С този, който отля слона

Spread the love

Контактът ми със скулптора Михаил Симеонов датира от последните му години, дори по-точно изнизвали са се последните месеци от живота му. Когато – да го кажем така – той отдавна бе посветен за един от най-автентичните българи, присъстващи в световното модерно изкуство. Деветдесет и една, деветдесет и две годишен никак не бе изгубил своя поглед към света около себе си – например през януари 2021, по повод нахлуването в Капитолия, бе коментирал: „В дългия си живот живях през фашизма, нацизма, комунизма, а сега и това!“

Но всъщност именно такъв, автентичен – за мен бе станал още докато бях в началните класове – естествено без онова, което тепърва щеше да постигне и там. Бях виждал скулптурата му със сюжет от въстанието на Асен и Петър, поместена върху цяла вътрешна корица на списание „Картинна галерия“. Списанието бе насочено към детско-юношеската аудитория, но бе правено с любов и въвеждаше към чудесни, многообразни страни от света на нашето и чуждото изкуство. Мога да кажа, че работата му бе сред онези подобни творби, с които до тогава се бях срещал, развълнували и дори останали като пример за моя ранен манталитет: „примери“ ако стана художник, какъв да бъде и евентуалния ми бъдещ стил.

По-сериозната част от кореспонденцията ни е започнала заради точно тази творба:

К.Н. Господин Симеонов, бяхте ме помолил да преснема репродукцията на Вашата творба, посветена на въстанието на Асен и Петър от списание „Картинна галерия“. Забавих се, моля да ме извините. Репродукцията се намира в брой 5 от 1965 година. Моят архив е повреден, в ателието ми на няколко пъти бе влизал крадец и отлагах да го търся. Сетих се да отида до Столична библиотека и да изтегля няколко течения, за да го открия. Веднага попаднах. Имам обаче и една молба, за която ще Ви напиша след минута. Ако искате и ми дадете имейл адрес, ще пратя репродукцията на по висока резолюция.“ (14.03.21 г., 17:56 ч.)

Относно нея ми е споделил: „Тази работа стоеше в музея на Търново в салон с Омуртаговата колона. Преди 10 години е свалена и изпочупена, ако не са я изхвърлили. Системното унищожаване на моите работи (е действителност ) след спречкването (ми ) с Живков, след което трябваше да напусна (през) 1965 г. страната.“ И е допълнил: „Тази нетърпимост е очевидна. Ако Вие не показвате сам свои неща, повечето хора от моето поколение и другите поколения няма как изобщо да ги знаят. А това е феноменално за нашата култура – от един етап на работа, от един пластично реалистичен метод, към най-съвременните форми на изкуството.“

Молбата ми бе следната: да ми разкаже за някои факти, свързани с него… Това бе абсолютно важно за мен – съществена част от продължението на книгата ми „Неосъщественият музей“, втората ѝ част, още незавършена. Отговорите на въпросите ми идваха обикновено вечер и приличаха на думи, които някакъв капкомер лаконично, но абсолютно съществено и незасегнато от времето като памет, споделяше една след друга. Ако може да се обобщи, че всеки човек притежава някакви своя особеност на нрава: определени тенденции от културата, старите или новите книги, истината за някои личности и събития, спомени за творческите условия, всъщност онова, което трябва особено да подчертая, бе линията към определено лично и колкото се може по-свободно решаване формите на творческия си процес… Без никакво съмнение и именно заради това Симеонов предприема да напусне света , в който е бил, учил е, израснал е, работил първите си творби и дори вече е бил очертал с доста сериозно произведение своето име – какъвто е паметникът му на Паисий в центъра на столицата ни. И се установява в друг, различен от дотогавашния му свят. Тоест: той започва да прави неща, които нито той и нито някой от средата му е правил преди. И Симеонов ги направи – отново чудесно. Неговата кариера, историята на кариерата му, творческото му наследство, всичко е забележително и трябва да се знае.

Естествено, за фактите се доверявах на него, но се надявам, че имах добра възможност фактово, а и интуитивно, да долавя младостта и развитието на живота му, тоест онова, което за момента не бе толкова известно. Копнежът му да сподели някои неща върна едновременно красотата, но и негативите на миналото. Онези неща, които са били довели до втория етап от творческия му живот, след като е бил принуден да напусне България.

И така. Помолих го да приеме въпросите ми. Отговорил ми е кратко.

Mihail Asen Simeonov: Разбира се.

Започнал съм с такъв въпрос: Във времето ще Ви питам за различни неща. Интересуват ме хората, които Ви насочват към изкуството и вашите професори. През 1963 година правите най-смелото изказване срещу сталинизма във СБХ. „Първите прояви на изкуство, като вземем например Маяковски, като вземем съветските филми и театри, които се създадоха, бяха според мен истински прояви на революцията. След това настана един дълъг период на затлачване и след това се стигна до филм като „Донбас“, където всичко се замазваше, където всичко ставаше с усмивки, и проблемите се замазваха. Ние трябва да доразрешим сега въпроса за културната революция. Но на нас трябва да ни се гласува доверие, абсолютно доверие, че ние сме хора художници, че ние сме членове на Съюза на българските художници и че ние сме, които казваме кое е добро и кое е лошо, за да се спестят онези смешни положения, когато един човек, нямащ абсолютно никакво разбиране от изкуство, по силата на обстоятелствата ръководи изкуството, казва неща, които не са му ясни. Това ще стане, когато се издигне авторитетът на съюза на по-виско ниво. Трябва съюзът да дава повече продукция, да насити пазара с художествени произведения. Съюзът трябва да се занимава с изложби. Непрекъснато да има изложби. Трябва монументалното изкуство веднъж завинаги да излезе на площадите. Страната, в която се е създала най-старата комунистическа партия, ние които имаме един Димитър Благоев, който е ръководил кръжок преди създаване на революцията, ние не извадихме изкуството на улицата. А спомнете си след Девети септември, когато започна да се развива монументалното изкуство. Спомнете си фигурите на Димитров, които оказваха влияние и които революционизираха. А сега какво стана: една щампа, един шаблон, една фигура на тензух. И всичко това ние допущаме да съществува, защото нашият съюз се занимава с какви ли не неща, а не се занимава с основните си проблеми“[1]. За какво мечтаехте тогава и какво се получаваше? Моля Ви, когато имате време и Вие приятно, да си спомните.

Михаил Симеонов

Михаил Симеонов (14.03.21 г., от 23:03 часа нататък): Имах чичо, който беше художник, завършил Академията, като ученик на Никола Маринов. Живееше вкъщи, работеше макет на паметника Шипка и Орловото гнездо за Военния музей… Бях на 6 години, прекарвах при него, чистех ателието. Помня миризмата на туткал и упойващата миризма на боите. Десет години по-късно обичах да ходя при карикатуриста Александър Божинов, който излежаваше присъда от Нар. съд и беше в Болницата на червения кръст. Той беше първият ми учител. Един ден ме изпрати в книжарницата на Чипев, който ми даде кутия с пастели и няколко блокчета хартия. Когато бях едно лято в Асеновград, дойдоха Данаил Дечев и чичо ми да рисуват, бях много горд да нося кутията с боите на Дечев и да гледам как рисува, чувствах се художник. Когато станах на 17 ме приеха да следвам философия в Софийския университет, но очите ми бяха към Художесвената академия. Но не ме приеха. Бешков се смили над мен и бях негов извънреден студент. Три години по-късно реших да бъда скулптор в ателието на Далчев, при когото свърших в 1954 г.. „Асен и Петър“ е моята дипломна работа, за която получих отличие с похвала. Работата не беше приета за годишната СБХ изложба.

