Спортът и Модерността. По примера на Русе

Spread the love

Раждането на модерното общество, свързано с процеса на индустриализация и промяна е много често процес, пълен с принуда. В края на ХIХ в., например, разбирането за Модерността включва както национализъм и национални държави, така и войни, съперничества, експанзия, експлоатация, колонизация, културна хомогенизация. Такива явления като комунизма и националсоциализма привличат масите с евентуални решения на проблемите. В антропологията наред с категорията модерност се употребява и понятието „модерен дух“, с който се описва човешката същност с характерния ù стремеж към търсене на новото и преодоляване на предизвикателства. Модерният дух е основа на съвременната организация на обществото с всички белези и характеристики, които носи тя. Затова голяма част от изследователите приемат, че за модерност може да се говори още при първите прояви на този дух (Вачева 2003: 479).

Идеята за модернизацията като неизбежен процес, като голяма промяна, особено що се отнася до Югоизточна Европа, трябва да се разглежда с особено внимание. Обсебващият стремеж към прогрес в обществото, какъвто е случаят на Балканите през ХIХ в., е сам по себе си знак за закъснялост и чувство за откъснатост от общия цивилизационен процес. Тук той изглежда на пръв поглед дори закономерен след вековете чуждо господство. Въздействието му се открива в почти всички сфери на обществения живот. С началото на икономическите промени, с индустриализацията и раждането на средната класа в региона се откроява сегмента на свободното време, в който физическото усъвършенстване чрез занимания със спорт сравнително лесно се утвърждава като едно от завоеванията на Новото време.

Докато на Запад, особено през 70-те години на ХХ в., има бум на изследвания за спорта, у нас все още има какво да се желае относно неговата история и теория.[1] Събирането и подреждането на фактологията във възможно най-пълен обем предстои, а за да се правят теоретични обобщения е необходимо да се акумулират достатъчно емпирични данни.[2] Настоящата статия е скромен опит за представяне на някои основни епизоди от историята на спорта в Русе, мислени в контекста на държавната модернизация. Развитието на спорта до средата на XX в. като проява на модерността е илюстрирано с примери, сочещи промените в мисленето и нагласите на обществото.

Модерният дух обхваща българите още в рамките на Османската империя, в епохата на Танзимата. Спортът като явление на модерността става привлекателно занимание за младежите. Още преди създаването на българската национална държава са правени опити да се въведе гимнастиката в българските училища. Идеята за създаване на здраво поколение чрез обучение с физически упражнения е изведена от педагогическите практики на някои възрожденски дейци. Петко Славейков и Йосиф Ковачев са сочени за първите български учители, въвели излетите и игрите в обучението на децата. (Гладнишки 1910: 6) Новостите навлизат в предосвобожденското българско общество по различни канали. През 1871 г. за учител по гимнастика, рисуване и геометрия в Шумен е назначен унгарският емигрант Колман Ронже, за когото се смята че пръв в българските земи въвежда уредната гимнастика. През 1874 г. в Самоков, Пловдив, Ловеч, Русе се провеждат учителски събори, които разработват учебни програми за преподаване в българските училища. Този в Самоков взема решение за въвеждане на гимнастиката в първоначалното обучение. (Юнак 1938: 24-25).

„Русенски юнаци и юнакини в народна носия за ръченица, играна на дружествения празник“, юни 1924 г. В средата е главатарят на дружеството – учителят в Мъжката гимназия Стефан Рътков. (сп. „Здраве и сила“, г. XXI, IV.1925, бр. 15-16: 115)

Непосредствено след Руско-турската война 1877 – 1878 г., младата русенска учителка Екатерина Пенева (след брака си с Петко Каравелов-Каравелова), току-що завърнала се от обучение в Русия отделя време за активен отдих на учениците си преди занятия – „гоненица, криеница и разни игри, които аз обичах в Русия и които децата обикнаха.“ (Каравелова 2003: 80). Носители на новия, модерен, спортен дух са онези, които докоснали се до постиженията на западните общества, привнасят в българското образование видяното по време на пребиваването си в чужбина. Освен учителите, през 80-те години на ХIХ в. със спорт в България се занимават хора, за които не е достатъчна само професионалната им реализация. Това са банкови чиновници, учители, счетоводители, военни, търговци, служители в различни учреждения. Обикновено учили в чужбина, те увличат след себе си търсещите нови преживявания и изяви активни личности. Те осмислят свободното си време със занимания, които ги развиват физически, но и предоставят различен начин за отмора[3]. С подкрепата на държавата (министерството на народното просвещение) тези инициативи се канализират и масовизират като от спортното движение се очаква полезност за обществото: предвоенна подготовка на младежта, патриотично възпитание и не на последно място – здрава нация.

Спорт, образование и национална идентичност

В модерната епоха, спортът се приема за инструмент за създаване на индивидуални и колективни идентичности, на чувство за принадлежност. Развитието на спорта в следосвобожденска България е тясно свързано с българските училища. Вярва се, че телесното обучение възпитава в морални ценности. На първо място се набляга на любовта към родината и на предвоенната подготовка като необходимо условие за готовността на младите хора да защитават отечеството си. Идеята за военно възпитание на младежта чрез спорт възниква непосредствено след 1878 г. и се свързва със създаването на гимнастическите дружества в Източна Румелия.[4] Учениците в и възпитаниците на Русенската мъжка гимназия, например, са основни участници в юнашкото движение през почти целия период на неговото съществуване,[5] те са сред създателите на първото в страната младежко туристическо дружество  и на яхтклуба  в Русе. Учителите по телесно възпитание по правило са ръководители или са в ръководството на юнашкото дружество в града. В началото участието им е плод на личната им инициатива, но в последствие Министерството на просвещението не само разрешава, но и стимулира подобни прояви.

Още през 1883 г. Тодор Йончев[6], учител по химия в Първа софийска мъжка гимназия издава първото по рода си ръководство „Гимнастика за учители“. През 1884 г. Георги Вазов е автор на второто ръководство по гимнастика у нас – „Военна гимнастика в училищата и обществото“ и лансира идеята за създаване на училищни легиони (по примера на Франция). Поръчани са учебни пушки за учениците, от които едва 309 достигат до юнашките дружества непосредствено преди Сръбско-българската война.[7] През 1914 г. идеята намира своята реализация в създаването на ученически легиони. В Русенската мъжка гимназия по инициатива на учителя Никола Гладнишки се организира юношески стрелкови легион към „Юнак“ само от ученици от гимназията. Той наброява 200 души и се ръководи от юнаци-военни. Всяка година през м. август обучението завършва с поход и занятия по стрелба (Гладнишки 1961: 7). В междувоенния период престиж и почит печели Луи Айер (един от швейцарските учители) за пробългарските си изяви: става символичен „флаг“, пример за подражание заради участието си във войните за обединение на България.[8] Той е един от ръководителите на Юнашкия легион към Македоно-одринското опълчение. Запознава швейцарската общественост с българския въпрос и умира в Македония като помощник-командир в българската армия по време на Първата световна война. Един от най-активните дейци на юнашкото движение, съюзен главатар, той е честван и като български патриот. След неговата смърт е издействана пенсия за семейството.

Игрището на дружество „Русенски юнак“, 20-те години (снимка личен архив; публикувана в Юнак 1939: 301)

През 1893 г. споменатият вече Тодор Йончев поставя въпроса за въвеждането на гимнастиката в учебните програми на българските училища и апелира за привличането на чужденци – специалисти, които със съдействието на министерството да подготвят учителски персонал в училищата. Идеята е приета от тогавашния министър на просвещението Георги Живков. През май 1894 г. в България пристигат швейцарци учители, наели се да осъществяват амбициозната програма за обучение на учители по спорт. Повечето от тях са именно инициаторите и за създаването на гимнастически дружества по места.

