Ст. Л. Костов. Непубликуван спомен на Петко Тихолов

Името на бележития комедиограф Стефан Лазаров Костов е широко известно на нашата театрална публика. Почти всичките му комедии се играят с успех в Софийския народен театър и в провинциалните театри, а най-добрите от тях – „Големанов“ и „Златната мина“ – са представяни в Белград, Загреб, Любляна, Букурещ, Прага и Бърно. Името на героя Големанов от едноименната му комедия стана нарицателно.

Ст. Л. Костов е писател-сатирик, страстен и безпощаден изобличител на буржоазното общество у нас. Той осмива с голямо реалистично майсторство отрицателните прояви на това общество: егоизъм, кариеризъм, подлизурство, еснафщина, алчност, гешефтарство, фалшификации, лъжедемократизъм и т.н. Стефан Костов разобличава със сатирична острота котерийните борби в буржоазните партии за власт и големство („Големанов“,1928), фалшификациите, измамите и кражбите на селските богаташи („Вражалец“,1928), заслепяващата страст за богатство, за лесно забогатяване („Златната мина“,1925), фалшивият подкупен морал („Морската болест“,1929), еснафщината и буржоазния „феминизъм“ („Мъжемразката“, 1914) и религиозното суеверие („Пред изгрев слънце“). В изброените комедии Ст. Л. Костов създаде богата галерия от ярки сатирични образи, представители на умиращия свят на капитализма.

Освен споменатите комедии Ст. Л. Костов издава и следните: „Учителят“ (1920), „Тя и двамата“ (1928), „Цар Симеон“ (1929), „Новото пристанище“ (1931), „Член 223“ (1931), „Патичета“ (1931), „Скакалци“ (1931), „От много ум“ (1937), „Държавните мини“ (1937), „Комедия без име“ (1938) и фейлетоните „Царска сватба“ (1936).

Българската буржоазия ненавиждаше писателя-сатирик, а буржоазната критика омаловажаваше неговото значително литературно дело. Тя нарече първата му комедия „Мъжемразката“ – „водевил“, а най-хубавата му комедия „Големанов“ – фарс.

Трябва да признаем – пише в. „Варненска поща“ от 18 май 1928 г. по повод представянето на Големанов“ във Варна, че ние излязохме от театъра до известна степен огорчени. Не от играта на артистите. Напротив, със своята игра те допринесоха извънредно много за създаване ансамбъла. Ние останахме огорчени и недоволни от идеята на самата комедия, която според нас е добре дошла за разрушителните елементи в страната. В действителност Големанов решително не дава вярна характеристика на нашите политическо-партийни сплетни и нрави.

Като директор на Народния етнографски музей (от 1923 година до смъртта му) Ст. Л. Костов направи много за подреждането и попълването на музейните сбирки, а като учен има значителни заслуги за обогатяването на нашата етнографска наука, особено със студиите си върху българските народни шевици („Български народни шевици“, 1929) и българската народна носия („Селски бит и изкуство в Софийско“, 1935). Той бе дописен член на Българската академия на науките.

През 1935 година Ст. Л. Костов превежда книгите: „Опечалена фамилия“ – комедия, „Божествена комедия“ – весели разкази и „Общинско дете“ – хумористичен роман от югославския писател Бранислав Нушич.

Ст. Л. Костов публикува голям брой статии, фейлетони и разкази във вестниците „Вечерна поща“, „Пряпорец“, „Търговски вестник“, „Нови дни“, „Зора“ и други. Той бе скромен писател и учен, духовит събеседник. Работеше упорито. Чекмеджетата на огромното му бюро в музея бяха изпълнени с ръкописи, готови за печат. И в кабинета си, и на улицата непрекъснато пишеше. Цигарата не излизаше от устата или от ръцете му.

Из столичните улици и булеварди Стефан Костов се движеше бавно, малко приведен, с дебел бастун в дясната си ръка. Понеже страдаше от силен задух, постоянно кашляше и се спираше често, за да си поеме дъх. Зимно време навличаше тежък балтон, дигаше яката му, увиваше шията си с шал, единият край на който държеше с ръка върху устата си, за да не диша студен въздух.

Ст. Л. Костов е роден в София на 30 март 1879 година, почина в родния си град на 27 септември 1939 година. Софийския градски народен съвет поставя паметна плоча на къщата на ул. „Раковски“ № 149, където живя и работи писателят. Върху плочата има следния надпис: „В този дом живя и работи видният представител на българската комедия Стефан Л. Костов 1879 – 1939“.

