Проф. Елка Константинова – име институция

Spread the love

Хубаво, че е в литературознанието ни все още имаме имена-институции. Такива бяха проф. Никола Георгиев, проф. Симеон Хаджикосев, проф. Розалия Ликова, проф. Тончо Жечев, по-близките до нас във времеви аспект. По-отдалечени са акад. Петър Динеков, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, проф. Иван Шишманов. От 70-те годни на миналия век сред тези светила се нарежда и проф. Елка Константинова. Днес, Слава Богу, все още сред нас са проф. Милена Цанева, проф. Радосвет Коларов, проф. Симеон Янев, проф. Михаил Неделчев, проф. Светлозар Игов, а и по-младите от изброените – проф. Милена Кирова, проф. Валери Стефанов, проф. Галин Тиханов. По някакъв начин с всички от посочените фината, сърдечната изследователка на фантастичния жанр у нас, е свързана. Връзката е най-вече духовна, тъй като някога бащата на проф. Елка Константинова – литературният историк, критик, есеист Георги Константинов (1902 – 1970) – споделя, че литературата и работата с нея е духовна дейност. Без да има академични титли широкоспектърният литерар се превръща също в институция. Внушителните томове, посветени на еволюцията на нашия национален литературен процес, проследяван във всичките му над 40 книги. Ние сме лишени от родова аристокрация, ала имаме духовна, културна такава. И сред нейните представители са родовата династия Константинови. Винаги заговорят ли Те се възкресяват образите на Николай Лилиев, на Кръстьо Куюмджиев, на Светослав Минков. Елка Константинова носеше тази аура на духовен аристократ. Излъчваше силата на свободното мислене, на светлината и вярата. Покрай нейната кончина много нейни възпитаници изразиха искрената си тъга от загубата, ала излъчиха и обичта си към нея[1]. Тя е обичана и обичаща. Даваща, даряваща.

Поради сложната пандемична обстановка и поради коварното ѝ заболяване през 2022-ра не се отбеляза подобаващо хубавата й годишнина. Внушителните 90 на респектиращата с достойнството, честта, безкомпромисността си литературна деятелка Елка Константинова не почетохме с някоя конференция или с обемист сборник. А тя заслужава. Защото успява да съхрани онзи дух на свободното, за който споменах. Преди две десетилетия се свързах с нея. Пишех си дипломната работа за Яна Язова[2]. Натъкнах се на името на критичката Соня Вичева. Професор Константинова веднага откликна – спомена ми, че се е срещала с тази жена. Изтъкна, че се е занимавала с хороскопи, с масажни кремове, че е повлияна от Дъновизма. Няколко пъти акцентира: „беше много интересна жена“! след това откровеността й стигна до там, че проф. Константинова чисто човешки изрази съчувствието си към злощастната съдба на някогашната сътрудничка на изданията „Хиперион“, „Литературен глас“ и „Вестник за жената“ – загубва и син, и съпруг… Тогава с присъщата си щедрост тя заяви: „отидете до Института за литература, в библиографския отдел, кажете, че аз Ви пращам, поискайте библиографска справка за Соня Вичева“… Останах смаян. Готовност за помощ. От писмо на проф. Милена Цанева почти по същото време научих същото – двете големи дами бяха коментирали „случая“ Соня Вичева. Нямаше завист, нямаше конкуренция, имаше съ-участие в опита една литературна мистерия да бъде разрешена. Окуражен от постъпката на тези безценни наши литературни институции-личности, се залових по-настървено да разреша казуса. И имах успех! Свързах се, съвсем случайно, с племенница на София Китипова Вичева – истинското име на Соня Вичева. Госпожа Цвета Керкенякова и тя ми сподели, че тя е родена през 1902 г. в Пловдив. Завършва гимназията там. Съпруга е на скулптора Васил Вичев. Искам да кажа, че отзивчивостта на проф. Елка Константинова ме стимулира, мотивира (както е модерно днес да казваме) да потърся повече данни за нея. Така разбрах, че Соня Вичева осен с научна дейност, се е занимавала с оперативна критика, с журналистическа професия (интервюта с наши писателки от 30-те години на ХХ век), сама е пишела художествена проза (разказ „Старата круша“), а в навечерието на Втората световна война редактира вестника „Литературна Тракия“.

