Тъга по Мастъра професор Симеон Хаджикосев (1941 – 2020 – 2021)

Spread the love

Някога в едно свое знаменито есе големият проф. Тончо Жечев изплака болката си по загубата на приятеля и колегата си Цветан Стоянов. Заимствам своето заглавие от майсторския текст на самобитния ни литературен историк. За да изплача своята по любимия на поколения преподавател, по обаятелния лектор, по ерудита, капацитета, нивото класата, която носеше със себе си проф. Симеон Хаджикосев.

Трябваше на 07. 03. тази година да отбележи своята осемдесета годишнина. Сигурно щеше да има и научна конференция, посветена на събитието, с което да засвидетелстваме своята почит, уважение и обич… Уви в самия край на обърканата и странната 2020-та най-добрият познавач на западноевропейската литература у нас ни напусна. Направи го обаче с книга! Последната тринадесета част на епохалния си труд – история на западноевропейската литература, която започва със своя първи том от Средновековието, спира се на Данте, Петрарка, Бокачо, минава през Сервантес, Шекспир, Балзак, продължава с Бодлер, Верлен, Юго, ала срещаме и Ибсен, Уайлд, Ницше, Цвайг, Томас Ман, Хесе, Джойс, въвлича и Яворов – трябваше да има и българска следа, според него! И направи така, че да има. Всички сме чели достижението му, посветено на символизма – базисна книга за филолозите. То реално всяка негова книга се оказва и ще се оказва базисна, особено излезлите през последните 2 – 3 десетилетия. Спомням си като студенти преди двайсетина години с каква наслада четяхме „Сред шедьоврите” или „От Данте до Елюар” – есета, студии, изследвания посветени на най-крупните световни автори (ще си позволя този поостарял термин). Поредицата, която завърши по ирония на съдбата с фаталния 13-ти номер, проф. С. Хаджикосев писа в протежение на две десетилетия. Време, в което все още преподаваше, наскоро се оттегли от Софийския университет, където малко над половин век (от 1965 до 2016) беше сред най-уважаваните и ценени имена, и личности. Ала през целия този период не е спирал да работи. След пенсионирането си, подкрепен от Пламен Тотев и издателство „Персей”, успя да реализира довършителните томове от своята внушителна и уникална с появата и направата си авторска литературна история.

По този повод ще споделя и друга своя тъга – осмата част отдавна е изчерпана, от първата до десетата са реализирани от друго престижно издателство – „Сиела”. Някъде самият проф. С. Хаджикосев споделяше, че мечтае трудът на живота му да бъде издаден цялостно от академичен тип издателство… дано покрай юбилея и тъжната загуба завещанието му се изпълни достойно.

И като споменах последната дума бих изтъкнал, че той беше достоен човек, личност. Впечатлен и респектиран бях от полиглота, от ерудита, ала и от гражданина, от личността. Когато преди десетина година някой със зла умисъл разпространи някакъв списък с доносници, служили на ДС, попадаше и неговото име там. Той обаче не си замълча, изправи се и заяви, че никога не се е занимавал с подобен род нечестиви деяния. И много от неговите питомци, убеден съм, му вярваме безрезервно. Не се връзва осанката, аристократизма, финеса, обаянието, което този човек излъчваше и недостойните клевети, в които беше обвинен.

Някак така стана, че проф. Симеон Хаджикосев ни посрещна (– мен и колегите състуденти за периода 1998 – 2003) в началото, в първи курс. Потопи ни в класиката, научи ни да плуваме сред различните течения и направления – четяхме като луди – вагони, наистина вагони! – и ни изпрати в петия курс вече като магистри – реално първите с тази образователна степен. Беше председател на комисията, която оценяваше нашите магистърски тези (така наричаните дипломни работи). Има нещо символно, ритуално в жеста на този акт – първи и последен. Сякаш майсторът искаше да види какви майсторчета са се пръкнали. И така и беше – голям мастър имахме и си го търсехме и обичахме и след като напуснахме Алма матер… Радвам се, че успях да го поздравя за 70-годишнината със статия в „Български език и литература”, сетне писах и за 75-тия му рожден ден. Мерак имах да опитам перото и за несъстоялата се 80-та…  Да, съзнавам, че емоцията взема превес над аналитичното говорене, ала той беше изключително деликатен и чувствителен, с невероятно чувство за хумор, с трезв поглед и широк поглед, изумително широк! До края май не сложи очила… До края неговият мек баритон се лееше напевно из някои телевизионни предавания (водени от опитния журналист Георги Коритаров), където проф. С. Хаджикосев правеше най-доброто, на което беше способен – говореше за немски, френски, английски, италиански, испански автори. Сега неговият говор, неговото слово блика, извира, струи из забележителните му книги, посветени на едно от най-великите достижения на човешкото творчество – класическата литература, която цивилизова, извисява, приобщава. Да, проф. С. Хаджикосев приобщава с европейското, като разбира се, остава българин в най-стойностните норми на понятието. Напомня по свой си начин на един друг мъдрец – белокосият някогашен златорожец Пиер Рув. Светла, така светла диря, път, фундамент, оставиха и единият, и другият. Ала ако Увалиев беше понапреднал с възрастта и се беше уединил в Лондон, то мастъра Хаджикосев остана тук, в София и до последно цивилизоваше.

error: Свържете се с нас.