Райко Алексиев (Fra Diavolo): Краткото ми пребиваване като жрец в храма на Мелпомена

Spread the love

(Истински собствен позор, спомен по случай конгреса на провинциалните артисти)

В лято хилядо и деветстотин (останалото не се чете), когато моята зряла (осемнадест и половина годишна) възраст не можа да бъде задоволена от едногодишното културтегерство (даскалък) в с. Люти-брод, където и стомахът ми, и мечтите ми получиха люти поражения от местните условия, аз стегнах куфара си, амбициите си и стария си чадър и се озовах в града „дето гарга не каца“[1], да си спомням с горчивина за мрачното минало, което остави в съседното на Лютиброд село част от сърцето ми, а в самото село остави огромна част слаби ученици, които моята педагогическа дейност не можа да направи просветени граждани.

Дълго, обаче, не можах да оплаквам горчивото минало, тъй като светлото бъдеще с всичката си примамливост се изпречи отпреде ми, разкри обятията си и ме позова с тайнствен глас: „Ела с нас, човече, ти имаш добра фигура и изразителна мимика и те очаква бъдеще“. Тоя зов, да си кажа, не биде произнесен от никакво бъдеще, а просто на просто от провинциалния актьор Иван Миланов, който заедно с колегата си Щилиян Попов, поради катастрофално стечение на обстояелствата (закъсация) бе кацнал в града, „дето гарга не каца“ и героически се стараеше да убеди кмета, че културните нужди на града изискват да се образува общински театър субсидиран от кметството.

Но, докато господин кмета да се убеди в изискванията на културните нужди, другите, чисто житейските нужди на жреците на изкуството бяха нарастнали до такава степен, че те се видеха принудени да оставят дебелоглавия кмет да обмисля въпроса сам и сами се заеха да стъкмят едно театро за задоволяване на горесъобщените си житейски нужди.

И тъкмо в това състояние на нуждите им моята чорлава коса им се изпречи на пътя и вероятно виждайки в нея залога на голям сценичен талант, те ми произнесоха (на дебел глас) предложението да постъпя в храма на Мелпомена.

Но понеже в града, „дето гарга не каца“, Мелпомена също не беше кацнала и, следователно, никакъв храм нямаше, постъпих за по-скромно в новосформированата трупа, състояща се от Иван Миланов, Щилиян Попов, жена му г-жа Емилия и писаря в общината Печеняков, който набързо заряза входящите и изходящите регистри, изтегли си заплата (която даде на разположение на трупата) и вдъхновен от своята току-що избръсната физиономия, се нареди в артистичния отряд, който се готвеше да атакува съседните градчета и да разнесе могъщия и свещен глас на изку-ство-то, както важно се изразяваше бай Иван Миланов.

Репертоарът се подготви и в четвъртък почнаха усилени репетиции, тъй като в събота щеше да се даде първият спектакъл.

Два деня репетиране е малко само за маниаците, или тъй наречените държавни храненици (ония от Народния театър), но за нас, в чиито гърди шаваше божествената искра, а още по важно – в чиито стомаси нищичко, освен кисело мляко, не беше шавнало вече два дни – за нас два дни бяха достатъчни да подготвим репертоара си, състоящ се от драмата „Гостенин“ от Брандес и „Мечка“ от Чехов.

Но… нещастието, което дебне на всяка крачка изкуството, не пощади и нас. Бай Иван Миланов взе, че една вечер се напи с един свой познат и пропадна безследно. Издирванията ни по случая се добраха до факти, които ни дадоха да разберем, че шефът на групата се е настанил в лозето на познайника си, яде и пие и за трупата пет пари не дава.

Това, обаче, не отчая опитния в актьорското скитничество Щилиян Попов и той набързо произведе в чин актьор моя брат – тогава бивш прогимназиален учител, чиято коса беше по-голяма от моята и, следователно, очакваше се да бъде и по-даровит актьор. А вън от това, беше и патентован декламатор по всички тесняшки другарски вечеринки.

