Щастливеца и жрецът воин Пенчо Славейков

Spread the love

Може би има още една причина да наричаме автора на „Бай Ганьо“ Щастливец – непомрачената му литературна дружба с поета Пенчо Славейков. По думите на Владимир Янев: Тяхната дружба изписва едни от най-сърдечните страници в не особено обемистата история на българските литературни приятелства. Започнала през 1886 и продължила до гибелта на Щастливеца през 1897 година, тя остава чужда на дрязгите и съмненията….

През 1885 г. Пенчо Славейков се среща с Алеко Константинов на полето на литературните преводи. Двамата сътрудничат с първи опити  на преводи от руски поети на сп. „Библиотека Свети Климент“, редактирано от Петко Каравелов (1889–1890).

Любовта към руската литература е генетично заложена у големия ни поет. Той я получава от своя баща – възрожденеца Петко Р. Славейков. Да си спомним поемата му „Поет и сган“, с подзаглавие „По Пушкин“, публикувана  в сп. „Читалище“ през 1873 г.: Поет на гусла вдъхновена, захласнато си свиреше и пееше… По-късно, за „Библиотека Свети Климент“ и списание „Мисъл“ Пенчо Славейков публикува и преводите  на няколко стихотворения и поеми на Пушкин – „Вещий Олег“, „Затворник“, „Зимна вечер“, „Ехо“, „26 май 1828 г.“, „Кавказ“. Пристрастието към руската поезия се предава на Пенчо Славейков  и от по-големите му братя Рачо, Христо, Райко, които  учат в Русия. По спомени на близките на Пенчо Славейков над леглото му са били закачени портретите на Лев Толстой, Александър  Пушкин , Максим Горки. В къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови“ в София на писалището на поета и днес стои малката статуетка на Лермонтов.

Алеко Константинов също е руски възпитаник. Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в  Новорусийския университет в Одеса (1885).

През 1895 г. двамата творци превеждат поемата на Лермонтов  „Демон“. Под заглавието е отбелязано: Превод на  Пенчо Славейков и Алеко Константинов. В своята студия за Щастливеца Пенчо пише с много любов: Той закачи адвокатството на куката, и поведен от един по – млад от него другар, тръгна да пробива път в литературата…Тогава се появиха един след друг Алековите поетически преводи. Най-напред Полтава от Пушкина. Стотина лева от тоя хонорар учестиха посещенията в Дълбок Зимник на двамата другари, от които едина се учеше да пише, другия – да ходи… След Полтава се изнизаха цял ред други преводи, които за сега  са най-добри поетически преводи на български. В бележките си към очерка си за Щастливеца верният приятел Пенчо Славейков отбелязва: Интересен и характерен е факта за превождането на Д е м о н а. Алеко, вред дето му се падне случай, твърди, че го е превождал заедно с мене. А това не е вярно.

Демон : Възточна повест /От М. Ю. Лермонтов ; Прев. А. Константинов, П. П. Славейков. Заглавна страница с автограф на Боян Пенев. Дигитална колекция на Университетска библиотека „Св. Климент Охридски“ – “Библиотека на проф. Боян Пенев – титулни страници”

Всъщност, историята на този съвместен превод е много интересна. Алеко се захваща с превода на дивната Лермонтова поема, след един облог с Пенчо Славейков, който обещава  от своя страна да преведе 50 стихотворения от руски и френски по избор на Щастливеца. В резултат – на осмия ден от облога поемата е преведена. Пенчо се заема с  преглеждане на Алековия превод, като по него думи: Допреведох само два три стиха и промених или допълних десетина рими. Този ранен опит в преводачеството само доказва скромността на поета Славейков, който отрича своя дял  в представяне на литературната творба, както  и рядко срещаната в днешни дни литературна коректност на приятеля Алеко, който държи при отпечатването да стоят имената на и двамата. Това са първите им достойни стъпки в голямата литература.

Пенчо Славейков посвещава на Щастливеца своята известна поема „Коледари“. Тя е отпечатана за пръв път в списание „Мисъл“, г. II, (1892). Написана е шест години, преди куршум да прониже Щастливеца смъртоносно в сърцето.

… Низ-по село скупом ходят

китни млади коледари –

сиромаси и боляри

с благовестье да споходят,

и наспроти празник честни

да им пеят драги песни.

След смъртта на Алеко той написва своето пронизано с болка стихотворение „При гроба на убития другар“. Публикувано е в сп. “Мисъл”, кн. 5–6 (1897) година със заглавие „Алеку Константинову“ и посвещение За негова свята  другарска памет. В книга V и  VI от същата година, посветени изцяло на годишнина от смъртта на Щастливеца, Пенчо Славейко По-късно стихотворението е включено в антологията мистификация на Пенчо Славейков “На острова на блажените” със заглавие „При гроба на убития другар“. Стихотворението е поместено под авторството на измисления поет Видул Фингар, една от най- оригиналните личности между поетите на Острова. В очерка към  Фингар Славейков пояснява,  че “При гроба на убития другар” се  отнася за Ракита, “талантлив поет и фейлетонист, чийто живот покоси мерзка партизанска разправа, пак на основа на „глас народен – глас божий“…Всъщност  Славейков прави един поетичен поклон пред своя рано загинал другар, жертва на политическо убийство:

Венци ще кичат твоя тъмен гроб
и не един с въздишка ще си спомни
другаря в цветни младини загинал –
и не един ще прокълне ръката,
що покоси живота на поета.

