Страдалческата одисея на Зографа Цаню Захариев

През лятото на 1866 г. тревненският иконописец Захари Цонев със синовете си Цаню и Никола зографисвал новопостроената черква в добруджанското село Еникьой, разположено на пътя между Тулча и Бабадаг в Румъния. Един ден Цаню отива в близкото село Конгас, където има събор с народни веселия. Първо влиза в черквата „Рождество Богородично“, за да разгледа иконите. Впечатлява се от пеенето на псалта. Когато запява молитвата „Спаси Господи!“, псалтът казва: „Победи благочестивим болгаре!“. След черковния отпуск свещеникът Янко Ангелов ги поканва на гости. Така Цаню Захариев се запознава с Васил Иванов (Левски) от Карлово, който му споделя, че да псалтиш не е работа, предпочита школото – две години даскалувал из неговия край. Цаню уговаря черковните настоятели в Еникьой да го вземат за учител. Двамата живеят три месеца в една стая и на един креват спят. Според Цаню заедно изработват план за въстание, което „не може да се развали, макар да умрат“. Заричат се да не пият ракия и вино, догде си постигнат целта. В началото на есента, същата 1866 г. зографите се прибират в Трявна. През октомври 1866 г. Левски напуска Еникьой и става учител в с. Конгас, но е във връзка с Цаню. За съжаление всички писма на Цаню били унищожени по време на Априлското въстание. Най-вероятно Левски идва в Трявна през май 1869 г. Приема се, че е идвал осем пъти, но едва през 1872 г. в дома на Цаню Шишков се организира революционен комитет. В него влизат Васил Левски, Цаню Захариев, Цаню Шишков, Васил Михалев, Михаил хаджи Икономов, Кънчо Германията, Братой Христов, Цаню Баръма, Иванчо Ангелов и Тодор Оптърмана. По-късно за председател на комитета е избран Никола Кабакчиев от Търново. В това народополезно предприятие особено деятелен е Цаню Захариев за когото Левски, впечатлен от постоянството му казва: „Ще ти се запише името със златни букви в българската история, която се отваря за по-личните дейци на българското освобождение“.

Отначало към комитетските дела интерес проявяват и по-заможните, но когато замирисва на барут започват да се отдръпват „един по един, докато Цаню останал сам с брат си Никола“. Учителят Илия Шиваров съветвал да не се събират с Цаню, „защото влачел въже подире си“. При едно от идванията си в Трявна, когато пренощува у поп Кою Витанов – съмишленик на комитета, не се намира човек, който да го заведе до Габрово. Цаню пише: „Ходел Марко, синът на поп Кою при всички наши, но не се намерил никой да го заведе – всеки отказал“. Тогава Цаню се заема с тая работа. Левски ядосан от делата на тревненските „патриоти“ му казал: „Сал ти ли си бе? Где онези приятели… Излъган останах, дето се залових с учените ви в Трявна. Ако се бях заловил с по-простите, по-голяма работа направвах“ .

Времето на бунта наближава. По желание на Стефан Стамболов седалището на Търновския революционен окръг е преместено в Горна Оряховица. На 1 април 1876 г. в с. Самоводене пристигат Тодор Кирков, Христо Патрев и Станю Гъдев определени за апосто­ли на въстанието в окръга .Около 24 април в Трявна пристига съобщение един човек от Трявна да дойде на заседание в Горна Оряхо­вица. Михаил хаджи Икономов отказва, защото било опасно и на път поема Цаню. На срещата със Стамболов казва, че Трявна ще даде 200-300 въстаници и са приготвени 50 оки барут. И докато се разговарят пристига писмо от Панагюрище, че въстанието преждевременно е избухнало. Настава смущение, всички са единодушни, че е избързано, че не са приготвени за бунта. Цаню отсича: „Да въстанем и ние, да пламне огънят и оттук, че каквото даде Господ!“ След това потегля за Трявна, като минава през Търново. Търси в дюкяна Никола Кабакчиев, който трябва да оглави бунта в Трявна, но чирачето му казва: „Тука е, но се крие и заръча да ти кажа и ти да се криеш”.

В Трявна вече са научили за въстанието. Ha 5 май 1876 г. зографчето Симеон Симеонов развява знамето в центъра на градеца и обявява началото на бунта. Събират се комитетските хора – 11 души, на мегдана само жени и деца, мъжете се изпокрили. С песен въстаниците поемат за с.  Ганев хан, близо до Трявна, където ги очакват Тодор Кирков и Христо Патрев със 7-8 души. Взема се решение войводите и част от четниците да се върнат в Трявна и да съберат още хора. Как става това научаваме от Цаню Шишков: „… Михал взе револвера в ръка. Тръгна от къща в къща и караше насила хората – мъжете – да дойдат с нас. И наистина, тъй насила излезоха около 80-100 души. Тръгнахме, но колкото излезвахме из града, все намалявахме…“.

