Проф. Иван Узунов: „Творец е Ел Греко, за себе си – не знам“

 Проф. Иван Узунов е роден през 1958 г. в Габрово. Завършил през 1982 г. Факултета по изобразително изкуство при ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Има представени над 30 самостоятелни изложби в България, Италия, Португалия и САЩ. Също участия в десетки общи изложби у нас и в чужбина. От 1991 г. работи многократно в Италия, където реализира пет монументални творби в църквите „Мадона де ла Салуте“ – Мазер, „Сан Роко“ – Казоне, „Сан Пиетро е Паоло“ – Кастелло ди Годего, „Мадонна ди Глория“ – Белуно. За работата си има редица награди – Номинация за живопис от Национален конкурс „Алианц България”; Награда на МОН за живопис; от Национална изложба на художниците-педагози, В.Търново; Диплом от Папския нунций и Позлатен почетен плакет за композициите в църквата в Казоне, Италия; Позлатен почетен плакет за композициите в църквата Казоне, Италия.

Проф. Узунов, на 9 май в Пловдив, в галерия „Възраждане“ се откри Ваша изложба – „Българщина“. Тя сякаш е изпълнена с някаква носталгия по старите селца, къщи и махали. Боли ли Ви за отминалото и изгубеното?

Не, не можем да върнем миналото. И не е нужно. В старите къщи, в калдъръма, в дуварите ме привлича материалът – дърво, камък, слама, чугун, мед. За мен е важен ,,гръбнакът“ на нещата. Не понасям бутафории, стиропор, фибран, евтините пластмаси. Затова и ателието си построих от камък, дърво, редих калдъръм. Кова метал и заварявам. Заради материалите.

Останала ли ни е памет на нас българите?

Не мога да отговоря по принцип. Не мисля, че има обществено съзнание. За един паметта е едно, за друг – друго. Приятели сме с проф. Пламен Павлов. Ако ме интересува нещо от историята на държавата България го питам, а той ми разказва. Проф. Павлов пък ме разпитва за темперната техника на българските зографи. Много по-важно е да има визия за бъдеще. Национална доктрина – какво да се развива в стопанството, в науката, в образованието най-вече. За сега всичко се прави хаотично. От политици, а не от експерти и учени.

Не е ли неудобно за художника времето, в което живеем?

С какво да е неудобно? С това, че мога да пътувам където искам, с това, че има информация за всичко и навсякъде? Когато бях студент си предавахме ксерокопия на много книги, защото бяха недостатъчни, в малък тираж, даже забранени от режима. Ако не пътуваш лично до София, нямаше как да се информираш за никакви културни събития. Полагахме кански усилия, за да научим по нещичко, да сме колкото можем в крак с процесите в Европа, ама не се получаваше много…

Вие сте роден и отраснал в Габрово. С какво си спомняте детството? Кои са първите Ви учители в рисуването?

Първите ми учители са Мария Недялкова, в начална степен. После учих в Априловска гимназия. Посещавах школата по изобразително изкуство в Дом на културата до 11-ти клас. Там имах щастието да съм в ателието на изключителната Снежина Попгенчева. Кандидатствах във Великотърновския университет, приеха ме. Влязох в казармата със запазено място. След две години бях студент  на проф. Александър Терзиев, проф. Станислав Памукчиев, гл. ас. Георги Стойков. Ожених се в четвърти курс, на света дойдоха и двамата ми сина. Работих в Габрово като учител, като художник в Кинефикация. През 1990 година спечелих конкурс за асистент във ВТУ. И така…

Какво ще ни разкажете за габровските майстори на четката, които творяха във времето на социализма и вече са почти забравени? Кой от тях Ви впечатлява и с какво?

Никола Николов (Кольо стената) изключителен автор! В Габровската галерия има безценна колекция от негови работи. С Иван Георгиев (Дългия) бяхме приятели, често се срещахме. Мъчно ми е, че го няма. Дянко Колев, Иван Кънчев… И специално място в сърцето ми има Снежина Попгенчева – голяма живописка. Усмихната и експресивна жена, учителка и приятел. В Габрово е роден и Христо Явашев. Не съм аз този, който трябва да обяснява какво значи за България този човек. Мисля, че е един от най-значимите автори в световното изкуство. Не съм изкуствовед, историк или теоретик на изкуството, та не ми е работа да определям кой какъв художник е – голям, по-голям, най-голям. Но имам прекрасни спомени за тези хора.

Живописта започва с цвета и завършва с мъдростта. Остава само онова, което съдържа мъдростта… Така ли е?

На този въпрос трябва да отговори мъдър човек. Аз познавам мъдреци, но не определям себе си като такъв. За мен живописта е забавление, понякога адски тегаво, мъчително, трудно, но вълнуващо.

Какви са Вашите малки тайни в рисуването?

Следвам една идея – да не мисля никога дали това, което правя, ще хареса на някого. Също дали ще взема някакви пари за нещо, което рисувам, живописвам, моделирам. Това ми е голямото удоволствие на този свят и не искам да мисля въобще за пари.

Как се променя работата Ви през годините?

През 1990 г. имах изложба в Италия и останах да работя там два месеца. Тогава всичко се преобърна. Видях оригинали – Тициано, Якопо Басано, Рафаело, Белини… Всички майстори. Разбрах, че нито това чудо Ринашименто ще се случи пак някъде под слънцето, нито ще има такива богоравни художници. Това е стечение на обстоятелства, световна нужда от този Ренесанс. И реших, че просто ще се мъча да имам морала да не лъжа себе си и другите. Да съм честен в работата си, с ясното съзнание, че крайният резултат не е ми най-важен. Важно е да имам поведението, отговорността към изкуството, които са имали тези велики мъже.

Имате ли свой ритуал преди да хванете четката и боите?

Не мисля. Постоянно ми се прави нещо, не страдам от липса на мотивация да работя.

Ако трябва да се определите с три думи като творец, кои ще бъдат те?

Не се определям като творец. Това да го преценяват хората и времето. Ако някъде след много години има запазени някакви мои неща, значи съм бил някакъв. Ако не, значи не съм. Това не ме притеснява ни най-малко. Творец е Ел Греко, за себе си – не знам.

Има ли нещо, което отдавна искате да нарисувате, а по необясними причини това не се случва?

Майка ми. Все се канех да ѝ направя един портрет в цял ръст. Нея вече я няма… Портрет не ѝ направих и ми е криво. Сега вече не е същото дори и да го нарисувам…

Кой поставя оценките и цената в изкуството?

През различните епохи е различно, в различните краища на света е различно. Трудно бих дал еднозначен отговор.

Вие сте преподавал много години във ВТУ. Разкажете ни една комичична история със студенти.

Отидох при инспекторката, да нанасям оценки. Там – една моя студентка, ама от тези, които рядко съм виждал. Секретарката вече крещи: „Абе, колежке, кой ти преподава по Живопис?“ Студентката отговаря: „Един с червени маратонки“. По това време ходех с едни червени марка ,,Пума“, които явно я бяха впечатлили по-силно, отколкото името и титлите ми, както и физическото ми присъствие. Не ме позна.

Даскалуването не е ли тежък товар днес?

Не ми е тежало никога.

Представял сте няколко свои изложби в Италия. С какво Ви вдъхновява тази екзотична страна?

Залива те с красота, която италианците са превърнали във философия и са я издигнали в култ.

Ако в този миг сме във Флоренция, в „Уфици“, пред кое платно бихте постоял?

Тициано Вечелио, Тиеполо, Басано. И Джорджоне… И… Няма край! Но сигурно малко повече бих гледал Караваджо.

Мирела Костадинова