Спомени за моя баща. (Димитър Осинин 1891 – 1981)

Spread the love

Искам да разкажа за баща си такъв, какъвто го познавам от ранното си детство, и такъв, какъвто успях да го опозная през дългите години на нашето съжителство – отначало през очите на дете, по-късно като вече зрял човек, способен да прави свои лични преценки. Да наблюдавам и опознавам неговия характер, неговото отношение към света, неговите вкусове и предпочитания, неговите стремежи и разочарования. И в много отношения да вникна в творческия му процес. Защото той обичаше всичко онова, което го вълнува, да споделя със семейството си. Баща ми дълбоко се е враснал в моето съзнание, защото още от първите ми стъпки ме е водил към всичко красиво и ценно, сътворено от природата и човешкия дух. Как неговият живот беше изживян пълноценно, през много труд и несгоди. Удивително е как това бедно момче, родено и израснало в затънтено село, е съхранило в себе си жаждата и стремежа към друг, по-пълноценен живот, към други, по-широки хоризонти. Може би, защото му беше присъщо неспокойствие на духа, както го бяха прокобили (според него) орисниците при неговото раждане – да изпитва любов, преклонение и възхищение към всичко красиво, ценно и полезно в живота.

Като се връщам назад в миналото, опитвам се да запазя необходимата обективност. На мен се падна задачата да обрисувам преди всичко човека Осинин, въпреки че смятам да засегна някои страни от писателската му и обществена дейности, недостатъчно оценени и дори подценявани.

Баща ми си беше поставил няколко основни цели в живота: да възкреси народното творчество, народния бит и дух, да възроди спомена и значението на хайдутството и на борците за свобода; да съхрани българския език и неговата чистота: да възпее нашата българска природа. И всичко това да извърши с оръжието на художественото слово. В непрекъснатата борба за тяхното решаване до последния си дъх той не отстъпи от своите стремежи, като ги осъществяваше чрез своята поезия, проза и публицистика. За тях успя да обходи с раница на гърба всяко кътче на България: планините с техните върхове и езера, плодородните поля и преди всичко – месата, тясно свързани с нашето историческо минало. И това беше възможно, защото той имаше щастието да доживее до дълбока старост.

Димитър Осинин (1919-1920 г.)

Кои са едни от най-ярките спомени от моето детство. Пет-шестгодишна съм, оздравявам след тежко боледуване. За мен полагат нежни грижи моите родители. Още съм на легло, но изпитвам вече нужда от някакво занимание. Разлиствам книги с прекрасни илюстрации, а бащи ми се е навел над мен и ми чете или декламира откъси от тях. Но това не са детски приказки, а стихове и поеми на Пушкин, Лермонтов, Хайне, Байрон. Има и мелодии към тях и двамата ги пеем. Още чувам прощалната песен на Чайлд Харолд: Прощавай, сбогом бащин край, води те скриват веч, с вълните вятърът си играй, рибарче пей далеч… Печката бумти, приятно топло е, но и тъжно от песента и аз се пренасям също някъде далече… Очаквах с нетърпение тези чудни мигове, те бяха част от моето оздравяване. Така, още малка, се запознавах със световната поезия и вече знаех от нея много неща, четях добре на български и навлизах в руския език. Тогава не съм съзнавала, но с течение на времето си дадох сметка за голямото щастие, което съм имала, да расна в подобна среда. От ранна възраст навлизах в един поетичен свят и това бяха първите стъпки към бъдещото ми културно развитие.

Друго нещо, на което ме учеше баща ми, беше отношението към природата. Не познавам друг човек, по-дълбоко свързан с нея. Тя беше за него нещо одушевено, със свой живот и безкрайно необходима. Цялото му многообразно творчество, проза и поезия, бяха пропити от възхищение към нея. Природата беше за баща ми не само красота, но и благо, което трябва да се защитава от всяко посегателство. Разговорите на тази тема са оставили у мен ярки спомени. От малка той ме водеше и ме запознаваше с нея. Всяко дърво, лист или тревичка, всеки птичи глас го вълнуваха или връщаха назад към детството. И той назоваваше техните имена и техните отличителни белези, особености на растежа, изтъкваше ми тяхната красота и полза за живота. Знаеше коя птичка първо и с каква песен събужда сутрин природата. Изслушала съм безброй разкази за тях. Всичко научавах през годините и живеех в един поетичен свят.

