Съвременници и времето на автора

Spread the love

Стилиян Чилингиров, „Моите съвременници”, т. 1 и 2, ИК „Кибеа”, 2015 г.Ако е до провикване, ще ревна, че „Моите съвременници” е книга-събитие на годината. Не го правя не от стеснение или от съмнение, че така трябва да се огласява излизането на една книга. А от опасението, че дори и тези, които ще ми повярват, няма да разберат правотата на патоса ми. Защото тази книга не е за безвремие и за времена на натрапени образци. Или пък е точно затова – да служи да пропъди безвремието и да възвърне националното самочувствие.

Авторът на мемоарната книга в 2 тома Стилиян Чилингиров /1881-1962 г./ е правил това цял живот. Стига това да назова 2 негови заглавия: „Какво е дал българинът на света” /1938 г./ – която по внушение на нечия забележителна глава беше между забранените до 1989 г. книги, и „Възхвала на българския език” /1942 г./. Не мислете, че главно пише патриотарски /а те са патриотични!/ трудове. Той е един от най-плодовитите, при това и от най-многожанровите български писатели. Започнал е като поет, който 20 години след дебюта си издава първия в литературата ни сонетен роман – „Владо Булатов” /1922 г./. Писал е и разкази, романи /между тях диря оставя „Хляб наш насущний”/, драми, монографии и биографии, исторически и педагогически изследвания, пътеписи, публицистика. Писателската му продуктивност върви редом и с обществената – и като редактор на периодика, и като служител и директор на Народната библиотека /1918-22 г./, като председател на Читалищния съюз, като основател /1913 г./ и председател /1941-44 г./ на Съюза на българските писатели. Даже е бил и политик. Макар и да се увлича по социалдемокрацията, става секретар на Прогресивнолибералната партия и нейн народен представител за един мандат. Достатъчно да си спечели врагове до 1944 г. и черни точки за след тази година. Непрестанното дълголетно присъствие в литературния, културния и обществения живот го преизпълва с впечатления и опит. Които споделя в „Моите съвременници”.

Книга със съдба. Засега преди всичко издателска, по-скоро с едно не- отпред. Не можем да я наречем книга в чекмедже. Защото една част от нея е била издадена в 1955 г., т. е. вратичката на чекмеджето се е хлопнала преди да се подаде втората половина от ръкописа. Като подалото се, обнародваното е било редактирано. Пардон – рязано и пращано обратно в чекмеджето. И като се досещате за оперативния метод – не са допускани пасажи идеологичски или пък другояче неприемливи. Макар авторът да е работил с някакви самоцензуриращи го ограничения. Малки, неосакатяващи книгата – бил е интелектуален смелчага, човек от поколение, за което достойнството е първостепенна потреба.

Съвременниците от книгата са преди всичко писатели, представляващи най-важното обиталище за автора – литературата. /Не липсват и други – политикът и публицист Янко Сакъзов, езиковедът Беню Цонев, композиторът Добри Христов, издателят на детска периодика Никола Беловеждов, художникът Петър Морозов и т. н. Общото – освен личното познанство, е тяхната значимост и роля в културата и в живота на автора./ Сред писателите има представители на предходни на Ст. Чилингиров поколения – от най-стария Илия Блъсков до най-близкия му по възраст А. Страшимиров. Най-многобройна – разбираемо, е групата на връстниците – Яворов, Елин Пелин, Йовков, П. Ю. Тодоров, Д. Подвързачов, Гр. Чешмеджиев, Ст. Л. Костов, Ст. Панчев и др. Появяват се и следващи видни писатели – Д. Дебелянов и Хр. Смирненски. Изобщо всички /с малки изключения/ големи и значителни автори в литературата ни след Освобождението без Ив. Вазов. Тъй като Патриархът е обект на друга Чилингирова книга – „Иван Вазов от близо и далеч” /1953 г./. Поставяйки в центъра автора, разбираме, че това е една автобиографична панорама, диктувана от писателското му битие: детски захлас и подражение, следване, професионално съперничество и т.н. Но същевременно книгата е и сбор от мемоарно-аналитични портрети на най-големите ни писатели от края на 80-те години на ХІХ в. до 30-те години на ХХ в. И с това се превръща в колективен портрет на българската писателска значимост от това златно време. Портрет, непощаден от страсти, но и максимално обективен, изчистен от посредничеството на мълвата, етикета, посредственото битово, пък и аналитично митологизиране. Вярно е, че ще срещнем стигащи до интелектуално неприличие определения за Дора Габе, Ник. Райнов и Ник. Лилиев. И унищожителен текст за личността Елин Пелин, основаващ се и на безспорни факти и многолетни впечатления. Но основното в „Моите съвременници” е почитта към голямото и талантливото. Стигаща до създаването на приносни текстове за действителното място и същност на мемоарно и аналитично портретувания писател. Ярките примери са страниците за Ив. Шишманов, д-р Кръстев, Кир. Христов.

Когато пишеш за българските писатели от тези времена, а и от всяко време, няма как да отминеш обществения живот. Та те, писателите, са важна част от него, бунтари и недоволници, но и инициатори на хуманни инициативи и на значими събития. Каквито са грижите за опазване на първенците на интелигенцията ни през Първата световна война, спасяването на българските евреи и др. Но това са екстремни моменти. И не само с тях Ст. Чилингиров гради картината на обществения ни живот. В нея доминира болката от партизанщината, незачитането на приноса, несправедливостта, общата леност, отсъствието на градивност, ниското национално самочувствие. И какво ли още не, което можем да видим оживяло и в днешния ни ден. Но в тогавашното общество, особено преди войните, има нещо невиждано или поне още неразпознаваемо сега. Провиденчеството и усилията на титани, които съумяха да изградят традиции в области и в институции, които дори и днес издържат на гибелни удари. Каквито в книгата са българското образование с най-приносния му градител Ив. Шишманов; Софийския университет с професорите Беню Цонев, д-р Кръстев и пак Ив. Шишманов; възраждането на читалищата с Т. Влайков, самия Чилингиров и не без Ив. Шишманов.

Мемоарът, дори когато сюжетната му тежест се пренесе върху другите, няма как издайнически да не изгради и образът на своя автор. Не ще се спирам в детайли на Чилингировия лик, който се разкрива освен с крайни пристрастия и с благородство, обществена ангажираност, трудолюбие, градивност, достойнство. Както и с егоцентризъм, но в по-малки дози от средните за българина, който понякога му пречи да опознае и води себе си. Но и в книгата, и в целия си писателски път прави нещо важно – убеден в потенциала на българина, работи за националното самочувствие. И когато изследва отрязъци от историята, и когато се рее в своя художествен свят, той винаги пише „Какво е дал българинът на света”. Постига го и когато е емоционално извисен, и когато е огорчен, дори и когато няма надежда. Тъкмо затова е създал трайните си творби: „ Българските читалища преди Освобождението. Принос към историята на Бълг. възраждане” / книгата не е преиздавана!?/ и „Моите събеседници”.

За последната може да се каже, че сега прави истинския си дебют. Който е заслуга, разбира се, на автора. Но поради обстоятелствата позволява на редакторката Румяна Пенчева да вложи немалко труд и литературно-историческа компетентност. Едно нещо книгата печели от издателските си одисеи. Днес, при всеобщ стремеж към ефектно оформление, се е сдобила с красива премяна и множество хубави и познавателно важни илюстрации. Което пък е дело на ИК „Кибеа”.

© Йордан Каменов

error: Свържете се с нас.