Сеч и меланхолия. Литературна анкета с Ани Илков, реализирана от гл. ас.  д-р Боряна Владимирова (ИЛ – БАН)

Идеята да се възродят Литературни анкети – някога подета от проф. д-р Иван Сарандев – принадлежи на младата литературна изследователка д-р Боряна Владимирова. Това е втората успешна книга, издадена от екипа на издателския център „Боян Пенев“, след тази на доц. д-р  Вихрен Чернокожев за Радой Ралин. Както за легендарния ни сатирик 2022 е юбилейна, такава се оказва, че е и за големия поет и утвърден университетски преподавател – Ани Илков. Още не сме се отърсили от 60-годишнината му, така скоро ми се струва, че беше, а ето вече че навършил 65!

Боряна Владимирова продължава традициите, завещани от първожреците на жанра в литературното анкетиране у нас – това са крупните фигури на проф. Иван Шишманов и акад. Михаил Арнаудов[1]. Техните срещи и разговори с Иван Вазов (Ив. Шишманов) и Яворов, Кирил Христов (М. Арнаудов) са онази база, която наричаме фундамент. На тази солидна основа по-късно – през 70-те години на миналия век, редакционна колегия, ръководена тогава от проф. Ив. Сарандев реализира проект, обхващащ от около 40 книги с литературни анкети. Четири са дело на основния инициатор – превърнали са се в (без)ценни документи – съхранени са изказванията на едни от най-значимите писателски фигури на ХХ столетие в нашия литературен живот: Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Валери Петров. Като добри анкетьори изпъкват още: Бистра Ганчева (- за Калина Малина), Александър Пиндиков (Владимир Полянов; Божидар Божилов), Вера Балабанова (Теодор Траянов), Мария Гарева (Иван Радоев), Катя Янева (Александър Геров), Ваня Георгиева (Павел Матев), Стефан Коларов (Георги Караславов), Драган Ничев (Генчо Стоев; Ефрем Карамфилов), Весела Янева (Добри Жотев), Ивайло Христов (Леда Милева). Не ми се ще да изреждам обаче анкетите с конюнктурните за социалистическия режим автори[2], или онези, които по-скоро окарикатуряват фигурата на даден поет[3]. Бих добавил, че интересни беседи са се получили с Вичо Иванов, Петър Караангов, Чудомир, Давид Овадия, Емил Манов, Иван Мирчев, Марий Ягодов – автори, останали по-в сянка днес, незаслужено, разбира се. За огромно съжаление не малка част от значимите ни литературни творци остават неанкетирани[4] – Христо Фотев, да речем, Блага Димитрова, Любомир Левчев, Иван Динков, Иван Давидков, Иван Пейчев…  От критиците така си отидоха – Йордан Василев, проф. Никола Георгиев, проф. Симеон Хаджикосев, самият проф. Ив. Сарандев, проф. Розалия Ликова. В тази посока е хубаво да се помисли за личности, които са напреднали с възрастта, ала, Слава Богу, все още са сред нас – проф. Милена Цанева, проф. Радосвет Коларов, проф. Симеон Янев. Автори като Найден Вълчев (на 95), Виктор Барух (101), Анжел Вагенщайн (100), Антон Дончев (92), Стефан Цанев (86), Недялко Йорданов (82), Борис Христов (77), Георги Константинов (79). Някои от връстниците на А. Илков също е хубаво да бъдат анкетирани, тъй като са важни имена от развитието както на литературата ни като творчески процес, така и на литературознанието: проф. Миглена Николчина, проф. Милена Кирова, проф. Ал. Кьосев, Димитър Христов.  Така че тази очертана току-що фактологическа обстановка е предизвикателство към всеки, който има желание да се занимава с жанра на литературната анкета.

Вече изтъкнах, че Б. Владимирова продължава традициите, които са с 45-годишна давност, ала привнася и специфично свое, т.е. тя разширява, развива жанра на литературната анкета, като прави това естествено, органично – от ново поколение изследовател е, не е живяла по времето на тоталитаризма. Това обновяване е от изключителна значимост, защото от една страна се усеща чувството за свобода – няма усет за догма, за цензура, за „неудобно“ (в политически аспект!). От друга страна водещ е изповедният до болка тон – както на анкетиращата, така и на анкетирания. Стилът на изказа е максимално автентичен – и точно той усилва това чувство за честност до голота. Действително, пред четящия „Сеч и меланхолия“ застава Ани Илков съвсем непосредствен, болезнено откровен, натурален, първичен, стихиен, неподправен, очарователен.