Баща ми се прекланяше и пред мощта и вечното движение на морето. На него беше посветил първите си стихосбирки. Обичаше морето във всичките му цветове и състояния. По цели часове можеше да стои и да наблюдава промените му – ту бурното му, ту спокойно дишане. Беше семеен ритуал през годините във Варна всяка вечер в периода на пълнолуние да посрещаме изгрева на луната на морския бряг. Той не можеше да се насити на гледката: как луната се явява като огромен огненочервен диск на хоризонта, как тръгва по своя път, като очертава лунна пътека във водата, как постепенно избледнява и угасва в нея. И тези наблюдения извикваха у него, а и у нас поредното възхищение.

Навярно връзката му с природата и нейните прояви още от детските години беше изострила до краен предел неговата чувствителност и необикновен усет към промените на времето, които можеше да предскаже с удивителна точност. Но баща ми не само обичаше и възпяваше природата. Една от задачите в неговия живот беше да я брани от всякакви посегателства, с различни средства, за съжаление често пъти безуспешно. Той беше изпълнен със спомени, беше добър разказвач и аз съпреживявах всички случки и събития от неговото минало. Разказваше за своето детство и за тъжното преселение от родното село, пострадало от Великото наводнение, за живота си като говедарче и за първата си връзка с природата.

Едно преживяване от неговото детство ме беше силно впечатлило. Веднъж, когато пасял говедата на полето, бил нападнат от селския бик. Баща ми побягнал ужасен през зелената ливада, обрасла с висока трева, бикът го гонел. Но изведнъж момчето се спънало потънало в нея и така недовиждащото животно го изгубило и го отминало. През годините след силен дъжд, замиришеше ли на тревата „колендро“ – неговия спасител, той се връщаше към този спомен. Аз също се вълнувам до ден-днешен, когато след дъжд доловя специфичния аромат на колендрото – озона.

Ученик в Семинарията

За своя баща Осинин беше запазил ярък спомен. Беше починал млад от холера. Като черковен клисар настолни книги по онова време му били не народните песни, а Вечният календар и Библията и той разтушавал душите на децата с тях. С природна чувствителност, наследена по-късно от сина му, той му беше разкрил красотата на Давидовите псалми, или песента на пророк Йеремия: „На реках Вавилонских седехом и плакахом…“ и много други.

Приятно ми беше и много се смеех, когато баща ми приспиваше внучката си, още бебе, с песента: „Задали са се черни татари, отдол’ се чуят, отгор’ дойдоха. Всеки татарин по коня води, по коня води, по роба кара…“ Песен, с която го беше приспивала неговата майка по „татарско“ време. Беше носталгично привързан към миналото.

Беше ми разказал и такъв интересен случай: Имал в Семинарията съученик на име Крунев. Не бил обичан от съучениците си и те не дружели с него, защото го познавали като дясна ръка и доносник на ректора и на преподавателите. Дошъл денят за раздаване на зрелостните свидетелства. След словото на ректора поискал думата Крунев. И пред смаяните слушатели той започнал страхотно изобличение на порядките в училището. Втурнали се да го свалят от катедрата, но той се изплъзнал и побягнал. Започналата гонитба завършила чак долу на реката и ул. „Граф Игнатиев“. Там успели да го хванат и да смъкнат расото му. След години имах възможност да се запозная с Крунев. Той търсеше препитание и имаше излъчване на беден неудачник и идеалист, който все още диреше правдата в живота. Завърши дните си в нищета, като хранеше животните в Зоологическата градина.

По-късно за баща ми беше настъпило времето на прекрасните романси, които вълнуваха дълбоко и мен. Той ми ги пееше, акомпаиращ си със своята китара, която аз наследих. Сега на нея свири моят внук вече като „професионалист“.