Модерното време се установява с нови форми на зависимост и нови форми на колективизъм. Физкултурните/спортните дружествата обединяват хора със сходни интереси и установяват зависимости и доброволно подчиняване на нови правила. Общността на хората със спортни наклонности води до формирането на нови неформални кръгове на общуване, на самоидентифициране и представяне. Началото на организирания спорт в Русе, обаче, е трудно. Така например, надеждата на членовете основатели на първото (създадено на 27 ноември 1894 г.) спортно дружество у нас – русенското „Сокол,“[9] за широка подкрепа не се оправдава. На поканата, написана на български и немски език и изпратена до 55 души се отзовават 31 души. От тях само десетина-петнадесет членове основатели финансово и с действия подпомагат дружеството. (Десет 1904: 11, 16) За новосъздаденото русенско спортно дружество не случайно е избрано името „Сокол“ – търсена е връзката с физкултурното движение на славянските страни, откъдето е взет примера.[10] Да се равнят с модернизиращия запад и сродните/„братята“ славяни е важно за създателите на българското спортно движение.[11] Не е случаен фактът, че първите международни срещи, в които се включват по-късно (вече оформени в съюза „Юнак“) българските гимнастици са именно всеславянските соколски събори.[12] На 26 февруари 1895 г., обаче, това дружество е преименувано на телоусилвателно дружество „Горско пиле“, поради настъпилото объркване с вече съществуващото в града ловно дружество „Сокол“. Горското пиле е описателен образ във фолклора именно на сокола, познат на всички по това време. (Ненов 1999) Така спортното движение в Русе недвусмислено демонстрира не само връзката си със соколското славянско движение, но и като „юначество“ – с революционното движение от възрожденската епоха.

След като през май 1897 г. министърът на народното просвещение Константин Величков в специално окръжно[13] приканва директорите на гимназиите и главните учители на народните училища в княжеството да вземат инициативата за създаване на гимнастически дружества в градовете, дружествата значително се увеличават. В самото окръжно са изтъкнати ползите за обществото от развитието на физическата култура на подрастващите. (Юнак 1938: 29). Вследствие на министерските указания, посочени в горния документ, в началото на учебната 1898-1899 г. директорът на русенската мъжка гимназия Стефан Огнянов кани членовете на „Горско пиле“ и граждани на заседание в гимназията на 25 октомври 1898 г. На него присъстват около 56 души. Дружеството „Горско пиле“ е преименувано в „Юнак“ и са направени постъпки за приемането му в Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“. Новото настоятелство е оглавено от директора Огнянов, а за подпредседател е избран Ст. П. Станев.[14] „Главатар“ на „Русенски юнак“ през октомври 1898 г. става Шарл Дюванел, швейцарец, учител по гимнастика в гимназията, а „подглаватар“ е дотогавашния спортен ръководител на дружеството Стоян Ненов Киселов (Десет 1904: 9-19).[15]

Дюванел става заразителен пример за самостоятелно занимаващите се със спорт юноши (негови ученици в Мъжката гимназия), сформирали самостоятелна чета за спортни занимания много преди организирането на гимнастическо дружество в града. Ето какво разказва един от тези ученици Александър Лазаров:

Живеехме край казармата и аз всеки ден наблюдавах играта на войниците по гимнастическите уреди всред двора. Детското самолюбие ме дразнеше и аз смятах, че мога да направа същото. И опитвах се скрито вечер с упоритост, която след 2 – 3 месеци даде добри резултати. Тях забелезаха началниците на войниците и често ми казваха: „Момче, я ела го направи, та да видят и войниците как се прави“. Правех аз упражненията на уреди с радост, показвах и мои – продукт на детската ми фантазия. И от тогава почна моята гимнастика.

Моят напредък не остана скрит от другарите ми и те се групираха около мене. Нашата чета от 30 момчета правеше упражнения на импровзираната успоредка и лост – наше изделие; после, вдигахме тежести и накрай в строй и с песни отивахме на Дунава да плаваме. Когато през 1893 г.[16] дойде за учител по гимнастика в гимназията Шарл Дюванел, той не остана чужд на нашата проява и един ден, забелезал ни в двора на гимназията, където играехме, той дойде при нас. Разбрал нашите цели, той сърдечно ни поздрави, съблече си палтото и изигра само едно упражнение на успоредката. Ловкостта и умението, с което той игра, ни смаяха и аз още помня това силно впечатление. После ни увеща, че и друг път ще идва, нещо което наистина правеше. Почна да ни предава упражнения на уреди, а също и пасивни, при които ни свиреше с армоника маршове…“(Фотинов 1927: 114)

Гореспоменатата първа неформална „юнашка“ чета в Русе, възникнала в началото на 90-те години на XIX в. е заслуга именно на Александър Лазаров – деен участник в гимнастическото дружество, изявен спортист и главатар, от 1927 г. – почетен главатар на „Русенски юнак“.[17] Когато през 1894 г. възниква телоусилвателното дружество „Горско пиле“, част от младежите се включват в дейността му. В края на 1899 г. Шарл Дюванел напуска Русе, а на негово място за учител и главатар на гимнастическото дружество е назначен Борис Маргин[18]. Маргин остава на тази позиция само около четири месеца – 9 октомври 1899 до 21 февруари 1900. (ДА-Русе, ф. 75К, оп. 1, а.е. 37: 69; Десет 1904: 20, Юбилейна 1934: 96) Има сведения, че гимнастическо обучение на учениците се води и от подпоручик Манчев[19] (не е ясно за колко време, но може би до края на учебната година). За около четири месеца от март 1900 г. учител в русенската гимназия е Александър Добрич[20], по-късно един от създателите на цирк „Добрич“, но няма податки да е част от гимнастическото дружество. Липсата на подходящи подготвени кадри и текучеството сред учителите по телесно възпитание в началото на ХХ в. са причина ученикът в горните класове на училището Александър Лазаров често да изпълнява „ролята на учител по гимнастика, а в дружеството [1901/1903 г. –б. м. Р. Р.], като неполновъзрастен, бях избран за и. д. главатар“ (Фотинов 1927: 115). Следващият назначен учител в гимназията, Роман Марков, е и главатар на Русенското гимнастическо и плавателно дружество „Юнак“.[21]

Една от първите идеи, които българите приемат в началото на модерното време е тази за нация и за национална държава. След създаването на модерната българска държава през 1878 г., чрез своята политика и институции (армия, училище) тя, държавата, активно формира патриотизма на своите граждани. Телесната дисциплина – в казармата и училището – става инструмент на всеки вид опитомяване и приобщаване, включително националното приобщаване към „въобразена общност“ (Андерсън 1998).

Българската чета на международно състезание в Италия, 1931 г. Ръководител е русенският главатар Стефан Рътков, а сред състезателите е Нено Мирчев. (Юнак 1939: 279)

Създаваните преди Съединението (1885 г.) в Източна Румелия „гимнастически дружества“ – по същество военни формирования – са сочени като пример за организирана физическа подготовка по образец на западните дружества за физическа култура (Юнак 1939: 25). Възникнали в името на нуждите на обединителните стремежи на българите от Княжество България и Източна Румелия, тези дружества трудно биха могли да се представят за първообраз на по-късните спортни общества. (Дойнов 2006: 199, 210-212, 244, 249). Десетилетие по-късно, обаче, през 90-те години на ХIХ в., различни юнашки дружества в страната започват да търсят и демонстрират връзки с близкото минало, с революционното движение и неговите символи. На първия конгрес на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“ през 1898 г., един от неговите вдъхновители, вече споменатият Тодор Йончев, обяснява причините за създаването на юнашкото движение в България и формулира лозунга на съюза: „Здрави и силни – дружно за Отечеството“:

… Ето, господа, кои начала са ме ръководили, когато направих първата постъпка, за да се основе първото Българско гимнастическо дружество „Юнак“. Моята цел с тези гимнастически дружества бе да се даде възможност на нашата младеж, вместо да се предава на разточителен живот, да се грижи за уякчаването и подкрепването на физическите си сили. Защото само този може да проявява свободно волята си, само този може да бъде господар на себе си и е в състояние в даден момент юнашки да се брани. Щастлива е тази държава, която се състои от такива граждани. Там подлостта и страхът не могат да виреят. А това е най-сигурната гаранция за дълготрайността на един народ и за неговото икономическо и културно процъфтяване… Гимнастическите дружества са едничкото училище, което може да събуди и повдигне юнашкия дух, стига да се подхване и води както трябва.

