Стилиян Чилингиров: Петър П. Морозов

Spread the love

С него се запознах през месец октомврий 1900 година, когато се записах за студент по философия и педагогия и се настаних да живея в администрацията на сп. „Звездица“[1]. Той беше дошъл в редакцията да донесе някакъв ребус и да си получи хонорара не повече от пет лева тогава. Ребуси печаташе П. П. Морозов и по-рано, отгдето аз бях запомнил името му и страшно много желаех да се запозная с него. Това мое желание беше известно на редактора и той благоволи да ми го изпрати долу в администрацията.

Ребуси в сп. „Звездица“, рисувани от Петър Морозов

Аз предполагах, че ще се срещна с възрастен човек, а пред мен изпъкна един млад рус човек с руса леко къдрава коса и едва наболи мустаки. Едва ли не мой връстник. И това ме накара да се поотпусна в разговор и да поразпитам за него. Оказа се, че той е от Русе и българин е само по майка, а по баща е руснак, установил се след руско-турската война в тоя крайдунавски град. Баща му починал сравнително рано и той ведно с цялото домочадие останал да тежи върху ръцете на майка си. Затова той се домъкнал в София, записал се ученик в Рисувалното училище и се заловил да изкарва прехраната си с рисуване. Рисувал каквото му попадне, само да изкара едно парче хляб. Затова пише и ребуси за „Звездица“.

В редакцията бяхме почнали да го смятаме за един от главните сътрудници на списанието. Затова, когато решихме да се фотографира целия редакционен състав, поканихме и Морозов. С нас беше и господин Стефан Попов, един висш чиновник в дирекцията на железниците. Беше и студентът Ихчиев, който пишеше доста сносни стихотворения под псевдоним Диамантин, бащиното му презиме Диамантиев. После той се загуби напълно като учител в първата мъжка софийска гимназия. Липсваше само на снимката Стоян М. Попов (Чичо Стоян).

Двама еднакво неволни, ние се срещахме съвсем случайно, за да си споделим нашите неволи, посипани обикновено с непринуден смях. А Петър умееше да се смее безшумно, скрил усмивката си под увисналата къдрица над очите му. Понякога трябваше да се повдигне къдрицата му, за да се види скритата под нея усмивка. Обикновено разговора ни почваше с взаимното питане: имаш ли малко тютюн? И всеки бързаше да извади от джоба си изрязания наполовина пакет пето качество и да покаже няколкото влакна или малкото прашец от него. Тогава ние студентите, обикновено си купувахме по половин пакет за десет стотинки. Продавачите не ни се сърдеха за тая манипулация, защото имаха изгода от нея: от всяка отрезка на пакета отделяха за себе си по една цигара тютюн.

Сътрудници на сп. „Звездица“ – Елин Пелин, Александър Божинов, Пенчо Койчев и Петър Морозов, 1902 г.

След година време аз напуснах неудобното помещение на редакцията и се преместих да живея в Подуене с един състудент стипендиант, стипендията на когото ни послужи за издръжка. С Морозов не можехме да се срещаме често. Пък и той нямаше достатъчно свободно време. По цял ден беше заставен да дири работа, като предпочиташе да рисува всичко, каквото му поръчат, стига да му платят някой и други лев. Еднаж ме срещна и се заоплаква, че ако тъй върви работата, от него не само художник не ще стане, но и на нищо няма да заприлича. Хубаво е, че природата нищо не му иска, когато му запозира. А инак с пейзажи не върви, тях няма кой да ги купи. А да искаш някой да ти позира, дори циганин или циганка, трябва да платиш всеки отделен сеанс. Слушай, не си ли съгласен ти да ми позираш един-два пъти, искам да ти направя портрет. Отказвах на непрестанните му предложения: нямах прилични дрехи да се облака.