Основните литературоведски изследвания на проф. Елка Константинова се съсредоточават върху развитието на националната проза. Привлечена е от еволюцията и жанровата еволюция на разказа и повестта. Важна нейна книга е „Българският разказ от вчера и днес“ (1987), в която на базата на достижения на проф. Розалия Ликова („Разказвачът в съвременния свят“), проф. Симеон Янев („Традиция и жанр“), проф. Искра Панова („Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа“), отделни статии и студии на проф. Светлозар Игов, Кръстьо Куюмджиев, проф. Михаил Василев, д-р Евелина Балчева, съчетавайки ги с теоретични постановки на Лидия Гинзбург, Ернест Касирер, Михаил Бахтин, Виготски, тя изгражда оригиналните си наблюдения, свързани с развитието на жанра на разказа при авторите Йордан Радичков, Емил Манов, Атанас Наковски, стигайки до Станислав Стратиев, Любен Дилов, Евгени Кузманов. Тя разглежда задълбочено достиженията в прозата на писателите Генчо Стоев, Янко Станоев, Димитър Коруджиев. Коментира и автори, които не са много удобни за социалистическата система – като драматурга Никола Русев, примерно. Обръща специално внимание на така наречената лиризирана проза, чийто силен представител е самобитния Иван Давидков. Сериозен обект на нейния аналитичен поглед става творческия облик на Дончо Цончев, Димитър Вълев (счита го за продължител на антон-страшимировската стилистика), Васил Попов, разбира се, Емилиян Станев и Павел Вежинов също попадат в полезрението на критическата й оптика. Силни са анализите й, съсредоточени върху Вера Мутифчиева и нейните романи.  Руденко Йорданов е друго значимо прозаическо име, което е съвестно обследвано. Златомир Златанов, Валентин Даневски, Иван Голев, Виктор Пасков, Рашко Сугарев, Владимир Зарев, та и Христо Калчев – също са проследени в своите творчески дебюти и са откроени достиженията им. Не са пропуснати и класическите модерни разказвачески фигури на Георги Райчев, Владимир Полянов, Светослав Минков. Великолепни са междутекстовите мостове, градени с творческите фигури на Труман Капоти, да речем. В друга книга от 80-те години на ХХ век – „Силуети от вчера и днес“ (1985) Е. Константинова започвайки с теоретични студии, посветени отново на развитието на съвременната българска проза, се насочва към литературно-критическото есе, свързано с отделните творчески светове на Николай Лилиев, Боян Пенев, Георги Караславов, стигайки до Лада Галина, Петър Незнакомов и вече споменатите – Ив. Давидков, Д. Цончев, В. Мутафчиева. Като центърът, около който е съградена тази критическа книга е търсенето и намирането в творческо отношение на истинските стойности в човешкото битие.

Разбира се най-ценният принос на проф. Е. Константинова е в изследователското поле на фантастичния литературен жанр. Базисна е книгата ѝ „Въображаемото и реалното“ (1987). Изследване, свързано с поетиката на прозата – не случайно многократни са позоваванията на Цветан Тодоров. Но и на Шкловски, Шелинг, Ив. Хаджийски, Проп, Бахтин… Междутекстовите обвързвания са в широк диапазон: от Едгар По, Жул Верн, през Артър Кларк, Азимов, Лем, та до Рей Бредбъри, Урсула Легуин, Кърт Вонегън. Споменавани са автори от ранга на Георги Илиев, Чавдар Мутафов, Димитър Шишманов – които не са били център на изследователските проучвания за доста дълъг период от време. Оригинална е постановката й в теоретичен план как успява да сглоби модел на фабулирането и сюжетирането на фантастичната проза, изхождайки от структурите на вълшебната приказка и криминалния жанр. Смятам, че тепърва ще четем по-задълбочено тези изследвания на Е. Константинова.