Първите стъпки в живота често пъти са случайни, но съдбоносни. Едно особено обстоятелство беше оказало решаващо влияние върху живота на баща ми и беше дало тласък на по-нататъшното му развитие. Всъщност любовта му към литературата води своето начало от Софийската духовна семинария. Там той намира своя път в живота. Преди това е познавал нашите големи поети Петко Славейков, Иван Вазов, Христо Ботев и вече прочел първите си книги – „Чичо Томовата колиба“, „Павел и Виргиния“, „Приключенията на Гъливер“. Но до световната литература все още не се е докоснал. Това става в семинарията. Там, в богатата библиотека на училището се сблъсква с чуждата поезия и проза и те му отварят пътя към нов живот. Той поглъща жадно такива поети като Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Байрон, Гьоте, Хайне. Попаднал в свят „извън действителността“, търси отдушник, спасение от духовно пропадане. Там за първи път се опитва да пише стихове, като ги „публикува“ върху бялата кора на една бреза. А неговата цветна градина носи името „Ваймар“. Спомняше си с дълбока признателност и уважение за един от тогавашните ректори на семинарията – Климент, просветена личност и с бащинско отношение към децата. Точно той преценява наклонностите на баща ми и го насочва не към попрището на свещенослужител, а към това на народен учител. Изборът на баща ми е родният му край, който той е напуснал още деветгодишен и към който изпитва постоянна носталгия. Получава назначение в Горна Бела речка, съседно на неговото родно село. И така, пренесен от местен рибар през придошлата река в един кош за сено, баща ми стъпва отново на родна земя и започва своето учителствуване, продължило почти цял живот – първоначално в Бърдарски Геран и Бяла Слатина, а после, вече като гимназиален учител – в Черепиш, Варна и София. Но тук на село той преоткрива нещо, станало негово трайно увлечение и една от задачите на неговия живот – българския фолклор. Тук започва неговата събирателска дейност, а песните и народните певци намират място в бъдещите му сборници и книги. Пеели му ги възрастна жена и гайдарят Йордан Маринов от селото, а той ги записвал в своите прословути бележници, с които цял живот не се раздели. Тази дейност достига своя връх в народните събори за надпяване, на които той по-късно стана инициатор. В унисон със стремежа за докосване до всичко българско, както и до делото на българските хайдути и до българската природа, го беше накарало с раница на гърба да прекоси по стъпките на Иван Вазов в повечето случаи пеша, родната земя и да я възкреси в своите пътеписи. Проф. Михаил Арнаудов го беше причислил по значение към този голям пътеписец.

Баща ми притежаваше удивителна работоспособност. Може би защото винаги беше вдъхновен от нещо. Занимаваха го редица въпроси – поезия, народно творчество, български език, историческо минало, нерешените въпроси на битието. Всичко в природата и обществото вълнуваше неспокойния му дух и той искаше да го сподели, като го превърне в литературна творба. Този стремеж беше в кръвта му.

По характер баща ми беше затворен – малко самотен, вглъбен в себе си, малко мълчалив, не много общителен. Не обичаше да се раздава. Беше му присъща този вид сериозност, която не печели приятели. Беше имал малко приятели, но истински и той беше трайно привързан към тях. Разбира се, през дългия си живот, той беше общувал по различни поводи с мнозина. Беше мечтател – мечтателността е навярно качество на затворените хора. Понякога, в определени мигове, го спохождаше, както той обичаше да се изразява, така наречената от него мирова скръб – особено състояние на душата, чувство на необяснима самота и мъка, но не болезнена, а кротка, сладка мъка, която обхваща цялото ти същество. Такива моменти, особено по здрач, помагаха на неговото вдъхновение. Много пъти той изтъкваше, че не радостта, а страданието и мъката стимулират творческата мисъл. При все това той беше борческа натура. Определен период от неговия живот и неговите стремежи бяха посветени на борбата за един по-добър свят. И той докрай беше останал верен на своите убеждения. Обичаше да разказва за миналото си, за светлите или тъжни периоди в него.

