Промените засягат всичко

Spread the love

Откъс от книгата „Неосъщественият музей. Изкуството и властта с техния подтекст чрез живота на едно поколение художници, посочено от Радой Ралин и документирано от Калин Николов“. Изд. Български бестселър“, 2019

Девети септември 1944 г. (в разговорите с творците, свидетели на тази дата, те не означаваха самата цифра, а период от няколко поредни дни, седмици или дори месец) се помни най-първо естествено с декларацията, която Кимон Георгиев прочита по радиото рано сутринта. Не е тайна, че в такива моменти никой не е бил готов да прави записи или да съхранява документалността на отделните мигове. Няколко години по-късно ще накарат този политик да я прочете наново и ретуширана с допълнителните ефектите на пукащи микрофони, „автентично“ ще я излъчват всеки последващ празничен 9-ти… Никъде не се виждат полицаи. Редът е под контрола на народната милиция. Софийският кмет, инж. Иванов внимателно е арестуван около спирка Красно село и седи в една оксиженна работилница. Антон Югов, видимо доволен от хода на събитията с вълнение среща екзалтирани групи, които настояват за оръжие. Той, министърът на вътрешните работи дава обещания – правителството ще вземе решение да задоволи желанието на народа. Манифестациите акламират Сталин, Червената армия, Димитров и Тито, нова Югославия… Писателят Орлин Василев, въоръжен с пушка, се кани да посети радиото (той стига до сградата на радиослужбите в Нови Хан, придружен от Борис Делчев), но влиза да разговаря в кабинета сам. По-късно ще се разбере, че настоявал току-що сложеният от отечественофронтовците Константин Константинов да се оттегли доброволно, за да му предостави „доброволно“ стола си. Константинов за всеки случай разговаря с Цола Драгойчева и тя го уверява в трайността на техния избор. Склонен и на мегаломания, Василев идва няколко дни по-късно, но върху танк. Когато радиото се завръща в столицата и Константинов все още е директор, колегата му ще направи още един, потресаващ според легендата опит за диалог. Слуховете рисуват как Василев влиза в сградата и тръгва по тясното стълбище върху кон, следван от един подчинен, също така оборудван (с животно) кавалерист… И все пак след време директорството му е осигурено.

На 11 септември проф. Станчо Чолаков от „Звено“ излиза с обръщение до интелектуалците да се включат активно в отечественофронтовските комитети. Константин Петканов спъва обаче революционния плам по отстраняването на Стилиян Чилингиров от поста му като председател на СБП. Той се позовава на устава и намира за некоректно последният да се нагажда спрямо придошлата конюнктура… Трифон Кунев е в ръководството. Отявлен опозиционер и жертва на режима, в началото обаче той просто съдейства за утвърждаване на новия статут – неговият подпис ще стои под имената на изключваните по политически причини дейност… Петканов също получава пост, но сякаш в повече от другите – да ги наречем класиците – не се предава: Какво да ви кажа! Най-мъчно се направлява културата, тя сама се твори. Все пак ще се опитам да осъществя, доколкото силите ми и възможностите на службата ми позволяват, една от мечтите на моя живот – да се създадат условия за свободно, независимо творчество, за даване простор на всички даровити люде. Копнея да видя българския творец като свободна личност, а не ратай на тая или оная посредствена и унищожаваща човешкото достойнство действителност. – споделеното е напълно предизвикателно като за интервю, и то пред Борис Делчев (в когото тогава се борят привърженика на комунистическата идея и реалистично, честно виждащия действителността човек… За щастие второто ще надделее категорично).

Редакцията на „Зора“ е превърната в седалище на „Отечествен фронт“, а редакцията на „Щурец“ е временно обиталище на милиция, но се знае, че там ще се помещават литературни издания (дори когато сатиричният „Стършел“ се намира в споменатия апартамент, нищо от имуществото не прави впечатление още да било иззето – стоят дори детските играчки). И все пак слухът, че Крум Кюлявков в някакъв по-късен момент оборудва дома, в който се е настанил, използвайки поста на завеждащ творческите среди за Народната милиция като посяга върху мебелировката на Алескиев, се счита потвърден от редица очевидци (говори се, че Кюлявков дори присвоява балтона на Алексиев, а Орлин Василев – също си бил подбрал някои гарнитури от мебели).