В речта си на учредителния конгрес Йончев очертава следните основни направления в идеите на организацията: телесно развитие на гражданите, като предпоставка за изграждане на физически здрави личности; нравствено възпитание и изграждане характера на младото поколение; насърчаване на социалното общуване сред обществените класи на основата на патриотизма. Набляга и върху подпомагането на предвоенна патриотична подготовка на младежта за решаване на българската национална кауза, като същевременно настоява и за духовно и културно възпитание на българската младеж като път към приобщаването ù към европейските ценности и идеи. Йончев говори и за равнопоставеността на спортистите, за преодоляването на класови и съсловни различия и изключителната роля на спорта за „дисциплиниране на духа“: „На гимнастическото игрище… всеки има… еднакви права. Тук се допират и оглаждат съсловията, тук си подава българин с българин ръка, тук той самоволно дисциплинира духа си…“ (Юнак 1938: 34-37)

За три години (1895 – 1898) в България възникват множество дружества „Юнак“, за чийто патрон е провъзгласен „Апостолът на свободата“ Васил Левски. Не е случаен фактът, че именно Левски е наречен „баща на юнашките дружества у нас“: сочен е за „първият“ юнак, който с физическата си подготвеност и лъвския си скок респектира и привлича последователи. Според издадения юбилеен сборник на съюза „Юнак“, Левски е основоположник на юнашкото движение със създадените от него дружества по време на работата му като учител в Карлово и Тулчанско (след пребиваването му в Първата българска легия). В продължение на три години той обучавал в гимнастически упражнения: бягане, скачане, хвърляне на камък, стрелба младежите в Добруджа.[22] (Гладнишки 1910: 6; Юнак 1939: 24).  Затова на юнашките „продукции“ в Русе, в украсата на сцената в Доходното здание, на общите снимки на юнаците, винаги присъства бюст на В. Левски.

Особено в началото тези продукции са преди всичко възпитателни представления, а едва след това – спортни демонстрации. Така на 23 февруари 1902 г. с „гимнастическа вечеринка“ е открит новият салон на Доходното здание в Русе (Десет 1904: 24), а втората част от програмата е „жива картина – обесването на В. Левски“ (Здраве и сила 1902: г. III, бр. 7-8, с. 11) Посочван е и примерът на други „национални герои“ – Крали Марко, Чавдар войвода, Раковски, Каравелов, Караджата, Ботев. (Здраве и сила, г. ХХ, бр. 20, 1924: 155; г. ХХI, бр. 7-8, 1924: 68) За някои от юнашките дружества не е достатъчна само идентификацията с името „Юнак“ в съчетание със съответното населено място и те прибавят към него и името на някой от участниците в национално-освободителното движение:  Георги Измирлиев (Г. Оряховица), Васил Левски (Карлово), Шипченски герой (София) (Здраве и сила 1924: г. XX, бр. 19, 1 юни 1924, с. 151). Героичността, вложена в избраното име, е търсената връзка с предходните, достойни за следване примери – героите от национално-освободителната борба, а идентификацията като юнак/юнакиня е от изключителна важност за избралия тази идентичност.

От особено значение са „идентификаторите“ за принадлежност към гимнастическото движение – униформата, поздрава, знамето, химна. Неслучайно спортните групи са наречени чети, а с облеклото и знамето се търси аналогия с тези на борците за освобождение. В писането на текстовете за възхвала на „Юнак“ се включват с патриотичен апломб много автори. Един от тях е Константин Величков, министър на Народното просвещение по време на създаването на първите дружества, който пише няколко текста. Специално за първия юнашки събор във Варна поручик Георги Начев написва текста „Български юнак“, а музиката е на Венцеслав (Вацлав) Кауцки. Постепенно песента се превръща в химн на юнашката организация. Химни имат и съюзните дружества. (Юнак 1939: 18, 52, 60-64) Маршове, стихотворения във възхвала на спортния дух и идея са призвани да ентусиазират и разширяват обхвата на гимнастическото движение. Русенската учителка и поетеса Екатерина Манчева е авторка на марша на дружество „Русенски юнак“: „Вей се знамето юнашко, / славно, гордо се развява, / здрави, силни, смели, бодри – / вас, юнаци, призовава“.[23] (Душков 2005: 8-15; Здраве и сила г. XXI, 1925, бр. 15-16: 127) Не по-малко обединяващ е поздравът „здравей/ здравейте“, въведен отново по примера на соколския „nazdar“. Рецепцията му сред многобройните участници в спортните дружества, по наше мнение, е в основата на съвременната широко разпространена употреба на това благопожелание.[24]

Играта като „фундаментална човешка функция“, като „функция на културата“, „форма на културата“, като „свободно действие“, пряко свързано с „понятията задължение, задача и дълг“, като повтаряема дейност, има свой собствен абсолютен ред, развива се по специални вътрешни правила (Хьойзинха 1982: 31-34, 37). Възникнали с идеята за „здрав дух в здраво тяло“, първите юнашки дружества, както и Съюза на българските гимнастически дружества, който ги обединява, търсят връзката и с юнашкото, борческото, с войнството. Тези дружества превръщат спортните игри в  свой патриотичен дълг, във функция на националната култура. Юнашката униформата като знак за принадлежност към физкултурната общност препраща към Ботевите четници[25]. От създаването на „Юнак“ до неговото закриване след 1944 г. почетен председател е държавният глава – най-напред княз Фердинанд, а след това – цар Борис Трети.

„Русенското гимнастическо плавателно дружество „Юнак“, 2 ноември 1904 г.

Всяка национална държава обещава равни права (срещу еднакви задължения) на всички свои граждани, независимо от пол, етническа и религиозна принадлежност. Модерното време постепенно се опитва да налага толерантност към и равнопоставеност на различните етноси. В първите години на юнашкото движение в България, в него участват и представители на арменската и еврейската общности. В списъка на русенското гимнастическо плавателно дружество „Юнак“ към 1904 г. фигурират трима арменци, петима евреи сред действителните членове и двама – сред спомагателните.  Евреите в Русе организират свое гимнастическо дружество „Макаби“ (1902 – 1939), но през цялото време в юнашкото дружество има и спортисти от еврейски произход.[26]

От началото на ХХ в. модернизирането на обучението в българските училища включва и въвеждането на предмета „телесно възпитание“ благодарение на специални наредби на Министерството на просвещението. Последното изпраща изрични препоръки за сътрудничество със съюза „Юнак“. В първите години учителите по гимнастика участват в гимнастическите дружества и като техни главатари единствено по свое желание, защото този допълнителен труд не е регламентиран и заплатен. Поради липса на кадри се назначават за преподаватели действащи и запасни подофицери. Участието на учениците в тези дружества е поставено в зависимост от решението на всеки отделен директор, в зависимост от неговата преценка.

През 1904 г. министър д-р Иван Шишманов[27] заявява, че просветната политика трябва да обърне внимание на гимнастиката и сътрудничеството с юнашката организация е най-добрия начин и по-лесния път за достигане на поставената цел. До това време, макар и включена в учебните програми, тази дисциплина е все още слабо застъпена в повечето училища, липсват и гимнастически пособия за преподаването й. Спортните занимания са между 27 и 36 часа годишно в различните класове, приблизително колкото са часовете по пеене и рисуване. (Отчет МГ 1904: 32, 36-37) През 1906 г. за пръв път част от главатарите на юнашките дружества, както и учители по гимнастика в държавните училища полагат държавен изпит по този предмет. От 1908 г. се въвежда ценз за учителите, преподаващи телесно възпитание – средно образование и завършен курс по специалността. През следващата година за пръв път Министерството на просвещението отпуска финансова помощ на съюза „Юнак“ за провеждане на курс за главатари в София.[28] Специално окръжно до директорите на гимназиите, прогимназиите и педагогическите училища на министър Никола Мушанов от 1910 г. препоръчва да съдействат и отпускат училищните салони за занимания на съответните дружества на „Юнак“. От 1914 г. пък министерството разрешава на учениците от горните класове да влизат масово в стрелческите чети на гимнастическите дружества. (Юнак 1939: 224-227).

