Стилиян Чилингиров: Пенчо Славейков и паметникът на Царя Освободител

Spread the love

155 г. от рождението на Пенчо Славейков

Скоро след запознаването ни аз отидох при Пенчо Славейков за една малка справка. В онова време той беше единственият в цялата Народна библиотека, който можеше да ориентира четеца или научния работник в потребната му литература. Не само че познаваше добре или горе-долу библиотечното богатство, но освен това беше и човек с голяма ерудиция. Ако не знаеше литературата по даден въпрос в подробности, то можеше да налучка сравнително леко пътя, по който лесно да се добере желаещият до нея.

За мене, студент тогава, особено странно беше да виждам мои професори при него и винаги с един и същи въпрос на уста: има ли по тоя въпрос излязло някое съчинение на немски, чел ли е отзиви за него и какви са те; смята ли скоро да го изпише за библиотеката, та да го получат от нея, вместо да си го изписват сами, и т. н. Еднаж присъствувах на подобен разговор между него и младия тогава професор Фаденхехт. Той стоеше пред Пенча едва ли не като студент пред професора си. Пенчо си беше все така разпуснат в приказките, като често досягаше с тях и почтителния си посетител. За какво го попита Фаденхехт, не помня, но характерът на Пенчовите отговори се запечата дълбоко в съзнанието ми. Те издаваха известна интимност помежду им, като откриваха и не малко чувство на подчинение и на превъзходство. Аз тогава не знаех, че Славейков и Фаденхехт са били състуденти в Лайпциг и че в тоя град Славейков е заемал едно особено привилегировано положение между другарите си българи. Той вече беше познат като поет и автор на обемен и добре посрещнат стихтворен сборник „Епически песни“, кн.І.

И така, отивам аз за известна справка при Пенчо Славейков. Той ме изслуша внимателно, покани ме да седна и запита: много ли бързам. Отговорих му, че не твърде много, но боя се да не му отнемам времето.

– То времето ми е отнето и без тебе. Ами я ела да ти покажа едно чудо, пък ти да ми кажеш: виждал ли си такова някъде… по селата. Ти нали беше селски даскал, преди да дойдеш в София.

Клатя глава утвърдително: да.

– Да ми кажеш възможно ли е такова чудо в читалищата, в селските читалища. Ела с мене.

Пенчо се дигна от стола си, облегна се на загумения си бастон и заповлачи крака. В това време той стъпваше твърде трудно и мъчително. Аз тръгнах подир него с истинска болка на сърце. След като отвори вратата на кабинета си, той се отправи към срещната врата – кабинета на директора. Защо ще ме води там? Да не има намерение да ме препоръча на директора Стоян Заимов? Но защо трябваше да видя нещо, което го няма ни в едно селско читалище? Че го няма Заимов там, то е явно, но нещо друго? Тогава аз не знаех, че Заимов го нямаше и в Народната библиотека. Той беше назначен за неин шеф само проформа. Чувахме, че преди него бил канен Янко Сакъзов, но той отказал. Канен бил и някой друг, но и той не приел тая висока длъжност. Но кой беше тоя друг, това сега не помня. Но Пенчо не беше канен. Поет може ли да оглавява едно такова учреждение?

Стоян Заимов

И този път, както и много други пъти, Заимов не беше в кабинета си. Той се разхождаше някъде по заседания във връзка с паметника на Царя Освободителя. Нали беше председател на комисия. Но ако Заимов го нямаше, целият под на обширния директорски кабинет беше натрупан с макети от паметници. По-скоро това беше цял кавалерийски дивизион, който си беше дал среща тъкмо в кабинета на директора. Едни от всадниците бяха с устремени напред саби за атака, други ги държаха обвиснали на седлата, трети гледаха с бинокъл някъде, като че ли искаха да се ориентират в кабинета, а някои пък като че ли сега се канеха да яхнат конете си.

Тия макети така плътно заемаха пространството до масата, че човек само с шахматен скок можеше да достигне до нея. Как достигаше Заимов, това само той един си знаеше.

– Е, виждал ли си такова нещо в село?

– Не, не съм виждал. Виждам го само в Народната библиотека – отговарям аз.

– И така е.

След това Пенчо Славейков почна да ме разпитва кой проект за паметник ми допада най-много. Аз не разбирах нищо от скулптура и нищо не бях в състояние да отговоря. Пръв път виждах толкова скулптурни работи наедно. Не бях виждал паметници и по града, освен трите пирамиди: на Васил Левски, на докторския паметник и обелиска на Царя Освободител, дигнат в средата на площад „Македония“.

