“Просто живях…” Литературна анкета с Радой Ралин, проведена от доц. Вихрен Чернокожев. И ноктюрно върху„Есенни къпини“[1]

Spread the love

В навечерието на стогодишнината на Радой Ралин[2] се появява един сериозен литературоведски труд, посветен на личността и творчеството на този значим наш поет, писател, общественик. В края на 2021-а когато се окръглиха и 70 години от рождението на бележития наш литературен деятел доц. Вихрен Чернокожев се появи и „делото на живота му“ (д-р Росица Чернокожева).

Спокойно можем да определим „Просто живях…“ като събитие в литературния ни живот. Тя е не само диалог между двама интелектуалци, тя е хроника на целия ХХ век. От литературоведска гледна точка книгата е реабилитация на жанра литературна анкета, жанр, въведен от проф. Иван Сарандев и дълго отсъствал от издателските каталози. Поредицата, подета преди повече от 4 десетилетия от проф. Иван Сарандев и Института за литература (БАН) продължава да има своите върхови достижения. Самият инициатор е автор на няколко от тях: с Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев и Валери Петров. Днес идеята е продължена и се реализира от гл. ас. д-р Боряна Владимирова (ИЛ – БАН). Сред тези образцови литературно-исторически текстове се нарежда и трудът на доц. В. Чернокожев.

Книгата е издадена по всички правила от издателство Боян Пенев. Илюстрирана е от Калин Николов, чиито графики прекрасно допълват текста. Редакторската работа е прецизна – огромен по обем емпиричен материал, факт или име са внимателно обгледани и проверени. В основата на Анкетата са „десетки касети записи на магнетофонна лента и стотици часове общуване между двамата“. В основата на посмъртното издание са д-р Росица Чернокожева, Вихрен-младши, Кин и Стефан Стоянови – синовете на Радой Ралин, доц. Емил Димитров, д-р Емилия Алексиева, д-р Аделина Германова, инж. Мариана Цонева.

Ако заглавието е „Просто живях“, то обобщеното наблюдение е: просто истинско. Честността е изведена в най-висша ценност на/в книгата. Знаем, че В. Чернокожев беше демократ, човек, отричащ всеки тоталитарен режим. Не знаехме, че Радой Ралин е борец, идеалист, романтик. Всичко това е кодирано в творчеството му, всичко това беше част от характера му. Достоен наследник на Таньо Войвода – съратник на Левски и участник в Априлското въстание, където загива геройски. Някога, не много отдавна всъщност, имаше не особено любезни подмятания: че защо Радой Ралин ще пише за Левски? Ами ето защо – биографията му го задължава, най-малкото което е.

“Просто живях…” : Литературна анкета с Радой Ралин / Вихрен Чернокожев ; Предг. Росица Чернокожева ; Послесл. Кин Стоянов ; Худож. Калин Николов. – София : Изд. център “Боян Пенев” при Институт за лит. – БАН, 2021. – 348 с. : с ил. ; 21 см.

Нашата епоха малко знае за антифашисткото движение у нас. На бърза ръка темата стана едва ли не табу през 90-те години на миналия век и по нездрава инерция нещата продължават вече трето десетилетие. А реално фашизъм и съпротива срещу него е имало в България, според изповедите на самия Р. Ралин. С документална точно и педантичност той описва пред анкетиращия го фактологията, която успява да сюжетира в напрегнат, интересен и драматичен разказ. Историческото, политическото се преплита с литературното. Пояснявам: в навечерието на Втората световна война у нас се създава литература, и то добра литература. Р. Ралин се опитва да центрира фигурата на Ат. Далчев като водеща, т. е. представителна за един нов вид естетика, а край него се обединяват Александровците Вутимски и Геров, Катя Георгиева, Валери Петров, Никола Вапцаров, Невена Стефанова, Р. Ралин, Джагаров, Иван Нивянин, Цветан Спасов… До Далчев е изправен Славчо Красински, малко по-в страни са Радевски, Фурнаджиев, Каралийчев, Разцветников… Но и един Кирил Христов, който е доайенът на нашите писатели в началото на 40-те години на двадесетото столетие.