Накратко – баща ми беше изтъкан от песимизъм и оптимизъм и в него се бореха тези две начала. Споделяше с мен в особени моменти на безнадежност и съмнения мисълта на Соломон: „Суета, всичко е суета“… В други моменти разсъждаваше за смисъла на живота. И тогава надделяваше неговият оптимизъм: Щом човек веднъж е дошъл на този свят, то трябва да бъде полезен за него. И отново осъзнаваше неговата красота и че самият той не трябва да живее безсмислено.

Спомням си за живота ни във Варна и сърцето ми се свива. Баща ми, отдаден на любимата си професия, беше постоянно в училището или в привличащата го като магнит градска библиотека. Или ако си беше в къщи, се подготвяше пак за училище. По онова време преподавателите са се ползвали с голяма свобода, не са били сковани в догми и задължителни норми. В своята учебна работа баща ми беше въвел Яснополянската школа на Лев Толстой. Успоредно с преподавателската си работа той вършеше и своята писателска и обществена дейности. Беше много взискателен към себе си, затова остави трайни следи у учениците си. Години по-късно мнозина от тях посещаваха дома ни в София. Негови ученици бяха между другите д-р Кирил Игнатов и Павел Матев, с когото по-късно се срещна на писателския фронт. През всичкото това време ние с майка ми бяхме самотни и нещастни, липсваше ни София и нашите роднини и приятели там. Когато си спомням за онова време, разбирам как тя се беше принесла в жертва, за да осигури подходящ живот на баща ми, първоначално при много тежки битови условия. Така че през първите години ние бяхме самотни и изолирани. Докато един ден баща ми доведе у нас свой приятел от младини на име Иван Георгиев. Той се оказа бащата на Владимир и Емил Георгиеви, по-късно известни личности в научния и културен живот на страната, тогава още студенти. Започнахме приятелство, продължило дълги години и в София. Най-трайна остана връзката ни с Емил Георгиев поради взаимни литературни интереси с баща ми.

Още по-късно към нашата варненска компания се включиха и други семейства, това на Димо Минев, по-късно професор в Университета във Велико Търново, и на Божидар Божилов, бъдещ директор на Етнографския институт към БАН. С тези семейства превзехме  пустеещите тогава плажове по крайбрежието – от Галата до „Узункум“ (Златните пясъци). Всички те бяха много сериозни и културни хора, добри в своята професия. Край тях аз научих много неща, не само за литературата, но и за живота.

Дружбата на баща ми с Георги Цанев, зародила се още от младините им в Бяла Слатина и продължила през студентските им години, се подновява отново по време на близкото им съжителство на ул. „Оборище“ в София. Тази връзка беше семейна и ние често бяхме заедно – бащите ни, съпругата на Цанев, поетесата Бленика, синът им Румен и още малката Милена. Леля Пенка много обичаше да се занимава с нас децата. Водеше ни на разходка на „Редута“, тогава още незастроен и целият покрит с ниви. Беряхме мак и метличина, плетяхме венци, а Румен скачаше по дърветата от клон на клон като Тарзан и мечтаеше да стане велик химик. По-късно той стана добър биолог и доби световна известност. Баща ми и Цанев водеха своите професионални разговори. Те не се разбираха по много въпроси в областта на нашата литература и спореха непрекъснато. Може би поради това ние с годините се отчуждихме и така връзката ни постепенно заглъхна. По същото време баща ми поддържаше съседски връзки с Константин и Магда Петканови, с Малчо Николов, а за кратко време и с Асен Златаров. Скоро след това ние се преместихме в друго жилище и прекъснахме и тези контакти.

По това време започнахме трайно общуване с приятел на баща ми от младини – адвокатът Анто Бояджиев, една много обаятелна и колоритна личност. За мен тяхното многобройно семейство изигра огромна роля през цялото ми самотно детство, та и досега. Бях срамежливо дете и те оказаха положително влияние върху моя характер. Една от дъщерите – Радостина Бояджиева, стана по-късно известна диригентка.