Малко по-късно е доуточнил: В протокола на журито се казва: автора се крие зад историческа тема. Бях обвинен, че съм син на враг, баща ми беше протестантски пастор в София.

Последвала е молбата ми да сподели как е бил учен от Александър Божинов.

Караше ме да рисувам каквото виждам, колкото и безинтересно да беше. Обичаше да го рисувам когато спеше, след това казваше: „Ах, колко съм остарял.“

Един ден на тавана намерих старо списание с негова рисунка как Сталин разстрелва попове, наредени на дълга редица. Той се ужаси и каза веднага го изгорим, защото ако го намерят ще ни разстрелят. Той ми даваше увереност, че един ден, може би, ще стана художник.

По онова време, в онези следвоенни години, селектирането на хората по произход е унизителна и дори зловеща практика. Михаил Симеонов спомена́ за баща си и поисках подробности.

Моя баща беше пастор на Първа евангелска църква на „Солунска“ 49. Отнеха му пасторските права заради това, че е покръстил 49 еврейски семейства и е  помогнал за тяхното оцеляване. Валери Петров беше един от „покръстените”. След това в процеса (срещу евангелските ) пастори – шпиони той беше един от тях. На мен не ми дадоха разрешение да следвам, трябваше сам да си го напиша. В Академията също бях „подозрителен“, спасяваше ме Дечко Узунов. Познавах добре Нисим Меворах и Валери, с който бяхме близки приятели. Нисим беше комунист от романтичен френски тип, характерно за периода, когато и Пикасо е такъв. Нисим ми е казвал, че се връща от Вашингтон, когато разбира че му бъркат (следят го) в чекмеджетата. Близък бях и с Нейко, бащата на Ичо и Найо. Той (Нейко Нейков) е бил народен обвинител в процеса срещу индустриалите и се гордееше, че в този процес няма смъртна присъда, обаче Стайновите (Захари Стайнов, фабриканта – уточнили сме допълнително) не му говореха. Той виждаше, че нещата са силно корумпирани. За жалост Ичо стана послушник на Живков. Нисим го следяха. Баща ми ми е разказвал, че веднъж говорят с Нисим на трамвайната спирка на 2-ката, пропускат няколко трамвая и скоро след това имало донос за дългият разговор. Нейко също го следяха около 1960 г. Това го притесняваше.

Михаил Симеонов се очертаваше с много силна памет за детайли. Живял е във време, когато непринадлежността към партията е създавала големи трудности. Как е оцелявало неговото семейство, баща му , майка му. Какво работи баща му след процеса с пасторите? Какви са сблъсъците в Академията, за които споменава?

Бешков беше организирал рисуване с голо тяло в Академията всяка вечер, за който иска да рисува. Ходех всяка вечер. Той почна да коригира рисунките ми и ми каза да почна да ходя в Академията при него като извънреден.

Баща ми беше и адвокат, но му отнеха и тези права, и просто бяхме гладни. Нямаше никаква работа за баща ми. Изкарах Академията с една кифла за 10 ст. И така години наред. Най-после си намери работа като преводач, говореше 10 езици, във физкултурата при Лъчезар Аврамов, който го повиква и му казва, че срещу него се е получил донос, писмо от майка му, братята и сестрите му, че е шпионин и враг на народа. За щастие Аврамов не обръща внимание на това предателство.

Сведение от майка му, от майката към сина, тоест бабата на самия Михаил! Така ли отмъстително са действали хора дори срещу близък роднина! А паралелно на това в Академията дали поне между студентите се е говорило за модерно изкуство, за пластичност. Как са гледали на изкуството, ако може да ми каже?

В Академията не съм бил член на комсомола, смятаха ме за модернист. Това беше време, когато въоръжен отряд обикаляше нощем Академията, да я пазят от модернисти. През лятото ходехме на военна служба. Всички мой колеги ги произведоха офицери, а аз, като син на враг, останах редник.

Бях намерил каталог на модерното изкуство и го носех с себе си. Помля на едно събрание на Съюза, когато говореше Живков, на балкона седях с Галин Малакчиев и гледахме работи на Хенри Мур, докато Живков се нахвърляше…

Имаше група, която се наричаше „Гемията“, с която плувахме бавно по морето на изкуството. Капитан беше Ничето – Николай Ников, първа дама беше Веса Василева,  изкуствовед – Попето от Русе.  Веднага го питах какво е фовизъм и ми разказа, и показа работи. Още Найо, Ичо. Аз бях юнга заедно с Пеньо Вълчанов. Това бяхме „модернистите“. От преподавателите – Далчев и Дечко Узунов, Ненко Балкански даже и Панайот Панайотов и Стоян Сотиров. Тази генерация е неразбрана и до днес.

Логично бе да попитам: В статията си за паметниците на “Бузлуджа” пишете напълно смело за спъващата роля на тъй наречените журита. „Благодарение“ на тях, творбите биват променяни, изчезва творчеството, творческото, индивидуалното. Вие не само работите скулптура след като завършвате Академията, но сте и един от онези художници, които пишат. Например писал сте рецензия за конкурса на паметниците на Бузлуджа. Там заставате на страната на арх. Иван Татаров. Това е човекът, който напълно смело в онези години като Вас коментира проблемите за синтеза на архитектурата и скулптурата, и дава примери с Хенри Мур, и сградата на ЮНЕСКО в Париж. Като най-хубав пример – модерен и адекватен… Искам да коментирате това. Имахте ли приятели и съмишленици за модерно, актуално изкуство. Познавахте ли например този архитект Татаров? Имате и забележителна статия за Любомир Далчев. Как я писахте? Обсъждахте ли я с него? Имаше ли критика към Вашето отношение към него? Също така – на обсъждането на ОХИ 1962 година – се изказвате за неговата скулптура „Бунт“ като голяма стъпка напред в нашето изкуство. Какво си спомняте за това и за самото обсъждане?