Някакъв магнит, притегателен център се оказва самият Ралин, който се бори да откъсне едни свои връстници от „Златорог“, сътрудничи на Д. Б. Митов и „Литературен глас“, издава първата стихосбирка на Ал. Геров, който е на фронта по това време. Помага на Джагаров да излезе от затвора, сам попада там… Изобщо – живот-роман! Богат. Пълнокръвен. Истински. Обвързан с изкуството. Родено в мъки, отразяващо действителността и бягаща безпощадно от същата тази реалност, защото генезисът му е фикцията.

По стройна логика и педантизъм се започва с детството на Р. Ралин – най-ранните му спомени, датиращи от тригодишна възраст. Оставаме с отпечатъка в съзнанието си за едно впечатлително, самотно дете, което е обаче отворено към света: питащо – „хей, батьовци, боб ли берете?“. Любопитният не, но любознателният Радой си остана такъв до края. Явно е бил такъв още от невръстните си години. Тежко преживява истината за своето осиновяване. Остава му огорчението, че е крито от него – още едно доказателство за честността и откровеността на Радой Ралин. Ала в изтеклите години успява да засвидетелства синовната си почит към своите баща и майка. Не случайно първородният е кръстен на Кина. Сетне спомените, свързани с боледуването на майката, докато самият Радой е безработен, т. е. „снет“ (както сам той казва), уволнен, са разтърсващи със своята емоционалност и  човешка откровеност. Единствената, която предано и себеотрицателно е до края с него, е именно тя. Умира щастлива че го вижда частично реабилитиран.

Убедената му вяра в идеите, свързани с антифашисткото движение го свързва с левомислещите интелектуалци. Укрива Никола Вапцаров, но когато Партията разкрива това „престъпление“ го мъмри и критикува. Успява да издаде книгата на големия поет Александър Геров (1919 – 1997) докато последният е арестант. Свързва се с Атанас Далчев през 1944 преди да замине на фронта. От тогава датира и емблематичното му стихотворение „Поетът“ (1945). По-късно Ат. Далчев връща жеста със своето стихотворение „Дъждобранът“ (1960). По времето когато Ат. Далчев е в немилост от комунистическата власт в България Р. Ралин популяризира творчеството му, заснема го в кино лента дори, посветена на Александър Геров[3].

Ралин, Радой.
Есенни къпини : [Стихотворения] / Родой Ралин ; Рис. Невена Коканова. – София : Бълг. писател, 1977. – 64 с. : с ил. ; 20 см.

Водеща е ролята на Р. Ралин в редакцията на вестник „Стършел“ където успява да привлече за сътрудници: Андрей Германов, Александър Миланов, Георги Струмски, Асен Босев, Цветан Ангелов. Открива Борис Димовски като карикатурист и го прави сътрудник на изданието. Там работят още: Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Челкаш. Сътрудничи и Христо Радевски, който също изпада в немилост след 50-те години на ХХ век. Привлича участието още на Емилиян Станев, Крум Григоров, Георги Караславов, Емил Коралов. Успява да помири и обедини враждуващи по между си автори (примерно Радевски и Челкаш). Стреми се да направи „Стършел“ общолитературен, общонационален. Трябва да изтъкнем, че вестникът продължава да съществува и днес. За това безспорен е и зарядът на Радой Ралин.

Важна е ролята му, за да се сформира трупата на „Сатиричния театър“ – един от водещите и днес. Р. Ралин си поставя за цел да промени отношението на българите към сатирата – това не е второ качество словесно изкуство, напротив, дори е много по-мъчно за създаване. Сатирата Р. Ралин възприема като свобода. Свободата на човешката личност той издига в култ. Свободата в творческо отношение. Сатирата е етична област – както сам заявява.[4] Бори се с антидогматичното, с тоталитарното устройство и репресии в българската държава от 50-те – 60-те години на ХХ век. За това е и уволнен от работа. Дълго време е безработен. Но остава свободен. Но остава достоен. Човешката личност запазва своята висока нравственост и успява да внуши и излъчи подобно поведение.

Ралин, Радой.
Есенни къпини : [Стихотворения] / Родой Ралин ; Рис. Невена Коканова. – София : Бълг. писател, 1977. – 64 с. : с ил. ; 20 см.