Макар и необщителен, през дългия си живот баща ми беше контактувал с немалко хора, негови колеги – учители, писатели, литератори и езиковеди, музиканти и художници. Още в семинарията беше започнала неговата дружба с Николай Райнов, Сава Чукалов, Михаил Шекерджиев (композитора на „Велик е нашият войник“). На младини се беше сдружил с Христо Ясенов, Христо Смирненски, Николай Хрелков, Сава Гановски.

През последните години особено ценеше поезията на Николай Лилиев, Кирил Христов, Никола Ракитин. Отнасяше се с голяма почит към такива изследователи като Стефан Младенов, Стоин баща, Павел Делирадев. В областта на фолклора поддържаше професионални контакти с Христо Вакарелски, Елена Стоин, музиковеда Джуджев. По-трайна беше връзката му с Петър Динеков, Михаил Арнаудов, Владимир Топенчаров. Творческо сътрудничество го сближи особено с проф. Михаил Димитров и поета Емануил Попдимитров. Тримата обсъждаха редица общокултурни въпроси и за самата мен това също беше много полезен период. През последните години от живота си баща ми имаше по-близък допир с такива поети и писатели, като Георги Караславов, Веселин Андреев, Николай Стайков, Димитър Стоевски, Иван Бурин и др. От художниците дружеше с Иван Христов и Здравко Александров. Поддържаше връзки и с колеги и литератори от чужбина: от Франция с Роже Бернар, от Русия с Державин, Злиднев и др. И, разбира се, могат да се изброят много други срещи и творчески контакти.

Особена роля в живота на баща ми играеше моята майка Анна Хрелкова. Тя беше в много отношения негова противоположност и с общителен характер. Изоставяйки своите лични стремежи, беше се посветила изцяло на него и му беше верен съратник през всичките трудни години. За разлика от баща ми тя произхождаше от заможен копривщенски род. Баща ù (пръв братовчед на Любен и Петко Каравелови), демократ по убеждение, се беше преселил в Бяла Слатина. Като ученичка майка ми попада в кръга на социалистите. Една късна вечер, връщайки се от тайно събрание, е заловена от баща си на местопрестъплението и наказана жестоко – да не следва обещаната от него медицина в чужбина. До самата си смърт майка ми не престана да скърби за това. Отказана ù е била от него и материална помощ, поради което бъдещото ù семейство живя дълги години в недоимък. И въпреки това тя не престана да обича и уважава своя баща. Майка ми не беше само крепител на дома огнище, но взимаше и участие в работата на съпруга си. Познаваше като него родната и чужда култура и литературния живот. Притежаваше писателска дарба – беше написала книга за брат си, поета Николай Хрелков и може би животът ù щял да протече по друг път, но така или иначе го беше посветила на съпруга си. Помощта ù през всичките тези години е била неоценима като съветник, критик и в много отношения като пряк участник.

Когато са изтъквали по един или друг повод литературната и обществената дейност на Осинин, критиците са забравяли или недооценявали приноса му за увуковечаване подвига на Христо Ботев. Съдбата му и тази на неговата чета са вълнували баща ми през целия му живот. Идеята да се проследят от самото начало събитията – от Козлодуй – през Вола (лобното място на Ботев) до последната битка и гибелта на неговите четници над местността Рашов дол, се поражда през 1931 г., когато Осинин е учител във Варна. През 1937 г. той прави пред съответните инстанции първите стъпки за осъществяването ù: Рашов дол, където е станало последното сражение с четата, да бъде обявен за „хайдушко бранище“. След спънки от много места успява да постави възпоменателна плоча на една скала  над дола и надпис, завършващ с думите: Българийо, сведи глава за почит, пътеката е свята.

През 1942 г. в сп. „Просвета“ Осинин излага идеята за отбелязване на всички героични места в страната. В тази статия, озаглавена „Земята ни заговаря“, поставя като първа задача маркирането на целия път на Ботев. През 1946 г. предлага на Камарата на народната култура пътят, дотогава само описан от Захари Стоянов, да бъде очертан на самия терен. За изясняване на събитията Осинин преравя всички архиви в Югославия, Румъния, Русия. Така той започва осъществяването на тази идея, която, както се изразява, е „делото на неговия живот“.