Пенчо Славейков долови моето неразбиране и почна да ми обяснява кое какво представлява, с кое какво искал да предаде скулпторът. В обясненията си той влагаше толкова много остроумие и такъв жив хумор, че аз, въпреки желанието си да се държа прилично, трябваше да се присвивам от смях. По-късно, което ми разправя тогава и което може би е разправял и на мнозина други, аз го четох в „Пряпорец“ по повод изложбата на тия макети в тогавашния манеж на Княза:

Като отмахнете поглед от тоя император, яхнал на плътен кон, и се огледате наоколо, ще почувствувате изеднаж, че аслъ сте в манеж: коне и коне навред – този държан халтаво за юзди и разигран, като да скочи върху ви – онзи размахал грива, едвам сдържан от ездача – този с намерение да се впусне в тръс, друг пречупил крака за рахван, а някой просто вдигнал крак и се оглежда плахо, като кога налбантин му кове петата. Има и такива, които са застанали на водопой! Колкото нескопосни и да са тия коне, колкото те и да показват у художниците слабо познанство с природата – на един от тях гривата е сплетена като циганска кошница – те все пак правят изгодно впечатление, сравнени с тромавите фигури, що са яхнали върху им. Тук пред погледа изпъква някаква изблещена фигура, там се пъчи някой вахмайстер с вцедена корона на главата, по-нататък, подпрял ръка на бок, продава сербезлик някой Sontagsreiter, а отвън пък намусено смахсмузва легендарноопашатия си кон някой старши стражар, като да се хвърля върху тълпа български митингажии. На някои от ездачите, види се във време на препускането, шапките са паднали нейде по пътя. Зимно време, когато вали сняг, за да не произвеждат комично впечатление, на тези гологлави юнаци ще трябва да се налагат фуражки или калпаци; – ами пък ако ги хване хрема! Има няколко фигури и не на кон. От тях най-величествена е онази смирена фигура (моделирана от Борис Шац) – в която Освободителят е представен нещо като просяк, спрян гологлав на някой кръстопът с позволителен за просия лист в ръка и готов да зашепне: „Едно петаче, господине, Бог и св. Богородица да ти са на помощ“.

Фердинанд с победителите в конкурса за паметник на руския цар Освободител, отзад са макетите на участниците, Дзоки е четвъртият отпред (от ляво на дясно)

Но всички характеристики на представените модели не са все така хумористични и саркастични. Някои изпъкват със своите благородни отсенки. Славейков вижда само в моделите на двама скулптори – Цоки и Бовари – издържана художествена композиция: „само в тях всяка отделна част е неотемна от общото, характерна за основната идея, въплътена в общата композиция“. Разбира се, и в тези модели намира известни грешки и художествени несъответствия. Той не може да разбере какво дирят фигурите на четиримата генерали – Николай Николаевич, Игнатиев, Скобелев и Гурко – „които стърчат като свещи на някоя чирашка работа – канделабър“. Последният цитат се отписа общо до всички или до повечето проекти, но тоя недостатък Пенчо приписва на Комитета „Цар Освободител“. Той спънал творческата фантазия на авторите, като я поставил в рамки. Комитетът е затворил орела в кафез и му е викнал да лети.

След още ред критически бележки Пенчо Славейков заключава, че „гледано от външна страна, най-сгоден засега на отреденото място е паметникът на професор Арнолдо Цоки”. Като изтъква неговите положителни страни, Славейков отбелязва и недостатъци. Един от тия недостатъци е алегоричната фигура отпред на паметника. Тя не подхожда, едно, защото спира, най-малко пречи на устрема на цялата скулптурна група и друго, защото в една реалистична художествена работа присъствието на подобни алегорични фигури разваля общото впечатление. Нека кажем и: трето. Един съвременен български паметник няма нужда от старогръцка алегория, изтъркана „като калпав мангър“. И заключава:

При все това моделът на г. Цоки е най-добрият, който в окончателната си форма ще бъде за дълги години единствено истинско художествено творение, което ще краси българската столица.

Повлия ли това мнение на Пенчо Славейков за представените макети върху комисията, определена да избере един от тях за паметник, това мъчно може да се каже. Кои бяха нейни членове, това мъчно може да се каже по памет, а не са и в необходими техните имена, в това не може да има и съмнение. Но че не е било отминато без внимание и мнението на Славейкова, печатано през  1900 година в „Пряпорец“, в това не бива да се съмняваме. Още повече, че решителен глас в комисията имаше нейният председател Стоян Заимов. А Пенчо имаше всичката възможност да го държи под своето влияние. Колкото инак да не го ценеше като свой шеф, той никога не би изпаднал до дребнавостта да му внуши мнение, което би компрометирало столицата ни в художествено отношение. Значи, не Стоян Заимов, а българската столица е имал пред очи Пенчо Славейков. Затова е и толкова язвителен към останалите проекти, които биха били недостойни и за „великия цар“, както го нарича, и за народа, който иска да го възвеличи.

Паметникът на Царя Освободител

Ето защо аз съм склонен да вярвам, че днешният паметник на Царя Освободител дължим до голяма степен на Пенчо Славейкова. Без него, не би било чудно да бъде избран друг някой проект, който например, би представил Царя Освободител като просяк из софийските улици.

error: Свържете се с нас.