Светослав Минков в три интервюта

Spread the love

Дъщерята на Светослав Минков Дора твърди, че той често ù е казвал –  „Пътешествията са университет с много факултети.“ В такъв случай Минков е вечния студент. И въпреки обширната география на неговите пътувания, той издава само две пътеписни книги, като втората е такава с известни уговорки, „Другата Америка“ (1938) – за престоя си в Южна Америка и „Империя на глада“ (1952, с първоночално заглавие „Япония в жакет“) за почти двугодишното пребиваване в Япония като чиновник в  легацията на първата българска дипломатическа мисия в източната страна.

Радка Влайкова, дъщеря на Тодор Влайков, в свой мемоар[1], разказва за колебанието на баща си кой млад творец да подпомогне с влиянието си, за да замине на конгреса на ПЕН-клубовете в Южна Америка. Възрастният писател отначало се спира на талантливия Ангел Каралийчев, но вероятно някой му е подсказал, че друг млад писател би могъл да пресъздаде по-сполучливо екзотиката на континента и необикновенността на преживяването. След няколко беседи с младия белетрист, и след като Влайков се запознава и с творчеството на Минков, решението е взето – за Южна Америка ще замине Минков, но трябва да потърси и подкрепата на другите членове на българския ПЕН-клуб. Стилиян Чилингиров в непубликуван спомен уверява, че и Ст. Л. Костов, съпруг на сестрата на Минков Дора, също е лобирал за заминаването му за конгреса на ПЕН-клубовете. Събитията се развиват благоприятно за търсача на нови преживявания Минков.

Минават повече от две години преди да излезе книгата „Другата Америка“. Минков като че ли е повече изкушен да напише и издаде „Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“, излязла през декември 1936 г. Събитията в Испания стимулират неговата проницателност, писателската му сръчност и социална отзивчивост. Книга, която поражда нелепия спор дали трудът трябва да бъде заплатен като авторски или компилативен, журналистически материал. Но и ще провокира още веднъж интереса на политическата полиция към интелектуалните му занимания. В полицейското му досие се пази преписка, която свидетелства, че „Мадрид гори“, въпреки че е минала през цензурата, все пак май чиновниците не са си свършили работата докрай.

В „Другата Америка” белетристът стои далеч от музейните витрини, събрали миналото, и е внимателен за подоробностите от случките, дори и незначителни, които му предлага ежедневието на аржентинците. „Хваща“ сюжети, доразвива ги, доизмисля ги, и ги превръща в цветен фонтан от екзотика, романтика и социална интуиция.

Това е разказът на Минков, който всички познават, книгата, чиято корица собственоръчно е изработил (по свидетелството на Недялко Месечков). Интересна е съдбата на „Другата Америка” след 1944 г. Идеологията, която поглъща всички сфери на обществения и културния живот, задава нови прочити и нови оценки на вече утвърдени литературни факти. Архивите съхраняват предложенията за издаване на книги за 1950 г. на изд. “Български писател”[2]. Редакторският съвет се е събрал, за да обсъди предложенията за издаване и преиздаване на книги, които да залегнат в плана на издателството. Точка 8 от дневния ред е предложението да бъде преиздадена книгата на Св. Минков  “Другата Америка”. До този момент книгата е с три издания – 1938, 1943 и 1946 г.

Н[икола] Фурнаджиев прочете рецензия от Крум Христов. Според рецензията книгата с известни поправки може да се издаде.

Георги Цанев е на мнение, че Св[етослав] Минков в тая си книга е гледал действителността от луксозния параход и скъпия хотел. Книгата и навремето си не е представлявала пълноценно художествено произведение. Тя не трябва да бъде преиздадена.

Иван Бурин смята, че ние разполагаме с малко разобличителни книги за Америка. Добре ще бъде авторът да обогати книгата си с нови материали и тогава тя да бъде издадена.