В крайна сметка в с. Новата махала се събрали около 60 души. Училището било обърнато в казарма. Десетина души новомахленци държали пари на местния чорбаджия Пенчо Бурмов със записи по 100-1000 гроша и го заставили да скъса записите и да внесе 200 лири в касата на четата. Пенчо дал само 20 лири и приел да стане въстаник, но при първия удобен случай избягал. На 8 май четата пристигнала с. Жълтеш. Тук към нея се включил жълтешкият поп Георги Антипов с 8 души. От с. Боженци вземали два коня от Иван Султана, за да носят провизиите. Тук научили, че Дряновският манастир е в пламъци и руини. Поп Георги Алтипов и Христо Досев „заблагоразсъдили“ да зарежат четата и отишли с жените и децата да се крият в Балкана. След тях тръгнали и десетина четника. От Боженци четата минала през върха Сечен камък и отново се върнала в с. Долна Махала. На 9 май, рано сутринта, научили, че от Габрово идват бошибозук и редовна войска.Четниците излезли от селото и заели позиция на височината „Дебели рът“ (Чукара). Башибозукът се доближил и хвърлил в атака, но била отблъсната. Последвали още няколко щурма, но и те били отбити. По време на битката редовната войска успяла да обгради четниците и да се яви в тил. Оставеният на пост Косю Маренски избягал щом започнала битката… Патрев наредил: „Назад, бягай­те момчета, ще ни хванат живи!“. Под дъжд от куршуми четниците хукват да бягат, кой където му видят очите. Турците ограбили и опожарили Новата махала. Оставили само черквата и къщата на Христо Досев, защото предводителят на башибозуците Афуз ага „ял и пил много пъти в тази къща“. До вечерта турците се прибрали в Габрово, като отнесли 36 товара плячка.

Оцелелите въстаници започват да търсят спасение по колиби, плевни и къщи. Петър Генчев се укрива в Радоглавчината плевня на Милчевото, но Хуба Илиева го издава. Башибозуците го залавят… Останалото ще разкаже Цаню Шишков:

„…уловиха го и зако­лиха – клали са го откъм тила и му оставят главата да се държи до гръцмуля и го подкарват да го карат в Трявна. Той повървел малко, но видял, че не може, и зел да им се моли да го дозаколят. Тогаз един турчин му доотрязва главата, налуват я на кол и я доне­соха в Трявна, като в устата му бяха турили умар (?) да се подигра­ват. Петър любеше Йона Оптарашанката, наша комшийка, и като носеха главата покрай тях, главата от само себе си се обърна с очите с Йонините пенджери – прозорци. Турците не дадоха да се чука нито черква, нито да ходят със свещи, но главата я дадоха. Слепиха я с тялото, обвиха врата с кърпи и тъй го заровиха“.

Захариев и още неколцина тревненци тръгват да се лутат в планината. Пращат двама до с. Шипка да научат новини и вземат хляб, но им казали да се махат, защото станали „братя с турците“ и ако дойдат ще ги убият или предадат“. Решават да се разделят и всеки сам да се спасява. Цаню, без мерак приема за другар Христо поп Димитров. Вали дъжд, свива студ, трети ден гладуват. Търсейки сушина те се разделят. На четвъртия ден Цаню обира от торбата си няколко засъхнали трохи и тръгва към Трявна. Насочва се към къщата на поп Кою Витанов „съучастник по тези (комитетските) работи“.

Кою е известен резбар. Негови иконостаси и владишки тронове са стигнали до Русия. За него пише Каниц в пътеписа си за България. Посрещал е Левски и е благославял бунтовното му дело… Портите затворени, прозорците светят, кучетата започват да лаят. Излиза слугинята и пита кой е. Цаню казва да се покаже Марко, синът на поп Кою. Марко се показва, но не го пуска да влезе. Чува се глас: “Дай ми револвера!“ Цаню се скрива зад един дирек. После научава, че Димитър, другият син на Кою е искал да го убива, но сестрите му Цвета и Донка му вземали оръжието из ръцете. Цаню пак моли Марко да го пусне вътре, но поп Кою се провиква: „Бре, проклети сине, ти запали цялата Трявна, само нашата къща не беше запалил, дойде и нея ли да запалиш? 0ттук да се махаш!“ Цаню се примолва за малко ракия и коматче хляб. Марко със зор му дава 30-40 драма ракия и къшей хляб. Отпраша го с думите: „Далеч да бягаш, живот за тебе няма тука! Хайде, върви си, че ми се спи“!

