Пенев, за Сергей Румянцев. Багряна, както винаги, сдържана, скромна, отмерена. Страшна издържливост! Аз се уморих, тя – не. Стана дума за пътуването на Динеков до Щатите – облажава го. „Сега да ми кажат да тръгна, веднага бих напуснала тази ваша така приятна компания и бих започнала да нареждам куфара си“. Неизтощима пътешественица, годините не ù тежат. Пълна противоположност на Емилиян. Той не може да се начуди на ония, които тръгват да пътуват. (6)

30.VІІІ.1973 г.

Емилиян Станев

Ходи (Ем.Станев, б.авт.) днес при Т. Боров, който слуша чрез японския си радиоапарат различни станции на чужди езици. (Той знае добре немски и руски) и е много осведомен. Дойде си с цял кош новини, много развълнуван от онова, което става по света и особено в СССР. Чаушеску се дърпа за нашата интеграция със СССР, затова отишъл сега в Куба. Световният печат, включително и комунистическият, особено във Франция, силно порицавал поведението на СССР по отношение на всички онези видни хора като Солженицин, Сахаров и др. Емилиян смята, че възраждането на сталинизма е закономерно явление. Нашата система води неизбежно до това, тя не търпи демократизиране.

Донесе книги от Боров – Фройд, популярно изложение на учението му, сборник статии. Чете и се ядосва на себе си: „Чак сега чета тези работи. Ама кой да гони зайците из Гарванов дол на младини! И аз се чудя, как при знанията си, написах тези книги!“ (7)

4.VІ.1976 г.

………..

Днес след обяд идваха Каролев и Сарандев. Донесоха анкетата за преглед. Както винаги разговорът беше интересен, те никога не говорят плитки и банални неща, а и Емилиян беше в добра форма. Приказваше му се, имаше нужда от духовно освобождаване. Иска да изживее „душевен пир“ – да се напие, да гуляе, да ухажва жени и т.н. Милият! Винаги, когато у него зрее ново произведение, но идеята и фабулата още не са съвсем оформени, той се кани да гуляе, да живее бурно. Когато беше млад, правеше това често, но сега сам вижда, че не ще може. Остават му само разговорите и самообвинението, че „не си използува възможностите, че живее затворено и скромно, че не ходи никъде“.

Сарандев разказа историята около Шолохов и „Тихия Дон“. Емилиян вече знаеше от Т. Боров за тази новоизлязла книга на Запад и авторството на някой си Крюков. Тъмна работа! Как така Серафимович е знаел, че „Тихият Дон“ е писан от Крюков и после е дал път за авторство на Шолохов? Емилиян не възприема напълно достоверността на тази история, смята, че в творчеството на всеки писател има взривове и спадания, затова следващите книги на Шолохов са по-слаби. Впрочем, ако се прочете книгата, може би ще се повярва. (8)

12.VІІ.1976 г.

……………..

Дойдоха ни гости – Емил Манов, Динеков, Тодор Боров, Каролев. Емилиян в прекаленото си гостоприемство не се задоволи със сладките и плодовете, които поднесох на гостите и поиска да нарежа пастърма и да извадя бутилка вино…

Настроението на компанията беше добро. Гласът на Т. Боров, както винаги, доминираше. Говориха за Берлинското съвещание на комунистическите партии и за становището на западните партии, говориха за издребняването на нашата литература, за плитките ù корени в народната душа, за книгата на Гумильов – „Древные тюрки“, която Боров даде на Емилиян да чете. Беше му дал и „Собачие сердце“ на Булгаков, но Емилиян срещна голяма трудност при четенето и я изостави. Прочетох я аз и му я разказах. (9)

От цитираните откъси  прави впечатление огромната ерудираност  и информираност на Т. Боров. Той познава неиздадените по онова време в България книги на М. Булгаков, както и други издания, които дава на Емилиян Станев да чете и по този начин подпомага творческите му замисли. Тяхното приятелство е творческо, приятелство между ерудити с различна чуствителност. В личната библиотека на Емилиян Станев е запазена книгата на Т. Боров „Живот с книги. 1942–1972г.“ с дарствен надпис: „На Емилиян Станев – малко тежко четиво с най-добри пожелания.“ Бояна, 24.ХІ.1973 г. (10 ) Че Емилиян Станев е чел книгата се вижда от подчертаванията в нея. Ще цитираме две от тях, които са към очерка за Ал. Балабанов. Те напълно съвпадат с възгледите на Емилиян Станев за състоянието на българската литература след войните и за ролята на поезията:

Първите години след войната бяха в литературно отношение една типична новозапочваща епоха, старото се отричаше, в цял свят се търсеше нещо съвсем ново, смяташе се, че трябва да се започне едва ли не на бяло поле – прокламираше се ново изкуство, нов път и изход – и не без влияние от чужбина – и у нас. Типично в това отношение бе започналото именно през септември 1919 г. списание „Везни“ на Гео Милев, което искаше да бъде глашатай на новото… (11)

Целият живот въобще не заслужава да се живее, само поезията може да ни даде основание и оправдание на живота. Едно стихотворение помага на тялото и на душата повече, отколкото една топла баня на изморения прашен пътник. И завършва: Моля ви да приемете като залог за отплата от моя страна към вашето внимание тоя мой обет: аз и занапред ще работя все така, както досега. (12)

Бележки:

Т. Боров. Живот с книги. 1942–1972. С., Наука и изкуство, 1973 г. с. 228.

Пак там, с. 229–230.

Интервю на Анюта Качева с проф. Цветан Тодоров, излъчено по програма „Христо Ботев“ на БНР на 13 декември 2003 г. по повод българската премиера на книгата му „Дълг и наслада. Един живот на посредник.“ Препечатано във в-к „Култура“, бр. 9, 27.ІІ.2004 г.

А 891/2002 г., с. 41–42.

Пак там, с. 75.

Пак там, с. 91.

А 900/2002 г., с. 14.

А 901/2002 г., с. 69.

А 901/2002 г., с. 72.

Инв. № 285/2002 г.

Т. Боров. Живот с книги. С., Наука и изкуство, 1973 г., с. 275.

Пак там, с. 286. Става въпрос за речта на проф. Ал.Балабанов в Народния театър във връзка със 70-годишния му юбилей.

© Радка Пенчева

 

error: Свържете се с нас.