Спомен за Теодор Траянов

Spread the love

Борис Георгиев е нарисувал поета Теодор Траянов със сведен поглед надолу, в някакво замечтано, углъбено състояние. По прилика портретът е много сполучен и може би затова Траянов се съгласяваше точно този портрет да бъде приложение в списание „Хиперион“ и в много негови стихосбирки. Но за мене – след двадесетгодишната ни дружба – портретът на Макс Мецгер, поместен в Гео Милевата „Антология на българската поезия“, е много по-изразителен.

Сам склонен към философска мистика, Борис Георгиев се е постарал да предаде и в чертите на Теодор Траянов отречение от земното, немара към вълнуващите страсти. Очите ги няма. Клепачите са ги почти изцяло покрили. Няма поглед – всичко в поета е вътрешно съзерцание, всичко е насочено изключително към душата. А за живота е останала само печалната и леко уморена гънка на устните. Отрицател на живота? Та Теодор Траянов не беше никак обладан от подобни настроения. И затова портретната скица на Макс Мецгер е верната. Критично гледащото дясно око, по-отворено от лявото, бръчката, на размисъл между веждите и същата гънка на устните, но вече ни пичална, а изразяваща недоволство, несъгласие – всичко, съчетано с общия напрегнат израз на търсещ дух – е вече истинският Теодор, поне в моите спомени от него.

Портретът на Макс Мецгер

Траянов можете дълго да мълчи, но и тогава очите гледаха широко отворени, следяха живота. Всяко присвиване на лявото око бе последвано от изказване на мисли, малко бавно, поради лекото заекване на поета, но мисли, които нямаха нищо общо със съзерцателно задоволство от някакво самооглъбяване. Траянов не можеше леко да говори, но той се вълнуваше, гореше и ако изпадаше понякога в апатия – то беше горчивото безразличие поради трайността на несгодите в живота. То беше временно гордо осамотяване.

Доколкото си спомням, с Теодор Траянов ме запозна в края на 1924 година поетът Димитър Пантелеев, когото бях потърсил непосредствено след голямото литературно четене на тогавашните „млади“ в аудитория 45 – това прочуто огнище на култура и просвета. Сборище и клуб за хората на изкуството по това време беше сладкарница „Цар Освободител“, на ъгъла на сегашния булевард „Руски“ и „Раковска“, истинска сладкарница, без алкохол и сандвичи. На една от малките кръгли масички с мраморна плоча, в по-висо ото горно отделение, сядаха редовно и сутрин, и следобед, а и надвечер Людмил Стоянов и Траянов. Людмил Стоянов беше вече напуснал редакцията на „Хиперион“, но двамата бяха останали добри приятели и ежедневно се срещаха – понякога само за да помълчат два-три часа един до друг. Траянов проявяваше винаги интерес към млади автори и скоро покани групата около редактираното от мене „запълващо празнина“ списание „Стяг“ да станем сътрудници на „Хиперион“, което ние – поласкани – веднага приехме. Тогава аз бях „критик“, пишех кратки, но острички рецензии за излизащи книги, предимно белетристични, и Траянов поместваше всичко, което му давах, без да се бърка в моите твърде субективни преценки, може би защото сам не беше чел рецензираните творби. Впрочем, аз не се залавях с известни тогава автори, а предимно с първите прояви на млади творци, някои от които по-късно се утвърдиха и заеха местата на известните.

Почнахме често, ежедневно, да се виждаме. Когато и другият съредактор на „Хиперион“, апологета на символизма, критикът Иван Радославов, замина за Пловдив, където пое директоретвото на народната библиотека, Траянов почна да ми дава за преценка постъпващи ръкописи за „Хиперион“, като обаче проявяваше слабостта да одобрява хитро посветени нему стихове, макар и да бяха без особена художествена стойност. Не съм си водил дневник, не съм записвал и скътвал бележки за срещите си с огромното множество хора, с които съм се сблъсквал в живота си и затова не бих могъл в тоя свой спомен да цитирам нито един разговор с Траянов дословно. Мога само да споделя онова, което ми е направило силно впечатление от дългогодишното ни общуване.