Отстъпих, когато свърших университета и се пооблякох малко. Тогава Петър Морозов живееше на улица „Цар Шишман“. Заемаше една стая от горния етаж на една двукатно къща. Долният кат имаше само някакъв напуснат дюкян и една кърпачница за скъсани обуща. Но да ателието му стая трябваше да се качвам по стълбите с голяма внимание. Сърдели се хазяите му от всеки шум. А аз вървях като бубулечка и никога не ги видях. Разбрали, види се, че аз не съм от тая категория хора, които могат да ги орезилят. Сеансът почна при пълни кутии цигари, сложени върху масата току до статива. Тогава вече пушехме второ качество рязан тютюн: аз бях вече гимназиален учител, командирован в Народната библиотека, а той вече беше посъвзел се художник, работите на когото се диреха, макар не доста добре да се плащаха. За да озанаменуваме промяната в социалното си положение, аз трябваше да застана със запалена цигара в ръка.

Със запалена цигара в уста беше и художникът. Димът на цигарата замъгляваше очите му, той го разгонваше с ръка и бързаше да наслага с креда контурите на застаналата до него фигура. Макар да страдах от ужасен нервен тик, аз се мъчех с голямо внимание да предотвратя всяко мое движение на главата, па и на раменете си. Пазех се да надзърна и в рисунката, от желание да не изменя позата, която бях заел по указанието на художника. Търпях така, докато настъпи пауза. Тогава посегнах към масичката, завих си цигара и се втренчих в рисунката. Тя ми извънредно хареса и аз излязох с убеждението, че накрай портретът ми ще бъде нещо изключително. Затова побързах да похваля майсторството на Морозов и да го запитах кога да дойда втори път. Не ми се виждаше вече унизително да бъде човек модел на един с изключителни дарби художник.

В три-четири сеанса портретът беше готов и ми беше поднесен подарък за нашето приятелство. По-късно той беше изложен в една от изложбите на дружество „Съвременно изкуство“. Доби и скромна похвала от тогавашния художествен критик Андрей Протич[2]. Сега тоя портрет е у дома и представлява една от най-впечатлителните украси на моята къща.[3] След време аз сам замолих Морозов да ми нарисува корицата на моята сбирка „Еднаж да съмне“, безплатно, разбира се.

 

Портрет на Стилиян Чилингиров от Петър Морозов

След изложбата на дружеството „Съвременно изкуство“ Морозов пожела да се включи по-активно в неговите членове, като вярваше, че чрез тях ще си издейства по-изгодно пласиране в изкуството. Особено много се надяваше на Александър Божинов, който вече беше добил похвалното име на политически карикатурист. Чрез Божинов той стана доста близък на неговия кръг и нашите връзки почнаха да се разслабват, докато се прекъснат напоследък. Пък и не биха могли да съществуват в предишния си вид. Скоро аз бях командирован за специализация в Германия, гдето престоях почти кръгли две години. Когато се завърнах Морозов беше по-малко мой, отколкото преди. Освен това, той почна да се отчуждава от нашата действителност, замислил да подири щастието си в Америка, загдето и замина. Какъв успех е имал там, не зная, но вероятно се е убедил, че всеки камък тежи повече на мястото си. Струва ми се, че се завърна доста разочарован.

Тогава, ако се не лъжа, той се задоми. От случайните ни срещи на улицата узнах, че той вече имал отраснали деца – вече гимназисти. Пита ме за някои мои книги, които децата му трябвало да прочетат.

Последната ни среща беше на бул. „Цар Освободител“. Аз бях с гимназиалния учител Анани Вълкадинов, когото бях докарал от Трън.

– Вече няма да ми откажеш: ще дойдеш у дома на фасул.

– Но аз не съм сам.

– И двама ви каня.

И като ни улови под ръка, замъкна ни в къщи.

У дома намерихме изрядно сготвен фасул. След вкусния обяд Морозов се дигна и ни подари по една картина. Каква беше дадената на Вълкадинов, не помня, но моята представлява девойка с чаша чай в ръка.

Този ми е последния спомен за много дарения и много човечния приятел Петър П. Морозов.

 

Княжево, 12.11.1953 г.

 

[1] Сп. Звездица. Месечно илюстровано списание за деца. Излиза от 1892 до 1914 г. под редакцията на Никола Беловеждов (бел. ред.)

[2] Андрей Протич (1875–1959) – писател, изследовател на възрожденската ни архитектура, изкуствовед (бел. ред.)

[3] Днес този портрет се съхранява в Мемориален кабинет „Стилиян Чилингиров“, НЛМ. (бел. ред.)

error: Свържете се с нас.