Цаню отива в двора на родната си къща, сяда на мократа земя и заспива. Сутринта при него идва брат му Кънчо, участник в четата. И той търси спасение. Идва баща им и пита: „Какво ще правите сега, работата е лоша?“. Поглежда Цаню и отронва: „Само жив да не се даваш!“ Заплаква и си отива. Цаню дава пари на слугинята, дъщерята на Къню Царя, да им купи хляб, ракия, вино и други неща за ядене. Тя ги съветва да отидат в тяхната къща в колибите Новаковци. Братята отиват там и се скриват в плевнята. Идва жената на Къню Царя и те я убедили „да не ги изказва, ѝ дали много пари, за да ги храни, и тя на това се съгласила да им дава, хляб, като го оставяла под един кош, захлупен до плевнята. И те ходели нощно време да го вземат“. Един ден по пътя край плевнята минават Иван Лафчията и Митю Царя и се разговарят, че „Таквиз работи не са ставали, байряк да се забие насред града. Луди наши тревненци. Ах, този Цаню Захариев, тоз Цаню! Подлъга и брат си.“

Тогава Цаню заръчва на жената да им намери „таквоз място, дето овчар не ходи и да не е гора, за да се види отдалеч, че ако би-ще и два тръна да са, колкото да се затулим. Тя като отиде, върна се и ни каза, че намерила място, ами да ни заведе да го видим. Мръква се и ний отидохме да го видим и удобрихме. Дадох ѝ 30 гроша да ни носи хляб вечерно време в плевнята и да го оставя под коша, че ний там ще го търсим“.

Избраното място е насред нивите, те разширяват дупката, за да се крият по-навътре. Наемат Колювица Лафчийката да ги снабдява с храна. Освен хляб, тя започнала да им носи и вестник „Дунав“, за да научават новините. Когато вали дъжд, водата ги залива, но търпят, за да не ги видят овчарчетата. Решават ако някой е ранен тежко, здравият да го умъртви. От вестника научават, че Сърбия отворила война на Турция и за смяната на султаните. В плевнята и трапа „мокри и кални“ се крили 55 дни. Стопанинът на плевнята Къню Царя заминал да жъне чужди ниви и те успяват да се поизмият и преоблекат, защото дрехите им изгнили на гърба.

Един ден в махалата идва потеря, за да търси въстаници. Братята се качват на тавана на плевнята и там престояват цели 15 дни. Цаню уговаря брат си да се разделят, защото „всичката вина е стоварена върху него и него най-много дирят“. Брат му си тръгва и Цаню остава сам. Съобщават му, че Михаил хаджи Икономов, един от учредителите на комитета в Трявна и забегнал от четата при с. Тенчевци, Габровско, като увлича със себе си 7-8 души, заръчвал да открият къде се крие и да го убият или отровят, защото ако го заловят жив щял да изкаже много хора. Тревненският първенец Тихол Бончев също обещал две турски лири за главата на Цаню, който му я занесе…

На 10 май 1876 г., когато Фазъл паша наближил Трявна, цялото население, с поповете начело и учениците излязло извън града да му стори почит . Тихол Бончев и останалите първенци го посрещнали коленопоклонно с уверение, че градецът е мирен и тих. Колкото за комити в Трявна „не е имало таквиз хора“. Дошли „някои чапкъни отвън, непознати на никого, забрали насила, когото намерили по улиците и те пак си избягали“. Петър Генков (Ефендито) целунал коляното на пашата и му разказал кои са въстаниците и къде е било забито знамето. Събрали 1000 жълтици (данък за две години) и ги дали на пашата. Последвала гощавка, на която прочутата тревненска сливова ракия се леела без мяра. Така градецът бил спасен от пожар и погром.