Важна черта на културата на модерните общества е индивидуализмът, стремежът към самоизява и самоутвърждаване. В юнашкото движение се осъществява преплитане на проявите на индивидуалността на отделните участници във физкултурните инициативи и анонимността на масовите упражнения в колективните спортни продукции на „Юнак“. Показните демонстрации на гимнастическите дружества имат характера на спектакли (сходни със съвременните шоу програми). Те задоволяват не само желанията на практикуващите спорт, а и на публиката, която има нужда от разнообразие в часовете за отмора. Постепенно спортът става ключов източник на смисъл в живота на много хора. Физическите възможности, показани пред публика целят да събудят възхищение към необикновеното, изключителното (Хьойзинха 1982: 37) и да откъснат зрителя от всекидневието. Редовните юнашки събори, както и международните срещи (1908 г. – Букурещ, 1909 – в Одеса, 1910 – соколо-юнашкия събор в София, 1911 – хърватско-юнашки събор в Загреб, 1912 – чешко-юнашки състезания в Прага) са школа за развиващия се български спорт. Русенските гимнастици са сред най-добрите: четирима от седемчленната чета на България в Прага са представители на „Русенски юнак“. Открояват се имената на Христо Пенчев и братята Лазар и Крум Стефанови. (Юнак 1939: 89; Гладнишки 1961: 5)

В течение на времето, особено след Първата световна война, в българското общество се налагат по-разнообразни форми за забавление/осмисляне на свободното време като колоезденето, туризма, яхт и тенис клубовете, футболните дружества за онези, които не намират своето място в рамките на съюза „Юнак“. Появява се и скаутството. В този контекст идеолозите на юнашкото движение противопоставят полезността на аматьорските „физически движения“ на „злоупотребите със спорта“, на съществуващата „спортна треска, обхванала много младежи, която изхабява много сили, много време и много средства, без да дава положителни резултати“. И продължават, че те са „…подмамвани от една сляпа политика, че вършат дело на обнова, като парадират едва ли не голи из улиците и пилеят времето си в ритане на топ от зори до късна вечер, със страст и азартно увлечение.“ (Здраве и сила, г. ХХI, бр. 1-2, 30 септември 1924, с. 12) Явно е, че тук става дума за сблъсък на вече утвърдените, старите, приетите от обществото юнашки изяви и идеология (доскоро носители на модерния дух) и новите, различните спортисти, търсещи и откриващи своето движение напред в професионализирането на спорта и участието в шампионати. Този сблъсък води до абсурдно-осъдителни мнения като това, че „Олимпийските игри са само един международен пазар на мускули, без никакво възпитателно значение“ (Здраве и сила, г. ХХI, бр. 7-8, 1924: 55). През следващите две десетилетия явно се променя мисленето по този въпрос в съюзните среди. През 1936 г. „Юнак“ е част от Българския олимпийски комитет (БОК), а в периода 1941 – 1944 г. председателят на съюз „Юнак“  от 1935 до 1940 г. ген. Рашко Атанасов става председател на БОК. (Митев 2014: 63)

           Спортните дейности и организации след Първата световна война – професионализиране на спорта

След войните развитието на физическата култура се разраства дотолкова, че се преминава към изграждане на общи федерации – през 1923 г. е учредена Българската национална спортна федерация.[29] Тя представлява обединение на всички спортни клубове, дружества и съюзи под общо ръководство и със секции за отделните спортове.[30] Пак през 1923 г. е създаден и Българския олимпийски комитет, който организира българското участие в олимпиадите. В него, както бе споменато по-горе, се включва със свои представители и Съюз „Юнак“.

20-те и 30-те години на ХХ в. поредица областни, национални и соколски събори[31] подготвят българските спортисти за равнение с модерния Запад. На 29 април 1924 г. се провеждат пробни състезания за Осмата олимпиада. За участие са допуснати единадесет състезатели по лека атлетика, сред които и двама от Русе: Крум Христов (скок на височина; с резултат 1,75 м) и Ангел Коджабашев (троен скок; с резултат 11,60 м). Сред десетте състезатели, които се подготвят за същата олимпиада по уредна гимнастика са представителите на „Русенски юнак“ Ат. Михайлов, Крум Христов, Недялко Райков[32], Борис Рътков. (Здраве и сила, 1924, бр. 17-18: 139) На Олимпиадата в Париж през 1924 г. – първата, която се счита за начало на професионалния олимпийски спорт – е дебютът на българските колоездачи, лекоатлети и футболисти. Отборът по колоездене включва състезатели на писта и шосе, като сред вторите са и представителите на Русе Милко Клайнер и Атанас Атанасов.  Най-добре класиралият се на тези олимпийски игри българин е Георги Абаджиев – 31-и, който същата година е победител (заедно с русенецът Коста Дюлгеров) в Обиколката на България.

Паралелно с олимпийските прояви, продължават да се организират съюзните годишни юнашки събори с международно участие, много състезания и обществени събития. От 1931 г. България членува в Международната гимнастическа федерация (ФИГ) в Париж, а от 1934 г. е член на Всеславянския соколски съюз в Прага. През май 1931 г. страната за пръв път се включва в голяма международна надпревара по гимнастика във Венеция – с отбори от Италия, Франция, Белгия, Финландия. Под ръководството на Стефан Рътков[33] състезателите от България на уредна гимнастика получават първото място. (Милев, Котов 1974: 29) В отбора от Русе са гимнастиците Нено Мирчев, Борис Рътков и Пано Сидов, а на халки от юношите се представя най-добре Атанас Михайлов. Втори и трети в състезанията по лека атлетика са русенците Ангел Керков и Ангел Коджабашев. (Юнак 1939: 276)

На форум в Будапеща през 1934 г. , на олимпийските игри в Берлин през 1936 г.[34], както и на следващото голямо гимнастическо състезание в Прага през 1938 г. някои от българските гимнастици успяват да се откроят и заемат места в челната десетка. Такива са русенците Нено Мирчев и Любен Обретенов (Юнак 1939: 280-283), които свързват своя живот със спорта. Както вече бе споменато, още в края на ХIХ в., въпреки аматьорството на първите, във физкултурното движение върви процес на професионализация, който през 30-те години на ХХ в. става все по-отчетлив. Необходимостта от адекватност към този процес налага и  създаването – с указ на цар Борис ІІІ – през 1942 г. на специално учебно заведение за придобиване на професионална квалификация в сферата на спорта: на Висше училище за телесно възпитание. Нено Мирчев е един от основателите, преподавател в него.[35]

Професионалните постижения на българските спортисти – подобно на интелектуалните и културни достижения на други креативни членове на изграждащата се българската нация – произвеждат символен капитал (Бурдийо) и подхранват духа на българския национализъм.

            Полови аспекти на спорта

Модерността е съпътствана с идеите за еманципация, за освобождение от ограничаващите норми на традицията. Смисълът на термина еманципация, обаче, включва още и придобиването на нови права. Поради доминиращото в „Нова България“ традиционно мнение за фундаменталните „естествени“, „природни“ различия между мъжете и жените, представителките на женския пол дълго време изпитват дискриминационните интерпретации на различни текстове от основните закони на страната (включително Конституцията).[36] Постепенно обаче, поне що се отнася до образованието, се върви към създаване на по-егалитарни полови норми. За разлика от възможностите за упражняване на спортни дейности при момчетата, обаче, които се откриват от спортни клубове и федерации, за момичетата образователните институции са тези, които играят основната роля в създаването на програми за занимания със спорт и гимнастика.

