Скромен тревненски зограф първи рисува обесването на Левски
Първи братовчед на Ангел Кънчев пресъздава последните мигове на Апостола.
Първата творба, която изобразява обесването на Васил Левски е дело на Симеон Цанев Симеонов – Моната, роден през 1853 г. в Трявна. Баща му Цоню Симеонов е от рода на Витановите и се слави като изкусен „зограф и цветорезец“. Майка му Цана Пандурска е сестра на майката на Ангел Кънчев. Цоню Симеонов изработва резбования стол, на който седял Александър Батенберг при коронясването му в Търново през 1879 г. Негово дело е и разкошната орехова рамка на портрет, която след Освобождението гр. Търново и окръгът поднася на княз Дондуков-Корсаков. Семейството имало двама сина – Митю и Симеон, които продължили бащиния занаят. Симеон от най-ранна възраст се учел да рисува икони и изрязва от дърво кръстове се развива като умел иконописец и резбар. Брат му рисува само икони, нямал голям успех, починал през 1930 г.
В родната им къща, която била недалеч от конака отсядал няколко пъти Левски и образът му завинаги останал в съзнанието на Симеон. Когато навършил петнадесет години, Моната се отделил от баща си и започнал сам да приема поръчки за икони, иконостаси и други църковни потреби. Нарисувал някои от светиите в църквите „Св. Анастасия“ и „Св. Георгий“ в Лясковец, „Св. Никола“ в Долна Оряховица и „Св. Георгий“ в Средните колиби, Търновско. Залюбил се с едно красиво момиче от Беброво и „сполучил да ѝ нарисува портрета с краски, доста изразително и верно“. Това било пръв негов опит за рисуването от натура.
Моната участва активно в живота на основаното на 22 ноември 1871 г. тревненско читалище „Трудолюбие“. На 18 октомври 1874 г. неговите членове изнесли първото театрално представление в Трявна. Показана била легендарната за възрожденската ни сцена пиеса „Многострадална Геновева“, жалостиво позорище в пет действия от Людовик Тик. Моната рисувал декорите и играл в пиесата. Вземал участие и в театралните групи на Лясковец и Елена. През 1875 г. се запознал със сръбския фотограф Давид Неделкович и от него усвоил фотографския занаят „с който въртял доста добра работа“, но продължил и с иконопиството и резбарството.
Моната е сред дейните тревненски въстаници. На 5 май 1876 г. отива у Цаню Захариев – водителят на комитета, взема приготвеното от него червено знаме с лъв и девиз „Свобода или смърт“ и без да се крие излиза насред чаршията, развява байряка с думите: „Тъй ще направя, за да излезе всякой“. Тревненската чета, наречена „Зографска“, има кратък живот. Срещу армията на Фазъл паша, силите са неравностойни… Моната заплаква: „Защо зачерних людската дъщеря“, бил е сгоден в Търново в Долна махала за щерката на поп Генко. Скита известно време из Стара планина, след което се установява в колибите Гърците – родното място на Филип Тотю. От там с големи мъки се прехвърлил в Румъния. Участва като доброволец в Сръбско-турската война и е в редовете на Българското опълчение.
През 1879 г. Симеонов се установява в София и се отдава на живопиство – рисува портретите на император Александър II, на княз Дондуков, княз Батенберг. През този период създава и първата многофигурна композиция за Апостола „Обесването и последния час на Васил Левски“, която ни пленява със своята сърдечност и подкупваща наивност. Творбата му е обикновена рисунка с молив и е направена специално за фото-репродуциране и разпространение под формата на фотокартички. Така е и станало, благодарение на което до нас са достигнали няколко запазени фотокопия с размери 6,5/10 см.