Костич и Пелинко

На 23 юни 1928 година към 9’часа сутринта отидох в Етнографския музей на пл. „Народно събрание“ № 4 по служебна работа. В задимения с тютюнев дим кабинет, който миришеше силно на нафталин, разговаряха директорът на музея Стефан Л. Костов и уредникът на музея „Иван Вазов“ – Елин Пелин. Застанах на прага и ги поздравих.

– Влез де, влез де, какво се мъдриш като млада булка – каза Стефан Костов. – Ела да се видим. Не се плаши. Дъските на пода наистина страшно скърцат и се прегъват, но още няма опасност да се намериш на долния етаж. Щом аз още не съм полетял надолу, можеш да се движиш спокойно,

–  Ни най-малко не се плаша, но виждам, че разговаряте.

–  Ела, ние вече приключихме нашия разговор.

Ръкувах се с двамата писатели и седнах между тях,

– Е, ти много рано си тръгнал за новини – се обърна към мене Костов. – И днес, както винаги, си на своя журналистически пост. Изглежда, че и сега ще падне голям лов.

– Добрият ловец никога не изпуска дивеча – шеговито подметна Елин Пелин,

– Точно така е – потвърди Стефан Костов. – Но ти не си ли противоречиш?

– С какво? – учудено го загледа Елин Пелин.

– Че едно твърдиш, а друго излиза,

– Не те разбирам…

– По всичко личи, че не ти се иска да ме разбереш – подчерта Стефан Костов.

– Наистина, не зная за какво се отнася, драги Костич.

– Много просто. Отнася се, Пелинко, за твоя ловджилък, за твоята страст да гониш дивеча. Ти потвърждаваш моята мисъл, че добрият ловец никога не изпуска дивеча, ти сам се смяташ добър, дори за отличен ловец, а дивечът свободно се преплита в краката ти, свободно се разхожда пред очите ти.

– Не е така! – малко възбудено възрази Елин Пелин,

– Как да не е така! Та кой се връща толкова пъти с празни ръце? Кой купува зайци, убити от друг? Нали такива „отлични“ стрелци като тебе,

– Наистина, ти си решил да урониш моя „ловджийски“ престиж, понеже не уважаваш ловците.

– Нищо подобно! – възкликна Костов. – Аз уважавам ловците и се възхищавам от истинските им ловни подвизи, но не обичам празните приказки. Ти неведнъж си ми говорил за своята отлична стрелба като ловец, а дивечът ще грабне пушката от ръцете ти и ще отвлече кучето ти в гората. А може някой ден и теб да отмъкне – за чудо и приказ.

Елин Пелин се изсмя от сърце. Духовитостта на Костов много му допадна.

–  Посмали малко, драги Костич, това никога няма да стане. Де се е чуло и видяло дивеч ловец да отмъкне?

–  Но това чудо ще стане! И то с теб – с усмивка каза Стефан Костов.

–  Не, с теб ще стане, Костич – отвърна шеговито Елин Пелин, защото ти не знаеш дори как се държи пушка. Теб дивечът свободно ще те отмъкне някой ден в гората, за да ти дойде умът в главата!

–  Нека вече турим край на шегата – рече Стефан Костов и отново се усмихна.

Усмихна се дружелюбно и Елин Пелин.

Моралът на софиянката

В тоя момент телефонът позвъни. Обади се женски глас. Канеше Стефан Костов да напише статия или фейлетон за софиянката, за нейните добродетели и слабости. Материалът се искаше за някакво женско издание.

– Още не познавам софиянката, както трябва – отговори Стефан Костов – и затова не мога да ви бъда полезен. Потърсете друг автор.

Женският глас настоя.

– Не мога, не мога! – рече Стефан Костов. – Казвам ви, че не познавам добре софиянката.

Женският глас упорстваше.

– Е, добре де – вие сама напишете статията, – надявам се, че ще бъде по-добра от моята.

Женският глас подчертаваше, че не знае какво да пише.

– Пишете – диктуваше Костов, – че столичанката е красива, умна, добра, способна, трудолюбива, духовита. С една дума тя е идеална домакиня, съпруга и майка, ако щете и прекрасна любовница и приятелка.

Женският глас отново възрази нещо.

– Ако това, което казах не е вярно, ние напишете вярно, истината, такава каквато е. От това ще имаме полза всички.

И затвори телефона.

– Брей, упорита българка – каза Елин Пелин – едвам се откопча от нея – и после добави:

– А защо не се съгласи да напишеш статия за морала на българката, за днешния морал на софиянката?

– За морала ли! – възкликна малко възбудено Стефан Костов. – За кой морал да пиша? За морала на мъжа ли, на който всичко се позволява, или за морала на девойката, на която нищо и никога не се прощава…  За този филистерски морал ли да пиша?

– Тъкмо за него! – отвърна Елин Пелин. Нека поколенията ни видят такива, каквито сме си в действителност. Няма защо да прикриваме постъпките си.