Тук му е мястото да споделя, че имах щастието да съм сред възпитаниците на доц. д-р Ани Илков. Не пряк, т.е. не ми е водил упражнения по Възрожденска литература (това правеше д-р Николета Пътова – асистент на доц. Катя Станева). Ани Илков беше част от специализирания курс, ръководен от проф. д-р Симеон Янев, който се назоваваше СИД по Творческо писане – по-късно се оформи и такава магистратура във факултета Славянски филологии. В тази творческа работилница чест и скъп гост беше Ани Илков. Самият него го четяхме като студенти, вероятно „запалени“ от проф. Здравко Чолаков (десетилетия той водеше курсовете по Нова и Най-нова българска литература). „Поля и мостове“ – беше нещо като свещено писание. Срещахме го из коридорите на Софийския университет, развяващ буйни къдрици и му се радвахме. Винаги на семинарите съм се интересувал от неговия поглед, от неговото мнение, което беше изказвано искрено, лаконично, импулсивно. Ако проф. С. Янев влизаше в дълбините, във философските проблеми на дадена творба, в историческата фактологичност и детайлност, то Ани Илков беше синтезиран, концентриран. И двамата, разбира се, безкрайно благородни и добронамерени. И двамата писатели-критици (е, в случая с А. Илков – поет-критик). Знаехме, че са близки с проф. Миглена Николчина, от едно родно място са – и това много красиво е изтъкнато в самата Анкета на Б. Владимирова – можем да си представим децата Ани и Миглена, които се щурат из градчето и правят пакости, играят си, четат, развиват се… Ето за тая автентичност споменах вече по-напред в текста си. Ани Илков умее да предразположи, да увлече и да повлече. Невероятната му ерудиция се равнява на великолепното му чувство за хумор, което може да прерасне  и в сарказъм. Ала винаги, винаги е запазвал човешкия си облик, добрия си човешки облик и излъчване. Най-ценното на Анкетата е, че и тя излъчва тази топлина, характерна за Ани Илков. Сега бих съсредоточил вниманието по-детайлно към „Сеч и меланхолия“.

Увлекателно се чете този текст. Избегната е известната „сухота“ в този тип литературна дейност – няма скука, няма апатия, точно обратното: неочаквано жив, неподозирано динамичен е потокът на речта и от този акт израстват светове. Реални и не толкова реални. Днешни, съвременни, ала и вчерашни – като това вчера напомня владодаверовското понятие за наречието (визирам повестта на писателя, която има и „култова“ филмова версия).

Бунтарското – това изпъква на преден план. А Ани Илков и преди, и сега е отявлен бунтар. Тук е много важна и ролята на един от рецензентите – доц. Едвин Сугарев – друга фигура, която свързваме с желанието за пробив в тоталитарната система и утвърждаване на свободата като житейска философия и поведение. Доколкото зная следващата подготвяна Литературна анкета е именно с него! Дай Боже да я имаме скоро налична! Е. Сугарев умее да разбуни винаги закостенелите и застоялите съзнания, същевременно може да достигне ония творчески висини, които предлагат писателските фигури на: Стоян Михайловски, Гео Милев, Николай Марангозов, Александър Вутимски, Николай Райнов. Подобно сходство има в характера си и Ани Илков. Ала все пак той успя да се предпази от политическото оварваряване – не влезна в никой парламент, не стана представител на никоя партия, не беше посланик или аташе (всъщност А. Илков не понася институционалното, защото то ограбва личната му свобода и независимост, напомня му казарменост, оганиченост). Нашето обществено съзнание е такова, че заниманията ни с литература, отклоняват политическите пристрастия. Но когато при един автор те са видими, то тези негови прояви са същностни за цялата релефност и рефлективност на неговата творческа фигура (заимствам това разбиране от проф. Михаил Неделчев – друг литературовед-бунтар[5]). Устремът  към свободата обяснява и неговата яростна          нетърпимост към всеки или всичко, което/ които я заплашват. Като почнем с най-отвратителното на полицейщината (милиционерското съзнание и поведение все още не е напуснало днешните „блюстители на реда“), свързано със следенето на обикновените хора, на мислещите различно личности, доносническата система минем през казармата и стигнем до институциите като университета. Навсякъде, където свободата е заплашена от ограничение и от посегателство, Ани Илков бяга[6], оттегля се. Но се съпротивлява с най-доброто, което е способен да прави – пише. Пише стихове, пише фейлетони, статии, памфлети. Писането за него е убежище, себе-запазване. Писането и живеенето му. Личността му и писането се сливат, припокриват, затова той така великолепно се вписва в оазисите на свободното слово, каквито са „Литературен вестник“ или магистратурата по Творческо писане.

