Проф. д.ф.н. Елка Константинова за четенето, книгата, библиотеките, книгоиздаването… Един разговор на доц. д-р Мария Младенова

Spread the love

Спомняте ли си на колко години бяхте, когато се научихте да четете, и кой Ви научи да четете?

На четири години, когато баба ми Божанка Чакърова, учителствала цял живот из старозагорските села, ме научи да чета и ме караше вечер пред цялата фамилия да чета на глас.

Спомняте ли си кои бяха първите книги, които четохте в детството си?

Да. Най-напред прочетох народните приказки, които Ангел Каралийчев беше пре- разказал за деца и научих наизуст ’’Глупавия Шишо”. Ангел Каралийчев беше най-близкият приятел на баща ми. Той имаше дъщеря Ани, която почина съвсем малка (на две години), и затова много ме обичаше. Сигурно в мен виждаше собственото си дете. Всичките му преразказани народни приказки за деца и повестта ’’Ането” посвети на Ани. Почти наизуст знаех ’’Тошко Африкански”. Доста преди предучилищна възраст рецитирах пред гостите ни ’’Житената питка” от Ангел Каралийчев и ’’Дядовата ръкавичка” от Елин Пелин. Бях сигурна, че ще стана актриса и ще уча текстове наизуст. Но повечето деця на моята възраст също много четяха и учеха наизуст. Баба ми, дядо ми и вуйчо ми все ми казваха, че аз не чета достатъчно, понеже обичах да играя на двора, баба ме наричаше ’’метлата на махалата”.

Как подбирахте книгите, които четяхте?

Книгите, които четях, никога не съм подбирала сама. Това правеха баща ми и вуйчо ми. Бях на 5-6 години, когато едно съседско дете ми даде ’’Козета” от В. Юго и аз я четях тайно, ревейки. И татко ми я скри и не ми позволи да я чета. Не ми даваха да чета тъжни неща и страшни приказки. Никога не ме е било страх от тъмното. Баба казваше: ’’Това е така, защото не четеш страшни приказки”. –

Баща Ви насочваше ли Вашето четене?

Баща ми зорко следеше това, което чета, но и вуйчо ми Николай Лилиев си позволяваше да ми дава книги, без да пита баща ми, Когато той ми даде една книга с цветна корица — ’’Шекспир за деца”, в която бяха адаптирани всички най-известни произведения на Шекспир, татко направи голям скандал. Той като че ли малко ме .ревнуваше от вуйчо и му казваше: ’’Това дете е мое дете”. Когато вуйчо умираше, ми каза: ”Ти си моето единствено дете”. Лилиев беше много по-ориентиран към европейската детска литература и не одобряваше тези пристрастия на баща ми към всичко българско, макар че бяха привързани много един към друг. За мен проблемът родно и чуждо е свързан с дългите препирни между баща ми и вуйчо ми и затова по-късно като литературен историк ми беше много лесно да пиша по този въпрос.

Кои писатели четяхте в гимназията?

Преди всичко френски писатели, защото учех във френския колеж ’’Sount Jozef” на ул. ’’Лавеле”. Четях Алфред дьо Мюсе и В. Юго. Учехме наизуст цели поеми като ’’Бледа вечерна звезда от Мюсе и ”Каин” от Юго. ’’Клетниците, ’’Парижката света Богородица” и произведенията на Жорж Санд четяхме в оригинал, В подготвителния клас, когато цяла година изучавахме само езика, четяхме френски народни приказки, приказките на Шарл Перо, които учехме наизуст и ни караха да ги илюстрираме. Наизуст учехме и всички възможни молитви. Преподавателките ни монахини, които имаха по 2-3 висши образования, бяха посве­тили целия си живот на църквата, на нас и на нашето учение. В колежа отивахме рано сутрин и се връщахме вечер. Баща ми и вуйчо ми непрекъснато ми внушаваха, че аз не бива да ставам католичка, защото нашето православие е много по-мъдро и философски по- дълбоко. Благодарение на тях аз не се увлякох от католицизма, но много мои съученички станаха монахини. В колежа ме записа вуйчо Николай и той ми плащаше високата такса.

С кои български писатели от поколението на баща Ви общувахте лично?