Така още в Закона за народното просвещение на Георги Живков от 1891 г. е заложено обучението по гимнастика – 2 часа седмично и за двата пола. Развитието на спорта за жени следва възникването на юнашкото движение с известно закъснение и съвсем естествено се сблъсква с редица предразсъдъци и пречки, преодолявани в течение на времето. Програмата за девическите училища и гимназии, въведена от МНП със закона за девическото образование от 1897 г. включва и обучението на момичетата по гимнастика – по 2 часа седмично във всеки клас. (Програма 1897: 2) Законът на Никола Мушанов от 1909 г. потвърждава това положение. (История 1982) Заявената цел – „да се укрепи тялото, да се установят естествени и прилични движения и правилно държание на тялото“ – е обявена за една и съща и за двата пола, като разликата „се състои в избора на упражненията, в тяхното траене и в метода“. За ученичките не се предвиждат упражнения, които „произвеждат силно телесно сътресение“ – те се считат за „неприлични за момичетата“. Силовите задачи трябва да бъдат кратки, бягането не трябва да е повече от 10 минути, командите не трябва да се дават на висок глас, защото „всичко това затъпява чувството за нежност у девиците“ (Програма 1897: 109-117). Колкото и минималистични да са изискванията за водене на часове по телесно възпитание на ученичките, в голяма част от училищата в края на ХIХ и началото на ХХ в. обучението е по-скоро пожелателно. Изключение правят гимназиите в големите градове, където тази „щадяща“ момичетата гимнастика е практикувана[37].

Статията „Гимнастика за девици“, публикувана в списание „Здраве и сила“ в началото на ХХ в. (г. III, бр. 9-10, Варна, май-юни 1902, с. 7) съдържа статистика (становище на Берлинското медицинско дружество от 17 февруари 1864 г.), която има за цел да обоснове необходимостта от гимнастическо занимание сред момичетата. Авторът отчита, че представителките на „втория пол“ (Бовоар 1996) са по-ограничени от момчетата при игри и откъм възможности за физическо укрепване, поради което се налага включването на часове за телесното възпитание на девойките. И ако за мъжкия спорт в България заслуги имат швейцарските учители, за девическото обучение по гимнастика принос имат няколко чужденки, сред които е и Луиза Дьор – учителка по гимнастика в Русенската девическа гимназия (1899 – 1902)[38]. След нея преподават Недялка Кънева (1902 – 1903), Смарагда Бояджиева (1903 – 1909), Ив. Димитрова (1909 – 1912), Марина Добрева (1910 – 1911), Райна Балканска (1912 – 1926)[39], Райна Петрова (1927 – 1928), Стефана Тодорова (1928 – 1930), Невяна Кънчева (1931 – 1934), Мария Станчева-Бобева (1934 – 1937), Венеция Тинчева (1936 – 1950), Тамара Г. Кръстева (1940 – 1943), Надежда Мавродинова-Ефремова (1943 – 1951). (Антонова 1989: 271-277)

През 1904 г., десет години след основаването си, дружество „Русенски юнак“ има в редовете си вече няколко жени. Варвара Нальотова (дъщеря на руския консул в града) е обявена (на 9 август 1902 г.) за негова почетна членка, защото е изработила знамето на „Русенски юнак“. Освен нея в списъка, сред действителните 93-ма негови членове, са посочени Смарагда Бояджиева[40], София Георгиева, Цветана Иванова[41]. (Десет 1904: 24, 35, 36). Първите участия на дамски юнашки чети са регистрирани на третия общоюнашки събор в София през 1904 г.[42], но следващия, четвърти по ред в Русе (1907 г.), е крачка назад – на него няма включени жени. (Юнак 1939: 174) Според същия източник първият курс за подготовка на учителки по физическо възпитание за средните училища (25 дневен) е проведен в Софийската девическа гимназия през 1896 г. (Юнак 1939: 29), но няма сведения за имена на участничките в него. През август 1910 г. в Загреб се провежда курс за учители и главатари по гимнастика. В него вземат участие 29 души, от които осем жени и седем мъже от България. От Русе в обучението се включват пет жени – отличничката на курса Петрана Хлебарова, Мария Урумова, Теодора Стоева, Марица Ганева и Мария Костова (Здраве и сила, г. XXII, бр. 5-6, 1910: 14)

Първите дамски чети (1900 – Кюстендил, 1900 – Плевен)  са създадени само две години след учредяването на съюза „Юнак“. Жените от Русе също се включват в спортни изяви в началото на века (макар и не масово), като постепенно успяват да се наложат. През 1906 г.  в Русе има чета от юношки при училище „Св. Георги“ („Ангел Кънчев“) под ръководството на учителя в Мъжката гимназия Никола Гладнишки[43]. С обединяването на двете юнашки дружества (Русенско гимнастическо плувателно дружество „Юнак“ и гимнастическо дружество „Русенски юнак“) в града през есента на 1907 г., девойките са част от обединеното дружество. През 1910 г. русенското гимнастическо дружество наброява 423 души: юнаци – 190, юноши – 69, юначета – 159 и юнакини – 5. През 1911 г. (на дружествения празник „Св. Дух“) Гладнишки основава дамска чета, в която влизат съпругата му Елена Гладнишка, сестри Хруби, сестри Тодорови, Ел. Мюлхаупт, Анна Фишер, Карлеон Гройс, д-р Златарева.  (Гладнишки 1961: 5) През 1912 г. сформираната самостоятелна дамска юнашка чета, е ръководена от учителката Райна Балканска. Голяма част участнички в отбора на дружество „Юнак“, които са включени в следващите години и в национални изяви, е сформиран от ученички от девическата гимназия в града (Антонова 1989: 96, 107).

В международни състезания русенските гимнастички много често представят България. На игрите във Венеция през 1931 г. те са 12 от 24-членния дамски тим. През лятото на 1938 г. в Прага (Х всесоколски събор) българската „дамска чета“ е класирана на четвърто място (получават голям бронзов медал и диплом, както и стъклена ваза от чешки кристал). Състои се от осем състезателки, седем от които са от Русе: Ек. Антипова, Йорданка Казанджиева, Божанка Петрова, Райна Краева, Ел. Константинова, Надежда Станева, Тодорка Георгиева. Най-изявената от осемте, обаче, е представителката на Варна в националната женска чета – Кунка Баева. Осемчленната дамска чета с участието на русенки представя България на състезанията и през 1934 г. в Будапеща. (Юнак 1939: 283, 150)

Любопитно е да се отбележи, обаче, че жени дълго време не са допускани до олимпийските игри. Това мобилизира представителките на „втория пол“ и те създават алтернативни световни женски спортни мрежи. Така например, когато през 20-те години на ХХ в. Олимпийският комитет отказва на Френската женска спортна федерация да включи „женски събития“ в олимпийската програма, ръководителката на федерацията – Алис Милиа – създава Международна женска спортна федерация (Fédération Sportive Féminine Internationale). Нещо повече, тя организира първите Женски олимпийски игри (Jeux Olympiques Feminines) в Париж през 1922 г., посрещнати с огромен интерес, какъвто е интересът и към вторите игри, проведени в Гьотеборг, Швеция през 1926 г. Използването на термина „олимпийски“ разтревожило лидерите на олимпийското движение и Малиа се съгласява да премахне „олимпийски“ от названието на игрите, ако жените станат част от следващите такива игри в Амстердам през 1928 г. (Smith 2008: 147-148)

Добре известно е, че, сравнени с тези на жените, в много случаи спортните резултати при мъжете са по-високи. Трябва да се има предвид, обаче, че поради културни и религиозни причини по-голяма част от мъжете практикуват спорта доста преди жените (Mewett 2003: 331-332). Наред с това, съществуват и резултати, постигнати от жени, които са по-добри от мъжките. Ясно е, че не винаги мъжете са по-добри спортисти от жените. В съвременния контекст, обаче, разграничението между мъжки и женски спорт е напълно прието и не може лесно да бъде премахнато. Дали все пак след време, с по-нататъшното модернизиране на спорта, с преодоляването на половите стереотипи и със създаването на все по-егалитарно общество, разделението на мъжки и женски спортни изяви и постижения няма да отпадне?