Арестуван бил братът на Симеон Симеонов, който на 5 май развял знамето на бунта, но той не издал нито брат си, нито когото и да било. Чичовият му син Васил Генков, брат на споменатия Петър Генков (Ефендито) пък съветвал: „Защо ходят много-много да го търсят? Да ударят на баща му десет тояги и той ще го изкаже, где се крие“. Става опасно и Цаню се мести у Иван Божков в колибите Хитревци. Там прекарва 20 дни, след което се прибира у дома си и там прекарва една нощ. След това намира подслон при Къню Денев (Чолака) в колибите Околии. След седмица преспива у дома си и крие в крайната тревненска къща на Кънювица Тотевата. След един месец неволно го издава на бирника, който я преследвал защото три години не си плащала данъка

Цаню, стъкмен в женски дрехи се прехвърля в плевнята на Пеню Ошанеца. Криенето му омръзва и замисля да се прехвърли в Румъния, но никой не се наема да му помогне. След 15 дни отново се връща в къщата на Кънювица, но за беда дъщеря ѝ искала да събира седенки у тях и му намекнали да си търси друго убежище. Цаню е в безизходица: „Сега работата стана друга. Цяла нощ не заспах от мисъл. Най-подир ми мина една хитрост през ума и казах на майка ѝ тъй: най не ѝ трябват седенки, ето аз съм без жена, не ме ли харесваше да ви стана зет, ако се освободим? Жените одобряват пред­ложението, Цаню се „поурахатил“ и даже по-добре започнали да го гледат.

Един ден в къщата дошло заптие да търси един младеж, осъден за борч, но го излъгали че вътре една невеста ражда и той отминал. Идва новината, че руснаците минали Дунава. Цаню Захариев се прибира у дома си и когато научава, че казаците са в Търново, взе­ма последната си турска лира и отива там. За една седмица изхарчил лирата и се върнал в Трявна с един бешлик. И се отваря нова страница в драматичната му житейска одисея, която продължила четиринадесет месеца – в скотско скитане и криене. С прискърбие той споделя: „Мислех, че нашите приятели ще ме вдигнат на ръце за доброто ,което извоювахме, но не излезе тъй. Парите, които бях спечелил, ги из хар­чих, никой не ти дава пет пари. Всякой се заловил пари да печели, кой от яма (плячка), кой с вино и ракия. Обогатиха се сума хора. По-напред спяха, сега се събудиха, пък аз изнемощял, прекарах цяла година без работа.“

Когато позакрепва, подхваща пак стария занаят, но времената са други, парите не стигат, грижите за децата са големи. Съветват го да поиска пенсия,  но той отвръща: „Докато мога да работя, неща пенсия, а като остарея и не мога да работа, тогава, ако искат да дадат“ . Идва и това време. Цаню подава молба за пенсия. След една година го известяват, че заявлението му остава без последствие. С мъка Цаню отронва: „Другарите ми, които бяха с мене заедно получиха пенсия, а на мене като виновник за тяхната пенсия няма нищо“.

***

Цаню Захариев е роден през 1840 г. в Трявна. Баща му е зографа Захари Захариев. Сочен е като най-значителният представител на третото поколение иконописци от Захариевия род. Зографи са и двамата му братя Никола и Кънчо. Учи само три години в Тревненското школо. Негово дело са иконите в Разград (църква „Св. Николай“ – 1863 г.), Тутракан (църква „Св. Никола“ – 1864 г.), Лясковец („Св. Атанас“ – 1864 г.) и в Конгас, Бабадаг и Касапкьой (1864 – 1865), в Габрово („Св. Богородица“ – 1867 г.), Борисово, Тетово, (1875 г.), Кацелово, Две могили – Русенско, в Русе, Троян, Силистра, в Лесичери, в Разградско, Тулченско и Търновско.

Най-значимото му и светло житейско събитие е женитбата му през 1869 г. с търновката Вангели Дабкова. Романтичната им приказка звучи като красива легенда. Цаню я видял едва на 16, а на 17 му станала съпруга. Баща ѝ Дабко Петров бил папукчия. Брат ѝ Петър Дабков бил търговец и дарил цялото си имане в полза на школското дело в Търново. Вангели още като дете била заведена от баба си по майчина линия на поклонение на Божи гроб в Йерукалим. Цяла Трявна излиза извън града, до Васильови ниви да посрещне файтона с булката от Търново. От писаните сандъци с чеиза свалят един юрган с цветя околовръст на бялата среда от атлаз – нещо не­виждано дотогава. Цаню и не се посрамил – в най-хубавата стая на къщата му в се кипри железен креват, един от първите в Трявна. Бог дарил семейството с две рожби, но и взема много – през 1875 г. Вангели умира на 27 ноември 1875 г. Погребват я в двора на църквата „Св. Арахангел Михаил” насред Трявна. Житейските дела на страдалеца Цаню Захариев завършват на 9 ноември 1902 г.

Боян Драганов