Теодор Траянов нямаше нищо против да го величаят като най- голям поет символист в България. Там той се произнасяше хвалебно за всички български символно тя, дори и за ския ст тях, които времето окончателно изтри в съзнанието на културна България не само като символисти, но изобщо като поети (например Иван Грозев). Но Теодор не признаваше, че той самият е символист, а се преценяваше – в интимен разговор – като индивидуалист. Не мога да си припомня какво точно тълкуване влагаше той в определението „индивидуалист“ и защо отричаше общоприетата за него квалификация „символист“, но това ми е казвал неведнъж и точно защето противоречеше на всички критики, оценки, че дори и на голямата, написана специално за него книга на Моис Бенароя – ми е направило впечатление. Веднъж, в Пловдив, споделих това с Иван Радославов и д-р Александър Пеев. Радославов помълча, като че неприятно засегнат, и промълви само: „Е, да – може и тъй“, а Пеев, макар и нелитератор, но живо следящ всички културни прояви в страната, някак горещо подкрепи Траяновата самоквалификация.

Преживял дълги години в Немско, Теодор Траянов познаваше всецяло немската литература от минезенгера Валтер фон дер Фогелвайде до своите съвременници; чрез немски преводи бе запознат и с всички по-значителни (и модни) прояви на западните литератури, а като всеки българин бе чел и четеше и руските колоси. Интересуваше се дери и за излезлите по едно време у нас преводи на Пилняк, Романов, Серафимович, Гладков. Само тия огромни познания можаха да го подбутнат към създаването на „Пантеон“, където с един особен, вдъхновен, траяновски патос, поетът възвеличи световни поети, спирайки се предимно върху това в живота и творчеството им, което него е вълнувало, а не на това, което изтъква у тях литературната история и критика. За своите „герои“ от „Пантеон“ Теодор Траянов говореше едва след като е публикувал стихотворението в „Хиперион“, където те се печатаха периодически, и имаше обичай да обясиява защо точно на изтъкнатото от него се е спрял. Обичаше романтичното, загадъчното, личното и смяташе, че всеки от великите има поне една творба, в която е изявил изцяло себе си. За тия изяви Траянов говореше патетично, загледан в пространството пред себе си, със самочуаството, че е непогрешим във впечатленията ся, в това, което него е развълнувало и вдъхновило като поет.

И макар че понякога ми е разказвал твърде живо и картинно за творчеството и на други автори от миналото, към които хранеше чувство на признание – той не всички от тях включи в „Пантеон“ – нито Е.Т.А. Хофман (Траянов предизвика превеждането на „Елексирите на дявола“ и на някои разкази от тоя немски романтик), като Жан Пол Рихтер, когото често цитираше на немски, не бяха за Теодор достатъчно големи, когато вече трябзаше да ги причисли към предпочетените по негов вкус и оценка велики творци. Евентуалното възражение, че той се спира само на поети, той сам опровергава със стихотворението „Магесникът“, в памет на рано загиналия наш белетрист Илия Иванов-Черен. Но той имаше дори и лични спомени от именити немски поети, разказваше ги понякога, описваше техните странности, споделяше какво в тяхното творчество го е поразило и все пак – те останаха вън от „Пантеон“. И с право, казвам сега. Но тогава, преди вече близо четиридесет години, аз мислех, че Теодор само ги отлага. Че бърза с всеизвестните, а после ще се спре и на тия, които не са тъй популярни у нас, но близки нему. Докато при един разговор той отрече сам на себе си правото да ги преви чрез своето отношение „по-значителни за човечеството отколкото са“.