Настоящият текст се концентрира върху процесите на модернизация на българското следосвобожденско общество чрез примери от неговата спортна история. Основното внимание е към основополагащите усилия на Съюза на гимнастическите дружества „Юнак“, създал условия и кадри за развитието на спорта. Не са обхванати всички прояви, които илюстрират многообразието на случващото се. Опитите и изявите на работническите спортни дружества („спартаковци“), на организациите на отделните етноси, появата на скаути, разузнавачи, на различните спортни клубове, които произлизат от масовизирането на физкултурното движение и намирането на мястото за всеки според предпочитанията му, само допълват общата картина. Възможността за личностна изява, осмисляне на свободното време, еманципирането на различни общности са част от общия стремеж към развитие. В лозунга на „Юнак“ „Здрави и силни – дружно за отечеството“ е синтезирана идеята за възпитаване на здраво, силно и патриотично поколение чрез достиженията на модерното време.

 

Използвана литература:

Андерсън 1998: Бенедикт Андерсън. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма, София: Критика и хуманизъм.

Апостолова, Летау, Стефанов 2016: Зоя Апостолова, Марк Летау, Светослав Стефанов. Трите живота на Луи Айер. София: Изток-Запад.

Бовоар, Симон дьо 1996: Симон дьо Бовоар, Вторият пол. Том 1 и 2. София: Колинс-5.

Бояджиев 2005: Цочо Бояджиев. Играта и времето. Бележки върху интерпретацията на играта през късното средновековие. В: Играта през средновековието, (ред. Ц. Бояджиев), София: Софи Р, 2005, с. 9-32.

Вазов 1884: Георги Вазов. За военната гимнастика в училищата и в обществото. 1884.

Вачева 2003: Албена Вачева. Дискурси на модерността: опит за постмодерно разбиране. В: Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 457-479.

Гладнишки 1910: Никола Г. Гладнишки. Юнашки календар за 1910 г. Русе: печатница „Победа“.

Гладнишки 1924: Никола Гладнишки. За бащите на юнашкото дело. По случай 25 годишния юбилей на съюза „Юнак“.  В: сп. „Здраве и сила“, г. XX, 1923 – 1924 г., бр. 11-12, с. 87-91.

Гладнишки 1961: Кратка история на телесното възпитание в гр. Русе и моят принос към него. Личен архив Спаска Мирчева. Предоставен от проф. Ани Гергова.

Даскалов 2005: Румен Даскалов. Българското общество. Том 2. Население. Общество. Култура. София: ИК „Гутенберг“.

Даскалова 2012: Красимира Даскалова. Жени, пол и модернизация в България, 1878 – 1944. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Десет 1904: Десет годишнина на Русенското гимнастическо-плувателно дружество „Юнак“, юбилейно издание, Русе 1904, печатница „Братя Златеви“     с. 33

Дойнов 2006: Дойно Дойнов. Комитетите „Единство“. Второто комитетско десетилетие 1878 – 1885. София: УИ „Св. Климент Орхидски“.

Друмев, Гладнишки 1926: Ангел Друмев, Никола Гладнишки (съст.) Катерене. Обтягане. Провиране. Ръководство по физическо възпитание. София: Държавна печатница. (Библиотека „Физическо възпитание“. Издава Министерството на Народното просвещение. № 6)

Душков 2005: Живодар Душков: Екатерина Манчева – забравената. В Извор. 2005. Алманах: Русе.

Елиас 1999: Норберт Елиас. Относно процеса на цивилизация. Том 1: Социогенетични и психогенетични изследвания. 1999, София: Атика

Елиас 2000: Норберт Елиас. Относно процеса на цивилизация. Том 2. София: Атика.

Енциклопедия 1982: Енциклопедия България, том 3, София, Издателство на БАН, 1982 г. (за Тодор Йончев)

Здраве и сила 1902, 1910, 1922, 1924, 1925: Списание „Здраве и сила“, г. I-XXXIX, 1899 – 1944.

История 1982: История на образованието и педагогическата мисъл в България. Том 2. София: Народна просвета.

Каравелова 2003: Екатерина Каравелова. Спомени. София: ИК „Синева“.

Милев, Котов 1974: Никола Милев, Емануил Котов. Българската гимнастика. Исторически бележки. София: Медицина и физкултура, 1974.

Митев 2014: Лозан Митев. Олимпийската слава на България. София: Български олимпийски комитет.

Ненов 1999: Николай Ненов. Българската хайдушка епика. ИИК „РОД“, София. Стара Загора.

Отчет МГ 1900; 1904; 1907: Отчет на Русенската държавна мъжка гимназия „Княз Борис“ за учебната 1899 – 1900; 1903 – 1904; 1906 – 1907 г. Русе.

Отчет ДГ 1897:  Отчет на Русенската градска девическа гимназия от отварянето ù до изтичането на учебната 1896 – 1897 година. Русе, 1897.

Отчет ДГ 1898; 1899; 1900: Отчет на Русенската градска девическа гимназия „Княгиня Евдокия“ за учебната 1897 – 1898 г.; 1898 – 1899 г., 1899 – 1900 г. Русе.

Паси 1987: Исак Паси. При изворите на модерната естетика. София: УИ „Климент Охридски“, 1987, с. 314-332.

Програма 1897: Програма за петокласните девически училища и долния курс на девическите гимназии. Специално издание на Министерството на народното просвещение. София: Печатница Ив. Г. Говедаров и С-ие.

Проданов 2005: Живко Проданов. Философски очерци за спорта. София, 2005.

Проданов 2007: Живко Проданов Проданов. За процеса на цивилизоването на спорта. В: Личност, мотивация, спорт. Т. 12, НСА, София, 2007.

Проданов 2008: Живко Проданов. За процеса на рационализация на спорта. В: Личност, мотивация, спорт. Т. 13, НСА, София, 2008.

Сборник 1943: Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 г. Ред. Никола Балабанов и Андрей Манев. Т. 1-2, София, 1943.

Фотинов 1927: Панчо Фотинов. Александър Лазаров. В: Главатар. Техническо списание на съюза „Юнак“, г. IV, бр. 8, София, април 1927 г. с. 113-116.

Хьойзинха 1982: Йохан Хьойзинха. HOMO LUDENS. Изследване на игровия елемент на културата. София: Наука и изкуство, 1982.

Юнак 1939: История на Съюза на гимнастическите дружества „Юнак“ 1898 – 1938. Съюз „Юнак“. Юбилеен сборник. Редактор д-р Ст. Чакъров. Худ. ред. проф. Ст. Баджов. София: печатница „Художник“ на Д. Петров и К. Гугушев.

Dunning  2005: Eric Dunning. „Figuring“ Modern Sport: Autobiographical and Historic Reflections of Sport. Violence and Civilisation. Chester Academic Press, 2005.

Davis, Weaving 2010:  Paul Davis, Charlene Weaving (eds.). Philosophical Perspectives on Gender in Sport and Phyiscal Activity. Routledge.

Elias, Dunning 1986: Norbert Elias, Eric Dunning. Quest for Excitement. Sport and leisure in the civilizing process. Oxford, Basil Blackwell, 1986.

Mewett 2003: Peter G. Mewett. Conspiring to Run: Women, Their Bodies and Athletics Training, In: International Review for the Sociology of Sport, 38, 2003, 331-349.

Smith 2008: Bonnie G. Smith, Editor in Chief. The Oxford Encyclopedia of Women in World History. Vol. 4. Oxford: Oxford University Press.

 

 

[1] Много от изследванията на Запад са базирани на работата на Норберт Елиас „Относно процеса на цивилизация“. Вж (Елиас 1999; Елиас 2000), както и (Elias, Dunning 1986; Dunning  2005; Davis, Weaving (eds.) 2010; Хьойзинха 1982; Бояджиев 2005)

[2] Опит за теория на спорта прави (Проданов 2007), вж и (Бояджиев 2005)

[3] Колко трудно се случва новото (особено що се отнася до жените) може да се съди по консервативната реакция на редактора на русенския в. „Славянин“ по повод разходките на кон, които си позволява г-ца Екатерина Пенева (Каравелова 2003: 59).

