В съставителската си практика държа на личния почерк и на творческата индивидуалност
Разговор с проф. д-р Сава Василев, съставител в различни поредици на издателство „Слово”
Малина Димитрова: В повечето случаи съставителството се смята за механична дейност. Ти съгласен ли си с тази теза?
проф. д-р Сава Василев: Има издания, при които възможностите на съставителя са силно ограничени и е задължен да следва някакъв модел, за да отговори на предварително зададените параметри в проекта. Но дори тогава има място за налагането на собствена визия – само и единствено, ако се концепира в полза на диалога с читателя и не се изневерява на съдържанието. В съставителската си практика имам над 60 издания, при това разнородни като съдържание, жанр, вид литература – от поетически антологии и авторски книги (проза, поезия), през критически поредици и научни сборници, до литературна периодика и справочници. Не си спомням случай, при който да съм реагирал автоматично, подчинявайки се на стереотип. Тъкмо обратното, представял съм си, че е въпрос на личен почерк – че мога да реализирам и свой, творчески замисъл. Обратното би означавало да изпразним от смисъл ролята на съставителя.
Малина Димитрова: Като съставител на определени томчета в „Малка ученическа библиотека” и като водещ поредицата „Литературни кръгове и издания” ще разкажеш ли за разликите в отговорностите?
проф. д-р Сава Василев: За „Малка ученическа библиотека”
Двете поредици са много различни, макар да иде реч за литература, при това българска, и за класически автори – в случая с „Малка ученическа библиотека” в основата са художествени текстове, а в „Литературни кръгове и издания” – критически.
В първата библиотека съм участвал редово, както повечето от колегите ми, там вече имаше водещ редактор. Всеки съставител имаше възможност да решава как да състави томчето, за което му бе гласувано доверие. „Малка ученическа библиотека” излезе в две версии – първата, едноцветна, стигна милионен тираж, струва ми се, и приключи около новото хилядолетие. Втората бе с разноцветни корици, отново типово оформена, но като съдържание се различаваше от първата най-вече с добавения раздел критически текстове. Именно там всеки от съставителите имаше възможност да представи собствена гледна точка, подбирайки актуална критическа информация. Можеха да влязат изследвания с доказана стойност от по-близкото и по-далечното минало, както и статии от най-ново време. При мен се получиха няколко интересни ситуации. При първия вариант на поредицата драмата между двете световни войни бе представена в лицето на Рачо Стоянов („Майстори”) и Ст. Л. Костов („Големанов”), всеки автор и текст в отделно томче, снабдено с предговор и съпътстващи текстове. Във втория вариант на поредицата бе добавен раздел с критически статии. Съставителят решаваше от какъв вид ще бъде предговорът – личен авторски текст, представящ цялостно творчеството на писателя, заедно с публикуваната книга (творба) – така се пишат един вид традиционни въведения, стремящи се да дадат на читателя колкото е възможно по-голяма информация, или ще заложи на авторовата поетика, в частност на въпросното произведение, защо не критическата му история, да не говорим за по-сериозни сюжети, свързани с творческата драма, рецептивните превратности и т.н. Затова на първо място поставям стратегиите, свързани с предговора. Преди това обаче трябва да се реши проблемът с представянето на авторовото творчество. Когато става дума за драма, за повест, роман – всичко е ясно. Но когато трябва да се състави антология, да се избере и подреди най-представителното според съставителя, вариантите и отговорностите са много. Когато става дума за проза – може да се използва готова структура, ако се издава сборник с разкази, тук авторовата воля и редакции са задължаващи. Не можете, разбира се, да пренареждате книгата „Вечери в Антимовския хан” с двете й основни групи разкази или цикъла „Под манастирската лоза”. Но има случаи, когато антологичната подборка става дело на съставителя – той трябва да групира разказите, стихотворенията, да реши дали ще възприеме като водещ хронологичния, рубрикалния, тематичния, стиловия принцип, или нещо друго.
Макар в „Малка ученическа библиотека” да се отстоява обща типологи, прави впечатление, че някои от томчетата са снабдени с кратка животопис, други с кратка библиография и т.н. В едни от случаите критическите интерпретации са внушителен раздел, в други тази част е по-скромно представена. По обясними причини не навсякъде се прибягва до речник.