Отявлен и истински антикомунист. По собствен начин е вярващ, не е атеист, макара да е расъл в най-безбожните години на социалистическата системата. Не крие произхода си. Настоява, че иде от село. Ала е продукт на онази прослойка от обществената йерархия, която определяме с понятието за/на селската интелигенция: баща му е бил библиотекар, а майка му – детска учителка. Вероятно затова сякаш е кръвно свързан с автор като Борхес – легендарният постмодерен библиотекар, библиоман.

Някак не се взема прекалено на сериозно. Нееднократно се позовава на Михаил Бахтин и идеите на литературоведа за карнавалното, празничното, раблезианското. Казах вече, че Б. Владимиров разбива или развива традиционната концепция на Литературната анкета като жанров модел: в последната част на изследването („Ани Илков през погледа на другите“) анкетираният е представен чрез свои Приятел, Съратник и Литературен син – акад. Иван Тодоров, Кирил Василев, проф. Владимир Сабоурин. Като допълним, че единият е наследник на първия професионален библиограф – проф. Тодор Боров[7] и брат на световноизвестния литературовед Цветан Тодоров – ще се очертае още по-плътното борхесово присъствие. Б. Владимирова е предпочела вместо онези трийсетина въпроса, завещани ни от проф. Ив, Шишманов, да се разкрие основният герой през друга оптика – не само-вгледания, а огледания, видения от другиго. Така представата е сякаш по-обективна, защото почти неизбежно е субективистичното преобладаване в жанра на Анкетата. Ала ето, Б. Владимирова е успяла да разчупи познатия модел. Още повече, че възрастовите особености на тримата допълнителни „съучастници“  – единият почти на 90, другият на 50, а третият на 55 – дават различни ракурси към обекта Ани Илков. От друга страна и тримата финални участници дооформят цялостната визия за и на Ани Илков.

Световноизвестният (явно си е белег на рода това!) акад. Ив. Тодоров е физик и математик. С часове двамата приятели обсъждат, коментират въпросите, свързани с учението на Айнщайн, на Галилей, на квантовата физика, на времето-безвремие, на умирането-неумиране и т.п. Сетне рецитират Осип Мендалщам, Ариосто. Бащинското, реално невъзможно, защото десетилетие е разликата между Ани Илков и Вл. Сабоурин, но поколенческото съотнасяне, творческите импулси и конвулсии, увереността, която по-големият, учителят, дава на по-малкия. Днес подобен тип отношение наричаме менторство, треньорство – разбира се и двете понятия обезличават така силното, така фройдиско изстрадалото понятие за баща, но така важно за културата като нашата, така важна фигура в епохата, в която половете се стремят не към равно-правие, а към собствено-избиране, собствено-определяне, разбира се, на едно съзнателно ниво – изкривено и неправилното тълкувание на джендър проблематиката. А тези въпроси се съотнасят към философското, най-общо казано, към културологичното, а това е вече областта на някогашния възпитаник на проф. Вл. Градев – Кирил Василев. Ако в исторически план имаме традиции, при които е явна симбиозата между философия и поезия: Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, в полето на прозата – проф. Иван Младенов („Разсдвояване“), а по-назад – проф. Симеон Янев („Биография на мъртвия век“), то при обединение между физика (науката физика) и поезия нашата литературна история е почти бедна. Бих изтъкнал новелите на Александър Геров от зората на 60-те години. В поетически план, вероятно А. Илков е първият, който довежда този експеримент до успех и прави литературен свят от него[8]. Макар той сам да отрича постмодерното в поезията, действително, А. Илков е сред пионерите на този стил у нас. Много често из страниците на книгата „Сеч и меланхолия“ срещаме фразите: „Не зная“, „Не помня“, „Не съм запознат“ – изречени от А. Илков – те разкриват  не само непринуденост и непосредственост на разговора, на общуването, но и оная свобода, за която вече споменах – той не се страхува да си признае, че някоя книга не е чел, че някое явление не разбира. Никаква суета, никакво големеене. То е присъщо на човека А. Илков. Чест прави и на анкетиращата, че не е „изрязала“ този тип въпроси и отговори. На места самата Б. Владимирова, също признава кое сама не знае, а така влиза в тона на самия анкетиращ и се изгражда един сюжет, допълван от двете страни. Ето го равноправието в неговото интелектуално проявление – задаващата тона и въпросите позволява волнодумство на ответника си и не се дразни от неговите отклонения. И единият, и другият обаче помнят или припомнят първоначално зададения въпрос, който се превръща в общуване, пълноценно, в разговор. И именно затова подчертах, че тази Анкета е жива в духа си, в енергията си, в заряда си.