Въпросният Крум Христов в случая изпълнява цензорски функции, и тъй като на литературата се е гледало като на метод за политическа пропаганда, твърде внимателно се е преценявало дали няма да има някакви идеологически отклонения, двусмислености или провокации. Но и позицията на критика Георги Цанев е твърде крайна, а и неистинна. Но пък от друга страна е последователна. Още след излизането на творбата през 1938 Вл. Василев иска рецензия от Цанев за сп. „Златорог“.[3] Младият критик предупреждава, че тя ще бъде отрицателна. Редакторският съвет като че ли не си дава сметка, че става дума за пътеписна книга, а от дистанцията на времето непосредствените впечатления са загубили остротата си, а притурянето на нови страници в духа на новата идеология, ще промени първоначалния авторов замисъл.[4] Идеята на „рецензента“ е да се засили социалният елемент и да се превърне в откровена антиамериканска пропаганда.

През 1952 г. Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК) урежда изложбата “Българска литература”, коята ще бъде експонирана в Москва[5]. Изготвен е списък на книгите, които ще се покажат на предстоящата изява – от Алеко Константинов до началото на 50-те години – общо 58 автори с 69 произведения. Светослав Минков е определен да участва в изложбата с книгата си “Другата Америка”. Интересно е, че книгата, която месеци преди това е отхвърлена за преиздание сега е заявена за участие в представителната изложба на българската литература в съветската столица.

В друг жанр е текстът в октомврийския брой на сп. „Златорог“ – от Аржентина Светослав М. изпраща делова информация за протичането на конгреса, изброява имената на някои по-видни делегати, за дебатите по различни въпроси, деликатно споменава за скандала между Маринети и френските делегати. Няма данни дали изказването на Светослав Минков е публикувано някъде, но за вестник „Нова камбана” и за „Златорог” споменава темата на изказването – Аз говорих върху “Разпространение на българските книги из територията на Югославия” и апелирах към югославските събратя да работят в тази насока и изпълнят обещанието си дадено още на миналия конгрес. Моята теза беше единодушно подкрепена от всички делегати, а югославските колеги обещаха да направят всичко възможно за заякчаване връзките между двата братски народа. Няколко години по-рано, през 1929 г., Емануил Попдимитров на Петия конгрес на малцинствата в Женева в словото си казва – Под страх от смъртна заплаха е забранено да се говори български език на територията Югославия. В този смисъл изказването на Светослав Минков е още веднъж отстояване на българските интереси и желание за развиване на контактите в областта на културата със съседната страна.

Със статията за „Златорог” пристига и пощенска картичка до Владимир Василев, която е запазена в архива на литературния критик, удостоверяваща една от спирките по далечния маршрут към Латинска Америка. Спътник на Минков е Павел Голия – словенски поет, с когото повече от двадесет години поддържат връзка.

 

Дакар, 2.8.1936 г.

Седим под африканското небе с нашия добър приятел Голия и пием за ваше здраве уиски.

Светослав Минков

Сърдечен привет

               Голия[6]

 

Минков е от писателите, които рядко се изявяват в жанра на интервюто. От началото на литературната му кариера до заминаването му в Япония  през 1942 г. са открити три интервюта, а общият мотив в тях е пътуването, в пряк и в преносен смисъл. Макар и немногословен, писателят умее да „флиртува“ с читателите, създава впечатлението, че ги допуска в своя свят, но веднага след това става ясно, че това е само привидно и ни повежда в полето на фантазиите, на странни научни открития, и всъщност там, където той пожелае. Първото му интервю е публикувано на страниците на ноемврийския 6 брой от 1934 г. на в. „Прожектор. Седмичник за литература, изкуство, театър, кино, наука и обществени въпроси“ под заглавие „Весел разговор с мълчалив човек“. Няма конкретен информационен повод и вероятно е приятелски жест на колегиална реклама на редактора Емил Коралов. Авторът на въпросите се е прикрил зад неразгадания псевдоним Интервюист. В дългото интервю белетристът доверява подробности от детството си в Радомир, странстванията си в Европа, изумлението си от бързия технологичен напредък на човечеството и, разбира се, огромното желание да има пари, за да пътува в Африка.