Ето как подходих при събирането на „Мастори” и „Големанов” в едно томче при втората версия на „Малка ученическа библиотека”. Разбира се, за всеки от двамата автори вече имаше написан предговор, който е обичайно да претърпи някаква редакция. Сам по себе си той би бил достатъчен. Вместо това реших да напиша общ предговор, отговарящ буквално на заглавието на томчето „Българската драма между двете световни войни”. Той щеше да бъде в услуга и на учениците (студентите), защото ще представя въобще драмата през периода. Една неразточителна, но достатъчно панорамна картина на този жанр между войните. Напълно съзнателно поставих акцент върху драмите на Й. Йовков и така на практика бяха визирани по-обстоятелствено не двама, а трима драматурзи… По този начин структурата на книгата придоби следния вид: общ предговор, след който не би било много оправдано да се добави предгвора за „Майстори” (текстът наистина е предговарящ в предходната версия със самостоятелните книжки), поради което текстът за тази драма се превърна в следговор, след него идват останалите съпътстващи текстове („Из биографията на пиесата и героите”, „Критици за пиесата”, „Препоръчителна библиография”, „Речник”); следва вторият автор и неговата пиеса – текстът на „Големанов”, предговарящият текст в ролята на следговор и отново съпътстващите текстове („Малко тъжна предистория за една комедия”, „За раждането на пиесата и типологията на героя”, „Още за „Големанов” и автора от критиците”, „Препоръчителна библиография”).
Видно от приведеното съдържание, съставителството е подчинено на промените в поредицата (обединяването на автори в един том, въвеждането на раздел за критическа рецепция и др.), но заедно с това във волята на съставителя е да реши какъв да бъде обемът и съдържанието на съпътстващите текстове – дали сам ще напише някои от тях, какъвто е горепосоченият случай, или изцяло ще се довери на чужди текстове, дали ще постави нарочен текст, свързан с написването и битуването на пиесата (в този случай), с последващите издания и т.н. Разбира се, тук всеки случай трябва да се решава индивидуално. И именно тогава се проявява ролята на съставителя.
Още един пример с антологията на Вапцаров (Никала Вапцаров. Поезия). Привидно всичко в книгата е в рамките на стандарта. Но не съвсем. Има предговор, следва поетическа антология на Вапцаров, после за пръв път в ученическа библиотека се печатат две статии на Вапцаров, следват „Съвременни интерпретации” и „Приложение” („Кратък животопис”, „Препоръчителна библиография”). За познавачите обаче трябва да се хвърли на очи, още с разтварянето на томчето, едно сериозно различие в съставянето на Вапцаровата антология. Като цяло тя следва даденостите: на първо място съдържанието на „Моторни песни”, след това група стихотворения с общо заглавие „Антология”, които съставителят би могъл да композира, но не това е най-важното. В изданието, което подготвих, се тръгва отзад напред – на първо място са поставени двете предсмъртни стихотворения „Борбата е безмилостно жестока” и „Прощално”. Това решение не е случайно. То кореспондира с критическата идея, заложена в предговора и в други мои текстове, че Вапцаров може и трябва да бъде прочетен отзад напред – първо с двете предсмъртни стихотворения, които по своему препрочитат и репликират цялото му творчество и верую, и тогава останалите. Заради миговете на прозренчество. И не само… За съжаление малцина забелязаха и разбраха този съставителски ход. Въпрос на внимание и прецизност. Дори Михаил Неделчев, който посвети специален текст на Вапцаровите издания в годините на демокрацията, споменава въпросното издание на «Слово», но не забелязва съставителския ход. Обърнах му внимание в личен разговор и той се удиви, защото се оказа, че тъкмо такъв жест е очаквал.
За „Литературни кръгове и издания”
Що се отнася до „Литературни кръгове и издания”, там „кухнята” е много интересна. Тъй като идеята за поредицата бе моя, трябваше да се нагърбя и с отговорността на водещия редактор. Бях старши асистент, което ме поставяше в по-особено положение спрямо някои от съставителите. Замисълът датираше отдавна, още докато бях във Варна, преди идването ми във Великотърновския университет. Спомням си, че споделих идеята си с Панко Анчев, бивш главен редактор, после директор на държавното издателство „Георги Бакалов”, който след промените бе направил собствено издателство. Мисля, че не успяхме да си изясним добре концепцията – той изглежда си представяше нещо от типа на историческа естетика в български вариант, а може би не бе сигурен и в пазарния успех.