Отговорът бе: Добър ден, господин Калин Николов. Радвам се, че мога да споделя каквото знам и съм преживял. „Бузлуджа“ започна с конкурси. След няколко етапа го спечелих. Проектът представляваше две качени крила високи около 25 м.  – като открехната порта през която излита хвърчащата конница, излята от алуминий. Имах сключен договор. Живков дойде в ателието ми и каза за модела, че това са турски гробища. Имахме голямо спречкване и по повод на моя паметник на Паисий пред „Св. София“. Като последица – паметника на Априлското въстание беше канселиран и аз трябваше да напусна страната. Архитект Татаров, с който бяхме приятели ми, помогна да отида в Тунис, където се строеше спортен стадион. Той беше учил в Москва, беше женен за рускиня и се ползваше с благоразположението на властта, но беше много модерен, съвременен архитект, както и много други от неговата генерация. С него и Богдан Томалевски протестирахме срещу жури системата, която беше тотално корумпирана. Много от моите колеги скулптори го чувстваха, но не смееха да го кажат публично. Далчев го нападаха за модернизъм. Не сме се уговаряли. Аз трябваше да го защитя публично, когато Мандов нападна една негова работа. Колегите се страхуваха и се надяваха на мен, и ме подкрепяха. Иван Фунев и неговите ученици гравитираха към режима, докато Далчев не се страхуваше. Неговата работа „Бунт“ се нападаше много партийно и неграмотно, и беше лесно да се защити. Между скулптурите нямаше съпротива към режима, защото зависиха за живота си. Аз обсъждах съвременното западно изкуство само с Галин Малакчиев.

Колко висок бе?

Симеонов: 25 м., от бял врачански камък.

Може би проектът е бил свързан конкретно с Хаджи Димитър?

Симеонов: Да, статуята на Хаджи Димитър щеше да я прави Любен Димитров.

Аз: Доколкото разбирам най-основната композиция е била Вашата. Тя е трябвало да води идеята на това място, свързано с историята. А са направени само Хаджи Димитър на Димитров и морената с Благоев на колектив…. Има ли снимки от проекта ви или след като сте напуснали България е бил унищожен? Изобщо какво се случва с творчеството Ви у нас ? Знам за Асен и Петър, но други неща?

Симеонов: Да, идеята беше само Априлското въстание. За Хаджи Димитър имах снимка, която не мога да намеря. Всичко мое бе съзнателно унищожено. За щастие Паисий го спасиха. Захари Зограф – бронзовата статуя, която беше в Националната галеря – е била повалена и готова за претопяване, но самоковци са я взели през нощта и оттогава е пред музея. Много съжалявам за каната група Работници пред Кремиковци и други унищожени бризове.

Рисунката е направена към думите му за да изясни идеята на паметника, който е трябвало да осъществи на връх Бузлуджа.

Аз: В Академията ли се запознахте с Далчев. Как общувахте с него? Вие правите най-смелото изказване на онова обсъждане на Общата изложба 1963 г. и казвате, че той отдавна трябва да бъде народен художник, не само заслужил. Помните ли, имаше ли реакция на Вашето изказване?

Симеонов: Професор Далчев имаше своя система на обучение. Първата година работихме малки, 30 см. фигурки по жив модел!  По една седмица на фигурка. Идваше всеки ден за по няколко часа, работеше с целия клас от 6 ученика. Окуражаваше, беше мъчно да задържиш глината, която се смъкваше…  Далчев работеше и своите работи с нас, и това беше много поучително. Атмосферата в Академията беше ужасна. Крум Кюлявков беше ректор и непрекъснато имаше внезапни събрания от по 7–8 часа с партийна пропаганда срещу „западното изкуство”, и въоръжени отряди пазеха Академията през неща от формализма.

По нататък работихме 80 см. фигури пак с живи модели, пак по седмица. Конструкция, конструкция. Говореше за Роден и Бурдел, и Майо… Правихме опит за абстракция при заключено ателие, която моментално се унищожаваше. Най-вече, поне за мен, беше работенето му пред нас. Дълъг и благодарен процес. Ателиетата на Фунев и Марков бяха много партийни.

С Илия Петров не се разбираха. Петров обвиняваше Далчев, че е проводник на формализма.

Далчев обичаше гръцката и римска скулптура и гледаше една от шамот. Гледаше по една от старите работи докато заспиваше, но все пак откликна на моите по-късни работи.

Аз: Със сина на Атанас Далчев направихме радиопредаване за 90-годишнината на Далчев и го поздравихме така. От радиото. Виждахте ли го в САЩ?

Симеонов: Само веднъж. Той отиде в Калифорния.

Аз: Студенти включваха ли се да говорят срещу западното изкуство? Помните ли някои поименно, ако Ви е удобно да споделите. Ако не е удобно, не го правете специално. И знаете ли, че художникът Атанас Пацев е бил помолен от самия Далчев да направи книга за него и изкуството му, но не са я отпечатали. Книгата е била дадена в издателство, но е спряна. Не е повода неговото оставане на Запад, преди това е било. Спират я още в началото на 70- те. Имам я набрана на компютър, мога да Ви я изпратя на PDF, ако имате желание. Познавахте ли Атанас Пацев?

Симеонов: Да и при товя яростно. Най-вокал беше Атанас Божков, Секул Крумов и мнго други Фуневи ученици (след академията бяха симпатични колеги заедно с Фунев). Не знаех за Атснас Пацев, познавах го добре и ще де радвам да видя написаното от него. С Атанас бяхме веднъж комисия в Роженския манастир и той ме заведе в селото под манастира, където имаше познати. Разказаха ни за смъртта на Гоце Делчев, които е бил в къщата и как кобилата му, Мирка, не е искала да тръгне. Убит е на 100 метра от мястото, където бяхме. Атанас Пацев, жив ли е?

Аз: Не. Почина 1999 година.

Кореспонденцията ни е засекла 24 май. Честитил съм му този ден: Господин Симеонов, честит 24 май! Пожелавам Ви здраве и най-творческо настроение!

Симеонов: Благодаря. Кирил и Методий е чудесен празник.

Аз: Вие сте автор на един от най- добрите паметници на духовна фигура у нас: Паисий. Как бе обявена задачата за паметника и имаше ли конкурс? Как преминаха нещата тогава?

Симеонов: Имаше няколко етапа. На входа на Борисовата градина имаше една голяма фигура на Сталин, направена от Фунев. На това място трябваше да се постави паметника на Паисий. Благодарение на министъра на културата, Башев, и най-вече на Владо Гоев мястото се промени, и паметника застана до „Света София“. Няколко дни след монтажа му беше завит с платно по поръчка на Тодор Живков. Минаха осем месеца преди да го открият. Заслугата беше на новият министър на културата – Петър Вутов. Две години по-късно, след спречкване с ЦК по повод на паметника и канселирането на всички мой работи, напустнах страната. Паметника беше свален и преместен на сегашното му място.

Статуя на Паисий Хилендарски в София, 1965 г.

Аз: Спомняте ли си поне някои скулптори, участващи в надпреварата за Паисий?

Симеонов: За жалост не си спомням, но бяха около 20 проекта. В журито бяха Шмиргела, Васил Радославов, Иван Фунев, Владо Гоев. С Владо и Елза Гоеви бяхме близки приятели от много години. При всяко мое посещение първото беше да се срещаме всеки ден. Владо беше мислещ и честен, и преживяхме заедно мъчните години заедно с Валери и Христо Ганев.

Аз: можем ли да обобщим средата Ви и нейното отношение към съвременните процеси в изкуството ни?

