Сирни заговезни

Седем седмици преди Великден, винаги в неделя, православната църква отбелязва Сирни заговезни и началото на най-строгия и продължителен Велик пост. Макар и част от християнския календар празникът, идващ с пролетното събуждане на природата, пази древни езически обичаи и вярвания, свързани с култа към слънцето, почитта към земята и надеждата за честити дни. Разпространен навсякъде в България и познат в отделните региони като Поклади, Сирница, Заговялка, този тачен от българина ден съхранява отколешни традиции, наследени от различните племена и народи, населявали някога нашите земи. Неделя Сиропустна на всеопрощението е позната в народния календар като „Прошка“ и идва да ни покаже отново мъдростта на предците ни. „Прощавай…“ – „Простено да ти е…“ – искрени и прости думи, превърнати в празничен ритуал, достигнал и до нас. От най-далечни времена прошката е символ на морал, сила и благородство. Легенда разказва, че на Сирница земята и небето си прощават. Затова трябва да го направят и хората – да си вземат „прошка“ млади от стари, младоженци от кумове, деца от родители. Според традиционните представи това е последното препятствие, което трябва да преодолее човек, за да изпълни сърцето си с мир и любов в очакване на Христовото Възкресение.

Магията и топлината на Прошка е свързана и с огъня – символ на Новото слънце и възродения живот през пролетта. Колкото по-високи са сирнишките клади, колкото по-надалече огряват, толкова по-ясен знак ще дадат на небето и ще пренесат животворната слънчева сила на земята. Повсеместна е вярата в техния предпазен, пречистващ и продуциращ характер. Докъдето стига светлината, дотам няма да пада градушка. А жените отнасят главни у дома си – за здраве и плодородие. Предварително за празника ергените майсторят специални стрели от леска (чавги, перници) и ги хвърлят към дома на любимата: На другия ден цялото село знае коя мома е получила най-много „огнени” признания и е най-лична. До сутринта всички прескачат огъня и играят около него. А на мегдана се вие последното смесено хоро – буйно и скокливо, за да израснат високи посевите.

В понеделник след Сирница всеки дом с надежда и радост очаква кукерите. В последните дни на зимата, когато с първия топъл пролетен полъх природата се възражда за нов живот, кукерските дружини идат да пробудят земята и възвестят началото на новата земеделска година, да благословят нивите и поиграят за плодородие. Участници в този древен обичай, наследен от траките, са само мъже – облечени в кожи, с окачени на кръста хлопки и звънци, с дървени саби в ръцете. С особена пищност, причудливост и пъстрота се отличават кукерските маски. Изработени от вълнен плат или заешки кожи, богато украсени с кратуни, птичи пера, мъниста, пъстроцветни пискюлчета, те наподобяват чудновати и страховити животински изображения. Кукерските дружини обхождат ритуално цялото селище, влизат във всеки дом, за да прогонят злото и да пожелаят здраве и благодат за хора, ниви и добитък. На мегдана, където са сбрани всички, се изпълнява ритуален танц, възпроизвеждащ мита за умиращия и възраждащ се бог на вегетацията и плодородието. Централната фигура в кукерската дружина – „царят”, извършва обредно заораване и засяване, след което, убит символично, той възкръсва. След дългия зимен сън Земята се пробужда от звъна на кукерски хлопки и ритъма на древни напеви…

С буйни танци, всеобщо веселие и неудържимо бликаща жизненост завършва празникът. След Сирница всичко е различно – спират танците, сватбите и веселбите, защото и природата, и хората се променят. Зимата си отива, слънцето се обръща на лято, а за човека иде ред за смирение, размисъл и вглеждане в себе си. Започва Великият пост…

Постите като своеобразен начин за постигане на хармонично единство между материя и дух водят своето начало още от древността. Неизменна част от календара на вярващия, те са свързани с определени митологични представи и неслучайно са позиционирани около повратни моменти на преход в природния цикъл като пролетното равноденствие и зимното слънцестоене. По-късно ритуалният пост става универсален градивен елемент както в християнството, така и в останалите световни религии. Ако погледнем православния църковен календар, ще видим, че броят на постните дни – общо около 200, заема повече от половината година, като най-дълъг и строг е Великият пост от Сирница до Великден. Според християнските традиции истинският пост далеч не е просто диета, въздържане от блажна храна и пречистване на тялото. Той е единство на телесното и духовното, време на покаяние и съзерцание и неслучайно започва с „говеене“ – аналог на мълчание. Защото човек трябва да се смири, да „чуе“ тишината в себе си, мълчаливия глас на душата си и да потърси онова, което е скрито за очите – невидимата своя духовна същност. Това е период на отказ от материалното, тленното; издигане над основните човешки потребности като храна, облекло, грижа за тялото; обръщане гръб на блясъка и суетата и вглеждане в себе си. Ритуалният пост е предел и преход, преодоляване на хаоса и установяване на ново начало, а прекъсването му носи негативен знак и лоши последици както за отделния човек, така и за социалната общност. Това е средство за смирение на плътта, израз на стремежа на душата и тялото да се отърси от всичко, което пречи на човека да бъдат свободен. Защото Постът е свобода – да поискаш и да можеш да се освободиш от това, което не ти позволява да бъдеш завършена духовна личност и да постигнеш вътрешен мир. Четиридесет дни на въздържане от телесни страсти и пороци; забрана за буйни веселби и хора՛; дни за размисъл, покаяние и освобождаване от греха, от лошите помисли, злобата и обидите… Това е време на изпитание и смирение, в което всеки трябва да се погрижи не само за тялото, а преди всичко за душата си; да усети дълбоко в сърцето любовта към себе си и към ближния, да открие своя духовен ориентир и да направи вярната крачка към Бога. Постът е изповед, просветление и път, който трябва да извърви всеки – да премине от горчилката на омразата през пречистващата свобода на покаянието до възраждащата утеха на вярата и любовта…

Векове наред на Сирница предците ни изричали своя благослов за здраве, любов и щедрост на земята с надеждата Небето да чуе молитвата им. И вярвали, че след 40 дни на покаяние, пост и молитва, на върха на своята Голгота, всеки ще изпълни сърцето си с мир и ще открие божествената частица любов… И тогава Бог ще възкръсне в душите на човеците – пречистени, смирени, помъдрели…

Лена Кирилова