Художникът Райко Алексиев, спокойно е определил 9-ти септември да сменя черчеве в апартамента си, но няма как – заради събитията, като по-важно отива при своя приятел и отдавнашен колега Димо Казасов, който е станал министър на Информацията и Изкуството (на думите в тази особено помпозна титла и техния приоритетен акцент и ред , тоест че информацията се явява напред от изкуствата, ми обърна внимание Радой Ралин). Старият му познат дава категорични уверения, че „Щурец“ трябва да продължи и ще продължи с излизането си. Но почти веднага след срещата, Алексиев е бил арестуван. Лев Главинчев му нарежда да го последва към дипломатическия квартал на София, в Дома на слепите, временно преустроен като събирателен пункт за съмнителните и неблагонадеждни интелектуалци и политици. Стоян Сотиров, който е бил там (съпругата на Алексиев разказва, че Сотиров бил повикан, за да го разпознае или посочи на Главинчев) и към когото Алексиев се обръща за съдействие, за изясняване на ситуацията обаче го бил определил сурово за фашист. Думи, казани в очите и в сърцето. А нали именно Алексиев облекчава присъдата на Сотиров при процеса с Вапцаров – ходи в съда, в полицията, пише от името си на председател на организациите и съюзите с български художници протести в името на своя по-млад колега. Подобно поведение проявява и Кюлявков, не само сътрудник на вестника на Алексиев, а дори чест гост на същия за някой заем или просто да обядва…

Дали пътьом милиционерите с художника са минали около една висока жена с четническа униформа (според определението на това ѝ облекло в дневника на Борис Делчев), патрондаш и винтовка? Миша Танева, съпругата на пейзажиста Никола Танев се е включила към народната милиция. Но музата на великолепния живописец не притежава власт над всички страсти и за жалост, чрез съпруга си е в роднински връзки с журналиста Стефан Танев – брат на нейния мъж. Така, че докато държи витовката и независимо от нейните усилия в областта, на Никола Танев също му предстои арест. А и без брат му доста добре го спрягат за буржоазен живописец – картините му били търсени от хората с пари, имал автомобил, пътувал често из Европа, уреждал изложба след изложба, учил при Клод Моне…

Но същото се случва със съпруга на жената с пушката Никола Танев – и въпреки нея. Задържан е на 27 септември арестуван лично от Кюлявков и Теню Стоянов. До 2 октомври (6 часа сутринта) е бил в Дирекцията на милицията, а след тази дата е преместен до 15 декември в Дома на слепите (стая 24 и 25). На 15 през деня е прехвърлен в една северна килия на Централния затвор (килия № 207, а от 10 до 25 януари е в килия № 236 южната страна на затвора. Там са заедно с Щъркелов, който е освободен на 8 февруари… На Миша са позволени девет свиждания с нейния импресионист, който лежи между Александър Божинов, Борис Денев, проф. Арнаудов, Бръзицов, Славчо Красински, Кирил Пловдивски, проф. Станишев, Паисий Врачански, Багрянов и др.

Регентът Тодор Павлов, изглежда се е досетил какво е да си охраняван от подобна народна милиция. Декретът да се разстрелва за неподчинение на място е влязъл в сила. Вместо да преспи в някоя конфискувана вила, а и защото се съмнява да не го объркат с някой друг, той е изкарал нощта така конспиративно, че едва не е изяден от дървеници… Верни на обстоятелството, че промяната на света може да дойде и като подменяме света около себе си, измежду най-разпалените отечественофронтовци е Стоян Ц. Даскалов. Борис Делчев има какво да възклицава в своя дневник, който старателно пише от януари 1939 година. На Делчев (да изразяват подобни чувства са цитирани Христо Радевски и Камен Зидаров) Орлин Василев не му е по вкуса и ще го нарече „Вездесъщия“. За мен е учудващо това присъствие, защото съм чел репортажите му от срутването на мина от района Меден рудник до Бургас, където описва тежкото положение на руските емигранти, наемни работници, които са прокудени от своята родина чрез жестоката революция (други и за по-малко ще ги накажат)… Но последното е за сметка на фрагментарните познания на моето поколение. Чрез международни комунистически организации при подходящи за това условия в цял свят се финансират леви издания. Безпартийният Оплин Василев застава в челото на две измежду най-успешните изяви на този род печат у нас „Кормило“ и „Свят“, а е участник в редица други. Набързо го приемат в партията след Девети. Някои от писателите се изказват срещу него критично, дори остро. Но им се намеква, че Кюлявков е застъпник за идеята и инициатор на това членство.

Историята на Орлин Василев, писателят, обаче също не е за отминаване. Засегнати от описания по-горе натиск върху техните съвести, няколко негови братя по перо ще организират в един подходящ момент събрание за разкриване съществени истини от лика на техния чевръст колега. Сигурно определено в началния миг Орлин Василев се е почувствал неудобно от представения екземпляр на собствения му роман с алюзии за непобедимостта на синеоките рицари, тоест фашистките войни (мислел е, че е унищожил тиража преди да го разпространи чрез книжарниците). Но опитният ментор бързо се овладява и ловко сменя смущението си със заплашителен тон : Как няма да искам да умра за нашата Партия, бе другари, когато от нея нищо и никога не би могло да се скрие !

© Калин Николов

error: Свържете се с нас.