[4] За комитетите „Единство“ и гимнастическите дружества Вж (Дойнов 2006).

[5] В самото начало учениците са по-скоро изключение, но с намесата на държавата (МНП) съотношението се изменя в полза на учащата младеж.

[6] Тодор Йончев (9.12.1859, Лом – 2.11.1940, София) е един от създателите на дружество „Софийски юнак“ през януари 1895 г., инициатор на обединението на физкултурното движение през 1898 г. в общ съюз (Юнак 1938: 27)

[7] През 1908 г. просветният министър Никола Апостолов повдига дори въпрос за въвеждане на „военно обучение“ в училищата. (Гладнишки 1910: 9)

[8] Това е причината и за включването му в своеобразната класация на 100 най-заслужили за българската история чужденци. За Айер, ролята му за развитието на спорта у нас, както и за пробългарските му изяви вж (Ганчев, Рошкева 2013: 290-291; Апостолова, Летау, Стефанов 2016)

[9] Това е първото българско спортно дружество. Публикация (Гладнишки 1910: 8) сочи, че още на 15 април 1880 г. в София е създадено чешко гимнастическо дружество „Сокол“. Спорът за първенството относно създаването на българско гимнастическо дружество е решен още от първите изследователи на юнашкото движение. Русенското „Сокол“ е инициирано от Стоян Киселов и Ст. Станев, които на 12 октомври 1894 г. поставят въпроса за създаването на такова дружество и то е факт на 27 ноември под името „Сокол“ (преименувано на 25 февруари 1895 г. на „Горско пиле“). „Софийски юнак“ е създаден на 21 януари 1895 г. и е първото дружество „Юнак“, около което по-късно се формира юнашката организация. (Гладнишки 1910: 8; Десет 1904: 14) Дейците на „Софийски юнак“, без да коментират началото на русенското спортно дружество от 1894 г., навсякъде твърдят, че софийското дружество „Юнак“ е първо в България. Необходимо е уточнението, че създаденото през 1879 г. към Софийската мъжка гимназия ученическо гимнастическо дружество „Български лев“ е по-скоро насочено към военната подготовка на участниците в него. (Юнак 1939: 26)

[10] Стоян Ненов Киселов (11 март 1872, Търново – 20 септ. 1937, София) е членувал в соколска организация като студент в Австро-Унгария (1888-1892). В Русе той идва непосредствено след следването си във Виена. Отбива военната си служба в 17 Доростолски полк, който е дислоциран в Русе (1893), след което е чиновник в БНБ в града. След Русе Киселов живее във Видин (1899-1906), Сливен (1907-1908) и София, където е част от ръководството на съюза „Юнак“. От 1910 до 1913 е в Плевен, а след балканската война е в Деде Агач, с избухването на ПСВ е в Одрин, където е открит клон на БНБ. През 1916 г. е в Кюстенджа (Констанца), касиер на Съюз „Юнак“ (1920-1928). За него вж. (Юнак 1939: 210-212)

[11] Федерацията на соколските съюзи е международна гимнастическа организация, която съществува между 1908 и 1938 година. В нея членуват: Чешката соколска общност, Полският съюз на соколските гимнастици от Австрия, Хърватският съюз на соколите, Словенската асоциация „Сокол“, Сръбската соколска организация, както и Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“.

[12] В България се провежда соколо-юнашки събор в  София от 27 до 29 юли 1910 г. Трябвало е да се проведе Петият юнашки събор в София. Включват се и представители на соколските организация в Европа и затова този събор е наречен Първи всеславянски соколо-юнашки. (Здраве и сила г. XII, 1910-1911: бр. 1-2: 2; бр. 7-8: 3-4; Юнак 1939: 164)

[13] Окръжно № 4425/16 май 1897 г. Според (Десет 1904: 18) министър Константин Величков е издал това окръжно една година по-късно. В Русенската мъжка гимназия през учебната 1898-1899 г. (след д-р Никола Бобчев) е директор Стефан Огнянов. Той приема идеята за юнашкото движение като необходима брънка в развитието и възпитанието на младото поколение. В периода на едногодишното си ръководство на мъжката гимназия, той е и председател на преименуваното и разширено дружество „Русенски юнак.“

[14] Касиер е Д[имитър] Стоянов, а деловодител Д. Каранешев.

[15] За Шарл Дюванел виж (Ганчев, Рошкева 2013: 293). Той е инструктор на членовете на дружеството малко повече от една година (25 октомври 1898 – 7 ноември 1899). В своя статия „На бащите на Юнашкото дело“ Никола Гладнишки разказва, че Дюванел пристига в България още през март 1894 г. (преди другите швейцарци, които са в София на 13 май 1894 г. ст. ст.) и веднага е назначен за учител по гимнастика в Мъжката гимназия в Русе. Според неговия ученик Александър Лазаров, той е в Русе още през 1893 г. (Фотинов 1927: 114). През м. декември 1899 г. Дюванел, вдовец с 3 деца, заради направено му мъмрене от Министерството на просвещението и намаление на заплатата му поради лошо държане пред учениците и гражданите, напуска Русе и заминава за Гюргево, където се наема за учител по гимнастика в Гюргевското четирикласно реално училище. Там открива и курс по танц и пластика, какъвто е имал и в Русе. Гладнишки го е посещавал в Гюргево през годините 1906-1907 и 1908. От Гюргево Дюванел замина за Букурещ. През 1915 г. се появява в Русе, открива курсове по танци и след двумесечна работа отново напуска града „без да се обади на когото и да било и накъде“. (Гладнишки 1924: 87-91) Вж и (Десет 1904: 18-19).

[16] Вж бел. 15.

[17] За него виж (Ганчев, Рошкева 2013: 258)

[18] Борис Маргин е участник в гимнастическото движение, деец на юнашкото дружество в София..

[19] Поручик Манчев по всяка вероятност е полковник Ганчо Манчев, роден в Русе, състезател на уредна гимнастика. В „Списък на висши офицери-русенци, израстнали като юначена, юноши и юнаци на дружество „Русенски юнак“ и участвали в…“ русенският главатар Никола Гладнишки пише, че Манчев е участник и в състезания по летене. В спомена са изброени 23-ма русенски офицери. (Гладнишки 1961)

[20] Александър Добрич е роден 1879 г. в Равно поле, Софийско. Волнонаемен учител. Преди това не е бил учител (Отчет МГ 1900: 16-17; Гладнишки 1961: 1). В Юбилейната книга на училището е посочено, че е бил учител в гимназията шест месеца от началото на учебната година 1900 – 1901 г. (18 септември) до края на м. март 1901 г. (Юбилейна 1934: 95) Това противоречи на написаното в посочения по-горе годишен отчет за учебната 1899-1900 г. за учителстването му в гимназията, което приемаме за вярно. За него Вж (Ганчев, Рошкева 2013: 247).

[21] Роман В. Марков е роден през 1876 г. Учител по гимнастика в Мъжката гимназия в Русе от 1902 г. до 1909 г., като до 1904 г. преподава във всички класове поради липса на втори учител. Главатар на Русенското гимнастическо плавателно дружество „Юнак“ от 1903 г. до обединяването му с гимнастическо дружество „Русенски юнак“ през 1907 г. (Отчет МГ 1904: 19; 1907: 12; Десет 1904: 27, 35; Юбилейна 1935: 110) Съюзен главатар (1911-1912), учител в София.

[22] В Еникьой (Тулчанско) през 1870 г., както и преди това във Войнягово (Карловско) – 1865 г.

[23] Екатерина Манчева е известна на съвременниците си като учителка, поетеса, детска писателка, авторка на детски пиеси и дългогодишна подпредседателка на женското благотворително дружество „Добродетел“ в Русе.

[24] Популярността на дейността на Съюза „Юнак“ (1898 – 1944), който към края на 1938 г. има 86 градски и 225 селски дружества с над 49 000 души членове (Юнак 1939: 297) обуславя това предположение.