Неизбежна е съпоставката с предходните достижения на жанра. Съвсем наскоро класацията за най-продавана книга се заемаше от „Просто живях… Литературна анкета с Радой Ралин“ – делото на живота[9] на доц. Вихрен Чернокожев. Образцови са бележките под линия – дело както на В. Чернокожев, така и на доц. Емил Димитров. В  „Сеч и меланхолия“ са пообъркани бележка 51 и 52  (стр. 162) – става въпрос за Стефан Гидиков. Под това име фигурират две личности – единият е възрожденски книжовник – Стефан Георгиев Гидиков[10], живял между 1837 и 1871, а другият е повлиян от фройдизма, автор  на статията „Половата свитост на българина като основа на неговия характер“ и е живял между 1871 и 1944 г.[11]. Вероятно покрай идеите за карнавалното, ренесансовия смях, така познат и майсторски обследван от Бахтин – се е получило и това объркване. Би могло да се погледне като интелектуално предизвикателство към самия читател и неговата активност – да разгадае сложното преплитане на имена и факти. Опитвам се да кажа, че дефектът, дори и в научен жанр като литературната анкета, би могъл да се представи като ефект. По този начин се разчупва моделът на пасивното четене-потребление и възприемателят, съвсем по постмодерному, става активен съучастник. Лично аз се почувствах по описание начин.

 Идиличната картина на детството, изложена в първата от общо осемте части (с предговора – стават 9), създават един профил на Ани Илков, който се запазва и развива същевременно до края. Обратно на парвенюшкото поведение, на което сме свидетели днес, анкетираният нееднократно подчертава своя родов произход. Не се съзира комплекс от този факт, напротив, свидетели сме на развитие, израстване – здрава връзка със земното, с природното, с онова митическо време (по Елеазър Мелетински митическо), с онова съблюдаване на органичния, естествен начин на живот, който е и суров, и дисциплиниращ. Всички тези предпоставки сякаш изграждат и ясното му усещане за мъжко поведение, мъжка идентичност. Той е войн, той е баща, той е ренесансов човек, кавалер, нещо рицарско и благородническо струи от фигурата, от осанката му, дори и сега, дори и в момента. Свързаността със земята, раждането му в самото начало на календарната година, астралната орбита на козирога го съотнасят към първичното мъжко мислене, държание – да е защитник на онеправданите, да е опора каквато е истинският баща за децата си. Да е пример на подражание. Да е свързан с християнското начало, което да не е догматично, но да е етично, моралистично: да бяга и да страни от недостойното, от клюкарството, от интригата – от всичко, което е недостойно за изконния мъжки тип. Да се влюбва, да е пламенен, да е стихиен в любовта, а тя да е емоционално и пълнокръвно изживяна. Всички тези белези и характерни особености от личността на Ани Илков са отразени в поведението му в Анкетата. Вероятно и затова тя е така магнетична.

Автоиронията, бликащото му чувство за хумор, умението да пародира – също е съхранено и автентично. Остроумието му е закодирано из страниците на книгата.