Симеонов: Найо Нейков беше първият, който ме запозна със съвременото изкуство. В ателието му имаше една гипсова група от Илия Алексиев, която и сега е прекрасна в съзнанието ми. Той беше ученик на Марков и по това време беше близък с Мария Недкова… Устремените към модерното изкуство бяхме малко. Имахме една „тайна”, Гемията с която плувахме в морето на изкуствата. Капитан беше Ничето, Найо Нейков ръководеше разискванията, Попето от Русе беше нашият изкуствовед, който ми обясни какво е фовизъм. Имаше три дами, Веса Василева, Мария Недкова и Златка Дъбова. Юнги бяхме Ичо (Христо Нейков) и аз. По-късно последния юнга стана Пеньо Вълчанов.

Общи биографични акценти

Михаил Асен Симеонов е роден в Пловдив, през 1929 г., на 31 май. Първоначално следва философия в Софийския университет. Две години по-късно започва да посещава Художествената академия в София, където през 1954 г. завършва специалност „Скулптура“. Годините между 1954 и 1965 можем да определим за неговия ранен, български период на творчеството му. Реализираните произведения от тогава, обаче, съхраняват силата си и през следващите десетилетия, а запазените от тях и до днес: напр. „ Захарий Зограф“ (НХГ), „Въстанието на Асен и Петър, 1186“ (тоест дипломната му работа, по-късно собственост на Художествена галерия „Борис Денев“ – Велико Търново), каменната скулптурна група „Работници“ (била до съществуването му пред Металургичния комбинат „Кремиковци“) и др. Най-знаков е паметника на Паисий Хилендарски, който се намира в центъра на София. Създаден е през 1965 г. Първоначално монументът бе пред южната страна на храма „Св. София“, но според редица мемоари лично самият Тодор Живков не го харесва и след остър разговор с автора (Уикипедия подчертава присъствието на Дечко Узунов на тази среща) дори отменя възложената му следваща работа върху бъдещ паметник на връх Бузлуджа. Така пак според Уикипедия бронзовият отец Паисий бил напуснал мястото си, за да се върне по-късно отново край столичния храм. Напълно възможно е да е така – на мен ми се струваше, че със създаването на Паметника на незнайния войн, фигурата на Паисий бе отместена, не махната,  след гроба на Иван Вазов.

Спомените на автора около Паисий и следващата му задача, свързана с предстоящия монумент на Бузлуджа, открояват моменти от разразилия се конфликт. Паметникът на Паисий Хилендарски, заел толкова видно място сред катедралния площад непосредствено с две забележителни църкви, „Св. София“ и „Св. Ал. Невски“, става фокусна точка за остри критики и дори може би мнения относно премахването му. „Поднесените цветя на паметника бяха незабавно премахнати от милицията и седмица след издигането му паметникът беше покрит и скрит от обществеността. Оказа се, че по това време делегация на комунистическото правителство е отишла в Москва, за да пледира за включването на България в Съветския съюз. Паметникът остава покрит осем месеца. Много литературни, артистични и обществени дейци направиха всичко възможно, за да спасят паметника от осъждане и унищожение. На заседание, свикано от Политбюро на комунистическата партия, избухна яростна конфронтация между президента и Михаил, който в този момент не беше съвсем сигурен дали ще излезе свободен от там. Той го направи – но само за да се окаже изгнаник. На масата, облечена в зелено, украсена с чаши, държащи дебели червени и сини моливи, всичките му комисионни бяха безвъзвратно отменени и неговия Паисий Хилендарски е нареден да бъде унищожен (паметникът е оцелял). След като всички средства за съществуване са изчерпани, художникът използва първата възможност да напусне страната.“[2]

Както е очевидно в този период на творческо осъществяване, Михаил Симеонов намира начин да заобиколи  официалната и политическа доминанта за изкуството си, като се насочва към национално-историческата тематика и свързаната с нея образност.

Паметникът на Захарий Зограф в Самоков

През гръмотевичната за него 1965 г. обаче, Михаил Симеонов успява да се снабди с 45-дневна виза за Тунис. Подпомогнат е от арх. Иван Татаров, както самият скулптор уточни по-горе. Там той се присъединява към художественото общество, известно като École de Tunis[3]. Една от скулптурите му – статуя на арабския поет и философ Ибн Халдун – привлича вниманието на президента Хабиб Бургиба. Бургиба му поръчва портретен бюст, както и скулптура за дългата 150 метра мраморна стена на националния монумент „Мъчениците от Бизерт“, символ на борбата за независимост от Франция. Тоест по време на престоя си там, Михаил Симеонов изпълнява значими обществени поръчки за правителството на Тунис, както и галерия от портретни статуи на президента Бургиба и други обществени скулптури за столицата. Едновременно с тези си задачи, потопен в културата на древен Картаген, Симеонов през 1967 г. започва да осъществява цикъл абстрактни скулптори и картини, рисунки, които нарича под общото наименование „Неделя сутрин“. Идеята му включва гипсови отливки, дървени и бронзови скулптури и други произведения със смесена техника.

Михаил Симеонов изпълнява част от правителствените поръчки в мраморната кариера в Керчета, Италия, където творят също така Хенри Мур, Марино Марини и Исаму Ногучи,  в същия двор на кариерата, а Жак Липшиц пък се намирал в близкото село Пиетра Санта. Това са водещи имена в скулптурата на ХХ век, несъмнено атмосферата му е дала нови сили и поглед към формата…

През 1971 г.  Михаил Симеонов се премества в Ню Йорк. Там заменя бронза и камъка с хартия и други крехки материали, напр. пластмаса и гипс. През този период той показва творби чрез галериите Gimpel Weitzenhoffer и Poindexter в Ню Йорк, както и в Италия, Швеция и Швейцария.

Творби на Михаил Симеонов в ателието му.

Изправен сякаш пред нарастващата строгост на градската среда на Ню Йорк, скулпторът разсъждава върху мястото на природата сред всичко това. Така се заражда идеята му да осъществи отливка от слон, като го запази жив. За да насърчи опазването на околната среда създава фондацията с нестопанска цел Cast the Sleeping Elephant Trust. Наред с визуалното представяне на идеята, „Cast the Sleeping Elephant“ се оформя като интензивно философско и естетическо изследване, информиращо относно аспектите на бъдещото произведение. По време на подготвителните действия, Михаил изследва визуалните характеристики на обекта, създава трайна обрисовка на представянето на формата, който остава постоянна и в следващите му работи над темата.

Бронзовият 6-тонен слон до сградата на ООН в Ню Йорк.