Второто, аржентинското интервю, е във в. „Нова Камбана. Всекидневен народен вестник“ от 17 октомври 1936 г., озаглавено е „Българско сърце тупти и в далечна Аржентина“. Въпросите са зададени от Юлий Генов. През март 1941 г. Минков става инициатор и секретар на българо-японското дружество за приятелство, а Юлий Генов е един от първите членове. Журналистът отразява през годините всички изяви и инициативи на дружеството. В интервюто Минков е много фактологичен, изчел е всичко на всякакви езици за страната, още преди заминаването си (той отговаря за получената чуждестранна преса в БЗКБанка, където работи като библиотекар по това време). Разказва за изумлението си от мащабите на южноамериканската страна, и колкото и необичайно да е за него, той е впечатлен от животновъдството, от необятните пампаси, от „ковбоите“, от небостъргачите, от обществените отношения. И ако част от това намираме в книгата му, то в нея никъде не се споменава са срещите му с българите емигранти в Аржентина, откриваме един неподозиран патриотичен патос у Минков.

 

Питате ме за някои по-интересни неща за българския читател? Е, добре, слушайте. Знаете ли, какво се мисли за България из известни части не само в далечна Америка, но и в Европа от видни писатели и общественици?

“България ли? – о, да – столицата на Турция, турска провинция” или “Вярно ли е, че у вас има ОЩЕ ПАПАГАЛИ, ЛЪВОВЕ И ПЛЕМЕНА КАТО В АБИСИНИЯ!”. И какви ли не други неща, които карат българина да се смее, но същевременно и да плаче. И това се дължи до голяма степен на слабата дейност и пропаганда, които развиват нашите легации и българи емигранти. Добре че подобни схващания за нашата страна не се срещат по-често, иначе …

 – Доколкото зная, в Южна Америка има доста много българи емигранти. Има ли българско население в Аржентина?

При тези думи лицето на Светослав Минков се озари от усмивка.

– Онова, което сега ще Ви кажа, вярвам, ще стопли сърцето на всеки

истински българин. В Аржентина живеят около 25 000 български синове, а в Буенос Айрес има над 5 000 българи. Макар че се намират толкова далеч от България, въпреки че много от тях са излезли от България от десетки години вече, между тези български емигранти съществува една сплотеност и любов към родината, които ме поразиха. Те милеят за България, чакат да чуят нещо за нея и издават вестник на чист български език.

Особено покъртително впечатление ми направи изпращането,

което ми устрои българската колония в столицата на Аржентина. На гарата се бяха стекли стотици българи и една българска театрална трупа, обикновени работници. Тези бедни хора ми предоха една скъпа мастилница като подарък на нашия ПЕН-клуб и ме помолиха да апелирам към българските писатели и общественици да им съобщават всичко, което засяга България, да им изпращат по един екземпляр от всяка новоизлязла книга на български език.

За съжаление, Минков не е оставил споменни или дневникови записки, които биха ни разкрили спонтанните, нередактирани възприятия от престоя му в Южна Америка.

Третото по хронология интервю е 10 дни преди отпътуването на Минков за Япония с екипа на първата българска дипломатическа мисия. Влиза в полезрението на интервюиращия го Асен Босев след пътуване до Стражица на литературно четене по време на Седмица на културата и готвейки се за пътуване до Токио. Вестникът е „Заря. Всекидневен информационен вестник“, а заглавието е „Каква литература интересува народа“. В най-краткото интервю забелязваме един доста различен Минков – писател със самочувствие, но огорчен от липсата на внимание от читателите, дори ревнив към очевидния успех на Ангел Каралийчев в родния му град. Докато в предишните интервюта, той е дипломатичен и с добре премерена ирония и самоирония оглежда света, тук той е категоричен в оценките си за литературния живот и процесите, протичащи в него. Неласкава е и оценката му за държавната политика за разпространението на българската книга. Оставаме с впечатлението, че Минков, знаейки, че заминава изказва всичко натрупано с твърде нетактичен тон. На въпроса как писателите да се доближат повече до народа, Минков изповядва писателското си верую: Като бъдем талантливи, прости, ясни, като пишат без натруфеност. И като пишат неща, които интересуват народа.