От друга страна, впечатлени оставаме от широко скроения Ани Илков. Да, шегата със собственото му име, което определя като женско, ала след един задълбочен филологически анализ изтъква, че е източна разновидност на западната форма, позната и обичана ономастика – Яне, вече придобива друго усещане – Яне – Ане/ Яни – Ани. Не Ангел или друго производно. Та какво по-мъжкарско и мъжествено име от Яне?! Каква по-западно-българска конотация от смислите, идещи от легендарното революционно минало и яркото присъствие на фигурата на войводата Яне Сандански?

Вплитайки в едно сериозното и не чак толкова сериозното, се изгражда сложен вътрешен заряд на речта. Самият Ани Илков не е никак семпъл човек (има такъв въпрос към него и от скромност анкетираният заявява, че е[12]) – изтъкан е от сложност, интелектуална сложност, съмнения в собствения си талант и можене – апропо всеки истински свръх надарен творец е и по човешки скромен, не се самоизтъква, не се големее. Та от шеговитото, привидно игровото начало в констатацията: „моето име е женско“, се стига до дълбинното обяснение – различните говори, разнообразните диалектни особености на българския език природно, естествено, органично пародират, карнавализират собственото му име. Та така, сякаш на шега попитан има ли женско и мъжко писане и какви са различията в почерците Ани Илков отговаря не само положително, ала и аналитично, задълбочено. Не познава женската същност и не може да обясни специфичното, но изхождайки от своята маскулинност изтъква характерното, онтологичното за мъжкия тип думотворене. Като трябва да изтъкна, че А. Илков не противопоставя едното на другото писане, напротив, той настоява, че и двете са значими, равноправни и са част от общия литературен процес. Това е много ценно наблюдение в теоретико-исторически план. Предполагам, че разсъждението, констатацията, убедителността на изказалия я иде от силното му усещане за свобода. Свободата уважава и приема различието. Те се допълват (различията и различностите),  водят диалог, а не се противопоставят и конфронтират по между си. Смелостта на Б. Владимирова стига и до онова любопитство, което се интересува как Ани Илков въз-приема творчеството на различните – стига до оная крайност, питаща какво му е мнението за гей-поезията. Чистосърдечно анкетираният посочва името на Николай Атанасов (1978 – 2019) – който е най-ярката литературна фигура и чието творчество се събира в рамките на три лирически книги[13]. Това творчество е дигитално достъпно[14] и е изследвано от утвърдени специалисти каквито са проф. Милена Кирова[15], Силвия Чолева[16], ала и пишещият тия редове има също своя принос в тая посока[17].

Най-важното за А. Илков е човешкото послание, което кодира и отпраща лирическото стихотворене. Литературата е хуманно занимание. Тя се грижи за човека, за душата му, за етико-моралното му битуване в тоя свят. Чезненето на човешкото, та дори и чупливостта на човешкото тяло, нетрайността му – често ни се втълпява днес, че хуманитаристиката е в криза, че тя е едва ли не ненужна – поражда и интереса му към кибернетичното, към робота, механиката. Че кой да пише и разсъждава по тия въпроси, ако не човек, работил в „Кремиковци“? Идентично съотнасяне срещаме при Никола Вапцаров: механикът, машинистът, заводникът (работещият в завод) пише за чезненето на човешкото. А. Илков споделя, че е по-повлиян от Гео Милев, Смирненски, Дилън, битниците, Гинсбърг, Александър Геров, Константин Павлов – никъде не е споменат огняроинтелигентът. Поетът настоява, че гради в книгите си научно-фантастичен разказ за човека. Проблематизира свързаността на всички живи организми в някаква система, в определени съотнасяния, всичко в този свят, в тази Вселена е свързано по между си. Затова се стреми книгите му да са единни, единосъщни.          А това поражда усещането за хармония. За хармоничната свързаност на света ни, за възможността самите хора, животни и природа да постигнат тази единосъщност.

Бунтът на езика, на онзи пласт, възприеман като неприличен, нецензурен А. Илков мисли през опцията и призмата на културна революция. Циничното, низовото говорене е лишено от лицемерност (парфюмен аромат не дишат!). Постигнатата грубост и навъсеност  („История“ – Н. Вапцаров) противостоят на изкуственото, на лигавото, слузестото, идещо от неискреното, лъжливото, двуличното. Всички тия състояния са неестествени за А. Илков. Те са недостойни за него. И той бяга от това, намирайки убежище в обсценното. Преобръща пошлото – т.е. в идеята се корени отново пародийното начало, карнавалното, ренесансовото смеене на Рабле чрез героя му Панюрж. И винаги, винаги настояващ е А. Илков, че е възможно „да се пее и пише с очи към звездите“. Всичко това Анкетата на Б. Владимирова постига, а това е успех. Истински успех е!