През март 1980 г., със сътрудничеството на правителството на Кения и подготвеното звено за наблюдение на слоновете участват в упояването на жив, див слон за седемдесет и две минути. След това слонът се е разбудил, станал е и се е отдалечил невредим. По-късно, доста по-късно, отливката се превръща в бронзова скулптура, която на 18 ноември 1998 г. е инсталирана в близост до централата на ООН в Ню Йорк. Подарък от Кения, Намибия и Непал. Генералния секретар на ООН Кофи Анан произнася реч. Cast the Sleeping Elephant Trust продължава да работи в и извън офиса си в Ню Йорк, като остава ангажиран с помиряването на човека с природата и опазването на естествените местообитания. В словото си Кофи Анан цитира писателя Исак Динесен, който пише: „Слоновете се движат спокойно, така, сякаш имат уговорена среща в края на света.“. В интервю за вестник „Ню Йорк Таймс“ Михаил Симеонов обяснява, че се е вдъхновил за тази творба след като прочел „Обществения договор“ на Жан-Жак Русо.

RoGallery изброява някои от публикациите, свързани със слона на Симеонов. Ще ги препубликувам копирани едно към едно, а е въпрос на време едно по едно по-нататък да ги издиря от съответните им архиви: Le Monde, France 08 Mars 1999, pg 1, „Ce nouveau membre qui sÇme le trouble aux Nations unies“ Unite Nations Press Release SG/SM/6800 HQ/589 SECRETARY-GENERAL’S STATEMENT AT UNVEILING OF BRONZE ELEPHANT IN GARDEN OF UNITED NATIONS HEADQUARTERS The Times (London), November 20, 1998, pg 19, „Red-faced UN tries to cover up unruly member“ The New York Times, November 20, 1998. Joyce Wader, „Public Lives, „As Sculptor of Nature the Man thinks Big“ Time, December 21, 1998, Mihail-“quotes“ The New York Times, November 19, 1998, „A Bit Too Jumbo“ New York Post, November 18, 1998, pg SIX, Richard Johnson, „Tusk, Tusk!“, Daily News,November 20, 1998, pg 95, Austin Fenner, „Tusk! Tusk! Statue is blushing beauty“, Newsweak,December 21, 1998, pg 16, Mihail, „What are you looking at?“ Democracy-Culture, (Sofia-Bulgaria), May 16, 1998, „Mihail wants to cast the world“ The New York Times, August 3, 1997, „ Mihail“, Helen Harrison The New York Times, September 1, 1996 Tim Walker The Suffolk Times, Greenport, NY, August 8, 1996- „Mihail“ The Columbus Dispatch, May 19, 1996 Jacqueline Hali (exhibition review) The Traveler-Watchman, Greenport, NY, Thursday, January 18, 1996, Michael P. Conioy, „Mihail, Orient Sculptor,“ The Suffolk Times, Bob Liepa, Thursday, May 18, 1995 The Columbus Dispatch, Jacqueline Hall, (exhibition review) May 8, p. 9H, 1994 The New York Law Journal, November 4, 1995 Martin Fox, „Free Speech Entitles Artist To Sue Over“.

Друга линия в творчеството на художника е цикълът му „Минотавърът“ – целящ този път връзката между природата и въображението на човека. Някъде в лабиринта – от момента на раждането му до часа на насилствената му смърт – се крие ключът и към нашата подобна съдба. Намиращият се в лабиринта, сам, обвит в страх и съучастие, със своето присъствие сред неизвестното разкрива метафоричната връзка между творчеството и нецивилизованото животинско аз. Чрез поредица от скулптури, картини и творби върху хартия, започнати през 1987 г. Михаил използва Минотавъра като емблема, за да разшири и постави под въпрос загадката на митологията. През 1975 г. Михаил изработва шест  восъчни скулптури: „Огледалото“, „Тангото“, „Стелата“, „Знамето“, „Кралицата“ и „Царят“. През 1980 г. в студиото си Boat House в Лойд Харбър, Лонг Айлънд, той започва работа върху големите скулптури, продължение и етап от работата му над цикъла Sunday Morning. До края на 1986 г. са завършени гипсовите им решения. Завършени са и няколко фигуративни други произведения в големи размери: „Спътниците“, „Пратеник“, „Полегнала“, „Младо момиче, изложено на вятъра“ и др.. Всички те са били отлети от бронз през 1989 г.

А в творбата си „Тръбачът“, 2001 г. художникът доразвива идеите на слона и Минотавъра в изследването на неправдоподобната представа на човека за ролята му в природата. Пропуснали сме дотук да отбележим серията му „Ракети“, започната през 1982 г., която се състои от големи произведения върху хартия, рисунки и метални скулптури. За първи път те са изложени в Стокхолм през 1983 г. Петнадесет години по-късно (1998 г.) Михаил се връща към темата и рисува още 20 ракети върху платно.

През 1989 г. на Михаил[4] се налага да напусне  дотогавашното си студио в Ню Йорк и през следващите четири години живее и работи в Милбрук, Ню Йорк. Смяната на обстановката и обстоятелствата допълват, да го кажем, обстоятелствата на вече правеното. Той завърши няколко скулптури в гипс: един „Минотавър“  –  висок 17 фута, „Градината на изгубената змия“, „Великият херцог“ и „Млад мъж с леопард в ума“.

Творби на Михаил Симеонов

Тъжна подробност е, че промяната на режима у нас след 1989 г. няма да му донесе нужното удовлетворение. Оказва се, че прокараната граница между определени нагони тук и него, няма да я заличат. „Едно забележително изключение е ограбването на неговото софийско ателие след разпадането на комунизма и унищожаването на неговите старинни гипсови оригинали, рисунки и вещи. Унищожението предизвика мощно осъждане на медиите в цялата страна със статии и снимки на счупените скулптури на Михаил, които бяха изхвърлени на улицата.“[5]

Последното място , в което се установява е Паутакет. Когато по-късно, по повод 90-годишнината му, там е организирана изложба в негова чест, кметът и Кметството на Паутакет ще бъдат домакини на голяма изложба на известния 90-годишен скулптор. Кметът Доналд Р. Гребиен казва: „Като град, посветен на изкуството, дизайна и иновациите, ние сме щастливи, че можем да споделим работата на толкова важен художник. Обединявайки култури, естетически светове и идеи, работата на Михаил е едновременно визуално зашеметяваща и дълбоко вкоренена в историята. Той е забележителен с продължаващата си иновация и актуалност в съвременното изкуство

Яна Симеонов, дъщерята на скулптора допълва информацията за тази изложба така: „Работата на Михаил е била обект на десетки самостоятелни изложби от Ню Йорк до Чикаго, Стокхолм, Базел, Женева до Милано.  Произведенията му се съхраняват в над 100 частни и музейни колекции по целия свят, а неговите мащабни обществени паметници продължават да стоят на обществени площади и видни места в САЩ, Европа и Африка. Неговото художествено наследство и лична история са уникално завладяващи и на 90-годишна възраст той продължава да иновира с материали и е толкова обсебен от правенето на изкуство, както в деня, в който влезе в академията.

Умира на 29 декември 2021 г. в Потъкет, Роуд Айлънд, САЩ. На страницата му във фейсбук намираме редове на български: : „Напусна ни скулпторът Михаил Симеонов.

Дълго криволичещо пътуване, изпълнено с упорита работа и препятствия, приключи, но приключението продължава към тайните на вечността…“

Илия Алексиев. Кой е той?