Три интервюта, които притурят нови щрихи към образа на човека и писателя Светослав М.

 

Бележки:

[1] НЛМ. Необработен архив.

[2]     ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 3

[3]     Цанев, Георги. Среща с миналото. БП, 1977, с. 337.

[4]     Разбира се, това не е прецедент – случаят “Тютюн” на Д. Димов.

[5]     ЦДА, ф. 284, оп. 2, а.е.7.

[6] ЦДА, ф. 373, оп. 1, а.е. 135.

© Румяна Пенчева

 

Весел разговор с мълчалив човек

 

Заварих Светослав Минков, автора на “Автомати”, в твърде мрачно настроение.

– Бих желал да взема сега от Вас едно интервю по случай новата Ви книга “Дамата с рентгеновите очи”.

– Днес ли ? – пита навъсено човекът с очилата. – Днес нямам никакво настроение за интервюта, понеже мисълта ми е заета със съвсем други въпроси. Искам да кажа, че когато човек мисли за настъпилите падежи на полиците си, един неочакван литературен разговор може сигурно да доведе съдебен пристав в къщата му.

– Само това ли? Та кой велик писател не е имал парични неприятности?

– Моля вземете по-малък мерник. Преди всичко не съм велик, а после давам Ви честната си дума, че от интервюто нищо няма да излезе. Когато хората дават интервю, необходимо е да се чувстват […] щастливци, които пият лимонада […] съм малко ядосан, за което разбира се, ще ме извините.

– Все пак, аз мисля, че ако започнем с Вашето минало и Вие си

спомните нещо из детинството, всички облаци в душата Ви ще се разсеят. Може пък, едно интервю в такова състояние не ще бъде съвсем безинтересно.

– Миналото, детинството, – повтарят бледите устни и големите очи зад очилата […]  просветляват […] с Бърнард Шоуска усмивка.

– Е, да, вярно е, че във всяко детство има по нещо смешно и чудно. Ето аз, например, започнах да пиша още на 3 год. възраст. Да, най-напред започнах да пиша, а след това да чета. И в това отношение приличам на някой вече зрели наши писатели, които още не са пристъпили към второто от страх да не изпаднат под чуждо влияние. В началото на 4-тата си година, макар и туй да изглежда странно, прочетох цялата библиотека на баща си. Разбира се, добавя събеседникът ми, с още по тънка усмивка и някак тихо, като че ли да си остане само между двама ни – бъдете сигурен, че никой няма да провери, дали баща му изобщо е имал библиотека.

– Кой спомен от детинството ви свети с най-ярки багри във Вашата памет?

– Аленият спомен на захарните петлета, които един сакат бедняк

продаваше пред вратата на нашето училище. През време на междучасие, аз и моите другари обграждахме старата кошница на продавача, купувахме си по едно петле и почвахме на да го смучем с ожесточение, а после се плезехме един другиму, за да проверим чий език е по-червен. Уверявам ви такива червени езици не съм виждал след това през живота си. Впрочем щях да ви излъжа. Неотдавна видях още по-червен език у един наш литературен критик, който ругаеше с неукротимо настървение един свой събрат по перо. Само че ролята на захарното петле играеше в случая някакъв съвсем незначителен повод.

– Да ни кажете нещо за вашия по-късен живот?

– И тъй, след като престанах да бъда детето по възраст, постъпих в

едно австрийско военно училище, заради униформата, която ми харесваше. Това беше през време на Световната война. По-късно следвах философия и филология  в нашия университет и търговска академия в Мюнхен. Разбира се, нито една от науките, които изучавах, не завърших. Трябва да ви кажа, обаче, че не се чувствам особено нещастен от това, тъй като майсторското свидетелство, което можех да получа от някой университет, би струвало днес по-малко от всеки най-обикновен некролог.

– Един нов, сериозен, въпрос. Колко книги сте издал до сега?