Теодор Траянов бе следвал и завършил архитектура във Виена. Трябва на младини нещо да го е привличало към тая наука-изкуство. Но той никога не говореше за това – поне пред мене. Говореше предимно за литература и то, както казах, с огромни познания. За литературните прояви той имаше строги мнения. В 1929 година аз донесох от Берлин една книга стихове от нашумелия тогава в Германия Брехт. Бях превел стихотворенията „Спомен за Мария А.“ и „Балада за мъжете от форта Доналд“. Първото той публикува още в следната книжка на „Хипернон“. Пожела да види сбирката – и Брехт, за когото преди това не бе чувал и чел нищо, му направи впечатление като мисловен автор и като бунтар, но не и като поет. Теодор харесваше класическите форми, строгия изваян стих. Брехт му бе твърде „модерен“ и своеобразен в изграждането иа стиховете. „Защо са тия повторения – казваше, като прелистваше сбирката – за да прави впечатление? Излишно.“ Аз защищавах тия нови форми – срещах ги за пръв път. „За да бъде по-силно търсеното въздействие“ – отговорих. Теодор само поклати отрицателно глава – „Стихът е стих“. Намери, че поместването на баладата в „Хиперион“ би било ненужен пример за подражание от някои млади автори и тя излезе в „Литературен глас“ на Д.Б. Митов, комуто се понравиха социалното съдържание и своеобразната форма на Брехтовото стихотворение.

Траянов намираше, че българският стих, след символистите, е добил толкова изящество в стила, езика и формата, че всяко отклонение би било кощунство към родната поезия. „Само едно не ми харесва – казваше – много са плачливи по-голямата част от тях!“ Тия думи се отнасяха за все още проявяващите се понякога епигони на символистите. Вече навлезлия в нашата поезия от ония години социален бунт като естествена народностна последица от събитията в 1923 и 1925 години, беше за Траянов чужд. Имам впечатление, че той не го дори и следеше, затворен в своите разбирания за поезията и за нейната мисия – облагородяваме чрез красотата. Но това не му попречи да напише, макар и не напълно изяснени, възхвалите в „Пантеон“ за борците Ботев, Блок, Франсоа Вийон и да дава висока оценка за стиховете на Смирненски.

Освен за литература, Теодор Траянов имаше големи познания и за музика и за театър. Той можеше да говори дълго за творбите на големите композитори-класици, обикновено по повод интерпретациите им у нас. И да прави дълбоки анализи. За него върхът в музиката бе постигнат от Бетховен, предимно в така наречените „нечетни“ симфонии и най-велика бе деветата. Все се канеше да преведе Шилеровата ода за да се пее при изпълнението на тая симфония. И когато Асен Разцзетников извърши това, именно за пеене, по нотите на Бетховен, Траянов се произнесе: „Виж, тука добре се е оправил, много добре, съвсем по Шилеровски звучи“. От оперите предпочиташе „Фиделио“ и целия Вагнер. И затова вероятно му харесваха последните опери иа маестро Атанасов „Косара“ и „Алцек“, в които, както се произнасяше, „музиката на Георги вече не мирише на цървул“. Впрочем, доколкото си спомням, той насочи маестрото към „Косара“ от Боян Дановски, когото много ценеше като литературен творец и свой сътрудник в „Хиперион“, Разбираше и неговите почнали вече да се проявяват театрални интереси.