За Иван Шишманов

След това Стефан Костов се обърна към мен:

– Ти винаги ми носиш новини. Сега какво ще ми кажеш?

– Вчера в Осло, Норвегия, е починал скоропостижно именитият наш учен и общественик професор Иван Шишманов. Вероятно вече знаете за неговата смърт.

– Как? Иван Шишманов починал! – повиши глас Стефан Костов

– Да нямаш някаква грешка? – запитаха едновременно двамата приятели.

– Нямам никаква грешка!

И аз им показах вестника с краткото съобщение.

Дълбока скръб притисна сърцата им. До тогава не знаех нищо за връзките на Стефан Костов и Елин Пелин с Шишманов, но от съкрушените им сърца разбрах, че паметта на професора им е скъпа. Любопитството у мен надделя и аз пожелах да надникна в техните отношения.

– Аз бях студент на Шишманов – каза Стефан Костов. – Той беше високо уважаван професор, увлекателен, сладкодумен лектор. Лекциите му се посещаваха масово не само от студентите, но и от любознателни граждани.

– Често пъти го слушах и аз – се намеси в разговора Елин Пелин – и винаги излизах от аудиторията на ул. „Московска“ с ободрен дух, с повишено самочувствие. Той завладяваше слушателите с вдъхновеното си слово, с изключителната си ерудиция. На него аз дължа много – той беше мой истински покровител в литературата и живота.

Построяване на типично селище край София

Старото, негодно, полусрутено триетажно здание на площад „Народно събрание“, в което, се помещаваше Етнографския музей до бомбардировките над София, далеч не отговаряше на нарасналите музейни нужди. Много материали бяха поставени в сандъци, а изложените, поради липса на подходящо място, не правеха впечатление на посетителя.

По почин на директора Стефан Костов, управата на музея изработи подробен план за построяване на нова модерна музейна сграда. Столичната община отпусна безплатно 40-50 декара между тухларните фабрики и Погребите. На 5 ноември 1937 година посетих Стефан Костов в работния му кабинет при Музея. Исках да узная по-големи подробности около новия план.

– Както ти е известно целта на нашия музей е да представи веществената култура на българския народ чрез народни костюми, металически и текстилни накити, покъщнина, оръдия за домашни и полски занятия, музикални инструменти, модели и предмети из областта на народната сграда, храна, суеверие и медицина. В тази негодна и тясна частна сграда обаче ние не можем да представим веществената култура на целокупния български народ. И от дълги години бием тревога. Министерството на народната просвета ни предлагаше за временно ползуване новостроящият се Студентски дом, но ние отказахме. Искаме да си имаме собствена, специална за целта сграда, която не само да съхранява материалите, но и да ги поставя в най-подходящата обстановка за очите, на нашия и чуждия зрител. Най-сетне нашия глас е чут. Вече е изработен и одобрен планът за постройката на нова, модерна сграда за нарасналите нужди на Народния етнографски музей в София. Според новия план, музеят ще се състои от голямо централно здание. В него ще се поставят сбирките – всички материали наредени във витрини. Около централната изложбена сграда сред обширен парк ще се построят къщи в народен стил – селски къщи с хармани, и градски къщи – Копривщенски, Дряновски, Тетевенски и други, с които ще представим народната архитектура.

Ще покажем и старата българска народна индустрия – воденичарство, тепавичарство, стругарство и други, както и всички занаяти, особено ония, които у нас са вече на изчезване.

В голямото здание – продължи Костов – ще има централен павилион за костюми, накити и други, а в открития музей, ще се построят старите къщи в народен стил с резби, стругарнеци за бъклици, воденици, дараци, бакърджийници и други. Дървените материали ще се пренасят от самото място, където са били досега.

Сред такава обстановка ще се показват всички народностни ценности на нашия бит в родната си атмосфера. Бездушното нареждане по витрини и рафтове ще се избегне. Типично село, където е събран етнографски материал от цяла Румъния, е построено в околностите на Букурещ. Така подредени етнографски музеи има в Стокхолм, Хелзинки и Осло.

– Сградите на новия Етнографски музей край София, колко ще струват?

– Около 15 милиона лева. Централната изложбена сграда ще коствува не повече от 6-7 милиона лева. Малките постройки ще се строят постепенно.

– Кога ще започне строежът?

– Ако държавата отпусне необходимите средства, строежът може да се започне още през идната година.

Планът на Стефан Костов за построяване на типично селище край София, не се осъществи. Държавата не даде обещаната сума. Костов бе огорчен. Той съжаляваше искрено, че дългогодишните желания на българските етнографски работници, се разбиват в българския бюрократизъм за десетилетия.