Но освен този първи опит за изобразяване обесването на Левски, Симеонов остава в историята на българското изкуство и с друго благородно дело. Любовта му към иконите често го води из черквите и манастирите на Софийско. Един ден попада на старинната Боянска църква и бива заслепен от великолепието на стенописите ѝ. Решава да ги съхрани за поколенията, като им направи копия от ктиторските портрети на цар Константин Асен и царица Ирина и севастократор Калоян със съпругата му Десислава, изписани през XIII век, 1259 г. В началото на 1880 г. започва работата в хладната и тъмна черква, като я осветява със свещи. Всеки ден престоява по три часа в храма. За снемане на копията използва огледала и „прозрачна олейна хартия – пауспапир“. През месец юни копията „с маслени краски и подправени с яйца“ са готови и Симеонов успява да ги изложи в сградата на Народното събрание, като същевременно предлага на министъра на просвещението Иван Гюзелев да ги закупи за „българския народен музей“.
След дълги протакания е решено да се закупят за 160 франка, но плащането закъснява и Симеонов отново се обръща към Гюзелев с молба да му се изплати „малкото възнаграждение“. Този път писмото му попада у Константин Иречек – главен секретар на министерството, който взема присърце работата и решава сам да оцени качеството на представените копия „според самите оригинали“. На 25 юни 1880 г. Иречек, Симеонов и Светослав Миларов посещават Боянската църква. Иречек е възхитен от работата на художника. Установява, че копията са „от същата величина като оригинала“ и още по-важно заключава, че „никой западноевропейски живописец, ученик на една художествена академия, не можеше да направи една копия тъй вярна. Всеки щеше да дойде в голямо затруднение, като не е запознат с тънкостите на възсточния живопис, които позволяват да се дознае и това какво е заето от времето, и всеки щеше да допълва и идеализира своята фантазия“.
От Симеонов и тамошния учител Георги „стар шоп в народна носия“ Иречек научава, че църквата някога е притежавала стари ръкописи. Най-важните е прибрал руският професор Виктор Григорович, по време на голямото пътешествие (1843 – 1844) из балканските земи на тогавашната Османска империя. Много ръкописи отнесъл и Софийския митрополит Мелетий, които подарил на руски църковници.
След като се завръща в София Иречек пише доклад до министър Гюзелев, като високо оценява работата на Симеонов и настоятелно препоръчва копията да се закупят за музей, като подчертава, че „неговият талант може да се употреби и за други такива копии на редките остатъци от старобългарското изкуство, защото той е набелязал и други стари изображения, които се намират в други малки мънастири и черкви в Софийското окръжие“. За съжаление на следващата година Симеонов заболява тежко от туберколоза и след двумесечно боледуване умира на 23 януари 1881 г.
След кончината на Симеонов картичката с обесването на Левски започва масово да се използва от различни други художници, фотографи и печатари, без да се посочи кой ѝ е авторът. В някои картички главата на Левски не е рисуваната от Симеонов, а изрязана от снимката му правена в ателието на Карол Сатмари в Букурещ през 1868 г. и залепена върху рисунката. По този начин творбата на тревненския иконописец се използва за направата на първия колаж в българското изкуство. През 1984 г. става известно, че картичката е и литографирана върху мека, тънка литографска хартия с размери 53х41,5 см. В два основни цвята – черен и пастелно-жълт. Литографията е изцяло прекопирана от тази на Симеонов. Открита е в Пазарджик, където е съхранявана от Стоянка Каменска, снаха на поборника от Априлското въстание Георги Стаев Каменски. Под изображението на отпечатъка е написано: „Обесването на приснопаметний родолюбец войвода Васил Левски /Диакона/ на 6-ти февр. 1873 г. в гр. София. Печатница и литография Янко С. Ковачев. Препечатването е забранено. Рисувал и издал: С. Влайков“. Тази картичка е получила широка популярност, но това не е оригиналната рисунка на Симеонов, която за първи път е публикувана в печата през 1896 г. в книгата на Г. Димитров „Княжество България“ и в един поборнически вестник през 1898 г.
Боян Драганов
