100 г. от появата на първия литературен вестник в света
проф. Ал. Балабанов: Развигора…
(За рождението на литературния вестник )
През моря и през планини късно през 1919 година едва успях жив да се завърна в България.
Втората катастрофа ни бе съвсем принизила, унизила ни бе, обездушила ни бе…
Какви ли не окупационни войски не шареха из улиците на София, от белите и от черните материци!…
Учени, поети, писатели, художници, музиканти, скулптори, хората на науките и на изкуствата, свили се в себе си, никой не пита за тях, пък и те едва питат за някого, животът не намираше в себе си място и за нас…
„Пресата“ ни поради липса на хартия и на работници ли бе или поради някоя друга липса пускаше някакви вестници по на две страници, по които едва се налепваха най-новите новини от чужбина или от нас, и все и само политически. Нямаше колони за литература, за изкуства и наука и за други такива маловажни неща.
Тук-там само в някой „по-голям“ вестник ще се яви някой фейлетон или някоя критика и ще млъкне без ехо…
Страдахме всички. Също и аз. Най-много за това, че човек не може и не бива да живее само за хляба и само от хляб…
И исках да направя и аз нещо ново, нещо съвсем наше, не по терка на чуждите култури, а нещо съвсем наше и за нас.
Защо да има само политически и не знам още какви вестници, а да няма ни един литературен? Под „литература“ аз разбирам, разбирах и тогава, всичките изкуства.
И вървя, и вървя и си мисля. Зимата ми мина в такива размишления. Пък и времето беше тежко, много тежко за всички ни.
Главно е, не бях сигурен дали ще имам сили да се жертвувам за такава несигурна и небивала работа.
Но нали трябва някой един да почне!
Често загатвах на приятели какво ми се върти в ума.
Аз си живеех винаги с моите студенти, с тях се разхождах, с тях се радвах и се карах; правех им дружества за общуване, както бе например чудно хубавото незабравимо наше дружество „Бяло море“ със своите беломорци и беломорки…
И един ден на двама от беломорците, понеже ми се виждаха чалъшкън момченца, именно на Д. Б. Митов и на Тодор Тодоров (после Боров!) казах мисълта си.
Казах им – и така си и остана у мене моето казване. Но у тях то тъй зачовърка, не ме оставяха на мира. Хайде, та хайде! Просто почнах да ги избягвам. Сякаш някаква полица им бях подписал. Хайде, та хайде!… Пък и брат ми Никола Балабанов, артистът, и той бодеше със своя остен…
Даже те намерили и кой да го издава! И ме заведоха на улица „Марин Дринов“, гдето си живея мирно и тихо и сега, заведоха ме при един издател – учител Бръчков с издателство, наричано Всеобща библиотека „Просвета“…
С това издателство нищо не стана. Пък и кой луд ли ще се залавя с такава несигурна работа на двама- трима младежи и на един още по-младеж професор?
Но Боров и Митов все ме човъркат ли човъркат. Хайде, та хайде! А брат ми: „Ти даде дума“ – казва…
– Добре. Хайде! Ама чувате ли, истинско хайде! Ще работим, ще работите, ще работят, ще скланяме глагола в единствено и в множествено число… Да не бъде само в единствено. Ще бъда жесток, да знаете.
Най-много ми даде кураж Елин Пелин. Знам си го скептик. А пък тука, тука и той станал оптимист и се запалил. Щом е така – хайде!
Няма нужда ог издателство. Ние сами. Ние сами. Ние сами.
Посъветвахме се за името на тоя пръв литературен вестник.
Елин Пелин препоръчвате около десетина имена. Най ми харесваше неговото „Богомил“. Но току внезапно извиках:
– Нека бъде от моего псевдоиме и от щипския ми вятър Развигора, вятърът, който развива гората през април! Нали и ние ще се занимаваме с ветрища!
Елин Пелин моментално одобри „Развигора“. Но решихме да се казва не „Развигора“, а така „Развúгор“, някак си по-мъжествено ни се виждаше това, но с ударение на и-то…
Издадох позиви да обясня на света що значи литературен вестник, литературен лист. Митов, Боров, Елин Пелин и аз отговаряхме на всички запитвания. Ще излиза от Нова година, от Новата 1921 година, от януари.