С Ангел Каралийчев, също с Елин Пелин и неговите деца. Особено близка бях с дъщеря му Елка, която беше художничка и голяма моя приятелка. Покрай децата на Елин Пелин се сближих и с царските деца. Особено с Мария-Луиза, която учеше в училище ’’Неофит Рилски” и от I до IV клас учехме заедно. За цял живот тя остана близка моя приятелка. С нея цял живот водихме тайна кореспонденция. Гордея се с нейното приятелство. Тя е една от най-умните и много разумни българки, с които съм общувала. Смятам я за една от най-близките си приятелки и се старая никога да не злоупотребявам с това мое приятелство. Когато идва в България, ми идва на гости и у дома. Никога обаче няма да я помоля за себе си. Аз съм възпитана в монархически дух. Баща ми беше съветник на цар Борис и след 9. IX. 1944 г. веднага беше арестуван. Спасиха го дядо ми Минчо Чакъров, който беше инспектор по френски език, изпратен от проф. Ив. Д. Шишманов да учи в Гренобъл, един от големите му приятели Минчо Нейчев – комунист, народният обвинител Георги Петров от с. Търново сеймен, както и Георги Караславов, на когото баща ми като председател на жури през 1941 г. дава първа награда за романа ’’Снаха”. Най-близък приятел на татко беше чичо Митко (Димитър Талев). Свързваше ги Ма­кедония. Д. Талев идваше у нас на гости и говореха само за литература и за Македония. Всичките ми братовчеди са македонци. Родът Гогови е македонски род, слязъл от албанските планини, преследван все заради великобългарски шовинизъм. Постоянен гост у нас беше Асен Разцветников. Също често идваха Николай Фур­наджиев, Георги Райчев, Г. П. Стаматов, Рачо Стоянов, Владимир Василев, Матвей Вълев.

Каква е ролята на книгата и библиотеката в живота Ви?

Израснах сред много книги. Библиотеката на баща ми беше в една цяла стая в рафтове със стъкла, а книгите на вуйчо бяха на огромни купища по земята и той единствен се оправяше с тях. Чак когато станах студентка, пренесохме книгите му на долния етаж – в най-голямата стая, а след смъртта му през 1960 г. ги предадохме на библиотеката на Института за литература към БАН. Библиотеката на татко си разделихме със сестра ми доц. Божанка Константинова, която преподава детска литература в Софийския университет. Аз взех българските класици и френските книги, които ми бяха дарени от моите преподаватели от колежа, когато напуснаха България.

Успяхте ли да запазите архивите на баща си и на вуйчо си?

Архива на баща ми запазихме благодарение на сестра ми, която го предаде на архива на Музея за българска литература. Това е един много богат архив, от който изчезна една от най-ценните и дебели тетрадки – дневникът, който баща ми е водил в затвора. Веднага след 9. IX. 1944 г. той беше осъден, но бе спасен с помощта на Георги Караславов, който по това време беше в Президиума на НС. Директорката на музея твърди, че са я поискали от милицията и не са я върнали. Архивът на Николай Лилиев аз лично подредих и предадох в Народната библиотека, след което отиде в Музея на българската литература. Той е огромен. Обработван беше в продължение на седем години. Вуйчо ми имаше култ към писменото слово на всички свои колеги поети, писатели и драматурзи. Най-ценното от него обработихме с бележки, обяснения и тълкувания. Получиха се два големи тома, които стоят и чакат своя издател. Току-що с Надежда Александрова завършихме подготовката на един том с писма и ръкописи на кръга ’’Звено” и групата на Димитър Подвързачов. Надявам се, че ще бъде публикуван. Той представя символизма, видян отвътре. Завещано ми е и от баща ми, и от вуйчо ми, и от миналите директори на Института, издаването на българската литературна периодика. В момента за т. 6 на ’’Периодика и литература” обработвам всичко, свързано със списание ’’Златорог”. Аз много помагах на баща си при подготовката на биобиблиографския справочник ’’Български писатели”. Той беше тежко болен от астма и не можеше да ходи по архиви и библиотеки. А в ’’Речник на българската литература” в 3 тома, във всеки том имам повече от 50 статии. И това са все завети.

 

През февруари т. г. се навършиха 100 г. от рождението на Вашия баща. Защо според Вас това събитие мина незабелязано в нашия литературен и културен живот?