Скица на пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Врачанския Балкан
Скица на пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Врачанския Балкан

След правителствено решение, заедно с Павел делирадев, по спомени на тогавашни очевидци установяват окончателно пътя, започващ от Козлодуй, преминаващ през редица населени места, където четата е оставила следи, до Вола, на връх Околчица. През 1949 г., във връзка със стогодишнината от рождението на Ботев, като секретар на Ощонородния комитет, Осинин предлага (отдавна замислена идея) пътят да бъде превърнат в път-паметник и да бъде отбелязан с високи камъни. В помощ на начинанието е създаден във Враца комитет „Околчица“. Цялата работа – около изработването на камъните, съчиняването и написването на текстовете, прекарването и поставянето им, се ръководи лично от него. Той многократно минава по тези места, определя във всяко село лица, които да приемат и охраняват по-късно камъните за своя район. Така биват издигнати 55 каменни стъпала – от Козлодуй до подножието на Балкана. От двете страни, до самия връх Околчица, се засаждат дълготрайни декоративни дървета. Очертаният по този начин път се превръща в „Ботева алея“.

Но задачата още не е изпълнена докрай. Наближава поредната юбилейна година, но все още не се знае пътят, по който се е оттеглила четата след смъртта на войводата, за да слезе до Искъра. Осинин успява окончателно да го установи чрез тогавашните очевидци и да го маркира. Така се осъществява докрай замисленото дело. На него баща ми посвещава петдесет години от живата си.

Днес, след толкова години, Ботевата алея и целият дълг път навярно са изгубили пъроначалия си вид, цялостност и представителност. А за самия инициатор, вдъхновител и осъществител очевидно не е останал никакъв спомен.

Своите мисли, чувства и вълнения по този повод баща ми е изразил в художествения очерк „През тиха бяла Дунава“.

Искам да наблегна на друг един момент от литературната дейност на баща ми, боейки се, че тя не е достатъчно оценена, а повечето от неговите колеги не са вече между живите, за да сторят това. Народното творчество заема особено място в живота на Осинин. Интересът към него, започнал още от 1911 г., минава като червена нишка през целия му живот. Той обикаля цялата страна като събира, оценява и систематизира хиляди народни песни и ги прави достояние на обществото. Издирва останали живи народни певци. Поощрява дейността на млади таланти. От 1936 г. насам написва поредица от книги: „Любовни народни песни“, „Заплакала е гората“, „Душата на българина“, „Битови народни песни и др., част от проект за едно 20-томно издание. За неговото осъществяване той води цели двадесет и две години изтощителна борба, докато то излиза окончетелно през 1963 г., макар и само в 13 тома. За този последен етап (неговото оформление и редактиране) той изоставя за шест години пряката си творческа работа. В многотомника участват освен Осинин (като главен редактор) всички наши известни фолклористи и литератори, начело с Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски, Петър Динеков. Сборникът е посрещнат възторжено у нас и в чужбина. Чужди фолклористи го взимат за образец. На конгреса на славистите той се приема с особен интерес. Така, след изживяните големи трудности идва моралното възнаграждение.

Българско народно творчество в тринадесет тома

На тринадесеттомното издание Осинин гледа като на своя рожба и на изстрадан труд, който осмисля цял един живот.

Съборите за надпяване са друга страна от дейността на баща ми. Те се раждат в хода на работата с народната песен. Търси се начин за съживяване не само на нея, но и на българския бит във всичките му изяви. Съборите се оказват необикновено подходяща форма за това. За тази цел от баща ми са изписани много страници и е извървян дълъг път, докато се стигне до тяхното осъществяване. Организатор е на Първия събор в Копривщица и участник в последвалите. Съборите съществуват и до днес и продължават да играят съществена роля в живота на българина.