Тъй като петъкът биде изгубен в намиране поне двадесет лева за пътни разноски, трупата можа да отпътува за турне едва в събота сутринта. Мнозина, може би, ще се запитат, защо обекта на творческата ни дейност (турнето) беше други места, а не града, в който гарга не каца. На тоз въпрос нека ни е позволи да отговорим с заобикалки. Неудобно беше поради две причини. Първо, защото, (бидейки лято), всички жители си бяха по лозята и не можехме да разчитаме на успех и, второ, защото останалите в града остатъци от публика, щом научиха, че и писаря в общината е станал актьор, взеха трупата на подбив, което нещо не предвещаваше нищо добро. После и на нас, току-що произведените артисти беше по-удобно да направим своя дебют другаде, а не там, дето ни познават, та в случай на непредвидено проваляне да не берем срам. (Лично аз да не бера срам от дъщерята на полковника, по която моето даскалско сърце беше изразходило не малко копнежи). И тъй, в събота сутринта, натоварени с реквизита и декорациите на трупата, състоящи се от една перука, два картонени ножа, малко вълна за брада и малко лепило, потеглихме към светлото поприще.

Потеглянето стана много рано, докато не се бе събудил Ахмед ахчията, който храни четири дни трупата с кисело мляко на вересия.

Потеглихме с бричка (сено и черга) към първия обект на турнето – Вършец, дето, според уверенията на Щилиян Попов, имало аристокрация и добра театрална публика, дошла за сезона да се лекува от ревматизъм и други предрасъдъци.

Настанени върху мекото сено, което играеше ролята на пружини в бричката на Кольо Кемерченина, членовете на театралната трупа разтвориха ролите си и почнаха да изучават по-важните реплики. На по-маловажните не се обръщаше достатъчно внимание, тъй като те при случай на нужда, породена от незнание или забравяне, можеха да бъдат заменени с самоволни измислици, което нещо, както ни посветиха по-старите жреци на изкуството, се допускало на сцената. Дори това се случвало и в по-важни реплики и монолози, както станало с един провинциален актьор, който, като забравил началото на монолога си в „Хамлет“, рекъл само ,,да бъда или не“, почесал се и, не губейки присътствие на духа, спокойно продължил: „Ссст, мирно тиха, махнете се, аз бързам, много съм занят“ – и изказал една част от „Лудият“ на Петьофи, през което време можал да си спомни монолога си и да спаси положението.

Окуражен от това напътствие, мен ми стана ясно, че изкуството не е така страшно, както си го представлявах, и затова прочетох само главните пасажи от ролята си.

Пък, вън от това, и ролята ми беше такава че можех да имам пълна свобода на лично творчество, тъй като щях да бъда „любовник“ в ,,Гостенина“ от Брандес. А колкото до любовния речник, можех да се похваля, че горе-долу го владея от едногодишно писане и получаване на любовни писма и, следователно, вярата ми в сполучливото изнасяне на възложената ми роля от час на час растеше и ме караше дори, вместо да уча докрай по-дългите пасажи, да си мисля, какво бих казал, ако на това или онова място се объркам.

След дълго, изтощително пътуване трупата пристигна във Вършец, но за голяма нейна изненада, не само нямаше де да се играе театро, но най-важно, нямаше и помен от театрална публика. Имаше само две-три семейства, които дори не обърнаха внимание на дългите ни артистични коси. Обезкуражени от печални размишления, ние решихме да потърсим място за пласиране на артистическите си пориви в Берковица, отстояща само на три часа от Вършец.

–  Берковица все пак е град, – изръмжа Щилиян Попов и изпрати една драматическа псувня по адрес на филистерския курорт, който тъй недружелюбно ни посрещна.

В Берковица, уви, също нямаше нито сцена, нито театър и, тъй като поради чисто технически причини (глад) театрото непременно грабваше да се даде, трупата напрегна всичките си сили и инсталира в най-голЕмото кафене сцена, състояща се от един билярд, допълнен с газени и други сандъци, и така приготвения подиум се покри с нерендосани дъски. За завеса биде приспособено едно платно, дадено ни от дърводелското училище, което във време на годишните актове е служило за същата цел.