С молби, с увещания намерихме една печатничка да ни приюти. Именно печатница „Просвещение“ на ул. „Левски“ 16, срещу общината. Свряхме се в един таван. Там ходехме само наведени. Но от време на време се чуе някое „ох!“ Тодор си чукнал главата в тавана. Нека, отговарях като ехо, да се свестявате… То не е лошо, това чукане.
– Слушайте сега, момчета:
Ще има уводна статия на тема „Нашите задачи“. Аз ще я напиша. Ще има от Елин Пелин една много белялия статия, която ще бъде сензацията. Истина, целият „Развигор“ ще бъде подлисгник по мярката на другите вестници. Но за да не полудеят така изненадани читателите ни, ще сложим и подлистник. Константин Щъркелов, който ни ръкопляска на мисълта за литературен лист, е написал „Профилът“. А пък аз едно диалогче „Сеячите“, разходка край Искъра. А тъй също една сцена в стихове от Аристофановите „Птици“ – преведох и я избрах тъкмо за поезията и за изкуствата… Михаил Арнаудов ми даде за Ламартина статия. Поради сто години от съзерцанията му. Людмил Стоянов е написал статия за преведените на български от Г. Михайлов „Поеми на Едгар По“. Ето ми и статия от Венелин Ганев за Бетховен, поради сто и петдесет години от рождението му. Ето и статията за музика от мерения от мен с европейски мащаб музикален критик Иван Камбуров под заглавие „Симфонически концерти“.
А другото ще бъде хроника, също тъй както я има във всички вестници. Но ние ще го наречем „Бележки“. В другите броеве ще наредим и един отдел под рубриката „Книги“. Внимавай, Тодоре, ти ще опъваш тука, аз ти знам очите във време на лекции как светват те, щом чуеш да заговоря за някоя дълбока и силна книга и ви я покажа…
Тия бележки (хроника) – те не са готови и не трябва да бъдат готови. Те се ядат само пресни. Ще тръгнете още сега да ги намерите.
Но в първата аз ще обясня що значи „Развигор“, защото като ефект от позивите ни дойдоха много писмени запитвания от цяла България.
Първият брой е вече набран, свързва се на страници. Уча двамата си млади помощници как се свързва вестник, термините на печатането и пр., и пр. Разбира се, те сега всичко това знаят сто пъти по-хубаво от мене, но тогава не знаеха нищо – учех ги да станат първи и в тая област. И да редактират, и да печатат.
Вече вестникът е на машината. Ревизия! Ревизираха го под мое внимание.
– Вижте, господин Балабанов, г. Ив. Вазов стои на прага на печатницата и се оглежда. Дири някого или нещо.
Веднага се блъснах в тавана и слезнах при Вазова.
– Ха, Балабанов, Вас диря. Получих позива Ви, чух за Вашия Развигор. Литературен лист или вестник. Какво ще бъде това? Не ме свърта вкъщи, искам да зная, искам аз пръв да узная, много ме вълнува тая мисъл.
– Заповедайте вътре в печатницата.
И му показах всичко. Не се е радвало никое дете на коледния си подарък, както се радваше той…
– Ще чакам първия екземпляр, ще го почакам! Браво!
Няма къде да го сложим да седне, но той сам седна на едно сандъче около машината…
– Ето Ви първия брой, първия екземпляр. Разчитаме на Вашето снизхождение. Никой с нищо не ни е помогнал. На наши средства. Кой знае какво ни чака!
А той разглеждаше нетърпеливо съдържанието, измаца се от прясното мастило и възклицаваше ободрителни за нас неща.
– Ще стана редовен сътрудник!
И стана, както може да се види от съдържанието на другите броеве до смъртта му.
Ето ги вестникарчетата като пчели се набраха в тесния двор, нещо като 5 януари, излезе вестникът с дата 6 януари 1921 г. Но по подражание на ежедневната преса и ние сложихме дата един или два дена по-рано.
– Елате сега да се измием и да си поотдъхнем и да чакаме съдбата си. Нá, долу там около пощата има една кръчма, там ще отидем.
Тъкмо сме седнали и се бъркаме в джобовете за още нещо, заедно с нашия наивен „администратор“ и добър приятел Теню Радев, свързан от идеята с нас, а не за пари, ето пристига от Куриер, сегашната „Стрела“, една бележка:
– Всичко се разпродаде в един миг. Изкарайте второ издание. Ще ви подкрепим!