Яркото политическо присъствие на проф. Елка Константинова не може да бъде подминато. По нейни думи, в едно от късните й интервюта – самият Николай Лилиев е бил радикал демократ[3]. Най-чистият ни лирик (нейно определение) е смятал, че приятелят му Димчо Дебелянов също би бил с подобни убеждения… И ето я магията, ето го енциклопедизма: споменаването на Лилиев естествено отвежда до Дебелянов, Подвързачов… Тази сдвоеност, строеност, дори, струи още от последните книги на Георги Константинов: „Николай Лилиев. Човекът. Поетът“ (1963), „Едно необикновено приятелство“ (1967), „Николай Лилиев всред своите приятели“ (1971)[4]. Чрез писма, чрез архиви, чрез материали из тогавашната преса литературният критик гради сюжет не само за личността на поета, ала вписването му в цялостния културен живот на България – като драматург, общественик, сказчик (по новому – лектор), преводач. В протежение на пет десетилетия Лилиев е един от стожерите на и в нашата културна същина като успява да доведе до европейското ниво на развитост в някои отношения, все из сферата на духовното пространство. Водени от чувството за благодарност Георги Константинов и Елка Константинов пишат заедно книга за Георги Караславов. Съавторството е налично и при другата наследница на литературния историк – доц. Божанка Константинова – преди две десетилетия тя допълни втория том био-библиографски за български писатели, посветили се на творчеството за деца и юноши. Но ако томчето от 1999 г. е вече след кончината на Г. Константинов, то „Книга за Георги Караславов“[5] е само година след смъртта на бащата. По-късно през 1977 г. тя написва отделна монография[6] за писателя, помогнал, спасил от злощастие не само големия критик и историк, но и цялата му фамилия. Отделна монография за Г. Караславов пише и Г. Константинов в последните години от живота си[7]. Т.е. в някакъв аспект двете дъщери възприемат заниманията си с литература и като завет, и като мисия. Когато ставаше на 80 проф. Елка Константинова заяви, обградена от внушителната си библиотека, че иска да бъде запомнена като: „Честен литератор“. И остана такъв. И запази достойнството си. Да, тя участва в политическия живот, свързан с прехода от социалистическа диктатура към демократично управление. Тя беше сред онова крило на интелектуалците – онези идеалисти, които не се омърсиха от политическото. Не натрупаха богатства. Не промениха физическите си обеми. Не си спонсорираха книгите. И тук ми се ще да коментирам – за жалост! За огромно съжаление историята на нашата литература, създадена от Георги Константинов остава в издание отпреди 80 години. Изследванията върху еволюцията на българския разказ на Е. Константинова, върху развитието на фантастичния жанр – остават с издания отпреди четири десетилетия… Когато беше сред управленския екип на държавата тя не си позволи да преиздава… Така и самата Блага Димитрова не предприе собствено издание на съчиненията си, а проектът от 22-томния замисъл стопира на 11-ия… Та, да, Елка Константинова остана и честна, и достойна, а затова може би и така обичана… Не я почетохме за хубавия й юбилей, нека я изпратим в последния й път. Със светъл спомен за нея и тиха молитва за вярващата й християнска всеопрощаваща душа.

Бележки:

[1] Трогателни са имейлите, разменени между колегите от Института за литература, част от който дълго време е била самата тя – доц. Пенка Ватова, проф. Анислава Милтенова, доц. Александър Йорданов, гл. ас. д-р Емилия Алексиева, доц. Георги Господинов, доц. Иван Христов, д-р Елена Борисова. Апропо, над 100 са изказалите съчувствието си от загубата й. Топло, сърдечно, мило писмо оставя доц. Мариета Гиргинова. Предполагам поради влошеното здравословно състояние на проф. Е. Константинова не беше почетена с отделна научна сесия през 2022-ра. Вярвам, че някой от научните форуми през настоящата година ще бъде в нейна памет, защото й го дължим.

[2] Издадена като книга: Михайлов, Петър (2014) Романът „Ана Дюлгерова“ от Яна Язова и някои проблеми, свързани с женското писане в българската литература от 30-те години на ХХ век, Плевен: Izdavam.com .

[3] https://www.youtube.com/watch?v=y395PXKqqOo (посетено на 17. 01. 2023 г).

[4] За Н. Лилиев Е. Константинова има две книги: Константинова, Е. (1988) Николай Лилиев. Творчески портрет, София: „Народна просвета“;  Константинова, Е. (1992) Николай Лилиев, София: „Зелена вълна“.

[5] Константинов, Г.; Константинова, Е. (1971) Книга за Георги Константинов, София: „Български писател“.

[6] Константинова, Е. (1977) Георги Константинов. Творчески портрет, София: Народна просвета. Константинова, Е. (1986) Георги Караславов, София: „Отечество“.

[7] Константинов, Георги (1966) Георги Караславов. Очерк, София: „Български писател“.

© Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.