– Седем, – отговаря той, доволен, че ги знае колко са, без да подозира, че аз виждам как ги преброява на пръстите си.

– Нищо ли не спечелихте от това?

– За това попитайте най-добре печатарите в списъка, на чийто длъжници имам честта на фигурирам и аз .

– Сега ще Ви запитам друго, но бих желал да ми отговорите искрено. Кое намирате за най-интересно в живота?

– Тоя въпрос не се нуждае от отговор. Разбира се, че най-интересното е да има човек много пари. Веднага бих тръгнал да пътувам.

– Накъде?

– Най-напред в Африка, в страната на парадоксите. След това бих отишъл в Канарските острови, за да си взима от там едно канарче, защото тия, които  […] пазар, имитират […] прелестта си пойни птици.

– Някоя друга мечта нямате ли?

– Имам. Да изуча маймунския език по Лингвафоновата система, за която напоследък вестниците дават твърде ласкави мнения.

– А какво е мнението ви за нашата съвременна литература?

– Ние имаме твърде даровити писатели, които пишат понякога и хубави книги. Ако искате да ме питате за театъра, ще ви кажа и за него. Не обичам много театрите, особено лошите, а това е сигурно указание, че ще напиша пиеса.

– Щяхме да забравим най-интересното. Какво мислите за днешното време. Но имайте в предвид, че въпросът е сериозен.

– Да. И сериозно ще Ви отговоря. Струва ми се, че сме се родили в

най-интересното време, ако, разбира се, не смятаме средните векове за още по-интересни. Всеки ден се правят най-невероятни открития, които от начало посрещаме с изумление, после смятаме за нещо съвсем естествено, докато в края на краищата всичко ни става досадно. От Генуа, Маркони запалва електрическите лампи в Сидней. Ето едно истинско чудо. Навремето, когато тази новина се пръсна по света всички мислеха, че едва ли не е настъпило второ пришествие. Но нека днес Маркони повтори своя опит – ние ще го гледаме с такова равнодушие, като че ли пали цигарата си. Ако преди 20 год. някой кажеше, че ще бъде открит апарат, с който ще могат да се улавят звукове от хиляди километри разстояние, биха го сметнали за луд. Днес, обаче, хората имат към радиото същото отношение, каквото имат към примуса. Важното е да се чува шум и да ври нещо на огъня. Какво е то – симфоничен концерт, квартет, опера, джазова музика – няма никакво значение. Вие сте свидетел, че пътя към стратосферата стана вече почти толкова оживен, колкото “Цар Освободител”. През ден, през два до ушите ни стига съобщения за все по-нови рекордни височини в стратосферните излети. Дори, право да си кажа, преди известно време, и аз се бях замислил за едно пътуване нататък.

– Добре, че заговорихте за себе си. Кажете ми още нещо за Вас.

– Какво, например,- замислят се очите зад очилата. Чакайте, спомних си. Преди няколко години ходих при един ясновидец, който ми предсказа, че съм дошъл на Земята със специална мисия да открия някакъв музикален инструмент. До сега още не съм направил това, но можете на бъдете сигурен, че и то ще стане. Жалко само, че цигулката е открита, много ми се искаше аз да открия този инструмент.

– Какво ще пишете в бъдеще?

– Възнамерявам да напиша много книги. Имам замислени 316 разказа, а 317-и ми идва на ум сега като разговаря ме .

– Ами ако не бяхте станали писател, какъв щяхте да станете?

– Щях да се отдам на медицина и на спиритизъм, за да прекарам

живота си по-весело. С помощта на медицината щях да изпращам хората на ония свят, а после със спиритизма щях да ги извиквам отново на земята. Както виждате, това би било едно твърде забавно занимание.

– Само за кризата не казахте нищо.

– Да, добре че ми напомнихте. В последния разказ на моята нова книга съм дал една специална рецепта против кризата, и като се усмихна, забрави лошото си настроение и тръгнал да ме изпрати, човекът с очилата добавя: Можете да добавите, че кризата е разрешена.