[25] Дори и разединени русенските юнаци в периода 1902 – 1907 г. запазват еднаквата си униформа, като разграничаващото ги е само цветът на дъното на юнашките калпаци – червено за Русенски юнак и синьо за Русенското гимнастическо плавателно дружество „Юнак“. (Гладнишки 1961: 1)

[26] Виж (Десет 1904: 35-36). Сред наградените през 1924 г. на Шестия юнашки събор е и Исак Нахмияс (Здраве и сила, г. XXI, бр. 7-8, 1924: 55) Към 1907 г. еврейското спортно дружество в града е ръководено от Алберт Канети, който тогава напуска Русе. Гладнишки оглавява „Макаби“ до 1912 г. (Гладнишки 1961: 12)

[27] Министрите на народното просвещение, които се ангажират с въвеждането на подобрения в обучението по гимнастика в добро сътрудничество със съюза „Юнак“ в периода до Първата световна война са: Тодор Иванчов (1886 – 1887; 1899), д-р Иван Шишманов (1903 – 1907), Стефан Савов Бобчев (1911 – 1912), Никола Мушанов (1908 – 1910).

[28] Отпуснатата помощ е едва 500 лв, но от  1916 г. до 1918 г. за организираните от Управителния съвет на „Юнак“  общо 10 курса за учители по гимнастика, организацията получава по-значителни субсидии от министерството: 1916 – 20 000 лв, 1917 – 5 000 лв, 1918 – 5 000 лв. Завършилите курсовете (общо 120 души) са разпределени в четири випуска. Освен това се организират и курсове за главатари, които за периода до 1918 г. са 12 и са посещавани редовно от 60 души. (Юнак 1939: 224-227). Според един от източниците обучението на учители по гимнастика започва още на 1 август 1898 г., когато е проведен първият такъв курс, ръководен от току-що завършилия в Стокхолм първия българин специалист по гимнастика Калин Маринов. (Гладнишки 1910: 8).

[29] Двама от последните председатели на федерацията са русенци – Лазар Попов (1936 – 1939) и Иван Батембергски (1939 – 1940) и двамата разстреляни на 1 февруари 1945 г. по решение на „Народния съд“.

[30] През 1939 г. федерацията има вече 189 подразделения с над 65 400 члена. (Даскалов 2005: 497)

[31] 1918 – Габрово, 1922 – Дунавски юнашки събор в Лом, 1924 – Шести юнашки събор в София, 1925 – областен събор във Видин, 1927 – в Русе, 1929 – в Свищов; 1928 – в Люцерн, Швейцария; Соколски – в Пилзен, Чехословакия през 1929 г.; Венеция – 1931 г.; Прага – 1932; Будапеща – 1934 г.; Белград – 1937; Прага – 1938 г.

[32] Райков е в източника, но по всяка вероятност става дума за Неделчо Рътков (б.м. Р.Р.)

[33] За Стефан Рътков виж (Ганчев, Рошкева 2013: 272)

[34] Най-добре на олимпиадата в Берлин се представя Къню Джамбазов, който е 16-и в общия старт на колоездене на шосе. България не участва в Олимпийските игри през 1900, 1904, 1908, 1912, 1920, 1932, 1948, 1984 (заради бойкот). През 1920 г. не е допусната като една от виновничките за войната, а в 1928 г. – участва само с 5 души: трима ездачи и двама фехтовачи. През 1936 г. българия е 13 от 14 учястнци (след нас е само Румъния).

[35] За Нено Мирчев (Ганчев, Рошкева 2013: 323)

[36] За това по-подробно виж у Даскалова 2012: 289-344.

[37] В Русенската девическа гимназия гимнастика започва да се преподава според (Отчет ДГ 1897: 29) през 1894 г. Сред учителите, обаче, никой не е посочен като преподавател по телесно възпитание. През следващата учебна година са набавени необходимите за преподаване на дисциплината пособия. През същата учебна 1895-1896 г. за първа учителка преподаваща гимнастика (с елементи от „немската гимнастика“) е посочена Х. Давидович, която и предходната година е в Русенската девическа гимназия (но преподава само френски език и Фробеловия метод). Тя е родена в Букурещ ок. 1872 г., волнонаемна учителка от 1894 г. От 1895 г. преподава освен френски език, Фробелова метода, краснопис и гимнастика в I – V класове. В обучението използва „пръчки за упражнения, топки с ластик, въжета за прескачане и бухалки“. Въвежда също „военностроева подготовка, ритмични упражнения с уреди и малки игри с топка“. (Антонова 1989: 64; Отчет ДГ 1897: 114-115; 1899: 6) От следващата учебна година в помощ на преподаването по гимнастика е включена и учителката по български език Петрана Ханджиева. За нея вж (Ганчев, Рошкева 2013: 346) Тя преподава заедно с Давидович и през 1897 – 1898 г. През учебната 1898 – 1899 г. Ханджиева поема горните класове в обучението по телесно възпитание, а в долните класове часовете са разпределени между Ст. Пенева (от Русе) и Р. Сърмаджиева (от Болград). (Отчет ДГ 1898: 170; 1899: 7)

[38] Луиза Дьор е белгийка, родена е ок. 1864 г. Волнонаемна учителка от 1894 г. В Русе идва от Търновската девическа гимназия. (Отчет ДГ 1900: 10-11)

[39] Райна Балканска. Учителка по гимнастика в Девическата гимназия (191 2 – 1926) и русенска главатарка  (Антонова 1989: 273)

[40] Учителка по ръкоделие в училище „Любен Каравелов“ в Русе в началото на ХХ в. (Димитрова, Йорданов 2011: 49) Учителка по гимнастика от 1903 до 1909 г. в Девическата гимназия в Русе. Назначена със заповед № 848/ 4.09.1903 г., с 5 годишен учителски стаж (от 1898 г.), волнонаемна учителка с годишна заплата 1 260 лв. Предходната година е била в Силистренското петокласно девическо училище.  Родена ок. 1862 г. в Русе (Антонова 1989: 272; Отчет ДГ 1904: 8, 12-13). Няма информация кога и къде е придобила квалификация за преподаване на дисциплината. Виж снимката към текста.

[41] Докато за См. Бояджиева има някакви податки в източниците, за другите две не се знае дали са били учителки. Факт е, че непосредствено до всяка една от тях в списъка на участниците в юнашкото дружество се четат имена на мъже със същите фамилии. (Десет 1904: 36)

[42] Третият сьюзен юнашки събор се състои в София, на 27, 28 и 29 юни 1904 г. Участват 33 съюзни дружества: 1 835 юнаци, юноши — 1 278, юнакини и юношки – 99 (общо 3 212 участници). (Юнак 1939: 170)

[43] Заслугите на Никола Гладнишки за развитието на спорта в Русе и страната са големи и недостатъчно изследвани. Анализирането и публикуването на неговите спомени изискват специално внимание.  Роден е през 1879 г. Главатар на юнашкото дружество във Враца. Завършва двугодишна спортна школа в Прага (1903-1905). Учител по гимнастика в Русенската мъжка гимназия „Княз Борис“ (1905-1921), главатар на „Русенски юнак“ (1907 – 1921) и на Дунавската юнашка област, учител в III софийска мъжка гимназия и деен участник във физкултурното движение – съюзен главатар (1927 – 1928), секретар на съюза – 1929 г., редактор на „Главатар“ (г. III и V, 1925 – 1927), притурка на органа на Съюза „Юнак“ сп. „Здраве и сила“. В Русе е основател на футбулен отбор „Напредък“ и баскетболен – „Ангел Кънчев“ (1906), както и на първата за Русе чета за прогимназиални юноши. През 1908 г. организира юношески чети по плуване и гребане, а през 1909 г. и по езда; дамска чета – през 1911 г., стрелкови легион; състезания с кънки по замръзналия Дунав. Пак по това време е създадена къпалнята на Дувана при митницата (по-късно известна като „баничките“ б.м.) – маркер на модерната епоха. (Гладнишки 1961: 2, 5, 14).

©  Ренета Рошкева

error: Свържете се с нас.