На два пъти Михаил Симеонов споменава за нещо, което на повечето читатели няма да бъде ясно – някаква гемия. Този „морски“ съд, наречен „кораба „Йълдъз“ е група на модерно и свободно мислещи върху изкуството студенти от Академията, както и няколко техни приятели извън нея.  „Гемията е Ничето (така му викахме близките!) – първият и последен капитан на кораба „Йълдъз“ в морето от простащина. Екипажът се състоеше от помощник-капитана Илия Алексиев (скулптор, самоуби се!), боцмана Георги Баев-Джурлата (живописец, главно бургазлия!) и единствената жена на борда Веса Василева, защото другите жени бяха в „трюма“!

Твърдят, че е имало стажанти и преди мен – но от 1956 г. аз бях „юнгата“ на кораба!

Впоследствие го потопихме… Без излишна врява като за „Титаник“!“ – пише Сашо Бешков. И добавя: „В 1959 г. качих на „борда“ Цветан Боров (впоследствие Todorov). Той бързо свикна с дисциплината, дори накрая така се пропи, че се уплаших да не изпусне трена за Париж…“ Мислех да цитирам пасажа без последното излечение, ако самият Цветан Тодоров не бе написал следното: „Мисля, че Сашо Бешков – най-близкият ми приятел по онова време – ме въведе в кръга на Ничето. Бащата на Сашо, Илия Бешков – карикатурист, художник, но също така автор на проникновени текстове – беше преподавал в Художествената академия в София. Сашо се движеше много в средата на бившите възпитаници и почитатели на баща си и ме въведе в нея. Там срещахме артисти като Иван Андонов (който беше и художник), Анани Явашев (брат на Христо), театрали като Леон Даниел, но най-вече художници. Сред тях най-добре познавах Веса Василева (тя рисуваше абстрактна живопис, но се изхранваше като изписваше заглавията на вестникарските статии), Тошко Панайотов – график, и Ничето. (Познатите ми писатели и поети – Иван Теофилов, Христо Фотев – не бяха от тези кръгове.)

Като студенти в Художествената академия тези художници бяха участвали в един групов проект – въображаем кораб – откъдето им останаха прякори: Ничето беше „Капитана”, Илия Алексиев – „Боцмана”, а Веса – „юнгата”. Събирахме се по кафенета, кръчми, клубове, а и нерядко в частни домове. Разполагах с апартамента на родителите ми, които вече не живееха там, и се събирахме често на шише (или няколко шишета) ракия и нещо за хапване: приказки, песни, танци, смях. Една групичка – Ничето, бай Илия, Сашо и аз – разигравахме щурави сценки: импровизирахме пантомими, дегизирахме се. Бай Илия – скулптор, чиито творби май не съм виждал, беше сравнително мълчалив, но с невероятно телесно присъствие. Играеше роли, които си измисляше и ни разсмиваше неудържимо. Ничето пък беше майстор на словото. Говореше с каламбури, правеше неочаквани асоциации, разказваше смешни истории. Имаше повратлив ум, но никога не се налагаше, стоеше по-скоро настрана в ролята на ироничен коментатор. По онова време за мен той бе приятел за масата и за нощите, а какво правеше в ателието си не знаех. Спомням си само една от тогавашните му творби. Показваше с удоволствие – Кукери, декоративна изрезка от линолеум.

През април 1963 г. напуснах тази чудесна компания и заминах за Париж, където трябваше да остана само една година… Нощните приятели от София много ми липсваха. И колко се зарадвах, като научих, че Ничето ще дойде за известно време в Париж! Мисля, че той идва два пъти – през 1965 и 1966 г. Виждахме се често. И тук за рисуване много не говорехме. В Париж той беше като риба във вода, обожаваше града, възползваше се максимално. Спомням си, че няколко пъти ходихме на многолюдните дансинги на тясната уличка Лап зад Бастилията, като дансинга Балажо. Ничето канеше всички свободни дами, танцуваше неуморно, тържествуваше. […]

Двадесет години минаха до следващата ни среща. Може би съм го видял през 1981 г., когато за пръв път се върнах в България след заминаването през 1963 г., но нямам ясен спомен за това. Спомням си обаче за срещата ни през октомври 1986 г., когато бях дошъл в София при семейството. […]

Тогава Ничето не беше особено весел. Освен проблемите със здравето мъчеше го тягостната атмосфера около творците в България. Разказа ми и за самоубийството на бай Илия преди години. Тъй че зад палячовщините, които толкова ни веселяха, зееше пропастта на отчаянието.“

Сред неведомите пътища на паметта, оказва се, че не художниците у нас са съхранили спомени за Илия Алексиев, а наред със Симеонов има дори един световноизвестен философ, литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог.

Изказването на Михаил Симеонов на обсъждането на Общата художествена изложба от 1962 г.

Обсъждането на Общата художествена изложба, посветена на VIII конгрес на БКП се е провело на 25, 26 и 27 февруари 1963 г. Председателствуващият Александър Обретенов: Има думата за изказване другарят Михаил Симеонов.

Михаил Симеонов: Другари, аз ще говоря само за добрата скулптура в изложбата. Моето изказване ще протече при следния начин: най-напред ще направя кратка декларация от шест думи. Сетне ще разгледам тези автори, които на мен ми харесват и ще кажа защо ми харесват. След това ще разкажа една поучителна история и накрая ще завърша с едно стихотворение на Евтошенко. (Силен смях, ръкопляскания и възгласи „Браво!“)

На открито поставения пред всекиго въпрос дали е за или против изложбата като цяло, аз ще кажа, че съм за изложбата като цяло.

Скулптурата днес е проблем безкрайно сериозен, въпреки че в публиката се създава обратното впечатление, когато слушаме скулптори да се изказват за скулптурата. (Общ смях)

Проблемите на скулптурата не са от вчера. Те са много древни.Скулптурата се е родила още в самото начало, когато човекът се е създал, и е невъзможно да се живее без скулптура.[6]

Творби на Михаил Симеонов.

В Общата художествена изложба има няколко твърде хубави скулптурни работи, които досега се пренебрегваха. Към тях беше подходено с едно око и те бяха отхвърлени с някои общи забележки, без да се каже нищо съществено и без да се направи нито един, макар и малък анализ на тези скулптурни произведения.

Ще започна със скулптурата на Величко Минеков.

Величко Минеков е един скулптор, коготно вие всички познавате. Той не случайно работи с черен гранит. Неговите проблеми са интересни. Те изхождат още от началната скулптура. Той се стреми към простотата на формата, към силата на материала. Той се стреми към спецификата на скулптурата като изкуство. В неговите работи се чувства едно развитие. Ако вие вземете предвид тази фигура, която той изложи на миналата изложба – „Легналата“ – и последните тези две фигури, които сега са поставени в градината пред изложбата, ще видите, че тъкмо това е неговото верую  – че няма жива или мъртва природа, а че всичко е движение на материята. И тъкмо това негово верую го довежда до един логически завършек.

Пътят на Величко Минеков е опасен, но той е умен и съвестен художник и той знае докъде и кога да спре и на каква да се облегне.