Всичко това е отразено в Литературната анкета. Обхваща се исторически период от 40-те години на миналия век до 80-те. Като има препратки и към 2002 година. Т..е. текстът обхваща три исторически епохи, на които е свидетел Радой Ралин. През всичките тия години той пише, създава творчество. Споделя и за слабо изследваното движение, организирано около фигурата на Ат. Далчев от по-младите Александър Вутимски, Геров, Невена Стефанова, Радой Ралин, Валери Петров, което е имало за цел чрез нюансите да се обновява изкуството, да не се оспорват разни концепции и школи, а чрез творческата потенция да се примиряват различията, а тези различия да се разбират като богатство, защото са част от свободата, от креативността на писателската личност. Силни са епизодите, разкриващи, свидетелстващи  за репресивните механизми, прилагани спрямо него и творчеството му. Няколко са срещите му с „вождовете“ Червенков, а по-късно – Живков. И двата пъти (т. е. и пред единият, и пред другият диктатор) поетът се държи  достойно – моли помощ за други хора, не за себе си. Не се оплаква, не злослови. Стоически понася ударите срещу себе си. А те никак не са малко и идат от позабравени, вероятно с основание, творчески фигури като: Павел Матев или Николай Здравков – и двамата талантливи, ала продали се на режима на властващата диктатура. Тук бих добавил и Анастас Стоянов – неизвестен днес… Изненадващо е, че е бил „спиран“ и от свои съратници в полето на сатиричното: Мирон Иванов или Станислав Стратиев. И двамата веднага „погребани“ и творчески. Та кой днес чете, анализира и изследва тези двама автори? Ако последният не беше включен в Учебната програма за 11. клас на средното училище, едва ли щеше да бъди четен. Малко или много, и двамата упоменати хумористи са били склонни на  компромиси, а така са компрометирани и личностите им, донейде. Изпъкват още по-силно неординерните[5] фигури на Александър Геров и Валери Петров. Геров веднага подава оставка в знак на протест срещу посегателството срещу Радой и пише Протестно писмо. А етичният Валери успява по свой неподражаем начин да помогне на приятеля си. Също впечатляват и писатели като Христо Радевски, Челкаш, Чертовенски, Гетман, които подкрепят останалия в немилост. А той през това време намира утеха в лириката. Това е за него поезията – утеха, вероятно и затова се очертава като един от най-силните ни лирици през 60-те и 70-те години. Не толкова появата на „Люти чушки“[6], колкото избликвания като „Есенни къпини“, „Хляб и портокали“, „Обстоятелства“, „Всичко ми говори“. Зряла, философско дълбинна поезия е това[7]. Особена е появата на „Есенни къпини“ (1972) – преиздадена няколко пъти в последствие. Рисунките там са дело на легендарната актриса Невена Коканова. Сама по себе си такава проява е събитие в културен план: кристална лирика и умела графика, сътворени от симптоматични, енигматични, харизматични творци в нашата културология от последните 50 – 60 години.  (Подобно явление е и комичната опера „Златната рибка“, която композиторът проф. Димитър Христов създава пак по времето когато Р. Ралин е в немилост).

Лириката е утеха за един унищожен писател[8], но е проявление и на голямото му майсторство. Чист лирик. Голям. Съизмерва се достойно с Вутимски, Геров, Далчев. 21 са творбите, поместени в „Есенни къпини“. Графиките на Н. Коканова са шест (общо с тази на корицата). Великолепно диалогизират с литературното слово. Чистите линии на рисунъка от една страна внушават усещането за устойчивост. А от друга страна оголените форми, щрихираните фигури носят усещането за свобода на формата. Контрастът между черния и белия цвят пък отговаря на идеите за противовес в света, търсещ и постигащ хармонична свързаност и някаква удовлетвореност на непомиримото. Разликата, противоположностите влизат в конфликт, ала това е спор, диалектически, какъвто съзнателно търси Радой Ралин. Спорът е в основата на диалога както с другите, така и с вътрешния монолог на лирическия човек на поета. Разликата и сравнението не само са откроими и същностни, не само са индивидуални, но те са нужни и за да се противопостави едното над другото. Борбата по между им е разрешението на конфликта. Наличието на малки контрасти прави обектите и разликите по между им „неразличими“, а ярките – отделят предметите един от друг, те са несвързваеми. Ала идеята на Р. Ралин е, че са свързани. Всичко е в някакво взаимодействие, всичко е в някакво движение, природата, човека, вселената. Тази единосъщност се крепи на различието, което дава облика, уникалността. Но тя не е сама-за-себе-си, тя е в отношение с всичко останало. По този начин бихме припознали и семиотична нагласа за възсъздаване и възприемане на света изобщо.