 

Интервюист

В-к „Прожектор“, г. І, № 6, ноември 1934 г., с.1–2.

 

 

Българско сърце тупти и в далечна Аржентина

 

Военните въздушни ескадрили в часовете, когато минавахме край испанския бряг? Накрая, след това дълго пътуване и разнообразни впечатления и усещания, човек се впуска за няколко дни в тихия, безкраен, велик океан и може да погълне и смели всичко онова, що е видял и чул.

Питате ме за някои по-интересни неща за българския читател? Е, добре, слушайте. Знаете ли, какво се мисли за България из известни части не само в далечна Америка, но и в Европа от видни писатели и общественици?

“България ли? – о, да – столицата на Турция, турска провинция” или “Вярно ли е, че у вас има ОЩЕ ПАПАГАЛИ, ЛЪВОВЕ И ПЛЕМЕНА КАТО В АБИСИНИЯ!”. И какви ли не други неща, които карат българина да се смее, но същевременно и да плаче. И това се дължи до голяма степен на слабата дейност и пропаганда, които развиват нашите легации и българи емигранти. Добре че подобни схващания за нашата страна не се срещат по-често, иначе …

– Аржентина, и изобщо Южна Америка, е част от света твърде малко

позната за нас. Мнозина я знаят само по приказките и романите, за това ще бъде твърде интересно да ни предадете някои по-ценни впечатления за тази страна, нейното население и живота, който се води в нея.

Вярно е, че за тази отдалечена страна може да се кажат работи, които биха изглеждали за българина като извадки от Хилядо и една нощ.

Аржентина заема площ от 2 мил. 800 000 кв. км., което значи че България се побира в нея повече от 27 пъти! А нейното население е само 11 800 000 човека – едва 2 пъти повече от нашето. С това се обясняват онези огромни пространства, обрасли във високи треви известни на целия свят под името “пампаси”, из които в продължение на часове и стотици километри не се среща жива човешка душа, освен разпръснатите тук-таме трапери и ковбои, пазачите на добитъка в степите. Скотовъдството е най-главния поминък на населението. В Аржентина се намират хора, които притежават толкова добитък, колкото всичките скотовъди в България; пътникът среща с хиляди и хиляди глави едър добитък, охранен, едър – това е гледка, която може да се опише твърде мъчно, толкова грандиозна е тя. С рядкото население се обяснява, може би, и дивите области, потънали във вековни незакачени от цивилизаторска ръка, гори и прорязани от реки, които за нас представляват цяло море.

В тях живеят, останали от древните времена индийски племена, неподчинени на никоя властническа ръка. Ала в Аржентина има области и градове, в които кипи трескав живот. Цари трескава дейност, цивилизацията и културата напредват с грамадни крачки, в които се прави всичко възможно, за да се засили влиянието на Европа и останалия културен свят. Изобщо, Аржентина – а, така също и повечето то останалите южноамерикански държави – представлява страна с най-силни контрасти, които са непознати на европееца. Дали пък всички тези особености не се дължат от части и на самата природа, на високите забити в небето Анди, безкрайни равнини и дълги реки, между които царува реката Де ла Плата, широка десетки километри.

Особено впечатление ми направи столицата Буенос Айрес. Това е двумилионен град, в който живеят испанци, португалци, руснаци, англичани, китайци и патагонци – с една дума хора от цялото земно кълбо; прочутите Нюйоркски небостъргачи не са рядкост в града, тяхното число даже расте непрекъснато. В столицата на Аржентина се намират мултимилионери, чийто притежания са по-големи от нашата майка България, но се намират също така и последни бедняци, хора на черния труд, които живеят в дупки и мизерия. Изобщо в Аржентина цари режим, който се различава твърде малко от феодалния през Средните векове в Европа.

Проявява ли това разнородно население жив интерес към световните събития?

– В тази страна на чудните танга и южни страсти хората се занимават повече със своите лични работи и се вълнуват предимно от комара в неговия най-широк смисъл: залагат цели състояния на конни състезания, рулетка и чудновати облози между частни лица. При все това, обаче, от няколко години и особено от началото на испанските събития, народът следи твърде живо международното положение.