Друга хубава работа в изложбата е на Стефана Бояджиева. Нейните пластични проблеми са други, но никой досега не разглежда тази художничка–скулпторка. В нейното развитие. Ако ние вземем предвид нейната фигура „Жажда“, която беше изложена на Младежката изложба, а след това се спрем на онази малка прелестна група „Майчинство“, която беше от гипс, и минем през нейните фигурки „Кооператорки“ и „Момичето със слънчогледа“, ние ще видим, че пред нас стои една последователна, умна художничка, която знае какво прави. Тя обладава силно чувство за пластичност, а пластичността е основа на скулптурата. Нейните фигури са действени. В тях се вижда едно тънко чувство, особено свързано с нейната композиция, която седи в салона на улица „Раковска“. Тази композиция се казва „Кооператорки“.

Не може да не се отбележи и друга малка фигурка, която е поставена в изложбата и която досега никой не отбеляза. Това е фигурката на Вачко Вачков. Става дума за седналата фигура. В нея е поставен един много особен проблем  – философският проблем за жената. Там се разрешава същата тема, която минава през древността – проблемът за седящите жени. Тази тема е разработена от Майол в неговата „Помона“. Тази тема разработва и Фунев в неговата „Ева“, която стои пред Националната художествена галерия.

Обаче във фигурата на Вачков има някои моменти, които са много интересни. В тази скулптура личи една тънка пластичност, с която е направена фигурата, от нея се излъчва едно чувство за мярка, както личат и деликатни обеми. Личи също така и това, че тази диференцирана глава скулпторът я оставя безизразна.

Защо той я е оставил безизразна? Не защото той не може да я направи изразна, а нарочно той я оставя безизразна с ясното съзнание, че това е най-важното в тази фигурка. (Оживление)

Другият млад автор, когото аз много ценя, това е Александър Дяков[7]. Вие всички знаете неговата хубава фигура, която беше изложена на Младежката изложба. Това беше една великолепна фигура, която възвеличаваше трудовия човек. В нея се чувстват египетски влияния, и там е неговата сила, защото той е успял да постигне известната древна монументалност, позната от египетските фигури, които потискат живия човек като е могъл да изведе тази монументалност и да я използва за своите нужди.

Фигурата на Дяков „Копачът“ в настоящата Обща художествена изложба притежава много ценни, пластични достойнства. Разбира се, тази фигура няма качествата на първата фигура на Дяков, но за това не е виновен той, защото първата фигура е минала през двегодишни комисии от страна на Столичния градски народен съвет. И все пак в нея има прелестни неща. Тя твърде добре стои. Тя е изградена с много силно професионално майсторство. В нея има едни много пластични, особено по корема на тялото, особено в раменете, за сметка на една окастреност на формата, която е допусната не по негова вина.

Има една твърде интересно глава в тази художествена изложба – това е главата от Димитър Войнов. Тази глава от Димитър Войнов, както и главата от Секул Крумов в настоящата художествена изложба са примери за поставянето на един и същ проблем – проблема на портрета. И двете глави са твърде сполучливи и същевременно са твърде различни неща.

В тази глава на Димитър Войнов се инспирира да направи един портрет, като открива в модела си етруски черти.Забележете, че неговата глава има едни разширени очи, че от нея струи един сложен женски израз, предаден с една великолепна пластика. Всичко това прави от тази глава едно сериозно постижение. Това е неговото най-добро постижение. И тази глава, според мен, трябва да получи достойна оценка.

Главата на Секул Крумов третира проблема за портретуването на трудовия човек. И той успява да постигне този проблем в съпоставката на бронзовата глава с червения камък отдолу, като камъкът не е добре оформен, за да се намери една художническа правдива връзка.

Тази глава от Секул Крумов е изградена с много солидно и много силно чувство за мярка. Тя е построена така, че да въздейства и да завладява и най-обикновения зрител- Това е нейното достойнство.

Фигурата на Малакчиев предизвика толкова много спорове. Според мене, тя е една много добра фигура. Малакчиев е един много млад и рядко талантлив скулптор. Може би повечето от нас не го познават, но това е един извънредно всеотдаен човек, че да се говори за него с такъв език и да се класира така неговата работа, както стори това Божков, е неправилно. Неговата фигура „Пълнолетие“ засяга една тема, която не е измислена от него. Тази тема преминава още през „Бронзовия век“ на Роден, но в тази фигура на Малакчиев същата тема е осмислена по един съвършено нов начин. Не е лесно да се направи фигура на темата „Пълнолетие“. Малакчиев притежава остро око на художник . той има твърде много здрави професионални навици и знания. В неговата пластика се чувства една тънка интелектуалност.  Да се преценява цялата тази скулптурна работа като суха, като изсушена, е неправилно, защото тъкмо това е характерното отношение на скулптора към творчеството. Той не се занимава с даването на ефектни неща.

Фигурата на професор Любомир Далчев „Бунт“, която повдигна толкова много спорове, също така заслужава голямо внимание и аз искам да се изкажа за нея. Но преди това аз искам да кажа, че аз се гордея, че съм ученик на професор Любомир Далчев. Той ме е учил и е учил не само мен, но и много други. И професор Далчев отдавна трябваше да бъде народен художник, защото и в нашето съзнание той е такъв, въпреки че не е удостоен даже и със званието „Заслужил художник“. (Продължителни ръкопляскания)

Михаил Симеонов в ателието си 2021 г.

Фигурата на професор Любомир Далчев „Бунт“ е твърде интересна. Лично на мен тя не ми допада, защото аз вече се ориентирам към други неща в скулптурата, но професор Далчев преди да бъде обруган и наруган  за тази негова фигура, трябва да бъде разбран и върху неговата творба  трябва  добре да се помисли. Като че ли всички забравиха, че тъкмо професор Любомир  Далчев е направил скулптурните групи в Софийската съдебна палата, както и „Христос и самарянката“, паметника в Русе, моста „Под игото“ в Габрово, паметника в Коларовград – ако почнем да изброяваме неговите творби, това ще трае до утре. Според мен, той може да си прави каквото си иска, защото е художник смел и умен и защото много добре знае какво прави.

Ние не можем и не трябва да съдим така леко, така лесно за една скулптурна творба като „Бунт“, без да имаме предвид целокупното творчество на професор Любомир Далчев, което дава една много ясна представа за неговата творческа зрялост.

Тодор Мандов: Кажи нещо конкретно за тази негова работа – за „Бунт“. Ние другите му работи ги знаем много добре.