През годините баща ми развива огромна публицистична дейност. Статиите, които съпътствуват дългия му творчески път и се отнасят до литературни, общокултурни, художествени и обществени въпроси, изпълват много тетрадки и според Осинин могат да се закръглят до хиляда. Негов „нерв“ е била винаги публицистиката. Чрез нея той реагира страстно на всичко, пречещо на напредъка в живота. Продължава да откликва до последния си час на нередностите в обществото. На младини той участва с остро полемични статии във в-к „Ведрина“ на Антон Страшимиров срещу вредни чужди влияния.

Една от темите в неговата публицистика е тази за българския език и неговата съдба. През целият си живот той води борба за изграждането на богат литературен език, обявява се срещу неговото обедняване и за по-тясната му връзка с народното езиково богатство. В тази си борба е намирал и възторжено одобрение, но и противопоставяния. Някои несполуки в това отношение останаха болката на неговия живот. Като знае, че съдбата на езика много зависи от правописа, след 9 септември той веднага поставя въпроса за правописната реформа. Тази реформа за съжаление изиграва двояка роля. Вземат се редица правилни решения, но под външни влияния се допускат и „временни“ становища, които се превръщат в постоянни. Впоследствие борбата на баща ми беше за връщане на е-двойното, но безуспешна. Наблягаше, че е време отново да се проведе решителен спор около съдбата на българския правопис. Днес на публицистиката на Осинин заслужава да се отдели специално внимание. За съжаление анализът, с който Владимир Топенчаров планираше да се заеме, по технически причини не можа да се осъществи.

Баща ми беше запленен от творчеството на нашите класици – писатели и поети. Изпитваше към тях особена почит, която беше изразил в редица статии. Те му бяха посочили верния път на българската литература и му бяха разкрили още веднъж красотата на българския език. По-късно, вече като учител по литература, той анализира и пропагандира тяхното творчество в редица статии. Това свое преклонение той предава на своите хиляди ученици, които си спомнят с възхищение за уроците му. Мнозина от тях заемат в последствие високи обществени постове или следват неговия път.

Но, както вече споменах, баща ми познаваше добре и световната литература. Изпитваше особено възхищение към творци като Петер Якобсен с неговата стихосбирка „Рози би трябвало да има тук“, към Август Стриндберг и особено към Кнут Хамсун – доколкото знам – носител на Нобелова награда за литература през 1920 г. В писмо до Хамсун беше изразил впечатленията си от него. Впечатлили го бяха неговият стил и лаконичност на изказа, отношението му към природата и света и особено към човешката разкрепостеност и свобода на духа. Хамсун оказва особено силно влияние върху първите му писателски опити, а за определено време и върху начина му на живот. Забравен през годините, Хамсун отново намира място в световната литература, а у нас – с преводите на Васа и Вяра Ганчеви. Друг велик писател, Лев Толстой, чрез творчеството и жизнения с път, го научава да живее просто.

Тук бих искала да спра вниманието си върху преводаческата дейност на баща ми. Тя е значителна и е в пряка връзка с интереса му към чуждестранната поезия и проза. Започва от младостта и протича на три вълни. Като участник в Първата световна война на фронта при Вардар и Дойран, намерил убежище в „лисичите дупки“ на окопите, успява да преведе между затишията от немски език Стриндберг („Баща“), Марциал (стихотворения), части от творби на Карлайл, Якобсон, Рилке, всичките издадени през 1919 г. По-късно е повлиян в собствената си поезия от тази на Хайне, превежда „Нови стихове“ и „Книга на песните“, а също така от Ал. Блок „Дванадесетте“. Като гимназиален учител в Черепиш успява да преведе: Хамсун („Благодатта на земята“), Максим Горки (биографичните му книги), Гьоте („Фауст“ – I част), История на християнската църква, Йоан Дамаскин. Последният период от преводаческата му дейност (1936 – 1966 г.) е също плодотворен. Обхваща: Лев Толстой (статии), Горки („Тома Гордеев“ и „Клим Самгин“), Хайне (поемата „Германия“), Стриндберг („Госпожица Юлия“), Борис Пилняк („Гола година“), статии на Маркс и Енгелс за изкуството, Ал. Мусатов („Великата пролет“), Кохан („Очерци по история на западноевропейската литература“ и „История на гръцката литература“). През 1966 г. баща ми завърши последния си превод „Разговори на Гьоте с Екерман“.