 

Първата и последната творба вплитат в себе си идеята за молитвата. Есенните къпини, дали и заглавието на лирическата книга, се обръщат с молба към сините небеса да погреят още малко. Формата е удържана в традициите на кръстосаното римуване (общо 6 са римуваните творби в стихосбирката, т. е. преобладават аримните). Природното, разгърнато не толкова като органично състояние на света и нещата, а по-скоро като обемащо човека, животните, растенията, вселената, е кодирано още в първото стихотворение. Макар и обречени, къпините не хленчат, не се вайкат, борят се, борят се за всеки слънчев миг, улавят го, наслаждават му се, изживяват го. Това състояние е сходно с лириката на Александър Геров – „вземи един отрязък от живот// и милвай го и му се наслаждавай“ („Покруса“ 1956 г.). В природата къпините запазват гордостта и достойнството си. (Раз-даващате се и ограбвана природа е сюжетирана и в по-средищната творба „Нещо“). Олицетворението, разбира се, не се отнася до растенията, а е метафорика на човешкото – ония „закъснели“ хора, които не са успели да се реализират пълноценно, поради обстоятелствата-пречки. Но плодовете им светят, те чакат да бъдат откъснати – значи узрели са, сочни си, ароматни са. Около тях всичко друго съхне и вехне, а те живеят. Стоически.

Стоицизма и молитвата са вложени като символи и в последната творба на стихосбирката „Молитва“. Ала водещата тема е свободата. По възрожденски образец и по вапцаровски маниер Р. Ралин събира двете понятия. Сравнява ги, уравнява (приравнява) ги едно с друго. А цитатът из Отеческата молитва („Отче наш“), трансформиран в поантата: „Хлаба насущний дай си го сам“ директно внушава: дай си свободата, така както си даваш и хляба. Т.е. свободата, а и щастието, са вътрешни състояния на човека. Те се постигат когато същият този субект се бори и за едното, и за другото. Или по-точно: едното води до другото, едното не може без другото. Както вчерашният хляб е твърд, корав, безвкусен и „засяда на гърлото“, също и когато е подарен, така и свободата трябва всеки ден да се постига, да се създава. Донякъде творческият импулс също е породен от усещането и стремежът за свобода, а не толкова за парчето насъщния.

 Второто стихотворение „Уталожване“ в една вариационна форма разиграва темата за „една приятна книга“, „с която искам да заспя“. Покрай ефектният оксиморон-сравнение „като изтляващ летен сняг“ се разгръща интимната идея, че „човек не бива да заспива сам“. Книгата замества любимата жена и вече четенето се превръща в любовен акт, чисто човешки, интимен. Ала могъщетсвото на тая книга е такова, че на заранта спящият ще се събуди с нея. Т.е. тя иззема ролята и на слънцето. Духовното живеене се приравнява на физическото, то е единосъщно. Човешката природа се нуждае от книга, с която да почива, ала и с която да осъмне. По това време – 70-те години на ХХ век актът на четенето се възприема именно като живеене от някои от водещите литературоведи[9]. Така че оказва се, Р. Ралин, който е бил поставен в маргиналност, е успял да се домогне до водеща тенденция в литературната наука.

И следващото четвърто по ред – „Картината и ти“ – доразвива идеята за творчеството. Донякъде художествения текст диалогизира с христоматийното „Художник“ на Веселин Ханчев, изучавано в 6. клас на средното училище. От друга страна, не толкова преобразяването на дома е центъра на идейния замисъл у Р. Ралин. В същината си това е любовно стихотворение, признание – разбираме го от поантата: „Аз няма да се уморя да те обичам“. От трета страна разкриваме и идеите, концепциите, характерни за онова направление-школа[10], за което твърди, че са създали той, Геров, Вутимски, Б. Божилов, Н. Стефанова, В. Петров, центрирано около Далчев – нюансизма. Без боите, без цветовете, без нюансите, реално „стана глухо като след война“. Т.е. в нюансите е животът. И любовта.