Михаил Симеонов: Понеже другарят Мандов  ме предизвика, ще кажа. (Смях)

Михаил Симеонов: Добре, тази работа на професор Любомир Далчев „Бунт“ е изградена също така и преди всичко с един великолепно ясен емоционален силует.  (Бурни ръкопляскания) В нея има такава голяма простота, която на пръв поглед изглежда лесна за постигане, а тов е простотата, която професор Любомир Далчев е изградил със своето голямо знание. И той е изградил така тази фигура, защото е имал ясното съзнание, че така трябва да бъде изградена. И това е негово право. (Ръкопляскания и възгласи „Браво!“)

Всички недостатъци, които Мандов намери в тази фигура на професор Любомир Далчев, като между другото каза, че тя прилича на неандерталски човек, не съществуват и тези бележки са неправилни. Те бяха и твърде остри. Аз даже се учудих като прочетох тази преценка на Мандов за фигурата на професор Далчев. А тази фигура още не е изпълнена в някакъв материал. Ако тя се превърне в камък, тя ще добие съвсем друга стойност.

И всичките тези неща, които виждаме в тази фигура на професор Далчев, това нарязване на фигурата на пръстени, така както е направено, за сметка на въжетата и този силен израз, и тази здрава стъпка на фигурата, това са много ценни неща, които ние не можем да пренебрегваме по един такъв лек начин.

Моята задача тук беше не да влизам в спор.

Аз искам да кажа и още нещо. То е, че към младите художници, понеже те съществуват, трябва да се подхожда с повече внимание.Да се обругават те и да им се преписват всякакви недостатъци, това е работа лесна, но не трябва да се забравя, че младите художници са децата на революцията у нас. И ако вие от по-възрастните поколения направихте навремето революцията, вие не трябва да забравяте, че ние сме живели в тази революционна обстановка, и че за нас всичко това, което ставаше и което става и сега, е вече наша плът и кръв. И вие трябва да знаете, че вие сте ни възпитали, за да бъдем такива.

По този повод искам да ви разправя една малка история. Историята е съвсем кратка. Преди това искам да направя една уговорка – че около Общата художествена изложба се вдигна твърде голям и твърде лош шум. Това много прилича на един пожар в Народното събрание.

Творби на Михаил Симеонов в ателието му.

Преди около един месец в Народното събрание става пожар. Запалва се един кабел между гипсовия таван, обаче вместо хората да се качат на тавана и с един нож да прережат запаления кабел, като го покрият с пясък за да не гори, те затварят двете железни врати и пожарът продължава да се разгаря между тези две врати. Или пък трябваше да хвърлят върху запалените кабели малко вода. Била извикана пожарната команда. Тя пристигнала и започнала да „превзема“  Народното събрание, като започва да гаси пожара отвън. Започва обливане с вода в големи количества. Пожарнкарите употребяват пики, като че ли има да се борят с някакъв много страшен враг. Водят с всички средства борбата, заливат безогледно с вода и правят всичко, без оглед на отва, че пожарът може да се загаси много по-просто. И разбира се, биват повредени значителни плоскости. Сега там тези плоскости се пребоядисват.

Но когато дошла пожарната команда и започнала така да работи, ония хора, които са работили по ремонта на Народното събрание, се изправили пред пожарния командир и му казали: Спрате, бе, недейте хвърля толкова вода. А той им отговорил: докато има искри, ще заливам с вода! (Силен смях, бурни ръкопляскания и възгласи „Браво!“)

А по същото време в квартал Хаджи Димитър изгоря един завод, защото нямал пожарникари, които да помогнат! (Смях)

Същата вечер радио Лондон съобщило, че група български въстаници превзели Народното събрание. (Общ много силен смях)

Няма да ви чета цялото стихотворение на Евтушенко, защото е дълго, но ще ви прочета само един откъс от него, който най-много ми хареса, и който ми се струва, че за аншия случай е много подходящ. Това стихотворение е озаглавено „Напред, момчета!“.

……………………………………………….

Напред, но знайте възрастни ще станете

ще отречете грешки и игри,

ще бъдете и тиги, и добри,

и вашата жестокост ще престане.

Момчета други, дръзки, властни,

ще дойдат стиснали десници влажни,

задъхани от смъртоностна слабост,

ще се нахвърлят върху вашите слабости тогаз,

предсказвам аз:

ще страдате и някой може даже да ръмжи,

но намерете мъжество пред младите да кажете,

макар да ви тежи:

напред, момчета!  (Бурни и продължителни ръкопляскания и възгласи „Браво!“)

Архитектът Иван Татаров

Човекът, който подпомага напускането на Михаил Симеонов е забележителният архитект Иван Татаров, който с Александър Баров, Иван Иванчев, Дончо Владишки проектират зала „Универсиада“, с  Дончо Владишки – „Фестивална“, с Лазаров и Иванчев  театъра в Карлово и мн. други.

Няколко думи още

Още от преди гимназията знаех, че е напуснал България. Тези няколко души, творци, които го бяха направили, бяха споделяни между хората активно, дори без значение на възраста. Защото да минаваш примерно край паметник, чийто създател е невъзвръщенец, бе сред фактите разбутващи равновесието на добрия ред. Брат ми, имам този спомен, ми каза –  скулпторът на паметника на Паисий  избягал… И все малко като на пръсти се минаваше оттам – ще го махнат ли, може би ще го изнесат нанякъде…

Последният ни контакт е бил на 8.11.21 г., В 14:12 ч.съм му изпратил:“Господин Симеонов, честит имен ден!! От все сърце Ви желая здраве и дълъг живот, да ни възхищавате и респектирате с направеното от Вас! И ми е отговорил в 18:11 ч. „Благодаря, драги Калинов.“

Калинов или Калин, все тая. Другото остава по-ценното…

* Заб. Текстът е фрагмент от продължението  на втора част на книгата ми „Неосъщественият музей“,чиято първа част бе издадена от изд. Български бестселър“ през 2019 г.)

* Заб. Всички снимки са от страницата на художника във Фейсбук.

© Калин Николов

Бележки:

[1] На 27 декември 1961 г. и на 11 и 18 януари 1962 г. в големия салон на БАН  е проведено открито партийно събрание на Съюза на българските художници. Михаил Симеонов е взел думата също и цитираният момент е от там.

[2] https://www.collectorsweekly.com/stories/65547-mihail-simeonov-print-bulgaria-1929-un

[3] Училището в Тунис е художествено течение на тунизийската живопис, което е организирано след Втората световна война от някои тунизийски и френски художници, Това художествено течение е комбинация от теми на популярно вдъхновение и идеализиран образ на реалността. Художниците споделят определена идея за обща културна принадлежност и допринасят за изкуство, което е предназначено да бъде автентично тунизийско, като подчертава многостранното наследство на традиционната популярна култура на Тунис. Впоследствие, към края на 50-те години, нонконформисти и бунтовни тунизийски художници не участват в това следвоенно художествено движение и се развиват към нови художествени тенденции.

[4] Не споменах, че Михаил е името, с което показва творбите си в САЩ и другаде.

[5] https://www.collectorsweekly.com/stories/65547-mihail-simeonov-print-bulgaria-1929-un

[6] В курсив поставям непубликуваните, съкратени  моменти от изказването му, поместени в списание „Изкуство“, бр. 3, 1963 г. стр. 65-67. Неотбелязани в списанието са също така  реакциите на публиката.

[7] В писмения запис на обсъждането погрешно е написано навсякъде вместо Дяков, името на Александър Денков.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.