Афиши нямаше, но градският глашатай оповести нужното съобщение и вечерта в кафенето първият ред беше зает от трима души, третият от двама и галерията от няколко момчета, половината от които контрабанда.

Звънецът удари четири-пет пъти, завесата се вдигна и драмата почна. Госпожа Емилия беше в ролята на съпруга, Щилиян Попов на съпруг, а аз – гостенинът, който дохожда от далечни краища и се влюбва в домакинята.

Като ми дойде реда, аз приповторих първите думи на репликата си, качих се на сцената и почнах да изговарям всичко, което знаех, като сам се удивлявах, че всичко почти бях запомнил.

Писарят от общината, който се зае със суфльорската работа, разбира се, най-усилено ми суфлираше, но от неговото съскане аз нищо не разбирах, а когато вече усетих нужда от помощта му, съвсем го не чувах, защото ушите ми забумтяха като на изпит по математика.

Най-после дойде решителния момент. Аз трябваше да падна на колене пред домакинята, да ѝ спомня миналото (защото в миналото гостенина и тя са били близки) и да започна своя горещ любовен монолог.

Паднах, разбира се, на колене, но от монолога можах да изреча само: „О, аз си спомням трънливия път, който водеше към чертозите на любовта“, след което ушите ми пак забумтяха и усетих, че се провалям в билярда и в газените сандъци.

Напразно суфльорът съскаше, напразно Щилиян Попов отстрани ми подсказваше – всичко отиде по дяволите.

И в тоя момент, като по чудо ми дойде спасителното поръчение, че актьорите в такъв момент съчиняват.

И аз започнах да изговарям с жар любовното писмо на „Виктория“ от Кнут Хамсун, което наизуст знаех, тъй като няколко пъти вече го бях преписвал в албумите на другарките във време на пунктовите тесняшки събрания.

Щилиян Попов, който трябваше да ни завари на сцената, когато аз вече прегръщам партньорката си, като виде, че аз съм се увлякъл в декламацията, избърза и се яви пред нас и въпреки, че нито с пръст бях докоснал дамата, прояви (както се полага в драмата) ревност и с един удар ме повали на скърцащите незаковани дъски. Ефектът беше добър – публиката рече „ах“. Само от галерията някой се обади:

– У у-у, че убие човеко!

Аз трябваше веднага да стана за саморазправа със съперника, но не можах да сторя това, тъй като при падането ми две дъски мръднали малко и ми защипали в процепа седалищната част на панталоните. За да ми припомни, че трябва да ставам, партньорът ми, който не подозираше нещастното ми положение, ме дръпна силно към себе си и, понеже беше стжпил и на двете дъски, между които беше застъпена моята седалищна част, излинялите ми като паяжина даскалски панталони малко изпраскаха и аз се видях освободен от клещите на процепа.

Моментът беше трагичен, защото трябваше да убия съперника си, но публиката, кой знай защо се разсмя, а някой от галерията извика:

– У бреее… туууу. Заднико му лъсна от зор, бе.

– Остави човеко, бе, – се развикаха други гамени. Настъпи общо смущение и смях, а… и завесата падна, без да може да се даде жертва, както повеляваше драмата.

Като че ли небесен гръм ме беше поразил, като че ли мъката на целия свят се беше събрала в гърдите ми, когато, засрамен, обиден и отчаян прикривах с длан голямото отвръстие на задните си части, породено от скъсване на излинялите панталони.

– Нищо, нищо, – успокояваше ме партньорката ми, която не ме видя в гръб, – това се случва по сцените.

Но колкото и да ме успокояваше, аз не можех да я погледна от срам и не смеех да се покажа дори пред кафеджията от срам, защото дупката на панталоните беше голяма, а аз… аз бях без долни гащи.

[1] Враца (бел. ред.)

error: Свържете се с нас.