И веднага още от първия брой издадохме и второ издание.
И то се разграби като първото…
Сега вече кой като нас! Отвсякъде ни предлагат да вземат изданието на вестника ни. Ние се курулдисвахме и казвахме, че чиновници и слуги не ставаме, ние ще си го издаваме… И пр., и пр. горди мисли, които отпосле ми струваха доста скъпо…
Споменах само тъй за куриоз съдържанието на първия брой. Но не е зле да кажа нещо, в някои от работите какво се казва.
Елин Пелин пише в „Защо не ми се ходи в Народния театър“:
„… От няколко време насам за пишущите братя и за по-интелигентните среди, за хората, които имат необходима нужда да отидат в театъра, Народният театър е станал чужд. Интимната връзка, която би трябвало да свързва тия хора, не съществува. Духовният облик на тая голяма сграда е угаснал. Някаква фатална метла като че ли е избърсала лъчите му и той стои сух, безжизнен скелет без светлина и без топлина. Живота, който се усеща в него, е чужд, това е живота на червеите, които дояждат тлъстия безжизнен труп…“
Щъркелов рисува снежинките в писанието си „Профилът“, като казва, че те били цветът на вишните, който прецъфтява…
В „Сеячите“ казвам аз, между другото, като се обръщам към въображаемата си съпътница в разходката край Искъра:
„Твоите бурени, търнаци и диви гори е носело духанието на вятъра, а моите равни и прави ниви, моите угледни градини – пак вятърът и духът на времето, но чрез своите хора. Нали помниш, ти сама ми казваше, чела си някъде, че и вятърът и духът на времето хвърлят с еднакво силен замах семената…
А тя отговаря:
– Да, семената на идеите…“
Венелин Ганев в статията си за Бетховена пише:
„Като компонист Бетховен има строго очертана артистична индивидуалност. Той е тоновият певец на идейното в неговите духовни преживявания…“
Людмил Стоянов в своята наистина гореща и дълбока по идеи статия пише за поезията на Едгар По…:
„Наистина, една поезия на недоловимото, една безумна драма между четири стени, една трагедия от чистота, от безумие, от скръб и звездна музика: душата на Едгар По…“
Бележката ми за Развигор:
„Югът разтопи вече снеговете, размръзна реки и потоци. Зимата си отиде. Но още не е пролет. Черна е гората, заключени са пазвите на пъпките. Топло и дълго ги грее сега слънцето, но то само не може да ги разтвори, то би ги изсушило, би ги убило.“
„Настава тревожно затишие в гората. Нищо отникъде не се обажда. Чуват се само как пляскат и съскат по ланшната шума капките от сълзите на клоните…“
„Току внезапно трепнат върховете на дървесата, залюлея г сс тънките клонове, заклатят се и по-големите, засвири цялата гора. Иде един благ вятър. Духа ден и нощ, ще духа неделя-две… той ще отиде при всяка пъпка, ще ù шъпне да се развие, да се разгори, да се покаже и да не се бои вече от мразове. И пъпките ще усетят по милувките му, по нежния му шепот, че е дошел той, той Развигорът.
Ще му се отворят усмихнати.
Ще се раззеленее гората…“
Така. Но не мога да не припомня някои места от уводната си статия:
„Нашите задачи“.