С него той не само приключва тази си дейност, но иска да подчертае специалното си отношение и почит към корифея на немската литература и наука, да се прости с него, като го придружи до последния му час. В книгата откривахме съкровени мисли, чувства и преживявания, които са вълнували Гьоте до самата му смърт. Съзирахме любовта му към природата: съпровождаме го в любимото му място за разходки – хълма Етерсберг над Ваймар. Виждаме как те двамата с Екерман наглеждат насадените лично от Гьоте млади букови дръвчета и почиват под тях; как обсъждат бъдещето на Германия. Искам дебело да подчертая това обстоятелство, защото ирония на съдбата точно на това място през Втората световна война задимяват пещите на Бухенвалд.

Бях неотлъчно при баща си през последните два месеца от неговия живот, единствените, през които той не успя да сътвори нещо. Симтомите бяха тревожни. Знаеше, че го откарват на операция, която всъщност не се състоя. Когато се събуди от упойката и разбра, че все още е жив, обхвана го особена възбуда. Тогава той се върна към 1917 г. и позиционната война край Дойран, където беше взел участие. Започна да разказва как там се е сприятелил с германски офицер на име Ханс Вернер. Как двамата използват всяко затишие, за да общуват. Как разговарят на различни теми, а приятелят му свири на своята цигулка, с която не можал да се раздели. Един ден баща ми, обезпокоен, го търси в германските укрепления и получава отговора: „Той падна в боя“. И, разказвайки ми това, баща ми заплака горчиво. Оплака не друг, а своя приятел от младини, загинал преди цели 63 години. Тази реакция на баща ми дълбоко ме покърти и всеки път, когато си спомням за това, се вълнувам.

Дотук исках да споделя съкровени моменти от живота на баща ми и наред с неговите литературни изяви да изтъкна черти от характера му, негови лични преживявания, несгоди и радости, придружавали го в жизнения му път, които най-добре могат да го представят като човека и твореца Димитър Осинин. За деветдесетте години, през които живя моя баща, в света и обществото се случиха много неща. Преминавайки през бурите на живота, той беше успял да се изгради като личност и същевременно да остави нещо полезно на обществото. Той беше повече или по-малко оценен от своите съвременници. Бъдещето ще покаже непреходността на създаденото от него.

Осинин, вече на 90 години, остана все така бодър и работоспособен, почти до последните си дни наведен над бюрото си, с ясна мисъл и бликащи нови идеи. Остави незавършена поема за своя живот, десетки пътеписи и сборници с народни песни, към хиляда публицистични статии, засягащи цялата палитра на човешкия живот, няколко папки с поезия, подготвени за печат, над хиляда писма, стотици бележници, в които е отразявал свои ценни мисли и впечатления от ежедневието. Също така множество преводи в поезия и проза. Почти няма област, в която той да не е проникнал или дал своя принос. Като преминава през трудностите на две световни войни (в едната той е участник) и през низ от политически събития, той успява постигне в много отношения целите на своя живот. Взискателен към себе си и недоволен, че не е успял да осъществи всичко, което го вълнува и което е набелязал като цел, той работи до последния си миг с нестихващо трудолюбие, защото природата му беше дала и това благо – да запази докрай свежа памет и бистър ум.

Осинин не забрави и продължи да посещава и да възпява своя роден край и родното село, за което в последните си години пише някъде:

Син блуден в тебе аз се върнах,

пръстта свещена да целуна.  

Сега съм в теб и ти си в мен,  

мой роден край благословен.

Затова и неговите земляци не го бяха забравили и в знак на почит му издигнаха бронзов паметник в родното село.

© проф. д-р Плама Николова

error: Свържете се с нас.