Едва след първото ми окопитване във В. Търново и университета, след първите работни срещи и по-сериозни отношения със собствениците на изключително проспориращото по онова време издателство „Слово”, се осмелих да предложа и на тях същата идея. Вероятно и у мен тя вече е била по-избистрена. Радостното е, че ме разбраха или в онзи момент просто можеха да си го позволят. И така, идеята бе да се съберат представителните текстове – теоретични, критически, есеистични – публикувани във водещите наши литературно-периодични издания през периода между двете световни войни, а след това да се обърнем и към предходните и следходните периоди. Замисълът наистина бе грандиозен. Това би облекличло изключително много специалистите, но би било в услуга не само на тях. А и систематизирани в цялото на книгата, тези текстове задържително биха разкрили картина, която понякога трудно си представяме. Така и стана. Нещо повече, те се подредиха в рубрики, започнаха да разговарят помежду си. Оказа се, че вестникът, списанието крият в себе си и друго „тяло”. Че са една написана, но недовидяна и неиздадена книга.
Докато вече работех върху „Литературен кръг „Стрелец”, споделях с колеги и ги канех да се заемат с отделите издания, колежката Виолета Русева сподели, че има почти готов проект с манифестните текстове на авангарда. Това излизаше извън рамките на първоначалната концепция, която залагаше на стожерно издание и кръг, а в съдържанието на „Манфести на българския авангардизъм” ставаше дума за поредица от текстове на няколко автора, публикувани в няколко издания. Въпреки това сметнах, че подобно начало не би оспорило основната идея. Ето защо Манифестите се явиха първи, но и останаха като самотно изключение на общия фон. Книгата, посветена на „стрелците” с техните два органа вестниците „Изток” и „Стрелец”, съставих аз. Благодарение на културологичната доктрина се оказа възможно налагането на рубрикалния принцип. Искам да споделя, че тази поредица постави пред мен най-много изпитания и откри най-големи възможности в съставителската ми практика. Доста дълго разглеждах пръснатите по пода ксерокопия на статиите, докато се появиха няколкото водещи рубрики. За заглавие на всяка от тях прилегна оригинално заглавие на статия или есе на член на кръга. Реших, че това трябва да се превърне в практика, ето защо изрично разговарях по този въпрос с другите съставители. Най-интересна бе работата с проф. Стоян Илиев, известен специлист в областта на българския символизъм, който на едната от премиерите на първите две книги от поредицата ми каза, че има готов материал за съставянето на „Литературна задруга „Хиперион”. След известно колебание се съгласих, защото много държах да работя с колеги от катедрата. По-късно се оказа, че под готовност професорът разбира перфекното познаване на изданието. Тепърва започна заснемане и работа с текстовете. Професорът, в старанието си да представи колкото е възможно по-цялостно списанието, а може би и поради своята пристрастност към него, бе ксерокопирал огромно количество текстове, в това число и десетки рецензии. Заех се първо с рубрикирането и заглавията, тъй като и по този въпрос очевидно не бяхме се разбрали напълно. Ръкописът набъбна. Последваха няколко сериозни разговора по телефона – налагаше се дълго да го убеждавам, че масивът от рецензентски текстове в този случай не работи за концепцията, а и прави невъзможен обемът. Бачо Стоян бе мил и разбран човек, разликата в годините, опитът и академичната титулованост не се превърна в пречка да постигнем консенсус. Спомням си, че на премиерата в крилото на НДК, където се правеше панаирът на книгата, се просълзи и развълнува до там, че не можеше да говори. Считаше, че издаването на това томче е едва ли не венец в професионалното му дело.
Същият рубрикален принцип бе наложен и в следнащите книжки – „Литературен лист „Развигор” и „Списание „Българска мисъл”. Спомням си, че и с Антоанета Алипиева, съставител на „Списание „Българска мисъл”, имахме спорове относно съдържанието и обема. Но това е обичайна практика. Важното бе да се отстоява общата съставителска концепция доколкова, доколкото това не противоречи на характера и съдържанието на самите издания.
В издателство „Слово” бяха наснети и набрани около 2000 страници, за да се издаде тритомно издания на сп. «Мисъл». Негов съставител и редактор бе Димитър Михайлов. За съжаление този проект пропадна по няколко причини. Във всеки случай не само обективни. Аз също подготвих, но на първоначално, на съдържателно ниво, три тома на сп. „Златорог”. Преди да започна работата по копирането и набирането на текстовете, вече бях осъзнал, че моментът е отминал. Много неща в издателството се бяха променили.
