Спомени на Танчо Ст. Господинов за траурната процесия в Пловдив
През 1937 г. бях ученик в последния клас на Пловдивската духовна семинария. На 15 октомври в часа по литература на вратата на класната стая се почука и в стаята влезе училищният прислужник с листче в ръка, което предаде на нашия преподавател Димитър Иванов. Той прочете съобщението и с бавни стъпки се върна към катедрата, леко прибледнял. Ние, следейки неговите движения със зорки очи, помислихме, че нещо тревожно се е случило в неговото семейство. Като помълча една-две минути още, да изживее обхваналото го силно вълнение, с треперещ от мъка глас той каза:
– Ученици, получи се съобщение, че в Католическата болница в града след тежка операция е починал Йордан Йовков. Наредено е с вашата паралелка да прекъснем учебните занятия за днес, за да вземем участие в траурната церемония – изпращането тялото на великия покойник в София.
Когато пристигнахме в двора на болницата, там вече бяха се събрали представителни паралелки от последните класове на пловдивските средни училища и курсисти от Учителския институт. Ковчегът с тялото на Йовков беше положен на постамент в малък параклис. След като положихме цветя и се поклонихме пред тялото на Йовков, курсистите от Учителския институт вдигнаха ковчега и го поставиха на катафалката, теглена от четири коня, наметнати с траурни наметала. Встрани от катафалката и след нея се проточи дълъг шпалир от ученици. Когато на път за катедралата „Св. Марина“ процесията навлезе в главната улица, пловдивското гражданство вече беше изпълнило тротоарите. Опелото беше извършено от престарелия вече пловдивски митрополит Максим и от много свещеници. След опелото митрополит Максим произнесе кратко траурно слово, в което, очертавайки писателското дело на Йовков, многократно наричаше писателя „Нашият скъп Данчо!“. Погребалната процесия се отправи пак по главната улица към гарата…
На площада пред гарата ковчегът беше поставен на постамент и от името на пловдивското гражданство прощално траурно слово произнесе академик Петър Динеков – тогава млад учител във Френския колеж. Силно развълнуван, той разказа накратко за последните дни и часове на покойника, проследи неговия жизнен и творчески път и покани присъствуващите с падане на колене да почетат паметта и делото на големия български писател, да произнесат прощалното „вечна му памет“!
Ковчегът отново беше понесен от курсистите и натоварен на вагон за София, където щеше да се извърши погребението на следващия ден, на което тези, които преследваха, уволняваха писателя и огорчиха последните му, и без това тежки години, щяха от високия пост, който заемаха, да произнесат лицемерно траурно слово и да предизвикат дълбоко възмущение в душите на истинските почитатели на любимия на целия български народ Йордан Йовков.
Архив на Дом-паметник „Й. Йовков“ – Добрич, инв. № 1527 (о) ЙЙ. Ориги-
нал. Ръкопис. (Търговище, 10 декември 1980 г.)