„Началото на българския свободен живот бе пълно със списания, тоест с органи на изкуствата, на науките, на поезията. Наивни, дребни, несигурни, бледни и плахи бяха тия списания. Главното им занятие бе да превеждат и да превеждат где що найдат в чуждите издания. И такива те се четяха от жадните за просвета наши хора. Те не бяха за критика, за тълкувание, за преглеждане на нашия духовен живот, а си бяха нещо като книжки за прочит.“
„След тях дойдоха други, истински списания, но те пък нямаше на кого да говорят, едва дишаха, раждаха се и умираха, без да ги забележи някой. Даже когато умря сериозното списание „Мисъл“ на Яворов, на Кръстев и на Пенчо Славейков и на П. Ю. Тодоров, никой не го и спомена дори. Само аз написах една бележка, в която се възмущавах от това равнодушие…“
„Политическите вестници, тоест партийните органи, останаха единствените печатни органи. И те станaxa много…“
„Груб се повлече нашият живот пак, сух, безсъдържателен, безцветен, безидеен, без чувства, дребно смешен без хумор, жалко печален без трагедия, с една дума — живот само политически…“
„И едва напоследък (1919–20–21 г.) се явиха списания, някои от които, като „Везни“ например с Гео Милев, поне със своята първа година раздвижиха по разни посоки мисълта в България…
„Но трябва ли нещо вече и в обласпа на духовната култура, което ще може бърже да се намесва, да казва веднага своята дума, тъй както я казват вестниците по своите работи.“
„Ето защо аз се решавам да направя тоя опит с един вестник, който ще се занимава предимно с висшите прояви на живота. С поезията.“
„Не само по форма, но и по смисъл „Развигор“ не иска да бъде списание нито като предишните, нито като сегашните, а само един свободен лист на българската мисъл…“
След огромния успех на първия ни брой готвим втория.
С уводна голяма статия от Николай Райнов „Балканска поезия“.
А поради многобройността на никому ненужни, никнали като гъби списания, веднага тогава Елин Пелин написа остра статия във втория брой, под заглавие „Нашите литературни списания“.
Има във втория брой много интересни и избухливи материали, като „В Блато“ от Борис Зографов, за „Автономията на Народния театър“ от Людмил Стоянов, „Културен преглед“, пак от Людмил Стоянов – друга.
Но най-интересна е статията на Гео Милев в отговор на една моя бележка в първия брой за една актриса.
Гео Милев пише статията си във вид на писмо лично до мене, но за публикуване в „Развигор“.
„Драги Балабанов,
Не ми липсва желание да се отзова на твоята покана да напиша нещо за втория брой на „Развигор“. Ето: и същевременно ще изпълня и другото твое желание – да пише „дори против тебе“…
Това, което искам да напиша, е една критика на първия брой на „Развигор“. Какво ми се харесва и какво не ми се харесва в първия брой на „Развигор“…
Независимо от обективната статия на проф. Арнаудов за Ламартина – добра е и „субективната“ статия на Елин Пелин за Народния театър. Трябваше само да бъде по-обширна и по-жестока. Ще ми бъде драго, ако страниците на „Развигор“ бъдат и за напред открити за една смела борба…
Нека! Нека — продължава Гео Милев и „Развигор“ нададе ужасен сигнал за тревога пред шествието на чандалите, както го давам и аз на друго място, изкуството е в опасност… И т.н.
И така Развигор почна своя страшно жив живот. Пишеха в него и втори, но и първи хора като Иван Вазов и други.
Прочу се по целия свят. От Белград получих първия поздрав от големия професор по руска литература литература Николски, който ми пише, че идеята „которую я затеял“, била първа по рода си в световната литература, и ми стиска крепко ръката – в писмото.
А най-сериозното тогава сръбско списание „Српски Книжевни Гласник“ писа , че това е нещо съвсем ново и оригинално и живо в света.
Сетне се появиха по целия свят литературни списания, но не искам да кажа поради моето, тъй поради самото време…
За това пише Николай Дончев в „Изгрев“ от 5 декември 1946 година, брои 667, в статията си „Един литературен юбилей“:
„Примерът на тоя литературен седмичник (Nouvelles Litteraires), основан през 1922 година… А Развигор излезна с първия брой на шести януари 1921 година и излиза безпрекъснато седем години подред…
„У нас също се явиха литературни седмичници, продължава Николай Дончев, но струва ми се, че Балабановият Развигор предшествува своя френски събрат и е (Развигор) един вид доайенът на литературните вестници.“
Разбира се, за по-нататъшния живот на Развигор, за неговото подновяване като осма година рез 1936 и 37 година има да се кажат много интересни работи с историческо значение за нашата литература и за нашите изкуства, но зова може да бъде задача на една библиографска монография.
Дали сега са пък така нужни литературните вестници? Особено при наличността на такива големи вестници и списания?
Ето и тоя въпрос може да ни занимава някога.
Особено дали литературните вестници пак могат да бъдаг тъй живи и насъщни, както първите?
Не знам… Сигурно ще могат.
© Александър Балабанов. В: Годишник на Българския библиографски институт. 1948 г.
Още по темата: Елин Пелин: Литературният вестник