За „Нова българска библиотека” и изданията на Генчо Стоев
Ще споделя още нещо от моя опит за други издания. На първо място за книгите на Генчо Стоев в поредицата „Нова българска библиотека” – „Циклопът” и „Цената на златото. Завръщане”. За „Циклопът” се бях подготвил много внимателно. Първото нещо, което се вижда при разгръщането на книгата, е специално направената Анкета с писателя, която играе роля на предговор. Имаше такова договаряне на редакционния екип по онова време – да се правят анкети с живите автори и да се ползват вместо предговори. Много полезна идея. След това естествено идва ред на романа, а накрая са съпътстващите текстове. Тук съм публикувал студиен текст, посветен на романа „Спомени от дъното”. По-късно той влезе в монографичното ми изследване „Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята” (2012). Не по-малко инсересни са и останалите текстове от този раздел –„Речник на афоризмите”, „Обсъждане на романа „Циклопът” от Генчо Стоев с участието на Яко Молхов, Чавдар Добрев, Атанас Свиленов, Светлозар Игов и Драган Ничев (разговор в редакцията на сп. „Пламък”), „Писателят в светлината на собствения опит (фрагменти от анкетата на Др. Ничев с Генчо Стоев)”, „Генчо Стоев. „Циклопът” (непубликуван разковор на Стоян Петков с писателя Георги Марковски)”, „За автора на „Циклопът” и неговите книги”, „Кратка библиография”. Видно от гореизброените заглавия става дума общо за близо десетина специално подготвени текста в този раздел.
Що се отнася до „Цената на златото” и „Завръщане”, тук предизвикателство бе събирането на двата романа в едно книжно тяло и „обслужването” им с относително „равностойна” допълнителна информация. Какво и как точно е направено, може да се види от самото издание.
Малина Димитрова: Като съставител на определени томчета на поредица „Малка ученическа библиотека” съобрази ли се с Държавните образователни изисквания за учебно съдържание по литература?
проф. д-р Сава Василев: Да, и аз, и колегите ми се съобразявахме с изискванията, те като че ли не влизаха в противоречие с нашия усет и убеждения, но имаше и неща, на които се учудвахме, особено що се отнася до разпределянето на материала между основния курс на обучение и на следващото, СИП-ово равнище. Но и това не бе пречка, тъй като нашето образователно министерство винаги е поднасяло изненади, за съжаление в противоречие на очакванията за професионализъм.
Малина Димитрова: Как съставителят прави подбор на паратекстовете? Имаш ли някакви критерии при подбора на материали?
проф. д-р Сава Василев: Вече споменах нещо по този въпрос. Ако става дума за учебна и учебно-помощна литература, там се намесват и „подсказват“ различни фактори, следват се специфични изисквания – на първо място съставителят трябва да се съобразява с критерия достъпност, но без да изневерява на професионализма. Следователно съществува и такова нещо като универсалност доколкова, доколкото може да се нарече универсален един добър литературоведски текст, който не губи стойността си във времето.
Малина Димитрова: Литературно-критическите статии специално за издателския проект ли са написани?
проф. д-р Сава Василев: Всички статии, публикувани в редактираните от мен книги и раздели в „Малка ученическа библиотека“, „Литературни анализи“, „Литературен алманах“, „Нова българска библиотека“ – са специално написани или подготвени за тези издания. Да не говорим за останалите съставителства – всички броеве на алманах „Света гора“, за научните сборници, за книгите с научно и художествено съдържание, на които съм бил съставител и редактор, в които имам публикувани предговори, послеслови и др. текстове.
Малина Димитрова: При подбора на паратекстовете запозна ли се с други, излизали преди това подобни поредици?
проф. д-р Сава Василев: Винаги съм се обръщал назад и съм проучвал натрупания до момента опит. От една страна, за да се уча, от друга – за да не повтарям както хубавото, така и несполуките. Убеден съм, че нищо не започва и не свършва с нас, затова трябва да се уважава и изучава постигнатото от другите. Заедно с това държа на личния почерк, на творческата индивидуалност, която може да се надява и вдъхновява от признанията на професионалисти и обикновени читатели, но и носи на гърба си отговорностите.
Наистина, изпитвал съм удовлетворение от работата си на съставител и редактор, радвал съм се на резултатите – в някои случаи тази радост е била или дори е надхвърляра радостта от авторството. Последното в пълна мяра се отнася до „Литературни кръгове и издания“, до броевете на Алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ и др.
проф. д-р Сава Василев
В. Търново, 25.02.2015
Разговора води: Малина Димитрова
Още по темата: Разговор с акад. Иван Радев и Йордан Дачев за началото на „Малка ученическа библиотека” на издателство „Слово”