Пенчо Славейков

Автобиографичният очерк, посветен на автора на „Бай Ганьо“, е печатан като увод към  „Съчинения на Алеко Константинов“, книга първа, 1901 г., с подзаглавие „Спомени и бележки от Пенчо Славейков“. Написан е по поръчка на Комитета по увековечаване паметта на Алеко Константинов, който възлага на поета  отпечатването на събраните му съчинения  – фейлетони, очерци и разкази. Пенчо Славейков признава, че  да се пишат подробни бележки към съчинения на един съвременен писател като Алеко, е работа твърде деликатна. Част от студията за Щастливеца Славейков отпечатва в сп. “Мисъл”, книга 3 и 5–6 от 1901 г. Верен на себе си, големият ни поет прави редица поправки върху биографичната студия, предназначена за първия том на събраните съчинения, която вече е била под печат.

Иван Сарандев отбелязва в книгата си „Пенчо Славейков“ (1972), че споменатият очерк е задължителна първооснова на всяко сериозно научно изследване. Така, както художникът Александър Божинов шаржира с много симпатия „Пенчо и неговият Пегас”, с прословутото магаренце с крила, което се опъва, така самият поет с много топлота прави словесен шарж на Щастливеца – с неговия  осеян с несгоди житейски и творчески път. Считан от съвременниците си за високомерен, затворен и надут към „фасулковците в литературата“, в своята студия  Славейков ни поразява с топлотата и невероятното си чувство за хумор, когато полага своите словесни щрихи към биографията  на литературния си събрат. Нито следа от чувство за някакво превъзходство, а споделено чувство на симпатия и съпричастност към литературното дело на един толкова различен български творец като Алеко.

Да си спомним как Пенчо Славейков описва учението  на Щастливеца в Николаев: Като майски бръмбари на слънце, гъмжали са там момчетата от всички краища на България…да слушат, на чудноват селски жаргон, от него наставления, да ядат “манджи, каквито не са яли дотогаз, да вяхнат като цветя по чуждо слънце….и да се завръщат отпосле в в дома си – да поправят здравето си или да мрат. Славейков описва и неизменната цигулка, драга нему (на Алеко) още от Свищов, и отпосле верна другарка в радости и в скърби. Аз я помня все без една корда, и помня постоянните му канения да я дотъкми.

Пенчо и Щастливеца са заедно в бохемството, в дните на „самотност и сиромашия“. В книга си „Литературни и философски студии“ от 1898 г. д-р Кръстев прави интересни паралели между личностите на Славейков и Щастливеца. Тяхната духовна близост и литературно приятелство е още едно потвърждение на максимата, че противоположностите се привличат.

Алеко Константинов

Алековото слово говори на всички сърца и души, благоуханието и задушевността на Пенчовия стих е само за сродни натури или за художници по душа.

Величието на духа на Щастливеца, неговия поглед, който д-р Кръстев нарича „остър и проницателен“ се налага на всеки читател. У  Пенчо Славейков глъбината на неговата душа и  неговия мощен взор, са достъпни само за ония, които са…способни да  обгърнат съвкупността на неговите творения. Алеко цял целеничък, без остатък  се разкрива във фейлетоните и в стиховете си даже. От всичко негово вееше нещо топло, скръбно – весело, нещо дълбоко сърдечно – с една дума, нещо от самия Алеко. Пенчо Славейков е чужд на тази откритост, той крие дълбоко своята душа и темперамент. Познавачът на Славейков д-р Кръстев счита творчеството му за една енигма. У Алеко всичко е кристално, огряно от една светла, с нищо непомрачена душа. Никой не търси в неговите творби невидими тайни и неизречени слова. Обратно, погледът на жреца воин е като на сфинкс… Една тънка, полупрозрачна мъгла скрива очертанията и зад привидната яснота на изказа кипи цял мир от неизразени и неизразими идеи. Това е един прекрасен философски етюд, който поставя тънка линия между поетическите светове на двамата творци. Д-р Кръстев особено точно и проникновено се докосва до поетиката на Пенчо: Нещо тъмно, нещо неясно, нещо  тайнствено и неуловимо, което не се изчерпва с никаква формула крият в себе си тия челичени стихове, тия, изваяни  от мрамора форми, които не говорят нищо на душата, ако тя не е способна да ги оживи със своя живот, да ги одухотвори със своя дух.

Нещо подобно долавя и поетът Кирил Христов при своята първа среща с Алеко и Пенчо Славейков (”Затрупана  София”, 1943г.). Щастливеца тутакси го пленява с поглед, усмивка, слово, с изящна фигура, от която дишаше славянска сърдечност и топлота… Как е възможно този мил рус млад мъж, с продълговато лице на идеалист, с толкова лиризъм в очите и постоянно детински усмихнати уста, из които българският език излиза облагороден с такава руска мекота, да бъде най – безпощадния български сатирик? По скоро впечатление на такъв правеше Славейков, който всеки миг, тромаво и грубовато, пълна противоположност на Алеко, гледаше да  клъвне тогова – оногова, присъствуващ или отсъстващ.

Невъзможно е да се обхванат всички страни на едно литературно приятелство, изпълнено с парадокси. То не свърша нито с убийството на Щастливеца, издебнат на един завой след Пещера на 11 май 1897 г. Не свърша и  петнадесетина години

по-късно, когато, далеч от родината, в едно малко италианско градче Брунате издъхва поетът Пенчо Славейков. Датата е 28 май, той е само на 46 години. То живее в думите на двама български творци, различни, но безкористни и истински. И това им отрежда място в голямата българска литература.  Оценката на Пенчо Славейков за Алеко е лаконична и точна: Алеко Константинов беше твърдина от съвест, в която се разбиваха лукавите попълзновения на врага.

© Здравка Никовска

error: Свържете се с нас.