Сега няколко думи за самия конгрес на ПЕН-клубовете, г. Минков.

Както знаете в Буенос Айрес тази година се състоя събора на ПЕН-клубовете от петте материци.

Освен представителите на Гърция, Чехословакия и Румъния между световноизвестните лица личаха: големият френски романист Жул Ромен (автор на пиесата “Кнок”, представена миналата година от Народния театър), Емил Лудвиг, от средата на изгонените от Германия писатели, италианецът Маринети, аржентинецът Мануел Галвес (чийто роман “Аржентински момичета” е преведен на български) и др.

Конгресът протече при една много оживена и напрегната атмосфера и обширна дейност. Изнесоха се интересни реферати като “Интелигенция и живот” от французкия писател Бенжамен Кремио, “Функцията на писателя в обществото” от аржентинския романист Виктор Акамбо, “Философията в живота на масите” от индийската делегатка София Воадия и др. Аз говорих върху “Разпространение на българските книги из територията на Югославия” и апелирах към югославските събратя да работят в тази насока и изпълнят обещанието си дадено още на миналия конгрес. Моята теза беше единодушно подкрепена от всички делегати, а югославските колеги обещаха да направят всичко възможно за заякчаване връзките между двата братски народа.

Конгресът изработи една РЕЗОЛЮЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА МИРА, която ще се изпрати до всички правителства в света. В нея между другото се казва: “Трябва да се направят всички жертви, за да се спасят хората от нов страшен пожар”.

Интересен и бурен инцидент стана между французките и италианските представители. Първите искаха изключването на италианеца Маринети от ПЕН-клуба, загдето бе подкрепил най-енергично акцията на Мусолини в Африка. Неприятната случка, обаче, бе изгладена с помощта на аржентинския ПЕН-клуб.

На мястото на досегашния председател на международната организация на ПЕН-клубовете от целия свят английският писател Уелс, беше избран световноизвестния французин Жул Ромен. Реши се също конгресът догодина да се състои в Рим, следващият в Прага и след това в Токио.

Накрая се подчерта, че ПЕН-клубовете продължават да работят за сближение на отделните нации и запазване на световния мир.

Доколкото зная, в Южна Америка има доста много българи емигранти. Има ли българско население в Аржентина?

При тези думи лицето на Светослав Минков се озари от усмивка.

Онова, което сега ще Ви кажа, вярвам, ще стопли сърцето на всеки истински българин. В Аржентина живеят около 25 000 български синове, а в Буенос Айрес има на 5 000 българи. Макар че се намират толкова далеч от България, въпреки че много от тях са излезли от България от десетки години вече, между тези български емигранти съществува една сплотеност и любов към родината, които ме поразиха. Те милеят за България, чакат да чуят нещо за нея и издават вестник на чист български език.

Особено покъртително впечатление ми направи изпращането, което ми устрои българската колония в столицата на Аржентина. На гарата се бяха стекли стотици българи и една българска театрална трупа, обикновени работници. Тези бедни хора ми предоха една скъпа мастилница като подарък на нашия ПЕН-клуб и ме помолиха да апелирам към българските писатели и общественици да им съобщават всичко, което засяга България, да им изпращат по един екземпляр от всяка новоизлязла книга на български език.

Поглеждам часовника. Цял час вече беседваме приятно с големия наш писател, и затова му задавам последен въпрос:

Няма ли да напишете нещо за впечатленията си от това голямо пътуване,

г. Минков?

Да, имам намерение да издам една книга с пътни впечатления и преживявания. Това, обаче, след като привърша няколко детски книжки, за които съм поел ангажимент към едно от нашите издателства.

 Сбогуваме се с г. Минков и го оставяме да си почине от изморителния дълъг път.

 

Юлий Генов

В-к „Нова камбана“, г. І, № 137, 17 октомври  1936 г., с. 4.