 Като афоризъм звучи поантата на петата лирическа творба „Созопол“: „А преживяното?// Не може! Не, не може никой да ти го отнеме“ – духовното, мисловното, емоционалното – то е неподвластно на дискриминация, не може да бъде ограничено или ограбено. То е богатството на човека. Най-голямото му и реално – единственото. Отново се усеща чувството за свобода.

Ралин, Радой.
Есенни къпини : [Стихотворения] / Родой Ралин ; Рис. Невена Коканова. – София : Бълг. писател, 1977. – 64 с. : с ил. ; 20 см.

Следващите 6 и 7 са писани в 1941 и 1942-ра. Цели три десетилетия разстояние от 1972-ра когато излизат „Есенни къпини“. Тази особеност на писането си Р. Ралин споделя подробно в Анкетата – нужно му е време идеята да узрее, сюжетът да кристализира, да се завърши творбата. Бавно протичащото време, другото измерение, в което се ражда художественото слово – една особеност, над която си струва да се оформят отделни анализи. Тази „техника“ е характерна за Далчев, ала и за един Марсел Пруст да речем. Та физиономията на Р. Ралин до токава степен остава непозната за нас, че ние не сме провидяли един европейски тип поет. Да не говорим, че в „Треска“          ясно е очертан образът на „беден хамалин“ – познат ни от „Любов“ 1927 (А. Далчев). „Война“, което също е датирано 1942-ра впечатлява със силната рима: дула – кандила. Не толкова звуковият ефект, колкото смисловият е водещият. Двете контрастни явление са се вкопчили едно в друго и няма победа. Те вървят паралелно – борба и смърт, изстрели от дулата и тамянът от кандилото, съчетаващо се със заупокойния хор… денят, който настъпва не носи радост и утеха, защото „отвсякъде е всеки обсаден“.

Финалът на „Най-дългият ден“ е така близък до „Бдин ХVI“ от Иван Христов „БДИН“ (2004):

 

На проф. Симеон Янев

Днес,

18 март,

беше слънчев

пролетен

ден.

Днес,

никой

никого

не уби,

никой

никого

не обиди.

Влязох

в църквата

да се помоля

и чух

гласовете

на всички

мъртви.

Заваля

дъжд

от очите

на Бог

и:

Аз крача.

Улиците ми са прави.

Денят

започва

работа обнадежден.

Днес никой

няма

да умре,

да се самоубие,

друг да изостави.

Днес е най-дългият ден!

(„Есенни къпини“ (1972), стр. 21.).

Този хуманизъм на големия поет, доближаващ го до световните творчески фигури на Толстой, Томас Ман, Ремарк, Сароян, Йовков, също остава непознат. Хубаво е да го откроим, за да стане обликът на Радой Ралин пълнокръвен, истински. Най-силна кристализация тези идеи, антивоенните, намират в най-силното стихотворение в лирическата книга „Детски плач“. Финалът на творбата е смайващ с проникновението си:

Детето иска

нищо на света да не умира.

Детето не признава друго право

освен животът.

Додето е дете.

 („Есенни къпини“ (1972) стр. 39).

Детето, свободата, любовта, животът, природата, мирът – всичко е свързано. И е налично в лириката на Радой Ралин. Тук бих припомнил красивата повест „Ще дойде детето“ (1985), която първоначално е мислена като сценарий за филм, останал неосъществен – като повечето на Р. Ралин (в това число и „Аз съм Левски“ – 1979). Чудото на тоя наш човешки живот е появата на децата. Очакването на бащата, който тръпне, който очаква, който се радва безумно остава слабо разгледано от нашата критика, а и не е обилно като сюжетика в нашата литературно-художествена традиция. Та хубаво е да съпреживеем детското, не инфалитетът, а онази мъдрост, носена от природата на малкия човек, изтъкана от обич, милосърдие, добрина в чисто християнския му вид и същина. Самият Радой оставаше в някаква степен едно голямо дете – по учудването от света, пред красотата на тоя свят, част от който сме всички ние. Нека съхраним тая детска чувствителност, нека я пазим и припомняме, за да сме истински. А и за да се доближим до личности като Радой Ралин.

