Разказ на един свидетел на обесването на Васил Левски
Това лето в с. Панчарево, чух интересния разказна дядо Пешо Танчов, който е присъствувал на обесването на безсмъртния Апостол на свободата. Това, което чух ще предам и на читателя. Преди, обаче, искам да спомена, че бащата на този стар българин е бил близък сподвижник на Васил Левски в Софийския край; по-късно за него ще напиша отделна статия. Ето разказът на дядо Пешо.
Още в 1871 година баща ми ме изпрати в София да се уча на четмо и писмо. Училището ни беше доста големо и прилично здание, намиращо се на днешния площад „Св. Неделя“. Зная, че отпосле тази сграда, при пожар изгоре из основи. В това училище прекарах четири години; тук за първи път познах буквите и чрез писмото в книгите и по думите на учителите навлязох в друг свят когато поробеното отечество е било свободно, имало е свои царе, велики и силни … В детските ни души, тук скъпите ни преподаватели, истински родолюбци и добри българи, се мъчеха тайно и скрито от властта, с риск да бъдат жестоко наказани, да разпалят пламъка на любовта ни към родината и да подклаждат вярата и надеждата за свободни дни…
Една тъмна февруарска сутрин ни събраха в двора на училището. Още не беше се развиделило добре и от прозорците на схлупените софийски къщи надничаше бледа светлина. Низ черното небе прелитаха палави светлинки.
В това тъмно февруарско утро щеха да бесят великия български революционер Васил Левски. Турската власт беше наредила да присъстват всички софийски училища. Рано сутринта, начело с учителите си ние се запътихме към бесилката. Пъстра верига деца криволичеше из калдъръмените улици. Кални локви, застояла вода, леко замръзнали, заприщваха друма. Тънката ледена кора, пръщеше под грубите обуща на върволицата ученици…
Най-сетне стигнахме до бесилката.
На изток небето бавно посивяваше. Дрезгава светлина плуваше към злокобното место. Тук се бе събрала разнолика тълпа: селяни от околните села, занаятчии, търговци, граждани на София, жени, деца… Наредени в безкрайни редици, на една страна беха и учениците на софийските училища. Имаше деца от турското, еврейското и българското училище. Тая тълпа от хора бе заградена от обръч турски жандарми. Гробно мълчание покриваше лобното място на един голем българин. Зората постепенно изплуваше. Беше се развиделило. Но денят беше мрачен и сив.
На днешното место на храма „Ал. Невски“, се намираше турска казарма. Наоколо нямаше никакви постройки. Само полета от треви и бурени. В пепелявото небе се очертаваха гредите на бесилката. На нея висеше тялото на Левски. Беше облечен в груби самочерни (това е естествения цвет на овчата вълна: по-скоро тъмно-кафяв) дрехи. На нозете си имаше бели вълнени чорапи; обуща немаше. Върху гърдите му бе закачен лист бела хартия, на който бе написана присъдата на турски, еврейски и български. Главата на Апостола обронена и наведена на една страна. Така че от мястото, където бяхме, ясно виждахме лявата половина на черепа му, дето точно под ухото зееше прясна рана.
Левски беше мъртъв.
Ние пристигнахме десетина минути след обесването. Тогава учителите ни излезоха пред нас и ни държаха дълги речи. В тех те ни казаха, че всеки, който се дигне против султана и държавата, го очаква същата участ… Като гледах и чувах как нашите учители ни говореха, сякаш чувствувах усилието, което те правеха, за да казват тези жестоки и страшни думи. По тези, заповедани от властта речи, великият революционер бе показан като върл разбойник… Пред нас висеше мъртвото тело на Левски. И колкото малки да бехме, 13 – 14 годишни, но душите ни беха сломени и потресени, сърдцата ни беха замрели от смут и покруса. И детските юмручета се свиваха до болка, искащи отплата и възмездие…
Спомням си с радост, когато после нашите добри учители, в клас, се мъчеха да ни обяснят делото и живота на Левски. Tе говореха тихо, неспокойно. Даже и стените имаха уши. Страхът от наказание беше голем. Но тези родолюбци, непобояли се от смъртта, ни учеха на истина и вливаха светлина у робските ни души… След такива часове в нашите сърдца бе некак топло; в тех витаеше духа на Левски твърд и непоколебим…
Но сега думите на заповеданите речи ни шибаха по лицето, като с камшик. Очите ни беха наболели за сълзи… Горчиво преглъщахме тежките слова…
Той сетне се свърши. Тълпата започна да си разотива… Завале силен снег. Ветърът свирепо виеше.
В душите ни бе пусто и студено.
Владимир Торнев