 

 

Писателите сред народа
Каква литература интересува народа?
          Впечатления на писателя Св. Минков от културната седмица

 

Нашият разговор с него. Писателите или Мистър Сенко е по-интересен за нашата публика. Отразен ли е народният живот от днешната литература.

Да вземем интервю от Св. Минков е трудна работа. Защото той е от ония писатели, на които перото говори много, а устата – малко. Все пак, Минков се увлече в спомените за току що прекараните дни в горнооряховските села и бавно бавно заговори, може би, защото не знаеше, че думите му ще бъдат записани черно на бяло.

– Защо да не публикуваме един разговор с вас г-н Минков? Това би било интересно!

– Оставете… не обичам писателят да взима поза, да си дава някаква важност и да се изказва с особена гордост като че ли…

– Не, ни най-малко, ние търсим позата и важността. Народът вероятно проявява интерес към вашите четения?

– Хората слушаха, не дали са разбрали това, което им четохме.

Ние подбрахме подходящи произведения, популярни разкази. Особено голям интерес към четенията и към нас писателите проявиха децата. Може би, защото, само те ни познават, срещали са нещо от нас в своите списания, говорили са им учителите и сега им беше интересно да видят тия хора… особено много беше подчертан интереса на народа към писателите в Стражица. Но там имаше специален случай: Стражица е родното село на Каралийчев. Населението го посрещна сърдечно. Имаше приветствия. А иначе – хората са се залисали в своята всекидневна работа. В тия времена, когато човек е загрижен за своя личен живот, трудно е да се постигнат големи резултати.

– Има ли в нашия народ голям интерес към културата и изкуството?

– Ако се съди от посещенията на четенията, можем да кажем, че има. Но тоя интерес е смътен. Той не е интерес към писателя. Може би едно четене на писателя не е толкова интересно за публиката, колкото напр., да иде при нея Мистър Сенко! Да, да! Мистър Сенко се посреща с много голям интерес от нашата публика. И на мен той е интересен.

– А интелигенцията не знае ли поне за нашите писатели?

– За съжаление, интелигенцията не познава сегашните

писатели… малко сме известни на народа ни.

– Как може той да бъде запознат с писателите?

Св. Минков вдигна рамене.

– Tа тия седмици, имат и такова значение. По- рано Министерството на просветата популяризира библиотека, която имаше за цел да запознае народа с нашата литература. Не зная защо сега тая библиотека не излиза. Трябва да излизат съчиненията на нашите писатели и да се разпространяват на достъпни цени.

– Познават ли нашите писатели народа и народния живот?

– Не го познаваме добре. Особено градските писатели. Битовите писатели, разбира се, повече познават народния живот. Елин Пелин, Каралийчев, Волен и др. са написали много работи за селския живот. Но битовите писатели у нас обикновено напускат от рано селото и живеят със спомените си за него от детинство. Ако те живееха по-дълго време сред народа, по-друго щеше да бъде, щяха да изобразяват по-нови и по-пълни картини от народния живот в своите произведения. Нашият битов писател обикновено остава на една точка. За да следи и отразява по-вярно живота на село, той трябва да живее сред него, да не става много гражданин.

– Отразен ли е днешният живот на народа в литературата?

– Сега на село се създава нов живот, който още не е напълно обхванат от битовите писатели. Имаме много ценни прояви. Животът се мени, а за да може да се отрази правилно, трябва да се познава добре. В самия живот на село се забелязва модернизиране.

– Имахте ли лични срещи със селяните и какви впечатления имате от тях?

– Малкото дни, които прекарахме по селата, минаха повечето в официални посрещания.

– Близки ли са достатъчно писателите до народа ни ?

– Изглежда, че не достатъчно.

– Как може писателите да доближат повече до него?

– Като бъдем талантливи, прости, ясни, като пишат без натруфеност. И като пишат неща, които интересуват народа

Нашият разговор до тук спря. Очевидно, той има да каже още много неща. Но свикнал е да мълчи.

Ас[ен] Б[осев]

В-к „Заря“, г. ХХ, № 6187, 19 април 1942 г., с. 6.

error: Свържете се с нас.