Защото нашият литературен и културен живот не се интересува от литературното ни минало и защото моят баща Георги Константинов, струва ми се, е единственият член на СБП, който няма избрани съчинения. Както литераторите знаят, той е един от първите изключени от СБП след 1944 г. и е един от първите арестувани в тъмните следдевето- септемврийски времена, когато хората безследно изчезваха. След като го освободиха от затвора, беше много потиснат. Сигурно и поради тежкото си заболяване, но и поради зловещия спомен от изтезанията в Държавна сигурност, както и заради дълбокото си разочарование от много свои колеги. Но най-вече поради своята човешка същност. Баща ми беше много чувствителен и силно раним човек. От времето, когато той ми беше в затвора, имам един много силен спомен. Един ден майка ми ме накара да отида в издателство ’’Хемус” при дядо Хаджиев и да кажа, че нямаме нито стотинка вкъщи. Тогава живеехме в Лозенец, на ул. ’’Махмърлъ” № 11 (днес улица ’’Николай Лилиев”). Живеехме заедно около 10 души в къща с 5 малки стаички, с голям двор и без баня, но живеехме задружно и щастливо и това ми остана за цял живот. Много съм щастлива, че живея с 6 млади хора, сред които е и правнучето ми. Дядо Хаджиев ме прегърна и целуна, а при него беше Цвети Иванов, който ме вдигна на ръце и ми каза, че баща ми е непременно жив и скоро ще се върне. Цвети Иванов тикна в ръцете ми доста дебел плик с пари и ми каза: ’’Тези пари са ваши, мойто момиче. Баща ти ги е отработил с книгите си. Кажи на майка си, че това са ваши пари, а не помощ от нас.” Този човек е за мене една от най-светлите фигури в живота ми. Друг човек, който ми помогна с пари и беше покъртително нежен и мил, беше Рачо Стоянов.

[…]

Какви книги пазите в собствената си библиотека?

В моята стая освен книги има само легло и бюро. На стената срещу мен са българските книги, а зад гърба ми – чуждите. Много книги съм раздала и не са ми върнати и това е мой голям грях към книгите на баща ми и вуйчо ми. Пазя всичките над 20 издадени книги на баща си, вуйчовите стихове в различни издания, книгите с надписи от Д. Талев, с автографите на Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Г. Райчев, Г. Караславов, от редица по-нови автори като Д. Димов и Ем. Станев, както и от много съвременни автори.

[…]

Кога се формира интересът Ви към полската литература и култура?

От 1977 г., когато станах лектор в Ягелонския университет в Краков и цели 5 години преподавах български език, българска литература и българска култура на изключително любознателни полски студенти българисти. Попаднах в средата на истински полски инте­лектуалци, при това българисти и слависти като Франтишек Славски, проф. Хоновска, проф. Зджих Неджеля, проф. Александър Наумов – сегашен директор на Института по славянски филологии, д-р Войчех Галонзска, проф. Юлиан Конхау, проф. Йежи Русек, проф. Тереза Домбек от Варшавския университет, проф. Малгожата Коритковска от Университета в Лодз, Галя – българка, женена във Варшава, която е бивш директор на Българския културен център, а сега преподавател в Университета в Познан – най-голямата българистка. Сближих се и с много българи и слависти, активисти от ’’Солидарност”, като Адам Михник и др. В средата на тези полски интелектуалци се чувствах изключително добре. Много неща научих от тях – не само за полската литература и култура, но и за високата етика на човешкото поведение, за научната етика и политическата зрялост. Разбрах какво огромно значение за духовния свят на полския елит има вярата в Бога. И още повече започнах да уважавам малцината истински религиозни хора в България, каквито бяха вуйчо ми и баща ми. Радвам се, че синът ми живя с мен в Полша и възприе моите възгледи за религията, за литературата и театъра.

Вие сте заслужил деятел на полската култура. Има ли други българи, удостоени с това почетно звание?

Аз получих това отличие през 1990 г. Има български музиканти, актьори и писатели, които също са заслужили деятели на полската култура.

Носител сте на ’’Рицарски кръст”, който се равнява на българския орден ’’Стара планина”. За какво го получихте?

Това е най-големият полски орден, който възприемам като голяма чест. От България единствените му носители сме аз и писателката Блага Димитрова, което за мен е изключително голяма гордост. След него нямам необходимост от никакъв друг орден. От български орден не се нуждая. След този ’’Рицарски кръст” никакво друга награда не ми е необходима. Никога искала да получавам награди от България. Нито в миналото, нито сега.

[…]

Как виждате бъдещето на книгата? Има ли опасност тя да бъде изместена от телевизията, от компютрите и Интернет?

Не. Никога. Книгата има друга роля. Можеш да я четеш и да мислиш. Тя е друг вид духовна потребност. Незаменима е.

Как мислите – ще оцелеят ли българските библиотеки и читалища в условията на духовната криза, в която живеем?

Трудно ще оцелеят, като имам предвид състоянието на обществото. Най-много ме тревожи това, че в библиотеките не постъпват нови книги. За мен библиотеките са най-слабото място в развитието на българската култура. Непростимо е поведението на българските издатели, които не спазват Закона за депозиране на печатните произведения и не даряват свои книги поне на големите български библиотеки и преди всичко на Националната библиотека ”Св. св Кирил и Методий”.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.