Бележки:

[1] През 1998/99 курсът по Литературна теория в Софийския университет се водеше от доц. д-р Росица Димчева, която насочваше студентското ни съзнание към първите литературни анкети в България, осъществени от М. Арнаудов с П. К.  Яворов, а по-сетне и с Кирил Христов. По същото време доц. Р. Димчева водеше и един семинар, свързан с Нюансизма в нашата литература – базиран върху творчеството на Александър Вутимски, Александър Геров, Радой Ралин. Тогава си спомням, че за да изучаваме пълноценно определен автор титулярката на курса настояваше да познаваме анкетите, правени с Иван Радоев и Константин Павлов. Самата тя е почитателка на разговорите между Екерман и Гьоте, та още като първокурсници имахме пряк досег до жанра на анкетирането. Бих припомнил, че доц. Р. Димчева е племенница на акад. Михаил Арнаудов и ревниво, и методично ни запознаваше с фундаменталните изследвания на големия литературовед. Опитвам се да кажа, че на ниво студенти, и то прохождащи, нашите преподаватели тогава ни представяха и важността на този тип беседи за цялостното изследване на даден автор.

[2] Младен Исаев да речем (1907 – 1991).

[3] Подобна е анкетата с Ламар, проведена от М. Тошков, за съжаление образът на поета, близък до Гео Милев някога, е представен в едва ли не карикатурна светлина…

[4] Някои от поетите, оставили силна следа в нашата литература през 20-тото столетие, са анкетирани от добри специалисти, но са реализирани от издателства, различни от академичните: разговорите с Христо Радевски, проведени от ст. н. с. Йордан Василев, беседите с Христо Черняев, с Екатерина Йосифова. Та по този повод, мисля си, хубаво е да се изработи платформа, предвидена само с литературни анкети, която да обединява жанра и творческите фигури. Подобна инициатива би имала литературно-историческа, ала и обща културна стойност.

[5] Очаквам, че покрай 80-тата му годишнина или НБУ, или ИЛ ще подготви Литературна анкета и с него. И когато книгата бъде реалност, сигурен съм, ще предизвика също голям жив интерес.

[6] Не, не става въпрос за страх, а за органическа непоносимост – напуска, отдалечава се с омерзение. Води битка с този порок, т.е. бунтува се, бори се като истински рицар.

[7] Тодор Боров (1901 – 1993) след завършването на Софийския университет специализира библиотечно дело в Берлин. Дълго време е преподавател по библиотекознание и библиография в Софийския университет. Работил е в Университетска библиотека, Народна библиотека – София. Близък ученик на проф. Александър Балабанов.

[8] Тук имам наум: Илков, Ани (2016) Етимологики, Пловдив: „Жанет 45“ (стр. 41 – 48).

[9] Обобщението е на д-р Росица Чернокожева – съпруга и колега на доц. В. Чернокожев. Изключително важна е ролята й за случването на този наистина епохален труд.

[10] Повече виж на: https://blog.zora-sliven.net/стефан-георгиев-гидиков-духовен-вод/  (посетено на 05. 09. 2022 г.).

[11] Повече виж на:  https://trud.bg/стефан-гидиков-половата-свитост-на-бъ  (посетено на 05. 09. 2022 г.).

[12] Владимирова, Боряна (2022) Сеч и меланхолия. Литературна анкета с Ани Илков, София: ИЦ „Боян Пенев“ – ИЛ при БАН  (стр. 177/178).

[13] Николай Атанасов (1978 – 1919), повече виж на: https://liternet.bg/publish16/n_atanasov/index.html (посетен на 06. 09. 2022).

[14] Повече виж на: Литернет https://liternet.bg/publish16/n_atanasov/index.html

[15] Кирова, Милена: https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/17666 (посетено на 06. 09. 2022).

[16] Силвия Чолева: https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/27608 (посетено на 06. 09. 2022).

[17] Виж: Михайлов, Петър – Литернет: https://liternet.bg/publish22/p_mihajlov/nikolai-atanasov.htm

© Петър Михайлов