 Изумително е, от днешна гледна точка, че Р. Ралин говори за корупция в обществото още през 1964 година. Болестта, която и днес разяжда държавата и институциите й, не е с тая диагноза от днес… Повече от половин век страдае. Разяждащата  система е още по-отвратителна с доносничеството си. А срещу Р. Ралин има множество клевети. Много нападки. Много удари. Поразителното е, че той не се озлобява, не става дребнав, мнителен, мизантроп. Обратно – той е витален, вярващ в доброто у човека, носещ усещането за благородство и човеколюбие. Тази особена хуманност е изключително важна да бъде изведена като същностна черта на неговия характер. Защото той не е онзи, който просто се присмива. Това не е някакъв едва ли не „придворен шут“, а изключително сериозен, болезнено чувствителен, благочестив,  достоен, добросърдечен, състрадателен. Много често в „Анкетите“ ще прочетем фразата: „на този човек, трябва да му се помогне… трябва да помогнем“ – и винаги, винаги помага! А това е християнски жест в същината си. А това е добротворчество.

В заключение бихме искали да обобщим значението на тази книга-събитие. Семействата, с помощта на близки приятели издават тази анкета в памет на Радой Ралин и в памет на Вихрен Чернокожев.  А ние, техните  читатели и почитатели, можем да бъдем благодарни за тази книга, чрез която се докосваме до двама големи интелектуалци и преживяваме част от културната ни история. Всичко това убедително е представено и сюжетирано от доц. Вихрен Чернокожев. А то е принос в цялостния исторически поглед към родната литература, принос към адекватното опознаване и оценяване фигурата на интелектуалеца, хуманиста, модерниста Радой Ралин, в чиято вековност вече сме потопени.

Бележки:

[1] Представеният текст е вдъхновен от д-р Малина Димитрова, за което й благодаря от сърце! В някаква степен тя е и съавтор.

[2] Роден е през април 1922, но десетилетия беше записван и честван с години смятани от 1923 насетне.

[3] Виж: „На гости у Александър Геров – 2“: https://www.youtube.com/watch?v=gp9-npnZE0s .

[4] Чернокожев, В. (2021) „Просто живях…“ Литературна анкета с Радой Ралин, София: ИЦ „Боян Пенев“ (стр. 252).

[5] Определението заимствам от проф. Симеон Янев – „Малък речник на българската литература“.

[6] В сатиричен план „Апострофи“ е по-силна и в някакъв смисъл е манифестна книга за Р. Ралин.

[7] За модернизма на Радой Ралин е показателно, че авангарден композитор като Артин Потурлян (1943 – 2022) пише няколко песни по негови стихотворения: https://www.youtube.com/watch?v=bPKXGvjuQ2k , те са от 2002 година (80-годишнината на поета). Проф. Д. Христов (1933 – 2017), също е сред атонално пишещите композитори, в такъв стил е издържана и операта „Златната рибка“. Разбира се, Кристиян Бояджиев (1954) през 1993 създава и популярния шлагер „Народе?“ – естрадно-сатиричното не е никаква новост за облика на Р. Ралин обаче. По-важното тук е, че откроени модернисти, са насочили и усетили непопулярния лирически изказ, който е определено модерен, присъщ на Р. Ралин. Ще ми се да добавя още една емблематична песен от 60-те години „Ропотамо“, изпълнена от все още живата легендарна Маргарет Николова (1928). Музиката е на Атанас Бояджиев (1926 – 2017). Съчетават се джаз, румба и е в по-танцувален жанр. От тази епоха е „Една двойка ме попита“ – музиката е на Димитър Вълчев (1929 – 1995). И тя е в стил суинг. Т.е. не са в онзи характерен соц. маршов стил, а е по-поп ориентиран, по-западен (класически западен, защото все пак това вече е епохата на „Ролингстоунс“ и „Бийтълс“). Най-големият джазмен Милчо Левиев (1937 – 2019) също пише своя музика и се ражда песента „Една красива грешка“. Друг джаз-майстор – Вили Казасян (1934 – 2008)също създава песента „Има начин“, малко по-късно – в края на 70-те.

[8] На два пъти повтаря своята фраза: „аз съм един зачеркнат и унищожен писател“ (стр. 289).

[9] Ханс Робърт Яус; Волфганг Изер

[10] Повече виж в самата Анкета, но и у Росица Димчева: сп. „Литературна мисъл“, 1999 г., кн. 2 – „Различният единен свят. Към проблема за „нюансизма” в новата българска литература“. Препречатана и в „Литературен вестник“ бр. 21 от 01 – 07. 06. 2022 г., (стр. 12 – 13).

© Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.