Театър „Студия“

Колкото и да бе за класицизма в музиката, Траянов имаше слабост към модерни, нови тогава, театрални автори и режнсьорски тълкувания. Разбира се, подобни автори тогава рядко припарваха до наши сцени, но той следеше в чуждия печат критиките за тях (особено на Алфред Кер в „Берлинер тагеблат“ – демократичен германски вестник без обществено влияние поради неособено голям тираж) и все съжаляваше, че не управлява той Народния театър и не може да покаже как се прави истинско театрално изкуство. Но нови режисьорски прояви вече се появяваха. И на Хрисан Цанков, и на Юрий Яковлев, и особено на Даниел, който след театър „Студия“, когато е работил при близко приятелство с Траянов, бе емигрирал и по- късно се бе завърнал а България и можа да достави в народния театър „Кориолан“ и „Мнимият болен“, с които „раздвижи“ и сцена, и артисти, и публика. Присъствал съм на разговори между Траянов и Даниел, при които Даниел го осведомяваше за театралния живот вън от България, за нови творби, за режисурата на Майерхолд, на Райнхард, на Вахтангов, на Пискатор… Бях гледал в Берлин една постановка на Пискатор и друга на Йенсен и се намесих в разговора, за да проверя чрез Даниел верността на впечатленията си. Теодор ме упрекна, че дотогава нищо не съм му говорил за тия режисьори и макар Даниел да отрече „голямо изкуство“ у Йенсен, Траянов пожела да разкажа постановката, особено след като споменах, че в нея е играл Паул Вегенер. И отсече: „Вегенер не би играл при посредствен режисьор“. Даниел не се съгласи – Теодор не бил знаял каква роля играят парите в европейското изкуство.

Теодор Траянов и Дора Дюстабанова

От нашите артисти харесваше най-мнего Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, говореше много възторжено за изкуството не Роза Попова, от младите тогава одобряваше Владимир Трендафилов, Иван Димов, Дора Дюстабанова, Паскал Дуков, Порфирий Велков. Обичаше да беседва с Георги Стаматов – „той разбира много от театър – казваше – извънредно много, умен е, дарозит, и добре играе шах“.

Като казах, че Траянов е харесвал нови театрални автори, съвсем не искам да се разбере, че е нямал отношение към големите класици. Напротив, той можеше с огромна ерудиция да анализира и режисура, и актьорска игра, и декоративно оформление на постановки от Шекспир, Шилер – и критикуваше остро това, което не му допадаше, и то с голямо разбиране. Особено критичен бе, когато смяташе, че големият автор не е добре тълкуван. В ония времена рецензии по вестниците за театрални постановки се появяваха едва ли не още на следния ден след премиерата. Беше много интересно за мене да чувам Траяновите преценки за рецензиите, често присмехулни, и да си представям какви богати и интересни театрални студии би писал той. Теодор предпочиташе да пише стихове.

Беше и по отношение на изобразителното изкуство склонен към новото. Иначе как да си обясним, че „Български балади“ са илюстрирани от Сирак Скитник, най-експресионистичния за времето български художник? Двамата, и след „Български балади“, се ценяха взаимно като творци, макар Сирак Скитник да бе дълго време съредактор на „Златорог“, а двете слисания да „воюваха“ помежду си.

Искам накрая да спомена и нещо за Теодор, отнасящо се лично до мене и живота ми. Имах двама възрастни приятели, с които дружах дълго – Теодор и Рачо Стоянов. С тях споделях всичко, което ми се случваше, всички перипетии и превратности на своята доста разнообразна биография, всичките свои лутания в суетния ми стремеж да се „наредя в живота“, да спечеля много пари. И двамата ме изслушваха внимателно и спокойно, съчувстваха ми, даваха ми доброжелателни съвети, но и двамата не одобряваха моите стремежи. Рачо Стоянов беше по-сдържан. Теодор направо ме гълчеше, не можеше да проумее защо си губя времето с „глупости“ и защо не се занимавам само с литература. „Минават годините – казваше – един ден ще съжаляваш за изгубеното време“.

Павел Спасов

Нека да завърша със своето убеждение, че Теодор Траянов беше всестранно културна личност. Може би, в сравнение с предходниците му, би трябвало да го поставим в това отношение близо до Пенчо Славейков.

Разговорите с Теодор бяха винаги интересни именно поради голямата му култура. За съжаление, той говореше само пред един-двама приятели – съберяха ли се при масата в кафенето повече хора, Теодор млъкваше, намигаше ми, като че искаше да каже „друг път ще продължим“, но за другия път изникваха нови теми и често подхванатите и прекъснати разговори оставаха недовършени. А много по-често се случваше „другия път“ да мълчим, всеки зает със своите грижи. А Теодор умееше и да мълчи.

Павел Спасов

 

error: Свържете се с нас.